Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 11 Bulgaria WWII

 

Marshall Lee Miller, Bulgaria during the Second World War
Stanford University Press Stanford, California © 1975

ГЛАВА 14. Бомбардировки и опити за постигане на мир

Когато България обявява война на Съединените щати и Великобритания през декември 1941 г., декларациите се описват като символични жестове, целящи да успокоят германците и по този начин да компенсират неуспеха на България да участва активно във войната. Твърди се, че военната мощ на Великобритания е практически унищожена; Америка пък е далеч и неподготвена за война. До септември 1943 г. обаче, когато Божилов става министър-председател, ходът на войната се обръща срещу Оста. Всеки момент се очакват атаки на съюзнически бомбардировачи срещу българските градове. Тези атаки, когато най-накрая настъпват, имат опустошителен ефект върху българския морал и принуждават българското правителство да обмисли възможността за мирни преговори.

Съюзническите бомбардировки над България

До лятото на 1943 г. България до голяма степен не е засегната от войната. По време на германското нахлуване в Гърция през 1941 г. британците са извършили няколко въздушни атаки срещу страната, но в тях са участвали само няколко самолета и са били нанесени малки щети. Тогава, на 1 август 1943 г., Съюзниците изпращат флотилия от бомбардировачи над българска територия, за да атакуват румънските петролни полета в Плоещ. Бомбардировачите са проследени от германска радарна станция в България и български изтребители се опитват да ги прихванат. Българските военновъздушни сили са оборудвани предимно с остарели, произведени в Чехия Авии, които нямат нито радиостанции, нито кислородно оборудване. Авиите не успяват да достигнат бомбардировачите, летящи на 15 000 фута [4,5 км]; три съюзнически самолета, връщащи се от целта обаче стават жертва на българска ескадрила от модерни Me-109. За този подвиг трима български офицери са наградени от царя[1], но България свежда до минимум ролята си в тази защита на Плоещ, от страх да не провокира съюзнически репресии.

Германците очакват нови атаки срещу Плоещ и предоставят на българските военновъздушни сили 120 пленени френски изтребители; тези самолети обаче са почти също толкова остарели колкото Авиите и скоро са прогонени от американските [Lockheed] P-38, които ескортират съюзническите бомбардировачи. В края на октомври 1943 г. Съюзният комитет на началник-щабовете предлага на генерал Айзенхауер да даде на България „добър урок“; „най-бързият начин да се насърчи съпротивата в България и евентуално да се извади страната от войната [е] да се започне широкомащабна бомбардировъчна атака срещу нея.“[2] Айзенхауер приема предложението. На 14 ноември 1943 г. 91 B-25, ескортирани от голям брой P-38, атакуват София. Маркировъчните пунктове и летището са силно повредени, а 187 сгради в града са обявени за разрушени. Загубите не са големи, но София е хвърлена в паника. Митът за „символичната война“ на България е разрушен.

До края на годината срещу София са насочени още две въздушни атаки. Лошото време попречва и те не са много успешни, но германците са раздразнени, че такива леки и редки набези са в състояние да парализират българската столица. Причините за несъразмерния психологически ефект на бомбардировките са няколко. Първо, за разлика от германците, българите не са свикнали с въздушните нападения. Първоначалната им реакция е да избягат от града, а онези, които не са успели да го напуснат, изпращат семействата си. Това преселване разбърква живота в София и предизвиква объркване, пренаселеност и инфлация в селата. Правителството приема законодателство, за да ограничи изселването, но законите обикновено се заобикалят. Второ, населението на София тогава е едва около 300 000 души, концентрирани на сравнително малка територия. Следователно сто бомбардировача могат да имат относително по-голям ефект върху такъв град, отколкото хиляда върху град като Берлин. Трето, българската противовъздушна отбрана е слаба и липсват най-елементарни мерки за гражданска защита.

В резултат на това моралният дух в София е понижен от съзнанието, че съюзническите самолети могат да атакуват града безнаказано и че набързо изградените противодесантни укрития са недостатъчни за защита на населението. Премиерът Божилов гневно осъжда съюзниците за това, че убиват „беззащитни хора, които не желаят зло на никого“. Гражданите на София обаче започват да обвиняват правителството, че е докарало такова нещастие на страната.

Съюзническата въздушна атака от 10 януари 1944 г. впечатлява дори германците. Убити са няколко хиляди души, прекъснати са водните и електрическите връзки, много домове и сгради са превърнати в развалини, а в цяла София избухват пожари. Железопътните гари и пътищата са задръстени от бежанци, изглежда така, сякаш цялото население на София се опитва да избяга от града. Филов, който по време на нападението е бил извън града, разказва, че на връщане е минал покрай „безкрайни опашки от коли с багаж; някои хора носеха цялото си домашно имущество“. Това нападение прави всички предишни да изглеждат като обикновени тренировъчни набези. Филов го описва като „първата голяма терористична атака в София“. Това е най-студеното време на годината и е почти невъзможно да се намери храна и жилище в провинцията за допълнителните хиляди хора; условията на живот на бежанците в много от селата са потресаващи. Изминава цяла седмица, преди дори държавните служители да бъдат накарани да се върнат на работа и преди да бъдат възстановени основните обществени съоръжения. Правителството е смазано от мащаба на бедствието; то не може нито да предотврати набезите, нито да направи особено много, за да помогне на хората след тях. Престижът на Германия също страда заради демонстрираната неспособност да защити своя съюзник. Филов предлага на германския генерал Варлимонт Германия да извърши масирана въздушна атака някъде, може би в Истанбул, за да възстанови престижа на Луфтвафе, но германците не са ентусиазирани от този план.

Разбира се, набезите са отлична пропаганда за онези, които активно се противопоставят на съюза на България с Германия. БКП публикува няколко изявления, в които описва разрушенията в София и призовава за „незабавно сключване на мир с Англия и Америка“; намеква се, че ще е необходима революция, защото „нашето фашистко правителство няма да търси мир. Съветският съюз също се опитва да се възползва от политическата криза, създадена от бомбардировките. Съветският министър Лавришчев заявява на Божилов, че СССР е готов да се застъпи за спиране на бомбардировките, ако България се съгласи да изтегли окупационния си корпус от Македония и Тракия. Българското правителство отказва от страх да не си навлече гнева на Германия. Филов обаче се опитва да използва това съветско предложение, за да разтревожи Запада и да покаже, че бомбардировките са „вода за комунистическата мелница“. Той иска от турското правителство да действа като посредник, за да убеди британците и американците, че изтеглянето на окупационния корпус няма да е в интерес на Запада, защото ще помогне на Тито. Наивните му усилия не се увенчават с успех и България нервно очаква следващото въздушно нападение.

На 16 март 1944 г. съюзниците хвърлят върху София запалителни бомби. Осем дни по-късно царският дворец във Враня е умишлено нападнат и изгорен до основи. След това, на 29 и 30 март, съюзниците започват масирана бомбена атака срещу София. Силните ветрове раздухват пламъците, а горещината е толкова силна, че книгите се запалват в сгради, които сами не горят. Пожарът унищожава няколко от министерствата, Народния театър, Светия синод и градския арсенал. Обществените услуги са прекъснати за няколко седмици и навсякъде се чуват молби за храна. Тежкото положение на евакуираните извън града вече се е превърнало в открит скандал; сега състоянието им се влошава още повече, тъй като към тях се присъединяват хиляди нови бежанци.

Объркването в София след нападението на 30 март се засилва от слуховете, че комунистите планират да нападнат града на следващата вечер. Правителството е напълно дезорганизирано, а всички комуникационни линии с останалата част на страната са прекъснати. Напоследък партизаните са увеличили значително числеността си, въпреки че все още са слаби; ако биха положили максимални усилия, те може би наистина биха успели временно да превземат града. Филов вече е убеден, че Западът и комунистите са в тясно сътрудничество: „Въздушните атаки не могат да бъдат просто терористични действия. Очевидно е, че те имат друга цел и това вероятно е отслабването на домашния фронт и засилване на партизанската дейност, за да се подкрепят евентуалните им връзки през Сърбия и хората на Тито“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

София не е единственият български град, станал жертва на съюзническите въздушни нападения; други инциденти обикновено не се отразяват от вестниците, но информация може да се сглоби от такива източници като докладите за обществените вноски във фондовете за подпомагане. Пловдив е вторият по големина град в България и ключов комуникационен пункт, но до 18 април 1944 г. е пощаден. Още преди нападението градът е описан като паникьосан, а хиляди негови жители са избягали в планините. Бомбардировките нанасят малки щети и загиват само около шестдесет души, но моралът на града е сринат.

В резултат на съюзническите въздушни нападения населението на България губи почти изцяло вярата си в германската мощ, а българските лидери са дискредитирани за това, че са сключили съюз с Оста. Покойният цар Борис не е включен в това публично охулване, защото се смята, че той е искал да извади България от войната при първа възможност. Наследниците му изглеждат още по-непреклонно пронацистки настроени. Въпреки че регентът Михов оптимистично заявява, че „бомбардировъчните ескадрили са като ята птици, които кълват зърната едно по едно, но не са в състояние да превземат земята“, вече е очевидно, че България отново е на губещата страна във войната.

Опити за постигане на мир

България спешно се нуждае от примирие, което да пощади страната от бомбардировките и приближаващата Червена армия. Основният проблем при договарянето на каквото и да е споразумение обаче е, че западните съюзници и българското правителство имат съвсем различни виждания за ефекта, който едно примирие би имало върху Германия. Ако и когато българското правителство реши да потърси мир от Съюзниците, то иска да има наблизо големи съюзнически военни сили, които да защитават страната от германски репресии. Съюзниците, от друга страна, нямат желание да изпращат войски на Балканите; стратегията им е да принудят германците да го направят. Ако България може да бъде бомбардирана и извадена от войната, съюзническите плановици очакват, че тогава Германия ще трябва да окупира страната с войски, които са спешно необходими на други места. Този план ясно личи в доклада на маршал от авиацията сър Джон Слесор:

Най-добрата услуга, която можем да окажем на този театър за „Овърлорд“ [тоест за основните операции във войната], е наистина да създадем ад на Балканите с всички възможни средства – въздушни, сухопътни и морски, които могат да бъдат предоставени, без да предприемаме големи операции, включващи военни предмостия, които трябва да бъдат покрити и доставени…

Изглежда сигурно, че ако балканските сателити бъдат извадени от строя, ефектът върху германската стратегия ще бъде катастрофален; а следователно, ако изглежда вероятно тежките бомбардировки да ги извадят от строя, което според мен ще стане, хуните [тоест германците] ще трябва да ги окупират или да се примирят с техния колапс, а те не могат да си позволят второто.[3]

Това не оправдава нежеланието на българското правителство да преговаря и не подкрепя твърдението, че съюзниците са били лицемерни; но със сигурност едно примирие би било военно неудобно за съюзниците.

Българското правителство поддържа контакт със съюзниците чрез М. Х. Милев, българския дипломатически представител в Женева, и посланик Балабанов в Турция, но малко може да се постигне, докато лидерите в София не вземат решение за промяна на политиката. България не желае да се предаде безусловно, да се оттегли от Македония и Тракия, да предизвика враждебността на германците или дори да признае, че войната е загубена. Американската OSS (Office of Strategic Services, американският еквивалент на британската SOE), която работи в Истанбул за откъсването на България от Оста, информира Балабанов на 18 декември 1943 г., че ще изслуша всякакви предложения. Балабанов докладва това в София и на 10 януари 1944 г. препоръчва на България да „реши как можем да излезем от войната с най-малки щети в случай на (не дай си Боже!) германско поражение“. Никакъв напредък обаче не е постигнат, докато Балабанов не отива в София в началото на февруари 1944 г., за да разговаря с правителствени и опозиционни лидери. След завръщането си в Турция той информира американската мисия, че всички са се съгласили, че България трябва да се оттегли от Оста. Американците предлагат в Истанбул да бъде изпратена българска делегация, която да започне незабавни разговори за „условията, при които българската армия ще се присъедини към съюзниците като бойна сила“. За да ускори преговорите, Балабанов иска от Съединените щати да гарантират националното съществуване на България и да спрат бомбардировките за десет дни, докато делегацията успее да стигне до Истанбул.

Въпреки усилията на Балабанов неговото правителство не отговаря на съюзническото предложение за преговори. Приятелят и съветник на покойния цар Йордан Севов пристига в Истанбул в края на февруари 1944 г., което предизвиква спекулации в турската преса, че той ще преговаря за примирие. Севов не е дошъл в Турция с тази цел, но Балабанов вече е отчаян и пита съюзническата мисия „дали ако по някаква причина неговото [на Балабанов] правителство сметне за нецелесъобразно да изпрати две квалифицирани лица в Истанбул, той и Севов биха били приемливи“. Американците разбират, че това забавяне показва, че София не е нетърпелива за преговори и дотогава не е обмисляла радикална промяна в политиката. Те са наясно също, че България не желае да се откаже от териториалните си придобивки. Чувствата в България по този въпрос са толкова силни, че американската мисия прогнозира: „В този момент българският народ вероятно ще се обърне срещу своите лидери, ако те изоставят все още святата кауза на обединението“. Съюзническото искане за безусловна капитулация и близостта на германските войски са други очевидни пречки пред сключването на примирие.

Филов губи вяра в германската победа и стига до извода, че в случай на военни действия срещу Турция или по егейското крайбрежие, Германия „няма да може да ни окаже значителна помощ“. Въпреки това той е почти самоубийствено решен да запази България в съюза на Оста. „Трябва да останем лоялни към Германия докрай, защото ще имаме нужда от нея, дори и да бъде болшевизирана, и защото едно малко правителство трябва да запази честта си; италианците не само не спечелиха нищо, но сега дори се ползват с презрение от англо-американците. Въпросът може да стигне до безусловна капитулация, но е необходимо да бъдем почтени.“ Върху Филов все още е оказван значителен натиск да запази тази позиция. Михов продължава да е уверен в германската победа и изтъква провала на опита на Финландия да напусне Оста. „Финландците виждат, че с руснаците не е възможно да се постигне споразумение, и преговорите са прекъснати.“ Славейко Василев, бивш министър в кабинета, обявява в Народното събрание, че Оста все още е силна; като доказателство той посочва японците, които в последната си кампания са нанесли на врага 8000 жертви, а сами са загубили само 260 души като пленници.[4]

Самият Хитлер кани регентите в Залцбург и им казва, че безусловната капитулация ще остави България на милостта на комунистите и западните плутократи. Антъни Идън още повече втвърдява българската съпротива, като заявява в Камарата на общините, че „не може да става и дума да се предложи на България гръцка или югославска територия като стимул за излизане от войната“. От друга страна, нараства искането за напредък към примирие. През този период вестник „Мир“ отразява войната отлично и – въпреки цензурата – не оставя съмнение, че Оста е обречена на поражение. Кимон Георгиев (от Звено и Отечествен фронт) и Иван Багрянов (земеделски лидер, който е бил лично близък с покойния цар) обединяват усилията си достатъчно дълго, за да изпратят на Божилов писмо, в което се застъпват за прекратяване на участието на България във войната. Поддръжникът на правителството в Народното събрание предлага България да направи отстъпка на съюзниците, като изтегли войските си от онази част на Сърбия, към която България няма претенции – „една политика, която ще извади България от войната, със сигурност ще спаси България от болшевизма“.

Песимизмът обхваща дори най-силните поддръжници на правителството. Лазар Попов например апелира към Михов, че е наложително да се подобрят отношенията с Москва и да се привлекат в правителството хора като Мушанов. Михов приема хладно тези предложения и по същия начин отхвърля писма от опозицията, които според него са „препоръки, които не могат да бъдат изпълнени. Това е все едно да мислим, че целият свят се върти около нас и всичко, което поискаме, ще се сбъдне… Кой не иска да има добри отношения със Съветския съюз, но предварителното условие е да станем болшевишка република.“

В преговорите със съюзниците не е постигнат никакъв напредък. Българският индустриалец Георги Киселов пристига в Истанбул на 24 март 1944 г. уж за търговски преговори с турците, но твърди, че преди да напусне София, се е съветвал с Филов, външния министър Шишманов и министър-председателя Божилов. Основната цел на Киселов очевидно е да убеди съюзниците, че бомбардировките вредят на каузата им, както и че отварят пътя за германска окупация и дават възможност на руснаците да привлекат България в съветската орбита. Той твърди, че България ще започне незабавни преговори веднага щом съюзниците се приземят на Балканите, а дотогава германците могат да попречат на България да излезе от войната.

Балабанов е дълбоко обезкуражен от неуспеха на неговото правителство да се възползва от възможността за преговори. Официално той следва правителствената политика относно пагубния ефект от бомбардировките и невъзможността на България да действа, докато Германия доминира на Балканския полуостров, но впечатлението, което той предава на американските представители, е много по-критично. Той заявява, че правителството му „се е разколебало и е нерешително, и се страхува от това, което се е случило с Унгария. На членовете на правителството им липсват лидерски качества и вместо да предприемат някакви действия, те се надяват на чудо“.

Нежеланието на България да се оттегли преждевременно от войната е разбираемо. Цар Борис се е присъединил към Оста преди всичко, за да избегне германска окупация, а съдбата на други балкански държави, които са били превзети и окупирани, е убедила българите, че тази политика е правилна. Автономията на страната е била запазена, а социалният ред е останал непокътнат. България е постигнала териториалните си цели и въпреки бомбардировките е пострадала много по-малко в сравнение със съседите си. Българските лидери не желаят да застрашат тези придобивки, като приемат непривлекателно съюзническо предложение за безусловна капитулация и национално унижение, още повече че съюзниците не могат да обещаят да защитят страната, ако тя се оттегли от Оста. Крайната причина за провала на преговорите е отношението на българските лидери, особено на Богдан Филов. Говори се, че министър-председателят Божилов е за скъсване с Германия, но той е слаб лидер, чиито дни на поста са преброени. Ако би имало намерен силен премиер, той би могъл да събере достатъчно подкрепа, за да изтегли България от войната в началото на 1944 г.

ГЛАВА 15. Правителството на Багрянов

Правителството, което управлява България от септември 1943 г., не успява да реши нито един от основните проблеми, пред които е изправена страната – съюзническите въздушни нападения, инфлацията, политическото разединение и заплахата от инвазия. Докато цар Борис е опортюнистичен и гъвкав, особено при отношенията на България с Германия, неговите наследници са лишени от въображение, догматични германофили. Българският народ е подкрепял прогерманската политика, когато тя му е дала Южна Добруджа и Македония, но към средата на 1944 г. той повсеместно смята съюза с Германия за воденичен камък на шията на нацията.

Червената армия настъпва неотклонно към Балканите, което кара много българи да си спомнят за традиционните си проруски чувства. Правителството на Божилов е установило ограничени контакти със съюзниците, но не изпитва никакво чувство за спешност по отношение на преговорите; месеци наред са минали без значителен напредък. Инфлацията е нараснала до обезпокоителни размери, а суровините и потребителските стоки са в недостиг. Партизанското движение, въпреки че досега е понасяло тежки загуби без особен успех, става все по-неприятно. Опозиционните групировки, включително Отечественият фронт, са спечелили мълчаливата подкрепа на голяма част от населението и имат значително влияние дори в бюрокрацията. Времето за България изтича, а възможностите на правителството са се свили почти до точката на изчезване.

Багрянов и неговият кабинет

Иван Багрянов изглежда като идеалния кандидат за министър-председател в този труден момент. Той е близък приятел на царя от повече от две десетилетия и е високо ценен от царския двор. Заради оставката му от правителството в началото на 1941 г., която съюзниците са изтълкували като протест срещу присъединяването на България към Тристранното споразумение, не е опетнен от сътрудничество с германците. Въпреки това той е приемлив и за германците, които го смятат за интелигентен и прогермански настроен; получил е образование в Германия и е командвал германска артилерийска батарея на Западния фронт през Първата световна война. Освен това е и земеделски политик с голям брой привърженици сред селяните – въпреки че партийните лидери презрително го наричат демагог и агент на царя. Следователно Багрянов има значителна свобода на действие в отношенията си както със съюзниците, така и с германците.

Новият министър-председател се опитва да бъде всичко за всички; затова личните му възгледи не са ясни. Той осъзнава необходимостта от излизане на България от войната и според Лукач излиза в полза на такава стъпка в писмо до Филов през февруари 1944 г. Скептиците обаче припомнят теорията от 1941 г., че оставката му от правителството е продиктувана от желанието на цар Борис да го държи в резерв, в случай че се наложи да се промени прогерманската политика на България. Хората, които Багрянов избира за своя кабинет, обаче са тясно свързани с предишните прогермански правителства. Външен министър е Първан Драганов, който е бил посланик в Германия и за когото се твърди, че е полубрат на покойния цар. Министърът на вътрешните работи Александър Станишев е германофил, който някога е бил свързан с ВМРО. Министърът на правосъдието Александър Сталийски е бил последовател на Цанков и по-късно е основал собствена националистическа партия. Може би най-влиятелният член на новия кабинет е Славейко Василев, бивш председател на Лигата на запасните офицери, който е бил водещ участник в преврата срещу Стамболийски през 1923 г. Той е бил остро ненавиждан от земеделските среди, които го обвиняват, че лично е измъчвал и убивал някои от техните членове. А освен това на 23 март 1944 г. в реч в Народното събрание той е изразил увереността си в победата на Оста и е хвалил японските военни усилия.

Багрянов се опитва да убеди няколко членове на демократичната опозиция да се присъединят към неговото правителство; за една-две седмици той дори оставя свободни няколко поста в кабинета (включително този на външния министър) с надеждата, че опозицията в крайна сметка ще ги приеме. Демократичните политици обаче отказват да работят с хора като Василев, надявайки се да избегнат грешката на Александър Малинов, който се компрометира през 1918 г., приемайки властта твърде рано.[5] Единственият успех на Багрянов е да убеди професор Дончо Ростов да стане министър на земеделието. Ростов е биолог, който е прекарал три години в Съединените щати и е бил научен работник в Ленинградския университет до 1943 г., когато се завръща в България. Включването му в кабинета на Багрянов е замислено като помирителен жест към СССР, но когато Отечественият фронт информира Ростов, че участието му в кабинета ще подпомогне фашистите, той подава оставка „по здравословни причини“.

Българските комунисти са донякъде объркани относно отношението, което трябва да заемат към Багрянов. Той е казал на комунистите насаме, че възнамерява да извади България от войната и да установи приятелски отношения със СССР. Опитал се е също да склони БРП да участва в неговия кабинет, като е обещал както да назначи комунист за директор на полицията, така и да премахне концентрационните лагери. Това дотолкова впечатлява представителите на БРП, че те му съобщават, че той ще бъде и техният избор за министър-председател. Плановете за сътрудничество между Багрянов и комунистите обаче приключват почти веднага, когато радиостанция „Христо Ботев“ в Съветския съюз излъчва статия на Георги Димитров, в която се казва

Правителството на Багрянов е прогерманско правителство… Отечественият фронт разобличава всички видове илюзии, свързани с това правителство и призовава с нова сила за пълно засилване на националноосвободителната борба срещу хитлеристите. [6]

Сега вече комунистите няма да са доволни от нито едно правителство, което не е номинирано от Отечествения фронт, и се оплакват, че Багрянов само се опитва да заглуши критиките им, като „ги замесва в престъплението си“. Те са прави: Багрянов няма никакво намерение да позволи на Отечествения фронт или на Комунистическата партия да влияят върху решенията на неговото правителство. Международното положение на България е толкова несигурно, че той иска да отстрани всяка заплаха от страна на вътрешната си опозиция, особено от въоръжените комунистически партизани. БКП се оплаква, че той обещава демократична промяна във вътрешната политика, но в същото време се опитва да смаже партизаните.

На 1 юни 1944 г., малко след като новият кабинет е сформиран, регентите уверяват Бекерле, че няма да има промяна във външната политика на България спрямо Германия. Филов е казал на Бекерле, че Багрянов е по-силен човек от Божилов и следователно ще може да скъса отношенията със Съветския съюз, както иска Германия.[7] По тази причина германците напълно изтълкуват погрешно встъпителната реч на Багрянов от 3 юни. Изпълнена с баналности и двусмислени фрази, речта се основава на тезата, че „съдбата на България е изцяло в ръцете на българите“. Противниците на войната предполагат – вероятно правилно – че това е твърдение, че занапред България ще води независима външна политика. Германците обаче странно допускат, че други неясни фрази, като „опит за създаване на нов свят с повече истина и справедливост“ и „нашето отечество ще заеме достойно място в света“, означават, че България планира да скъса отношенията си със СССР.

Вследствие на това Германия остава благосклонна към новото правителство. Вестник Neues Wiener Tageblatt например описва предишните успехи на Багрянов като министър на земеделието и твърди: „Личността на новия министър-председател Иван Багрянов е значителна гаранция за поведението на българската нация“; България ще бъде също толкова твърд съюзник, колкото и през Първата световна война, а българите „ще се защитават с пушки,… подготвени за всеки случай, както често са го правили в своята история“.[8]

Твърдата отбрана на България през Първата световна война е оказала голямо влияние върху оценката на Германия за политическата ситуация и скоро води до сериозна грешка в очакванията им.[9]

Багрянов се надява да остане в добри отношения с германците, като същевременно работи задкулисно за примирие със съюзниците. Подобно на своите предшественици, той се сблъсква с проблема как да извади България от войната, без да провокира германска окупация. Планът на Багрянов очевидно е бил да уреди примирие със съюзниците, но да се въздържа от сключването му, докато германците не започнат да се изтеглят от Балканите. След това България ще смени позициите си и ще мобилизира 25-те си дивизии по границата, за да възпрепятства германската или руската намеса. Ако българите успеят да направят своя ход в точния момент, двете Велики сили може да са толкова загрижени от собствената си схватка, че да не желаят да се бият и с българската армия. Ако ходът бъде направен твърде рано, страната ще бъде окупирана първо от германците, а след това от руснаците; ако дойде твърде късно, руснаците ще нахлуят в България и ще я третират като враг. Планът на Багрянов не е нов, но той е първият български министър-председател, който има разумни шансове да го осъществи.

Той обаче допуска поне две важни грешки. Първо, той надценява времето, с което разполага, за да осъществи плановете си, и затова не действа достатъчно бързо, за да постигне споразумение със Съюзниците. Съветската армия все още се сражава на собствена територия, а между нея и България се намира цяла Румъния. Българският генерален щаб смята, че е възможно руснаците да не достигнат до българската граница до края на 1944 г., а няколко генерали (включително генерал Михов) смятат, че затегнатата германска съпротива може да забави руснаците до лятото на 1945 г. Багрянов не е толкова нереалистичен, но вярва, че през следващите няколко месеца задачата му ще бъде по-скоро да избягва да обижда Великите сили, отколкото да предприема конкретни действия. Втората му грешка е да приеме, че може да остане начело на държава от Оста, да председателства кабинет от германски симпатизанти, да си сътрудничи с германците и все пак да бъде приемлив за Съюзниците. Колкото е възможно по-дискретно, той се опитва да убеди Съюзниците, че неговото правителство е значително по-различно от предишните, но е твърде нерешителен и половинчат в действията си.

Скоро след встъпването си в длъжност Багрянов стартира амбициозна (според опонентите му демагогска) икономическа програма, за да спечели подкрепата на народа. Тъй като инфлацията по време на войната е причинила сериозни затруднения на хората с фиксирани заплати, особено на държавните служители, той нарежда заплатите на държавните служители да бъдат увеличени с 30 до 50 процента. Няколко дни по-късно пенсиите са пропорционално увеличени. Това едва ли е лек за инфлацията, а и повечето от другите му планове са по-скоро лъскави, отколкото съдържателни, но той се опитва да предотврати народните вълнения възможно най-дълго. Багрянов спира и доставките на храни за Германия с мотива, че те са необходими за снабдяване на увеличената българска армия. Този ход леко подобрява икономическото положение, печели народна подкрепа и се тълкува в чужбина като първа акция срещу германците.

Освен това Багрянов предприема стъпки, за да намали използването на страната му от Германия като военна база срещу СССР, което е основна грижа на съветското правителство. Германските влакове, преминаващи през България за Румъния, са намалени от осем на седмица на един, който също трябва да бъде премахнат. България нарежда на германците да изтеглят всичките си оперативни сили от пристанищата Варна и Бургас и прави постъпки съветските дипломати да проверят изтеглянето (в действителност много германски кораби и поддържащи войски остават в пристанищата). Филов се съгласява с тези действия и ги смята за „оправдани от новото положение в Черно море, за да се избегне по възможност нов конфликт на Балканите с Русия, а евентуално и с Турция, която вероятно ще се намеси, ако Русия скъса с нас“. Съветският съюз поставя на България фактически ултиматум относно използването на германските пристанища в Черно море и Драганов изпраща на българския посланик в Москва телеграма, че „уклончивият отговор ще доведе до скъсване на отношенията ни с Русия, което не е в наш интерес, нито в интерес на Германия и ще доведе до катастрофа на Балканите“. Поради това той официално иска от Германия да евакуира пристанищата и по този начин да „даде на България възможност да избегне катастрофата с Русия“. Германия изпълнява молбата без протести. Това не подкопава доверието на Германия в Багрянов: „Новото правителство несъмнено е по-силно както по състав, така и в самата страна от правителството на Божилов; следователно то може да взема спешни решения с повече енергия и внимание.“[10] Германия остава уверена, че симпатиите на мнозинството от народа са на германска страна.

Преговори със съюзниците

Западните съюзници очакват, че веднага след като Багрянов дойде на власт, той ще се опита да изведе България от войната. Както видяхме, Багрянов наистина налага някои ограничения на германците, но се свързва със съюзниците много бавно. На 20 юни 1944 г. българският консул в Истанбул, Иван Станчов, е упълномощен да започне разговори с д-р Флойд Блек, който е президент на Американския колеж в София от 1926 г., и с друг американски професор. Станчов иска категорично съюзническо обещание, че на България ще бъде позволено да запази Южна Добруджа и голяма част от Македония, няма да бъде подложена на съюзническа окупация и няма да бъде помолена да изгони германците. Той иска от съюзниците незабавен отговор.

Окончателните съюзнически условия са изключително щедри в сравнение с тези в по-ранния британски вариант на проекта. Те изискват българските войски да се изтеглят от цялата територия, окупирана от България след 1 януари 1940 г. (която включва Южна Добруджа), но обещават, че това ще стане „без да се засяга окончателното уреждане на спорните териториални претенции“. От България се изисква също да приеме съюзническата окупация, да „извърши такива репарации и възстановявания, каквито Организацията на обединените нации може да изиска“, и да предостави на съюзниците военни материали, транспорт, информация и архиви. На България няма да бъде предоставен статут на съвоюваща страна. Капитулацията ще бъде безусловна, но съюзническите преговарящи са упълномощени да предложат определени стимули: гаранция за българската независимост, уверение, че нито югославски, нито гръцки войски ще участват в окупацията на страната, и запазване на Южна Добруджа. Не е предложен компромис по отношение на Тракия и Македония поради големите трудности, които това би предизвикало в отношенията с Гърция и Югославия; британската позиция е, че българските претенции „по никакъв начин не са убедителни“. Тези отстъпки се разглеждат като максимални и ще бъдат предложени само ако България дезертира от Оста и предаде германците на своя територия. „Ако, от друга страна, България забави капитулацията си, докато поражението на Германия стане неизбежно, Обединените нации не трябва да правят никакви отстъпки на България, освен по отношение на окончателното възстановяване на нейната независимост.“

Условията на съюзниците са разумни, но не много привлекателни. България очаква да може да смени ориентацията си в последния възможен момент и все пак да избегне третирането ѝ като враг от страна на съюзниците. В най-лошия случай тя очаква да бъде задължена да участва във войната на страната на Съюзниците; в най-добрия случай може да остане неутрална. Сега Багрянов открива, че Съюзниците искат от него да се оттегли от войната незабавно, въпреки че той смята, че това би било национално самоубийство, и му предлагат само условия, които той смята за унизителни. Най-важен е териториалният въпрос: докато съюзниците не гарантират, че новопридобитите земи ще останат част от България, Багрянов не желае да сключи окончателно споразумение.

За българите е ясно, че гръцкият и югославският натиск ще има много по-голям ефект върху британците и американците след войната, отколкото претенциите на една бивша вражеска държава. Затова България трябва да получи всички възможни отстъпки, докато е в стратегически приемлива позиция и все още има възможност да преговаря. Багрянов решава да отложи официалното приемане на съюзническото предложение с надеждата, че по-добри условия могат да бъдат постигнати по-късно. Междувременно той се опитва да покаже на съюзниците, че България искрено желае да се откъсне от Оста възможно най-скоро.

На 20 юли 1944 г. Никола Балабанов, посланик на България в Турция, донася от София нота за съюзническите преговарящи в Истанбул, в която се очертава общата политика на българското правителство. Той отдава голямо значение на този документ и моли той да бъде пазен в абсолютна тайна, за да се предотврати смяната на кабинета „Багрянов“ с по-прогермански. Според тази записка целта на правителството е „да изведе България от войната веднага щом условията направят тази цел възможна“. В нея се твърди, че германските дейности в България са били рязко ограничени, особено по Черноморското крайбрежие, и че вътрешното умиротворяване е постигнато до голяма степен. Освен това в нотата се посочва, че България планира да изтегли военните си сили от Сърбия (но не и от Македония), да обяви обща политическа амнистия и да отмени антиеврейското законодателство. Нотата завършва с уверението, че Багрянов „прави всичко възможно, за да извади България от войната“, и казва, че американското правителство може да помогне, като предложи своите виждания за „позицията на България в бъдещите политически договорености на Балканите“. Така, след почти два месеца на власт, Багрянов все още не е постигнал споразумение със съюзниците и изглежда малко вероятно да го направи, докато международните събития не го направят неизбежно.

Съветският съюз и Турция

Докато се занимава със Запада, българското правителство е загрижено и за две заплахи от Изток – Турция и СССР. България не е във война със Съветския съюз, но Съветският съюз е изразил значително недоволство от българската политика. Багрянов решава да подобри отношенията си с Москва, като намали германската военна активност в България, и го прави. Съветското правителство обаче не е доволно и изисква от България да разреши повторното отваряне на съветското консулство във Варна, което е затворено след едногодишен германски натиск през 1942 г. Те твърдят, че това ще заличи петното върху българската чест, причинено от необяснимото убийство на съветски дипломат там в началото на войната; но истинската причина, поради която искат консулството, е да наблюдават движението на германския флот в пристанището, където през юни 1944 г. има над 60 германски кораба. Ограниченията на Багрянов върху германците са засегнали само техните „нападателни“ дейности; техните „отбранителни“ дейности – ако може да се направи такова разграничение – се увеличават с напредването на Червената армия към Балканите. Тъй като подобна дейност влошава отношенията със Съветския съюз, което не е намерение на Багрянов, на 29 юли той отстъпва пред настояването за повторно откриване на съветското консулство във Варна и обявява, че всичко несъвместимо с позицията на неутралитет на България вече е отменено.

Неутралната съседка на България, Турция, си сътрудничи с Германия през цялата война: тя редовно доставя хромова руда на Райха, а през юни 1944 г. позволява на германски военни кораби да преминават през проливите. В средата на юли 1944 г. обаче българските вестници съобщават, че Турция води преговори с британците и американците. Към края на месеца Турция води разговори и със Съветския съюз, а докладите на българското разузнаване сочат, че до ден-два Турция ще направи сериозна промяна в политиката си. На 2 август 1944 г. турският парламент, повлиян от натиска на съюзниците и страха от дипломатическа изолация в следвоенния свят, гласува за скъсване на отношенията с Германия.

Промяната в политиката се забавя

На същия ден, 2 август, министър-председателят Чърчил произнася реч в Камарата на общините, в която остро критикува България и намеква, че тя, подобно на Румъния, ще трябва да сключи мир преди всичко със Съветския съюз. Чърчил не прави разлика между правителството на Багрянов и предишните прогермански правителства и посочва, че България няма да се представи добре на една бъдеща мирна конференция.

Три пъти хвърляна във война на грешната страна от нещастни и престъпни политици, които изглежда са вечно на разположение за съсипване на страната си, поколение след поколение, три пъти през живота ми тази нещастна България подлагаше селското население на всички мъки на войната и наказания на поражението…

Моментът на покаяние не е отминал, но той отминава бързо. Цяла Европа неудържимо се насочва към нови и сигурни основи. Какво ще бъде мястото на България на съдилището, когато се разкрие дребната и малодушна роля, която тя е изиграла в тази война, и когато целият югославски и гръцки народ чрез своите представители ще разкрие на масата на примирието мрачната история за нещастията, които българската армия е причинила на техните страни като жестоки лакеи на падналата нацистка сила?[11]

Това обвинение предизвика отговора на младия член на „Народно събрание“ Никола Минков, който цитира част от речта на Чърчил и подчертава, че е трябвало да се помисли също за страданията, причинени на България от страна на гърците и сърбите. Българските териториални претенции, казва той, са в пълно съответствие с принципа на националността, а България все още разполага със силна армия. Натискът върху България да преговаря обаче става все по-силен. В началото на август съюзническите сили на Запад щурмуват от плацдарма в Нормандия и бързо напредват през Франция. От другата страна на континента съветските сили са готови за настъпление на Балканите, което германските и румънските войски няма да могат да спрат.

На 12 август група опозиционни лидери връчват на българското правителство петиция – първата от 1942 г. насам – която съдържа имената на лидери на комунистически и некомунистически партии. В петицията се настоява правителството да прекрати войната с Великобритания и Съединените щати, да установи истински приятелски отношения със Съветския съюз, да изтегли войските си от териториите, за които България не претендира (но не и от анексираните територии), да спазва демократичните права и да сформира представително и конституционно правителство.

Основна трудност си остава териториалният въпрос, по който нито българите, нито съюзниците искат да отстъпят. Милев, българският консул в Женева, информира външния министър Драганов, че най-многото, което може да се очаква от съюзниците, дори ако България незабавно напусне войната, са границите отпреди Марита (1941 г.). „Те не искат и да чуят за Тракия и излаз на Егейско море. Сега гърците са les infants gâtés [глезените деца] и в никакъв случай няма да се наруши тяхната териториална цялост.“ Багрянов обаче се опитва да разреши натиска, като предприема половинчати мерки, както е правил вече повече от два месеца. На 14 август той отстранява бившия министър-председател Божилов от новия му пост на директор на Националната банка. Макар че като официална причина е посочено „лошото здравословно състояние“ на Божилов, този ход е предприет, за да се успокоят онези, които се оплакват, че настоящото правителство има твърде много връзки с предишните. Багрянов отстранява и някои от най-близките сътрудници на Божилов в банката, включително управителя и помощник-управителя.

Два дни по-късно Багрянов, Драганов и Филов се срещат, за да обсъдят предложения таен договор с Турция, с който се надяват да избегнат конфликт между двете страни и да предотвратят пълната дипломатическа изолация на България. Договорът с Турция означава съюз с държава, която поне формално е съюзник на Великобритания. Освен това България и Турция споделят страха от съветска доминация на Балканите; окончателният текст на договора включва изречението „Двете правителства смятат, че истински и траен мир на Балканите ще бъде възможен само ако бъде установен на справедлива основа, която оставя Балканите на балканските народи.“

Германците са наясно с желанието на България да се разграничи от Оста и много от германските офицери в страната смятат ситуацията за крайно нестабилна. Германският главнокомандващ на Балканите, фелдмаршал фон Вайхс, смята, че България внезапно ще смени страната си във войната, както е направила Италия, и предупреждава да не се разчита прекалено много на българската армия за отбраната на Балканите. Затова той препоръчва на Берлин армията да бъде разоръжена, за да не може да бъде насочена срещу германците в критичен момент. Официалната германска позиция обаче продължава да бъде повлияна от историята на решителната позиция на България по време на Първата световна война, когато малката страна удържа натиска на експедиционни сили от френски, британски, сръбски и руски дивизии. Очаква се България да направи същото, ако съюзническите войски отново се появят на границата ѝ, а двете дузини български дивизии могат да окажат значителна помощ на Германия в отбраната на Балканите.

Поради тази причина, въпреки възраженията на редица военни и разузнавателни офицери, Германия решава да изпрати допълнителни оръжия и оборудване на българската армия, включително много техника, от която германската армия има остра нужда. Когато в началото на август в България са изпратени 50 щурмови оръдия и 88 танка „Марк IV“, полковник фон Юнгенфелд, главен съветник по обучението на българската армия, прави остро възражение пред генералния инспектор на танковете генерал Гюдериан. В резултат на това Гюдериан нарежда тези бронирани машини да бъдат пренасочени към 4-та СС дивизия на Балканите. В главната квартира на Хитлер обаче генерал Йодл отменя тази заповед и нарежда да се изпълнят първоначалните инструкции. Едва на 25 август Германия започва да предприема „определени предпазни мерки“ срещу възможността България да дезертира от Оста.

Накрая, на 17 август, Багрянов официално отхвърля политиката на своите предшественици. В реч пред Народното събрание той описва бедствията, които са били навлечени на страната, следвайки „кървавия път на шовинизма и войната“ – политика, която той нарича недалновидна и „противоречаща на волята на народа“. Той обявява, че занапред България ще следва политика на строг неутралитет, и обещава пълна политическа амнистия. Народното събрание посреща новата политика със същите бурни аплодисменти, с които е посрещало предишната прогерманска политика. Вестниците отделят значително място на речта, а заглавията им създават впечатлението, че тя е много по-категорична, отколкото е в действителност. Освен това вестниците разкриват, че бившият председател на Народното събрание Стойчо Мошанов е бил изпратен в Кайро, за да преговаря за официално мирно споразумение (Всъщност Мошанов е отишъл в Анкара, а не в Кайро).

По този начин Багрянов се опитва да извади България от войната не чрез капитулация, а просто като обяви страната за неутрална. Макар да е съмнително, че това ще удовлетвори съюзниците, алтернативите пред Багрянов са толкова неприятни, че рискът си е струвал. Въпреки това някои народни представители го критикуват, че е отишъл твърде далеч. Александър Цанков твърди, че съдбата на България е свързана с тази на Германия и че Райхът никога няма да капитулира; Лазар Попов възразява срещу твърдението на Багрянов, че е спасил страната, като е станал премиер, както и срещу намека, че Германия е загубила войната; Димитър Пешев, бивш заместник-председател на Народното събрание, настоява да не се правят компромиси по териториалния въпрос, тъй като Македония и Тракия „не са просто мечти – те са национални нужди“; а бившият министър-председател Никола Мушанов заявява, че Багрянов е трябвало да възприеме по-популярния и реалистичен курс на разчитане на Русия, въпреки че нито на Мушанов, нито на когото и да било друг не е ясно как може да стане това. От по-голямо значение е злополучната забележка на външния министър Драганов,

че България е имала основание да се присъедини към Тристранния пакт през 1941 г. и че „ако България се окаже в лагера на врага, голяма част от вината е на съюзниците“. Забележката на Драганов може и да е съдържала известна доза истина, но тя хвърля съмнение върху искреността на България и има пагубен ефект върху мирната мисия на Мошанов[12].

На 14 август Стойчо Мошанов се обръща към съветника на британското посолство в Анкара с молба да разговаря с посланика сър Хю Начбул-Хюгесен. Съветникът казва на Мошанов, че британската позиция по отношение на България е съвсем ясна, но Мошанов отговори, че внася съвсем нови предложения. Британското външно министерство упълномощава сър Хю да изслуша предложенията на Мошанов, но го съветва да не предприема никакви действия, освен да ги докладва в Лондон.

На последвалата среща с британците на 16 август 1944 г. Мошанов заявява, че българското правителство вече желае да излезе от войната и иска да знае условията на съюзниците. Според него два фактора влияят върху времето за сключване на примирието. Единият е необходимостта да се събере предварително колкото се може повече от реколтата, в случай че има германски репресии. Реколтата е добра, но закъсняла, а повечето от резервистите в армията работят на полето. Другият фактор е необходимостта да се осигури единството в страната, което според него ще отнеме още една-две седмици.

Начбул-Хюгесен отговаря, че времето изтича; войната няма да спре до средата на септември, когато България ще прибере реколтата си. Мошанов признава, че дезертирането на България от Оста ще има значително военно въздействие, но възразява, че „на този етап би било непрактично да се иска от България да прекъсне отношенията си с Германия и да изтегли войските си от Сърбия и Гърция“. В същото време той предлага България да покаже искреността си, като освободи съюзнически пленници (предимно пленени летци) и изпрати свой емисар в Кайро не по-късно от края на август.

Британците се колебаят относно стратегическата целесъобразност на незабавното скъсване на България с Германия. В едно писмо на британското посолство във Вашингтон до Държавния департамент на САЩ с дата 20 август 1944 г. се посочва, че може би все още не е назрял моментът за такова скъсване; друго писмо от същия източник от същия ден, но отнасящо се до Турция, предлага турското и съветското правителство да поставят на България ултиматум, че „ако не изгони незабавно германците от България, не скъса отношенията си с Германия и не изтегли войските си от окупираните от тях съюзнически територии, Турция и Съветският съюз ще обявят война на България“. В плана обаче се подчертава, че той допълва, а не противоречи на усилията за постигане на споразумение с мисията на Мошанов.

На 23 август Мошанов и българският индустриалец Георги Киселов връчват пълномощията си на съюзниците в Истанбул и ги призовават да действат незабавно по българското искане за мир. Киселов твърди, че правителството на Багрянов вече е поело значителни рискове в опита си да се разграничи от Германия и че германската военна намеса в България остава възможна. Българските емисари, опитвайки се да противопоставят Запада на Русия, подчертават, че Съветският съюз вероятно ще предложи на България по-добри условия, но че България е готова да направи някои жертви, за да си осигури „бъдещия статут на свободна демократична държава“. Те обаче предупреждават, че ако Западът предложи прекалено тежки условия, българските войски ще се обърнат към Съветския съюз и правителството няма да може да се противопостави.

Резултатите от дезертирането на Румъния

Събитията в Румъния придават допълнителна спешност на българските преговори. На 20 август руснаците започват масирана атака срещу германската и румънската отбрана по румънската граница. Към обяд на същия ден се съобщава, че руската пехота с танкове прониква в румънските участъци на линията и не среща почти никаква съпротива. Маршал Антонеску, диктаторът на Румъния, отива на фронта, за да се опита да сплоти обезверените сили. След завръщането му в Букурещ на 23 август крал Михаил го извиква, за да докладва за военното положение, и изисква от него да се споразумее със Съветския съюз. Антонеску отказва и незабавно е арестуван по заповед на краля, който след това нарежда да бъдат арестувани кабинетът и началникът на германската военна мисия. Дезертирането на Румъния от Оста оставя само четири германски дивизии между България и настъпващата Червена армия. Когато вестта за преврата на краля стига до Берлин, германските части в Румъния незабавно получават заповед да заемат стратегически райони и в страната са докарани подкрепления. В същото време Луфтвафе извършва безцелни атаки срещу румънската столица. Но германските сили са недостатъчни, за да се противопоставят на руснаците и едновременно с това да накажат румънците. Германските репресии само провокират румънците да обявят война на Германия на 25-ти.

На 23 август Багрянов обявява, че България се оттегля напълно от войната. Три дни по-късно Драганов уведомява съветския шарже д‘афер в София, че всички германски войски, които бягат в България от Румъния, занапред ще бъдат разоръжавани, а германските войски, които вече се намират в страната, ще бъдат помолени да се изтеглят незабавно или да бъдат разоръжени. Научавайки за това, западните съюзници искат от съветското правителство да не насърчава българите да вярват, че неутралитетът ще бъде достатъчен вместо енергични действия срещу Германия. В отговор Москва започва ожесточена кампания по радиото и в пресата срещу правителството на Багрянов.

Мошанов се връща в София за инструкции през нощта на 24 август, а Киселов остава в Турция, за да призове британците и американците да не изпускат възможността да помогнат на България да излезе от войната. Той заявява, че Червената армия може да се появи на Дунав всеки момент; или комунистически режим може да замени сегашния в България; или германците могат да се намесят и да попречат на България да напусне Оста. Съюзниците и българите се обвиняват взаимно за забавянето на постигането на споразумение. На 25 август Драганов се обръща към турците с молба да се намесят по дипломатически път, за да се ускорят преговорите за примирие: „Руснаците наближават устието на Дунав… Британците и американците действат твърде бавно. За да се стигне до разбирателство, сега е необходима бързина.“

В опит да ускорят нещата, съюзниците решават да проведат първоначалните преговори в Анкара, а не в Кайро, и заявяват, че междувременно ще гледат благосклонно на всички просъюзнически действия, предприети от българите. По-конкретно се споменава освобождаването на съюзнически пленници, прекратяването на военните действия срещу съюзниците (въпреки че това вече е направено), скъсването на дипломатическите отношения с Германия и изгонването на германските войски от българска територия. Тези мерки са в основата на официалните условия за примирие, които Съюзниците вече са готови да представят на България. Освен това от България се изисква да се изтегли от гръцка и югославска територия, да осигури съдебен процес срещу българските военнопрестъпници и да изплати репарации за военните щети, нанесени на съюзническите държави. На България обаче ще бъде дадено устно обещание, че нейната независимост ще бъде зачитана, а Гърция и Югославия само ще бъдат помолени да се съгласят с договора, а не да участват в подписването му.

Преговорите сега се преместват в Кайро, както е планирано първоначално; на 30 август Мошанов и полковник Желязков (бивш български военен аташе в Истанбул) отпътуват за там, като скоро към тях се присъединяват дипломатът Иван Станчов и проамерикански настроеният бивш директор на българските железници Любен Бошков. Българските представители изтъкват, че правителството на Багрянов е предприело допълнителни мерки, за да докаже своята искреност: близо пет хиляди германски войници от Румъния са били разоръжени, Гестапо е било изгонено от страната на 27 август, на останалите германци, настанени в България, е бил даден срок до 31 август да напуснат, всички антиеврейски закони са били отменени, а българският окупационен корпус е бил изтеглен от Сърбия. Освен това съюзническите пленници скоро ще бъдат освободени, а Народното събрание трябва да бъде разпуснато след няколко дни. Делегацията заявява, че не са предприети никакви действия за прекъсване на отношенията с Германия, тъй като това не би било в съответствие с декларирания от България строг неутралитет.

Българите са наясно, че Германия знае за тези стъпки и през последната седмица на август се опасяват, че германците ще прибягнат до военни действия срещу България. В София цари паника и се разпространяват слухове, че градът ще бъде бомбардиран. В деня на румънската капитулация съюзническа въздушна атака над дунавските преходи силно разтревожва българите, които мислят, че румънците и Червената армия нахлуват в България. Българите са разтревожени и защото е известно, че германските войски, които напускат същинска България, заемат позиции в Македония с очевидното намерение да защитават долините на Вардар и Морава. Посланик Бекерле, който гневно е напуснал България по-рано през месеца, се връща на 27 август в много по-спокойно настроение и казва само, че българите ще съжаляват за грешката си.

Германия не може да допусне България да дезертира от Оста, тъй като това ще откъсне частите в Румъния и ще застраши позициите на Германия в Гърция и Сърбия. За да предотвратят това, германците имат план за действие в извънредни ситуации – подходящо наречен „Операция Hundessohn [кучи син]“ – която ще бъде ръководена от полицейска дивизия на СС. Ще бъде създадена българска марионетна държава под ръководството на Цанков. (Германците за кратко обмислят и кандидатурата на Иван Михайлов, лидер на ВМРО, за администратор на Македония).[13] Но недостатъчното време и бързото настъпление на Червената армия правят невъзможно за Германия да осъществи тази операция с малките сили, с които разполага по това време.

Двойната игра на Москва

СССР не е във война с България, но е консултиран от западните съюзници за мирните преговори и е поискал да изпрати наблюдател. В средата на март 1944 г. Молотов е казал на посланика на САЩ Хариман, че според него е преждевременно да се обсъждат условията за българска капитулация, тъй като съюзническите сили все още са твърде далеч, за да подкрепят България, ако тя се опита да напусне Оста. Западните дипломати все още не са сигурни в отношението на Русия към България и подозират, че Съветският съюз може да планира да използва България, за да разшири влиянието си на Балканите.[14] В доклад, изготвен за американския заместник държавен секретар Едуард Стетиниус, се обобщава тази възможност: „Славянската връзка между Русия и България и традиционният стремеж на Русия да има надежден достъп до Средиземноморието се съчетават и създават интересни възможности по отношение на съветската роля при определянето на разпореждането, което трябва да се извърши с България. Дали съветското правителство например ще настоява за разширена и укрепена България, като възроди българските претенции към Северна Добруджа и отстоява отдавнашното настояване на България за излаз на Егейско море?“

Според сведенията Съветският съюз е казал на българите, че ще бъде създаден силен славянски блок, който ще бъде доминираща сила в световната политика, и България е била посъветвана да се присъедини, докато все още има възможност. Съветският шарже д‘афер в София поддържа тесни контакти с Отечествения фронт, а също така се среща открито с опозиционните лидери Мушанов и Гичев, които са заели благоприятно отношение към Русия. Дори официалното българско правителствено радио започва отново да излъчва руска музика.

Все повече обаче се увеличават доказателствата, че, по думите на един западен доклад, „Русия играе двойна игра в България“. Съветското правителство е приело декларацията на Багрянов за неутралитет от 17 август, но съветската легация в София отрича пред местните комунисти да е предприемала такива действия. (Заместник-министърът на външните работи е заминал за Москва, оставяйки само втори секретар, който не може да предостави достатъчно информация за съветската позиция). От друга страна, докато се стреми към приятелски отношения със Съветския съюз, правителството на Багрянов полага всички усилия да изкорени комунистическото партизанско движение; в съветските очи това заклеймява Багрянов като лицемер и фашист.

Преговори с Отечествения фронт

Отношението на Багрянов към комунистите се променя бързо след капитулацията на Румъния. На 23 август той се среща с Димо Казасов, бивш лидер на Звено, който някога е бил свързан с Цанков, но сега е в Отечествения фронт. Според Казасов Багрянов е бил в очевидна паника и е искал веднага да си уреди среща с Отечествения фронт. Багрянов се е срещнал с членове на Фронта скоро след идването си на власт през май 1944 г. и е изглеждал склонен на компромис по редица въпроси. Той дори е признал, че партизанското движение е необходимо като единствен начин за противопоставяне срещу германците. По-конкретно, той е обещал пълна амнистия и отваряне на концентрационните лагери и е поискал от комунистите да препоръчат приемлив за тях човек за директор на полицията. Както видяхме, Багрянов също така се е опитал да склони членове на демократичната опозиция и на доминирания от комунистите Фронт да приемат портфейли в новия му кабинет. Но по заповед от Москва Фронтът е отказал да му сътрудничи. Багрянов не успява да изпълни обещанията си. Новият директор на полицията е не някой приемлив за комунистите, а полковник Куцаров, фанатичен фашист. Министърът на вътрешните работи, Александър Станишев, е пламенно прогермански настроен и е дал заповед да се смажат партизаните. При режима на Багрянов концентрационните лагери са по-пълни от преди.

Така че, когато на 24 август Багрянов се среща отново с представители на Фронта, има много недоверие и лоши чувства. От Фронта му казват, че България може да бъде спасена само като предаде управлението на „истинските представители на народа“. Багрянов отговаря, че едно решение е невъзможно без одобрението на регентите, и кани Фронта да потърси среща с Филов, Михов и княз Кирил. Представителите на Фронта отказват, като заявяват, че е задължение на министър-председателя да разговаря с регентите по този въпрос. След това Багрянов напуска за кратко и се връща, за да каже, че регентите са отказали да дадат каквато и да е аудиенция, тъй като не е имало криза в кабинета.[15] Звенарят Петко Стайнов предлага Фронтът да подкрепи Багрянов, ако той се съгласи да изпълни програмата му, но тъй като това е напълно неприемливо за останалите присъстващи представители на Фронта, срещата се прекратява без резултат.

Този неуспех, както и обезкуражаващите новини от Румъния, довеждат до удвояване на българските усилия за постигане на споразумение със съюзниците до края на август. Трудността на Багрянов обаче се състои в това, че той не е склонен да прави отстъпки нито пред съюзниците, нит пред Отечествения фронт. На 27 август регентите променят позицията си и канят на среща водещите представители на опозицията – от комунистите до цанковистите. Тъй като политическите партии са официално премахнати през 1934 г., тези хора са били поканени като личности, а не като говорители на различните партии и фракции. Това е причината – или претекстът – за оттеглянето на Иван Пашов, Никола Петков и Григор Чешмеджиев от срещата, тъй като те са поискали да бъдат признати за представители на Отечествения фронт.[16]

Останалите опозиционни лидери не желаят да сътрудничат на режима, защото смятат, че той е до голяма степен дискредитиран, а и защото очакват да бъдат призовани на власт до няколко дни. Продължаващото нежелание на Филов да прави каквито и да било отстъпки се основава на предположенията, че СССР ще спазва неутралитета на България и че примирието със Запада е предстоящо. От друга страна, Отечественият фронт вече планира преврат и очаква появата на съветски войски на северната граница. Не им се налага да чакат дълго: на 31 август съветските войски влизат в Букурещ и се насочват на юг.

 

[1] Двама от тримата са убити по-късно от комунистическото правителство на България; третият се пенсионира като полковник през 1956 г.

[2] Комбиниран комитет на началниците на щабовете до Айзенхауер, 23.x.43 г., в Крейвън и Кейт, 2: 584.

[3] Slessor, стр. 596.

[4] ХХV-НС, 5-та рег. сесия, 35-то заседание, 23.III.44 г., стр. 595.

[5] Случаят с Малинов оставя силен спомен сред българските политици. През май 1944 г. Божилов е поискал от посланик Кьосеиванов да стане външен министър в новия кабинет, който се опитва да състави. Кьосеиванов се позова на съдбата на Малинов и заявява, че е едновременно „твърде рано и твърде късно“ да заеме поста.

[6] Говори радиостанция „Христо Ботев“, том VI, 2.VI.44 и 5.VI.44.

[7] Василев, с. 480; вж. също KTB der Heeresleitung in Bulgarien, София, 21.vi.44, T501 293.496.

[8] Neues Wiener Tageblatt, 5.vi.44.

[9] Заря, 18.vi.44.

[10] KTB der Heeresleitung in Bulgarien, Sofia, 21.vi.44, T501 293-496.

[11] Hansard's, Vol. 402, 2.viii-44, cols. 1483-84.

[12] Казасов, Бурни години, с. 754-55; Пундев, Мястото на България…, с. 466-67.

[13] Цанков скоро ще стане лидер на българското правителство в изгнание в Германия; в края на войната той бяга в Аржентина. Михайлов остава в Хърватия още няколко месеца, след което сам заминава за Германия; след войната създава таен щаб в Италия, където според сведенията живее и до днес.

[14] Същият този страх през 1878 г. подтиква Великобритания и другите сили да отменят Санстефанския договор и да проведат Берлинския конгрес, който значително намалява територията на България.

[15] Багрянов твърди, че е отговорил: „Тогава ще създадем такава“, но това е неправдоподобно. Интервю, България.

[16] Кимон Георгиев, който току-що е бил освободен от вътрешното изгнание в Бургас, не е имал време да се посъветва с колегите си от Фронта и не тръгва с тях. По това време Отечественият фронт има около 3600 членове, организирани в 670 групи (средно по пет и половина души в група), от които 57 са в София. През август Националният комитет е увеличен на петнадесет членове; петима са комунисти, трима са земеделци (Пладне), двама са социалдемократи, а петима са с друга принадлежност. Орен, „Българска комунистическа партия“, стр. 335-36; Вълев, стр. 67; Работническо дело, 8.ix. 49; интервюта, България.

 

Маршал Лий Милър е американски историк, специалист по история на България от времето на Втората световна война.


Pin It

Прочетете още...

2015 10 Tombul Jamia

Томбул джамия

Ибрахим Карахасан-Чънар 28 Сеп, 2015 Hits: 9534
Процесът на изграждане на ислямски култови…