Миналата година, на един литературен фестивал в Сен Мало, Франция, руският писател Захар Прилепин и аз бяхме поканени като говорители на едно обсъждане на войната в Чечения. Публиката беше изпълнена с антируски настроения, след като току-що беше гледала документален филм за разрушенията в Грозни, причинени от руската армия през 2000 г. Прилепин – мускулест, мълчалив – седеше дълбоко в стола си, намръщен, докато експертите продължаваха да дрънкат за неизлекуваните психологически рани на Русия. Накрая предложих да дадем микрофона на Прилепин, тъй като той беше единственият присъстващ, който се е бил в Чечения, като офицер от руската полувоенна полиция. Той претегли думите си. „Всичко, което мога да кажа е, че руският войник притежава естествен талант за борба“, обяви той. „И той е готов да демонстрира тази си способност във всяка европейска страна, която пожелаете.“ Последваха тихи възгласи на галско възмущение.
Да, Захар Прилепин е националист, който не търси извинения. Той е и един от водещите критици на Кремъл, и е бил арестуван повече от 30 пъти. А освен това е и един от най-важните писатели в днешна Русия, чувствителен и интелигентен критик на състоянието, в което се намира страната.
За да се разбере днешна Русия, човек трябва да разбира Прилепин – първо, и най-важно, защото той не се вписва в представите, които повечето външни наблюдатели имат за това място. Той ненавижда премиер-министъра Путин и „крадците“ от Кремъл. Но, за разлика от либералната опозиция, Прилепин ликуваше, когато руските танкове нахлуха в откъсналите се републики Осетия и Абхазия през 2008 г. Той е служил в Чечения, но заедно с това е почитател и колега на Ана Политковская, разследващата журналистка, която беше критикувала злодеянията на неговата собствена военна организация, ОМОН (и която беше убита през 2006). Голяма част от писанията му са мрачни и изпълнени с насилие, но в тях прозира една толстоева вяра в руския народ. „В Русия е разрушено всичко освен хората, с всички техни резерви от сила, любов и търпение“, казва той. И руският народ му отговаря с взаимност: всяка от книгите на Прилепин е бестселър, особено сред младите градски читатели, а наскоро той спечели и една от главните литературни награди за най-добър новопоявил се писател през последните десет години.
Парадоксите нямат край. Едва когато човек види Прилепин и творчеството му в контекста на неговото поколение, картината започва да придобива някакъв смисъл. Роден през 1975, той е израсъл в семейство на провинциални интелигенти в задушаващото време на брежневата стагнация. И тъкмо когато е отраснал, страната се разпадна и сигурностите на съветския живот се разпиляха, превръщайки се в калейдоскоп от идеологии. Едва ли е чудно тогава, че светът на Прилепин изглежда скърпен от толкова много привидно противоречиви източници – малко толстоев мистицизъм, малко германски национализъм, примес от джеферсъновска демокрация.
Прилепин е най-пронизителен когато рисува портрети на младежи, няколко години по-млади от самия него – изгубеното поколение на Русия, израснало в един дистопичен свят, в който бандитите са крале, а политиците – корумпирани крадци. В романа му от 2005 година Патологии, Прилепин пише за млади мъже в Чечения, за интензивното другарство и понякогашна жестокост на деца, които не притежават ролеви модели и почти никакви семейства, освен самите себе си, едни други. В Санькя , втората му творба, Прилепин запрежда историята на младо момче, чийто баща се е пропил до смърт – една метафора за по-обширното „безбащино поколение, търсещо ония, чиито синове те биха могли да станат“. Санькя открива такъв един баща в харизматичната фигура на водача на една ултранационалистка групировка, базирана на реалната Националболшевишка партия – радикална опозиционна групировка, забранена от Кремъл. Санькя и приятелите му са бунтовници, но безнадеждни и неефективни бунтовници, които приключват живота си, разбивайки се на парчета о стените на клетката, която държавата е изградила около тях.
Там, където Санькя е само осъден на провал бунтовник, Прилепин е литературен революционер – този специфично руски образ, който вярва, че думите и делата му могат да променят страната. Не е случайно това, че Прилепин смята всички велики руски автори от последните 150 години за интензивно политически. Старите проклети въпроси на Русия – Какво да се прави? Кой е виновен? – са днес също толкова важни, колкото винаги. Такива въпроси не позволяват на руските писатели да се мотаят надалеч от политиката, „дори не и Набоков, тичащ наоколо със своята мрежа за пеперуди.“ Не може да се пише за руснаците без да се пише за техните отношения с държавата.
Прилепин е политически писател в смисъла, в който са Максим Горки или Фьодор Достоевски: той показва раними, твърде-човешки герои, борещи се срещу сили, далеч по-могъщи от самите тях. И, също като при Достоевски, писането му е пронизано от неудържима красота и обещание за изкупление: един искам-и-аз терорист-пънк наречен Негатива, който разговаря нежно с цветята си; един войник, който мечтае за простичката любов на приятелката си, като в същото време тероризира цивилното население.
Двата наряда на Прилепин в Чечения са основата на Патологии. Днес той избягва да отговаря на въпроса до каква степен жестокостите, които описва, са реални. „Пиша фикция, не автобиография“, отговаря той любезно – макар и да признава, че шофьорът му е бил застрелян само на метри от него, когато попадат в засада. Той не се срамува да признае и че е правил пари по начина, по който го правят повечето руски полицаи, изнудвайки за подкуп пияни шофьори. Прилепин е интензивно-мъжки писател – също като Ърнест Хемингуей, той се опиянява от ритуалите и връзките на мъжествеността и, като продължение, войната, в която той вижда ултимативния тест на мъжеството. „Мъжете са направени да се справят с войната по същия начин, по който жените са направени, за да се справят с раждането“, казва той.
Очевидно е, че Прилепин е патриот, но такъв, който вижда страната си като фатално болна, и който се чувства задължен да направи нещо против това. Ето защо той е редактор на новгородското издание на либералния вестник Новая газета – работодателят на Политковская – и ръководител на местното отделение на забранената Националболшевишка партия. До известна степен той е защитен от славата си, а може би и от семейните си връзки – братовчедът на жена му е главният идеолог на Кремъл. Но Прилепин не е избегнал напълно гнева на властите. Телефонът му се подслушва постоянно, бил е арестуван десетки пъти, а в момента очаква три дела, повдигнати от държавни служители, обвинени в корупция от неговия вестник.
В края на краищата, онова, което прави Прилепин толкова важна фигура, е фактът, че той е бил в сърцето на мрака на Русия, и че е видял там някаква светлина. Въпреки дистопичните портрети на изгубеното поколение, той твърди, че в реалния живот се е срещал с множество руски младежи, които са „умни, любопитни, интелигентни – деца, които искат да пътуват и да учат езици“. И, за разлика от нихилистичните си герои, на Прилепин действително му пука – което е друг начин да се каже, че той все още има надежда. „Апокалипсисът започва с всеки от нас“, казва той, повтаряйки призива на Александър Солженицин за отхвърляне на пасивността и конформизма, които позволяват на държавата да гази собствения си народ.
В една юнска вечер Прилепин и аз пийвахме коняк на верандата на една баня близо до огромната, бавно движеща се Волга. Седенето и гледането към плъзгащата се пред погледа река е един от повтарящите се образи в книгите му: в една от историите, едно момче казва на баща си, че иска да види кога реката ще пресъхне. „Русия живее на ръба на пропаст, в която може да пропадне всеки момент“, казва Прилепин. „За Русия има два пътя – или да се промени, или да умре.“ И, докато сумракът се сгъстява, той изглежда странно ведър, говорейки за идещата революция. „Хората са свикнали да мислят, че държавата е всемогъща“, казва той. „Но вече не е така… Всички, които мислят и четат, искат промяна.“ В името на Русия, остава ни само да се надяваме, че това няма да бъде революцията на Санькя – една кървава история на линчове, натрошено стъкло и огън.
Написано в сътрудничество с Ана Немцова.
