Обществената мисъл също има своята Голгота – идеалната държава. Можем да я наречем и така: държавата на идеалите. Ние, европейците, поставяме в началото „Тимей“ и „Държавата“ на Платон, защото сме деца на Елада, но още по-рано Изтокът търси абсолютната хармония на междучовешките отношения. Когато през декември 1516 г. Томас Мор издава в Льовен своята „Утопия“, висшата и благородна цел на социалната мисъл получава своето название. Може да се спори дали Утопия означава „Нигдения“ или „Блажено място“ – все едно, оттук нататък тази думичка ще концентрира в себе си неистовите усилия на мозъка да намери мястото на Рая върху земната повърхност. И не е чудно, че едни го виждат в идеалното робовладелство, други – в идеалния феодализъм, трети – в просветената монархия, четвърти – в абсолютната анархия ... Просто е, менят се времената, менят се идеалите. Всеки има свой стил на изкачване, но върхът остава неизменен.
По дългия път на освобождаването ни от илюзиите има разпилени много утопии. Написани от светли умове и стоплени от висше благородство: Мюнцер, Кампанела, Мабли, Сен Симон, Фурие, Оуен. Те събаряха идоли, за да въздигнат нови в своя уморителен поход към хартиения Едем. Те искаха да прекроят историята, за да ушият най-съвършената й дреха. И едва ли някой от тях е подозирал, че много, много по-късно ще бъдат обявени за „утопични социалисти“, а делото им – за „един от трите източника и съставна част на марксизма“.
Но, питам ви: какво може да изгради една идеология, която се подхранва от утопии? Нищо друго, освен общества-утопии. Но вече не в Нигдения, а на четири континента. И вече не като Блажено място. Тъй пише изумителният Николай Бердяев: „Най-страшното на утопиите е, че се сбъдват.“
Утопичните социалисти изградиха утопичен социализъм.
Социализъм – защото ние го нарекохме така, и утопичен – в смисъла на невъзможен.
Всяка утопия се гради върху някаква деформация или някаква екстраполация. Всяка утопия въздига някакъв социален елемент в култ: монарха или равенството, богатството или бедността, труда или хедонизма, борбата или несъпротивенето. Нашият утопичен социализъм въздигна в култ... самия себе си. Защото не разполагаше с нищо друго – нито с равенство, нито с богатство, нито с труд, нито с борба. Той се самоизмисли като обществена реалност и се самообожестви като социална практика. Той превърна себе си в собствената си абсурдна цел, както вечният двигател за механиката. От другите утопии той открадна само негативите: от монархизма – образа на Вожда, от феодализма – образа на Тълпата, от християнската държава – бедността и примирението, от деспотизма – здравата ръка.
И тогава се случи парадоксалното. Хилядолетия светлите умове пишеха утопии – мъдри съчинения за земния Рай. А точно когато този рай беше построен, по-точно – когато си самовнуши, че вече е построен, още по-точно – когато оръдейно обяви, че е построен – точно тогава други светли умове започнаха да пишат книги за земния Ад и ги нарекоха антиутопии, дистопии. Прекрасни мислители и писатели: Хъксли, Оруел, Замятин, Платонов, Булгаков. А парадоксалното беше в това, че описваните от тях антиутопични светове поразително приличаха на социализма, построен според утопиите. Построеното според чертежите на Рая се оказа Пъкъла – как да обясниш този абсурд?
Всъщност сериозните изследователи отдавна знаеха – утопиите са разновидност на фантастичната литература. В този смисъл Кампанела, Сен Симон и Фурие са точно толкова писатели-фантасти, колкото и Циолковски, Кларк, Азимов и Ефремов. Просто защото пишат за неща, които са невъзможни (и затова – не бива!) да се сбъдват. Прекрасни или мрачни – все едно, те са неосъществими. Бедата е, че ние не знаехме това, не го разбрахме – ние повярвахме. Ние решихме да съградим кула до небето според чертежи, направени от писатели, а не от архитекти. Нашата драма беше нашата наивност – да построим с вяра великолепната държава Химерия.
И я построихме. Може би не съвсем така, както се искаше Нам, но съвсем така, както се искаше Тям. И точно когато оставаха крачки до Рая (а според прогнозите вече трябва да сме подминали), се оказа, че сме го построили наопаки. Цяла държава с комините надолу. Тези, които я построиха, са готови да я дадат на наемателите, а наемателите не я искат, защото не могат да живеят с главата надолу.
Тъжна гледка – Раят е построен според указанията, а да се живее в него е тягостно.
