Другият език или как да преведем своите усещания
Чужденецът се отличава непосредствено, но и същностно, от нечужденеца, защото говори друг език.
Ако се вгледаме в този факт по-отблизо, ще видим, че той не е така обикновен, както изглежда; той разкрива невероятна съдба: трагедия, но и личен избор.
Трагедия, защото човешкото същество, бидейки говорещо същество, говори естествено на езика на своите: майчиния си език, езика на своята група, езика на своята нация. Смяната на езика е равносилна на загуба на естествеността, на която или изневеряваш, или просто започваш да я превеждаш. По своята същност чужденецът е преводач. Възможно е да успее да се претопи напълно в езика на своите домакини, без да забрави езика, от който тръгва, или да го забрави, но не напълно. Въпреки това обаче, обикновено продължават да го възприемат като чужденец именно защото преводът му, колкото и съвършен да е той, издава мелодия или начин на мислене, които не съответстват напълно на самоличността на домакините. Непривична, забавна или предизвикваща възбуда, тази следа на другостта дразни местните жители: „Това е някакъв друг език, си казват те, някой друг (преводач) говори, не е от нашите, не е наш, какво иска, не го искаме ...“. За щастие, това разсъждение не винаги се развива до самия си край. Но то присъства и в най-толерантното поведение, а по време на криза спокойно може да породи най-лошите действия, на които човешките същества са способни, а именно хайки за хора и убийства.
Но преводачът, когото са наранили в самата му същност и който скръбно се наслаждава на граничното положение, което заема, знае, че подозрението, което събужда, е и неговото спасение. Ако е напуснал „извора“ на своя майчин език, то е, защото някаква потребност или някакъв избор непреодолимо са го тласнали към езика „прицел“ на неговите домакини. Като предмет на съзнателна, но едновременно с това и страстна любов, новият език го кара повторно да се роди: нова самоличност, нова надежда. Преводачът се стреми изцяло да го усвои, макар и да му вдъхва относително несъзнателно древните ритми и спомени за нагон от родния идиом. Оттук нататък умът му е раздвоен и единственият начин, по който той може да продължи да съществува, е като проявява все по-голяма критичност. И като наблюдава през тази пробойна ту му домилява, ту се ядосва на старото, както и на новото, на семейството, от което произхожда, както и на новата общност, към която се е присъединил. Безутешно си задава въпроси, а тревогата никога не гасне. Открил ли е човекът по-добра форма на избор от потопената в безсъници трезва аналитичност на този преводач?
Според правилата, които са в сила днес, идеалният преводач би трябвало да не допусне в превода да прозира и най-беглата следа от изходния език. Може да се спори по подобно схващане за превода, но то е широко възприето и явно носи удовлетворение. Това обаче означава, че чужденецът не е идеален преводач: винаги „се усеща нещо“, през което се промъква неговата различност. А той от своя страна, едновременно наранен и горд от това, че е забелязан, е склонен да се учудва, че хората не възприемат веднага тревожната му странност като шанс, като възможност за обогатяване, за еволюция, като нов живот за душата, за езика, за нацията, за човечеството. Защото нашият преводач е само привидно скромен, а всъщност е любознателен и не се лишава от мечти за това как един ден всички ще станат любознателни, затова и се впуска в градеж на утопии за космополитен рай, чиито пророк е самият той.
Ето защо често става така, че нашият чужденец-преводач не успява да си избере друга родина освен родината на онези, които строят езика: писателите. Та нима Стефан Маларме не пише, че цялата литература предлага „една тотална, нова, чужда на езика дума“? Стилът е вид визия, това е безспорно, но той променя набръчкания език и неговите родилни гънки, за да го пресъздаде като изненадващо, неузнаваемо творение, което смущава най-напред установените навици в общността. Не е ли това причината, поради която от най-дълбока древност до сега писателят е необходимият противовес на законодателя, „логотета“ срещу „номотета“, човекът, който променя езика, както юристът променя законите?
Тази амбиция не съвпада с потребността на групата от идентификация. Кой е всъщност висшият белег за групова самоличност? Различаваме нации, които определят самоличността си спрямо общата принадлежност към земята, и други, които я определят според общата кръв. Повечето обаче се издигат над кръвта и земята и разполагат представата си за обща идентичност в езика. Това важи с особена сила за Франция. Историята на Монархията и на Републиката, на административната им култура, на езиковия им код, на реторичните и възпитателните им институции е довела до безпрецедентно сливане между национален и езиков факт.
Вследствие на което литературният авангард във Франция трябва да бъде по-подмолен и по-екстремистки настроен отколкото другаде, за да съумее да преобърне защитната завивка на реториката. Във времена на национална депресия, която винаги бива придружена от идентификационно затваряне в себе си, този авангард бива грубо изтласкван настрани или просто унищожаван, докато култът към традиционния говор, към „добрия френски вкус“ циментира наранената, да не кажем неоткриваема, национална идентичност.
Нашият чужденец-преводач няма особени шансове в подобна среда. Безспорно е, че винаги е имало евреи в кралския двор и чужденци в Академията. Тези факти служат за алиби на чистата национална съвест, но не бива да ни карат да забравяме дълбинните тенденции: подобно на дръзките прояви на авангарда и хората, които дръзват да постигнат себе си на „другия език“, стават обект на подозрения и бързо се предават под напора на ограничеността. И тогава разбираме, че най-префинено националистическите среди във Франция, че най-лукавите ксенофоби се настаняват и властват без срам и съпротива в институциите, които направляват съдбините на Изящната словесност. Онзи, който говори „другия език“, е приканен да си мълчи или да се присъедини към някой от наличните кланове, към някоя от реториките в сила в момента. Естествено, може да пробва и да замине за чужбина и да кара да го превеждат в чужбина. Всъщност по дефиниция съдбата на преводача е отворена, безкрайна, неопределена: може би именно в това е неговото спасение ...
Страдам по Франция
Диалогът ми с България продължава, докато натрупвам опит в „другия език“, но ми е ясно, че в „souffrance“ се съдържа „France“[1]. На практика диалогът ми е насочен в еднаква, ако не и в по-голяма степен към езика на нашия избор, а не към езика, даден ни по рождение.
Логическата яснота на френския език, неумолимата точност на речника, прецизността на граматиката допадат на подредения ми ум и налагат, не съвсем безболезнено, праволинейност на моето съучастничество с Черното море на страстите. С мъка се разделям с лексикалните двусмислици и множествения смисъл в българския идиом, който не е достатъчно обигран в картезианската мисъл, но е постоянно ехо на молитвата на сърцето и на нощта на усещанията. Харесва ми латинската ударна сила на концепта, задължителността на подбора, за да се опише кривата на класическото падане на аргумента, както и невъзможността да се шикалкави в оценките, която на френски се оказва по-скоро политическа, отколкото нравствена категория. Елипсите на Маларме ме очароват: толкова контракции във видимата белота на незначително съдържание придават на всяка дума сгъстеността на диамант, изненадите на хвърлен зар. Пред тази внимателна музика на смисъла предпочитам изобилието от метафори и синтактическата хипербола на Пруст, езическите аромати на многословната Колет. От тях научавам, че макар и да е местен жител, писателят винаги си остава преводач на скритите си страсти и че основният език, който той с наслада превежда, е езикът на усещанията. Научавам, че този неназоваем фундамент, тази мълва на клетките и на сънищата ни никога не се резорбира напълно, не се оставя да бъде сведена до кода на дадена школа, клан, институция или медия.
Дотолкова съм се пренесла в този друг език, който говоря вече близо петдесет години, че съм почти готова да повярвам на американците, които ме мислят за френска интелектуалка и писателка. И въпреки това ми се случва, когато се завръщам във Франция след пътуване на изток, на запад, на север и на юг, да не открия себе си в тези френски речи, които обръщат гръб на злото, на нещастията по света, а възпяват традицията на шармантната непринуденост, ако не и на национализма, като единствен лек срещу нашия век, който, уви, не е нито „велик“, нито век на „Волтер – Дидро – Русо“.
Няма нищо по-мъчително от това да срещнеш или да четеш, след ден прекаран в психоаналитичен сеанс, където се говори разпокъсан, но истинен език, някакъв журналист, който обслужва стереотипите на стилистичния и философски протекционизъм. Френският език е ненадминат във фалшивите възхвали, в кухите възторзи, в дитирамбите за „тях си“. Реториката на парадния оптимизъм, отвъд някаква по-скоро престорена, отколкото искрена меланхолия, както и уклонът към традиционните ценности и езикови обрати, не са белези на стара, уважаваща себе си култура, която бяга от мимолетните и незначителни модернизми. Те разкриват дълбоката каменна основа на онова, което някои – а те са по-многобройни, отколкото мислим – развиват като националистка и расистка идеология. Тази основа не е нищо друго освен заслепение от самоидентификацията, която празнува своя култ в семейството, много ясно, в земята и кръвта, естествено, но също и най-често в напевите на езика, на който сме залюляни, на който са ни учили родителите ни, учителите ни, прадедите ни. Френският – който се съпротивява повече от английския на кръстоските между езици, а любопитството му към присадени органи е по-слабо от любопитството на новите тела като американския и, въпреки всичко, руския – и днес проявява склонност да се опиянява от непреводимата си автентичност. С една дума – храм, за който някои институции и печатни органи (в по-голяма степен от самите писатели, които по правило са странстващи нежни души) се грижат да стои затворен.
Към чужденеца-преводач, преводача на другия език, отправят последно предупреждение да се приобщи: разстоянието смущава, не ни е необходим нощен пазач. А ако той прояви безпокойство, вземе да спори или да отправя критики, го упрекват, че „гледа под око Франция“ – френското възроптава и заема поза на защитник на регионалното, и, както си е било още във времената на Есхил, позволява на чужденците да говорят само на един език, езика на „молителите“.
Въпреки това ми е приятно да се завръщам във Франция. Писах го в романа си „Обладаване“ и отново го повтарям: обичам да се завръщам във Франция. Край на непрогледността, край на драмите и на загадките. Очевидното. Яснота на езика и на свежото небе. Всяко дърво край пътя ви прави изискан реверанс. Интригите във Франция винаги са сексуални и именно поради това яростни; но в случаите, когато е откровено еротичен, страхът се омаломощава. Полята се разчертават на правилни правоъгълници, антична геометрия на римляни, гали и други самоуверени, но изтънчени собственици. Зная, че има Франция и Франция и че всички французи не са така кристално ясни, както биха искали да изглеждат. Това е впечатлението, което се налага, когато човек се връща от Санта Барбара. Всеки милиметър от пейзажа разсъждава, битието тук незабавно става логично. Тези крехки млади брястове, тези подкастрени градини, тези филтрирани езера се простират край хора, които съществуват, защото мислят. Но усилието се разтваря, логичният довод, макар и постоянно присъстващ, излита нагоре като ирония и игра на съблазънта.
Много хора са влюбени в Италия, аз също: разточителна красота, която непрестанно те изненадва, преди възбудата да се претопи в покой. Други желаят Испания: надменна, защото безумна, мистична, но и непринудено извисена. Аз избирам за свое убежище Франция, изборът е окончателен.
Познавам един човек, който си възвръща желанието за живот само като положи длан върху мястото, което милиони поклонници са издълбали върху камъка на Сен-Жан-дьо-Компостел: времето, въплътеното в тази кухина с човешка форма го сдобрява с човешкото присъствие и вечността. Двадесет и пет хиляди години преди него, върху стена край Марсилия, човекът от Кро-Маньон облегнал дланта си и разпръснал наоколо черна боя. Двеста и четиридесет ръце в пещерата Гаргас, в подножието на Пиренеите. Видът търси подслон, но вече е придобил увереност в себе си и се опира на времето, което достига чак до нас.
Така и аз разполагам тялото си в логичния френски пейзаж, скривам се в пригладените, усмихващи се, заможни улици на Париж, докосвам тези хора, които не допускат до себе си, но, проявяват, без да хранят особени илюзии, непроницаема и като цяло учтива, близост. Те са построили Парижката Света Богородица и Лувъра, завладели са Европа и една голяма част от земното кълбо, а после са се прибрали у дома, защото предпочитат удоволствието, съчетано с действителността. Но и поради факта, че предпочитат удоволствието пред действителността, продължават да се смятат за господари на света (или, ако не за друго, то поне за велика сила). Този раздразнен, снизходителен, заслепен свят, който сякаш е готов да ги следва. Да ни следва. Често по неволя, и все пак, поне засега. Човешката бруталност отстъпва тук пред остроумието, а дискретното натрупване на наслади засега оставя усещането, че съдбата е равносилна на отпускане. Поради това криминалният роман не съществува във Франция, или ако съществува, се оплита в преструвки. Благодарение на всичко това забравям смъртта, която царства в Санта Барбара.
(По материали от в. „Култура“)
Откъсът е от Julia Kristeva, L'avenir d'une rеvolte, Calmann-Levy, 1998.
Превела от френски: Цена Mилева
[1] В „страдание“ се съдържа „Франция“. Оригиналното заглавие на откъса е „France, ma souffrance“ (Францийо, мое страдание). Това е вид продължение на статията „Bulgarie, ma souffrance“ (Българийо, мое страдание), публикувана на български език през 1996. (Бел. прев.)