От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 02 Putins Palace

 

За разлика от абсолютните монархии или военните диктатури, политическият режим, създаден от Владимир Путин за двадесетгодишното му управление, не разчита нито на древна традиция, нито на груба сила. По-скоро това е „изборна автокрация“ – персонализиран режим със силна вътрешна база. През последните няколко години обаче репресивното измерение на режима се увеличи значително, тъй като популярността на „националния лидер“ намаля.

 

 

Някои коментатори описват съвременната руска политическа система също и като „наследствен авторитаризъм“, поради по-слабото разчитане на официални правила и институции, отколкото на неформални мрежи за покровителство. Появата на тази система на лична зависимост и клиентела кара някои наблюдатели да говорят за възраждането на архаични практики, които обобщено могат да бъдат характеризирани като „неофеодализъм“.

Сред основните характеристики на системата са очебийността на една привилегирована „обслужваща класа“ („ново руско дворянство“, както го формулира секретарят на Руския съвет за сигурност Николай Патрушев) и установяването на твърда социална йерархия, изградена от „имения“ и корпорации, които възпрепятстват социалната мобилност. Като друга характеристика на неофеодализма се посочва условният характер на собствеността, която непрекъснато се разделя, преразпределя и често просто се отнема.

През последните две десетилетия управляващите елити на Русия разработиха изключително идиосинкратична [особена, специфична] визия за националното минало. Както Путин – „избраният самодържец“ – така и неговите придворни от Кремъл – новоизлюпените „синьокръвни“ – охотно прегръщат идеята за „хилядолетен“ период на „славна руска история“, представяйки себе си като преки наследници и на съветския комунизъм, и на имперската епоха. Изглежда обаче, че лично Путин предпочита да търси образец в руската Belle Époque – късния имперски период, и по-специално царуването на Александър III. По време на управлението на Александър Русия се е радвала на икономически растеж, международен престиж и социална стабилност, докато революционното движение е било напълно потиснато.

Навлизайки в третото си десетилетие на върха на властта, Путин изглежда все повече се инсценира като традиционен руски абсолютен монарх. Има обаче определена пропаст между неговите исторически фантазии и менталния свят на Романови. Сагата „Дворецът на Путин“ [филмът, публикуван от екипа на Алексей Навални в Интернет] ни казва много неща за тази културна пропаст.


Small Ad GF 1

В руската имперска епоха идеята за „таен дворец“ би била напълно абсурдна. За Романови (както и за всички други велики европейски династии) архитектурата служи като мощен механизъм на управление. Царският дворец е публично пространство, където абсолютният монарх и неговият двор са представени пред масите в цялото си великолепие. Както историкът Ричард Вортман демонстрира в „Сценарии на властта“, представянето на монарха и упражняването на властта са взаимно подсилващи се процеси. Ослепителното зрелище на царския придворен живот, разгърнато на фона на великолепни имения, представлява символично царство, което издига владетеля над поданиците му.

Но в частния си живот повечето монарси от династията на Романови са били доста скромни. Когато художникът и историк на изкуството Александър Беноа разглежда императорските покои на Зимния дворец през 1917 г., той е поразен от аскетичността на стаята на Николай I, като отбелязва в дневника си, че тя служи на „строгия суверен“ и като кабинет, и като спалня; редом с голямо бюро в нея се намира „простото войнишко легло“ на императора. Александър III, царският образец, на когото Путин се опитва да подражава, е известен със своята пестеливост и неприязън към всякакви екстравагантности. Според един мемоарист, в Гатчина, любимото му крайградско място за уединение близо до Санкт Петербург, Александър е живял живот „по-скоро като на провинциален благородник, отколкото онзи, който обикновено се приписва на един суверен“. Той и семейството му са отсядали в малки стаи с ниски тавани, пълни с дрехи и тромави викториански мебели.

Сам той безкрайно пестелив, Александър никога не се е колебал да дисциплинира разпуснатите членове на разширеното императорско семейство. През 1886 г. размерът на царския роднински кръг е значително смален, когато един нов закон ограничава членството в него до децата и внуците на управляващите императори. Александър стига дотам да прогони великите херцози (т. е. братята, чичовците и братовчедите си) от покоите им в Зимния дворец, които те са заемали на дворцова сметка. Правото им да си вземат всяко нещо от императорската собственост, което са харесали – предмети на изкуството, сребърни прибори или мебели – също е премахнато.

Картината на най-важната недвижима собственост на Путин на Черно море, обрисувана във филма на Навални, показва един вид пародия на старите имперски практики. Ясно е, че през двадесет и първи век руският президент не може просто да бъде представен като трансцендентен монарх; неговата легитимност трябва да се основава – поне формално – на народния глас. Имперското величие, с цялата му грандиозност и дворцово великолепие, не е ключов елемент от „сценариите на властта“ на Путин. И все пак лидерът на Кремъл, който като тийнейджър се е скитал по забутаните улици на Ленинград от 1960-те, изглежда адски склонен да „живее като цар“ в личния си живот. Тази болезнена мания за лукс – която, както отбелязват авторите на филма, граничи с „психично заболяване“ – е намерила реализация в претрупаното богатство на неговата „тайна“ морска резиденция.

Кратко и просто обяснение за това, което изглежда класически пример за мегаломания, беше дадено от покойния Борис Немцов, малко преди да бъде убит през 2015 г. Путин, каза той, „е шибана откачалка“. Има обаче и по-„социологическо“ обяснение. И то е, че съвременна Русия е класическа „пленена държава“, управлявана и притежавана от малка, сплотена група хора. Всички нейни членове са приказно богати, притежават невероятно пищни частни имения и се отдават на забележителна консумация. Групата е йерархично структурирана, като Путин играе ролята на capo dei capi [бос на всички босове]. Като най-старото куче той има право да има и „най-доброто от всичко“ – включително и най-голямата частна къща в страната. Тя е символ на неговия статус и авторитет в групата. За своите приятели Путин наистина е „цар“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но по ирония на съдбата той е „суверен“ в „нелегална монархия“ – такъв, който не може да бъде показан на обществеността от страх, че тя може да се разбунтува.

 

Източник

 

 
Игор Торбаков е старши научен сътрудник в Института за руски и евразийски изследвания към Университета в Упсала. Обучен историк, той специализира в областите на руската и евразийска история и политика. Последните му публикации обсъждат историята на руския национализъм, руско-украинските отношения, връзките между руската вътрешна и външна политика, геополитическите дискурси на Русия и Турция, и политиката на войните за паметта в Източна Европа.

Pin It

Прочетете още...

Съседства

Орхан Памук 17 Дек, 2008 Hits: 21735
За Орхан Памук, идеята за „добросъседски…