Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 05 UKR Family

 

На крак искам да разкажа за първото украинско семейство, с което се запознахме. Случи се в ситуационния бежански център в София само минути след като стъпихме там преди няколко седмици. Още в първия ден на агресията, Аня събрала две чанти, качили се на малката си Киа и потеглили. Сергей бил с разрешение да излезе от страната, защото имат 3 деца. Имали къща до Киев, ябълкова градина и лозе, собствен бизнес в строителството, свястно училище, близост до родителите, спокойствие. „Имахме всичко“, казваше жената, нямаше търпение да се върне отново у дома. Говори чудесен английски, за разлика от Сергей, който не разбира и дума, но пък е усмихнат и иска да те разбере, с него общуваме на нещо между руски и жестомимичен, но ясните му очи и грижовни ръце говорят повече от думи. Това са скромни, ведри, ненатрапчиви хора, гледат да не притеснят, да не са в тежест, питат, извиняват се, благодарят за всичко.

Виждахме се още няколко пъти в ситуационния център, в който доброволци от фондация Фондация #ЗаДоброто посрещат всекидневно стотици бежанци, обработват документи, настаняват, помагат… Искахме още тогава да ги изведем това семейство от малката им таванска квартира в Младост, но нещо все осуетяваше – ту децата боледуваха, ту те, ту ние и т.н…

Едва преди седмица успяхме да се организираме и да отидем заедно в „Докторската“ градина… Беше слънчев, топъл следобед, срещнахме се с приятели, ядохме пица, пийнахме винце (те само за „наздраве“, явно бяха въздържатели:), децата се разиграха едно с друго сякаш винаги са се познавали. Час по-късно дъщеря ни викаше „смотри, смотри“, а тяхната Мила казваше „ела, ела…“, ние възрастните говорехме, после се разхождахме през разцъфнала София, разказвахме им кое какво е; а когато минахме през „Александър Невски“ и им предложихме да им я покажем отвътре, те се спогледаха и любезно отклониха с „може би следващият път, сега сме пили вино“… После отидохме у дома. Аня видя пианото, попита дали може да седне и… засвири. Красиво. Сергей се загледа в библиотеката, после седнахме да вечеряме. Сякаш едва тогава за пръв път споменахме войната в Украйна. Разказаха, че тяхната къща, встрани от Киев засега била незасегната. Но апартаментът на нейните родители бил апроприиран за руска щаб квартира, защото бил на последен етаж и имал отличен изглед към шосето. След като войниците го напуснали, от имуществото им не било останало абсолютно нищо — включително бельо и кучешки консерви. Библиотеката с книги не представлявала интерес: „За какво ви е всичко това?“ били казали войниците с насмешка, когато влезли.

И нямаше вайкане, нямаше проклятия, не чухме лоша дума срещу руснаците.

После дойде топлата пилешката супа, която беше сготвила баба Ани (майката на жена ми), и докато децата хранеше детето, украинката я опита, очите ѝ се отвориха широко „Само мама може да прави такава пилешка супа“, и казва на мъжа си „Серьожа, опитай. Това е чиста майчина любов.“ Колко емоции извади тази пилешка супа!

После пак разговори, още игри с децата, редене на пъзели, куклен театър и т.н… до късно.

Сергей разказваше както за работата си в Украйна, така и за ябълките в градината, които трябвало да се берат с ръкавици и да се опаковат всяка една поотделно в хартия, за да се запазят здрави и хубави.

По-късно, докато ги изпращах към метрото, а улицата беше пълна с хора и беше топла, красива вечер, усетих, че всичко изглеждаше по-хубаво, отколкото всъщност е – дори ужасните тротоари, разбитите плочки… И си мислих, Боже, колко сме благословени. Колко велико нещо е мира, и колко човешки поколения са минали, за да стигнем дотук — да можем да ходим нощем по улиците, да не се страхуваме от непознатите, да чуваме различни езици, да съжителстваме в мир… И колко ужасно трудно за човешкия род въобще е да живее в мир.

Някъде пред Съдебната палата Аня клати глава и казва „За пръв път днес от толкова време се смях“ и пипа с ръка скулите си. „Мисля, че хванах мускулна треска на лицето, толкова радостна бях.“ После замислено добавя: „А ето че сега от това чувствам вина.“

Аз опитвам да кажа, че всичко ще е наред, че войната ще свърши и когато влязат в Европейския съюз за десетина години държавата им ще се изправи на крака, ще могат да пътуват навсякъде…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„И тогава ще ни дойдете на гости, нали?“ казва Сергей. Разбира се, казвам, после ги изпращам на метрото.

Ден по-късно Сергей започна работа, децата продължават някак да учат онлайн, Аня продължава да иска да се връща в Украйна, но все по-ясно разбира, че това няма как да стане току така.

Евтиният наем, който плащаха за таванското тясно жилище изтичаше, затова и се налагаше да потърсим някакво по-дългосрочно решение.

Вчера, с помощта на приятели (Радена и Лъчо) намерихме обзаведен апартамент, който на нас ни хареса много. Отидохме на оглед със Серьожа, Аня и трите им малки деца.

Те се влюбиха в него, а хазяйката най-неочаквано свали доста от искания наем.

Надяваме се в него да намерят свой дом далеч от родния си дом.

Това са първите украинци, с които се запознахме.

Първите, с които децата ни заиграха като че винаги са се познавали.

 

Ситуационен Център Отворени Врати

Публикува се от страницата на автоа във Фейсбук.

 

 

Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург. Дебютният му роман „18% сиво“ (2008) има междувременно двадесет и четири издания и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията „Голямото четене“. „18% сиво“ печели „Цветето на читателите“ – литературна награда, присъждана за търговски успех на книга от веригата книжарници „Хеликон“. Пиесата „Откат“ получава Голямата награда на конкурса „Нова българска драма“ (2008), а пиесата „Неделя вечер“ – най-престижната театрална награда за драматургия в страната, „Аскеер“. Захари Карабашлиев е автор на сборник разкази „Кратка история на самолета“ (2009), както и други книги. Понастоящем е главен редактор на издателство „Сиела“.

Pin It

Прочетете още...

Default Image

Днес

Теодора Иванова 13 Ное, 2013 Hits: 8316
Има дни, в които съм щастлива и летя на…