Либерален преглед - България по време на Втората световна война

В края на лятото на 1943 г. международното положение на България става критично. Падането на Мусолини драматично променя позициите на Оста в Средиземноморието и отново се появяват слухове за предстояща съюзническа инвазия на Балканите. На Източния фронт германската армия не е успяла да си върне загубените през зимата територии и е изправена пред нов Сталинград при Харков. Хитлер заповядва на фон Манщайн да задържи този град на всяка цена, защото, според него, „падането му ще се отрази неблагоприятно върху отношението на България и Турция [към Райха]“. Българите, които са омаловажили значението на Сталинград и Ел Аламейн, сега компенсират, като преувеличават сериозността – или поне непосредствеността – на съюзническата заплаха, и мнозина частно сравняват този период с разпадането на Централните сили през есента на 1918 г.

Има много индикации, че цар Борис е планирал да извади страната си от войната през 1943 г., но убедителни доказателства липсват. Дори комунистическите свидетелства, които обикновено го представят в най-неблагоприятна светлина, твърдят, че Борис е загубил вяра в Германия и е „готов да състави ново правителство, чиято основна задача е да изведе България от войната. Той започна преговори с тъста си, италианския крал, с надеждата, че заедно ще могат да защитят институцията на монархията с помощта на англо-американците.“^[1] Бившият посланик Рендел отбелязва „Именно капитулацията на България през Първата световна война беше първата стъпка за прекратяване на военните действия. Изглежда, че има известно основание да се смята, че цар Борис може да се е надявал, че историята ще се повтори и той все още може да бъде средството за приключване на войната чрез компромисен мир.

Смяната на кабинета не може да бъде отлагана още дълго. Премиерът Филов изпитва затруднения да контролира кабинета си и е в много лоши отношения с министъра на вътрешните работи Габровски и министъра на търговията, земеделския политик Никола Захариев. Георги Кьосеиванов изглежда най-подходящият кандидат за заместник на Филов и се носят слухове, че новото му правителство ще включва някои членове на опозицията и ще има ясната цел да извади България от войната.

В докладите си до Берлин обаче Бекерле отрича, че условията в България се влошават. Той посочва подобренията в икономическото положение и успехите на полицията срещу партизаните и осъжда слуховете за съставяне на просъюзническо правителство като обикновена пропаганда, разпространявана от англофилски кръгове. От друга страна, офицерите от СД в София докладват в Берлин, че следващият премиер вероятно ще бъде Никола Мушанов или Иван Багрянов, за които се смята, че симпатизират на съюзниците. Цитиран е високопоставен служител в българското Министерство на външните работи, който заявява, че вече няма никакво съмнение за окончателното поражение на Германия и българската политика сега трябва да бъде насочена към прогонване на германците от България, за да се постигне споразумение с британците.

Кръстьо Пастухов, лидерът на социалдемократите, който дълго време се е противопоставял на съюза с Германия, по-късно разкрива, че през лятото на 1943 г. царят се е обърнал към него с молба за съставяне на ново правителство и обещал, че скоро ще настъпи промяна във външната ориентация на България. Вече е известно също, че в началото на август специален представител на Борис е отишъл при един от водещите опозиционни политици, който по това време е бил заточен в отдалечено село, и го е попитал дали би се заинтересувал да заеме пост в кабинета. Въпросът е трябвало да бъде запазен в абсолютна тайна, тъй като след няколко дни Борис е трябвало да отлети за Германия и не е искал никакви усложнения по време на това пътуване. Въпросното лице е толкова добре известно с просъюзническите си възгледи, че назначаването му на министерски пост може да се тълкува единствено като значителна промяна в политиката на България, дори и ако бъдат запазени някои германофилски настроени министри. Друга версия, по-съмнителна, е, че Борис се обадил на сестра си Евдокия малко преди пътуването до Германия и казал, че очаква Хитлер да поиска български войски за Източния фронт. Твърди се, че Борис казал, че няма намерение да се съгласява на това и казал на сестра си за плановете си да напусне войната веднага щом тъстът му Виктор Емануил поиска от съюзниците примирие.^[2]

Тези разкази са особено важни поради възможната им връзка с мистериозната смърт на цар Борис в края на август 1943 г. На 3 август Хитлер кани Борис на конференция в Растенбург в Източна Прусия; на 14 август изпраща личния си самолет, за да закара Борис и генерал Михов на еднодневната среща. На следващия ден Борис се завръща в София в добро здраве и заминава за планинските си убежища в Царска Бистрица и Чамкория за няколко дни, през които заедно с още няколко души изкачва връх Мусала, най-високата планина на Балканите. На 23 август, три дни след тази алпинистка експедиция, той се обажда на сестра си около седем часа вечерта. Тя забелязала, че звучи необичайно уморен; когато го питала за това, той отговорил, че му е трудно да диша и усеща натиск в гърдите. Няколко минути по-късно той се оплакал, че никога не се е чувствал толкова зле, и с големи усилия се качил в спалнята си, където изпаднал в безсъзнание.^[3]

Първата диагноза е пристъп на жлъчния мехур, но тя очевидно не е задоволителна. Лекарят на царя, д-р Саиц, е върнат със самолет от Берлин, а по молба на българското правителство в София са изпратени няколко изтъкнати германски лекари, тъй като „българските лекари не са в състояние да поставят правилната диагноза“.^[4] На следващия ден се наблюдава леко подобрение в състоянието на царя, но слабостта на сърцето му се превръща в нова грижа. До 26 август обаче се наблюдава такова подобрение, че се изразява надежда, че царят ще премине кризата до няколко дни. Същия следобед обаче състоянието му отново се влошава. Според д-р Саиц царят е бил напълно наясно за сериозността на заболяването си и не е очаквал да живее. Самият Борис смята, че има ангина пекторис, която приписва на екскурзията си на връх Мусала.

За да се предотврати възможността дисидентски елементи в страната да се възползват от състоянието на царя, за да предизвикат размирици или да извършат преврат, заболяването е държано в такава тайна, че извън придворните кръгове са информирани само Филов и генерал Михов. Дори лекарите са затворени в двореца. Но забраната за движение в района на двореца и другите мерки дават повод за слухове; затова малко преди полунощ на 26 август царският двор решава да направи кратко изявление за сутрешните вестници: „Негово Величество царят е тежко болен от три дни. Лечението му е в ръцете на най-добрите медицински специалисти.“ Във второто комюнике, издадено сутринта на 27 август, се казва само: „Положението на Н. В. Царя продължава да е сериозно. Лекарите полагат всички усилия за подобряването на състоянието му.“

По-късно същата сутрин се казва, че царят е много по-добре, но тъй като лекарите са сериозно обезпокоени, че усложненията могат да засегнат мозъка, от Берлин е извикан виден невролог. Невероятно, но д-р Саиц, царският лекар, смята, че заболяването е само анемия, но останалите смятат, че положението е толкова сериозно, че са издадени подробни инструкции за церемониите и процедурите в случай на смърт на царя. Филов разказва, че царят изрекъл само няколко думи за телесните си нужди, но „през цялото време на болестта не изрази нито желание, нито даде нареждане, нито поиска да види някого“. През по-голямата част от времето царят е под влиянието на тежки успокоителни, но въпреки това е спал неспокойно.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Абонамент

Сутринта на 28 август се съобщава, че задръстването на белите му дробове продължава, а възпалението се разпространява. В 4:22 ч. същия следобед царят умира.

Слухове и подозрения

Още преди смъртта на Борис се разпространяват слухове, че той е станал жертва на нечестна игра. Фактът, че наскоро се е върнал от посещение при Хитлер, поражда подозрения, че царят се е изправил срещу германците и е бил убит заради това. Популярната теория, както ярко я описва Казасов, е, че Борис „е бил отровен от онзи, който е удавил света в кръв“. Царят е смятан за твърде млад и здрав, за да е претърпял инфаркт, а сложната диагноза прави вътрешното разпадане на тялото му да изглежда масивно: „Thrombosis arteriae coronirae sinistrae, pneumonia bilater- alis, et oedema pulmonium et cerebri.“^[5] Секретността, която обгръща болестта, засилва драмата и насърчава дивите спекулации. Би Би Си обявява, че Борис вероятно е бил убит от Хитлер; Ню Йорк Таймс заявява, че полицейски инспектор е произвел няколко изстрела по него на гарата край София; унгарски източници съобщават, че е бил убит от един от собствените си телохранители.

Германците също са подозрителни по отношение на причината за смъртта на царя. Когато Бекерле пита трима от лекарите дали според тях е възможна смърт от отравяне, те отговарят, че тя прилича на „типична балканска смърт“. За да се определи точната причина за смъртта е необходимо да се направи аутопсия, но царицата отказва да разреши аутопсия или дори изследване на мозъка. Малко след това някой друг (не царицата) казва на лекарите, че аутопсия ще бъде разрешена, но едва след като тялото бъде балсамирано. Балсамирането обаче би направило практически невъзможно откриването на отрови, различни от тези на метална основа, като арсеник. Съществуват значителни спорове относно това дали аутопсията действително е била извършена против волята на царицата. Тя е твърдяла, че е имало аутопсия, а други автори са се съгласявали с нея, но не са били съгласни с нейните заключения. Например, германският посланик в Турция фон Папен заявява: „От беглия преглед, който те [лекарите] успяха да направят, бяха убедени, че смъртта на царя не може да се дължи на нито една от причините, предложени от царицата. Те забелязаха признаци на пълно разлагане на вътрешните органи, което би могло да се дължи единствено на някаква форма на отрова.“ От друга страна, Констант Шауфелбергер, настойник на престолонаследника, бил уведомен от един от лекарите, че аутопсията напълно потвърждава официалната диагноза за сърдечна недостатъчност, двойна пневмония и инфекция на мозъка.

Филов уверява германците, че тази диагноза е правилна и че няма доказателства за отравяне, въпреки че признава, че отначало е подозирал „нечестна игра“. Според него изтощението в резултат на изкачването на връх Мусала е причинило инфаркта и той предварително е предупредил царя, че подобно пътуване е безотговорно. Царицата не е чула нищо за резултатите от аутопсията, ако е имало такава. Тя все пак си спомня, че царят се е оплакал, че се чувства зле, докато е бил на лов малко след изкачването, но усещането не е продължило и никой не се притеснил тогава. Волфганг Бретхолц, антинацистки настроеният бивш редактор на Berliner Tageblatt, който посещава София в края на септември 1944 г., съобщава, че при аутопсията не са открити нормални органични проблеми, а вместо това имало „следи от неизвестна и бавно действаща отрова, която е предизвикала спиране на сърцето“.

Общественото мнение е по-малко информирано, но по-скоро единодушно: Борис е бил убит, вероятно от германците. Това мнение остава непроменено в България и до днес. Въпреки това редица важни въпроси все още не са получили отговор. Първо, какво се е случило на срещата в Растенбург между Борис и Хитлер? Второ, имало ли е нещо подозрително в полета обратно към София? Трето, какво е било здравословното състояние на царя през седмицата между завръщането и появата на болестта му? Четвърто, какъв е бил ходът и естеството на самата болест? Пето, какви мерки са били предприети за установяване на причините за смъртта? Шесто, какви са били реакциите на различни лица и групи към смъртта на царя? И седмо, как смъртта му се е отразила на бъдещето на България? Някои от тези въпроси вече бяха засегнати, но ключовите моменти ще бъдат разгледани сега по-подробно.

Официална стенограма на конференцията в Растенбург не съществува, но общите очертания на дискусията могат да бъдат събрани от редица източници. Първо, Хитлер изразява загрижеността си за ситуацията в Италия и търси уверение от царя, че България също не планира да дезертира от лагера на Оста. Второ, двамата с Борис обсъждат приноса на България към военните усилия, като според сведенията разговорът по този въпрос е станал доста разгорещен.^[6] И до днес в България битува мнението, че Хитлер е поискал от царя да изпрати войски на Източния фронт – искане, което Борис е отхвърлил с мотива, че българите никога няма да се бият със своите освободители. Секретарят на Борис, Павел Груев, по-късно драматично свързва коментарите на царя с резултата от този спор: „Трябваше да се боря с часове срещу Хитлер и неговите приближени, за да изтръгна България от ноктите им, но накрая успях. Готов съм да платя с живота си, за да не допусна те да доведат отечеството ми до гибел.“ Съмнително е дали Борис някога е правил подобна забележка, а настоящите данни сочат, че Хитлер не е отправял категорично искане за български войски, които да се сражават в Русия.

Дневникът на генерал Михов за съжаление е достъпен само за периода след като той става регент (септември 1943 г.), но дневникът на министър-председателя Филов дава пълна информация за този инцидент. Царят му казал, че Хитлер не е обсъждал Съветския съюз в подробности, освен да посочи, че Германия е уверена, че ще се справи с проблема. Въпреки това след аудиенцията си при царя на 15 август Филов записва в дневника си, че царят бил много обезкуражен: „Той изобщо не е доволен от днешното си пътуване На връщане той дори си пожелал да се срещнат с вражески самолет, който да го довърши. Всъщност няма никаква причина за такъв песимизъм. Германците искаха две от нашите дивизии за Северна Гърция и евентуално за Албания, за да защитят тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие. Те смятат, че сега няма никаква опасност от Турция.“ Царят се е съгласил по принцип с това искане, но е искал военна мисия да обсъди подробностите, преди да даде окончателното си одобрение. (Княз Кирил по-късно потвърждава това в показанията си пред Народния съд.) Следователно, ако не се появят допълнителни доказателства, можем да заключим, че срещата на Борис с Хитлер е била много напрегната, но че по-колоритните истории за нея са апокрифни.

Теории за завръщането от Растенбург

Най-голям брой теории се занимават с обратния полет на царя след посещението му в Германия. Много хора твърдят, че именно в личния самолет на Хитлер по време на този обратен полет Борис е бил маркиран за смърт. Една от теориите дори твърди, че царят е бил мъртъв при пристигането си и че разказите за дейността му през следващата седмица са измислици. По принцип обаче съществуват три теории относно полета. Първата е, че някакъв бавнодействащ, смъртоносен газ е бил подаден на царя през кислородната му маска. Най-често споменаваните газове са хлороформ и „твърде силна доза кислород“, въпреки че очевидно нито един от двата не отговаря на горното описание на действителните симптоми на царя. Самият княз Кирил подкрепя тази теория. Втората версия за полета е дадена от немския пилот, Flugkapitän Ханс Баур. Той твърди, че му е било наредено да се изкачи на 8000 метра, да се спусне до нивото на дърветата, да се изкачи отново на 6000 метра, да се спусне отново и така нататък, докато промените във височината, съчетани с отровата в кислородната маска, отслабят сърцето на Борис. (Малко по-различна версия гласи, че кислородната маска също е била дефектна.) Третата теория е на бившия посланик Рендел, който казва, че Борис е бил лош пътник и обикновено е вземал хапчета за въздушна болест преди полет. Този път му е било дадено друго лекарство, което в комбинация с голямата височина, на която е прелетял самолетът над Карпатите, е довело до по-късния му сърдечен удар. Пилотът Баур също предполага, че е имало отрова, но казва, че тя е била приложена в чаша кафе.

Първата теория е трудна за приемане по редица причини. Нито един от споменатите газове не би увредил вътрешните органи на Борис по такъв начин, че той да не забележи нищо нередно в продължение на седмица и след това да припадне. Кислородът би бил безвреден; хлороформът би трябвало да бъде приложен в толкова голяма доза, че да се наложи царят да бъде изнесен от самолета. И все пак знаем, че е бил в добро здраве, когато е пристигнал в София, тъй като същата вечер е имал няколко конференции. Не е известен отровен газ, който би имал такова забавено действие. Освен това кислородните маски не са били разпределени между пътниците, а са били вземани на случаен принцип, така че не е имало сигурност, че царят ще вземе някоя конкретна.

Може да си представим сложна уговорка, която би позволила на германците да заобиколят този проблем; но вместо да правят мащабни промени в частния самолет на Хитлер за един ден предизвестие, по-вероятно е да са прибегнали до някакъв по-прост метод за убийството на царя. Самият Баур казва, че през този ден времето е било идеално и че Борис е бил доволен от пътуването, което едва ли звучи така, сякаш е прекарал пътуването в дискомфорт или в наркотично опиянение.

Що се отнася до втората теория, дори и в малко вероятния случай, че останалите пътници са издържали на „пътуването с влакче в увеселителен парк“ без съмнение, царят не би го направил. Силният му интерес към механиката и значителният му опит в полетите щяха да го накарат да стане подозрителен. Единственото оправдание за пилота да лети с тромавия „Юнкер-52“ като с пикиращ бомбардировач би било да предприеме яростни заобикалящи действия срещу вражеско нападение, но е известно, че – въпреки желанието на царя – не са срещнати вражески самолети. Ако Баур действително беше летял така, както твърди по-късно, Борис със сигурност щеше да загуби доверие в него. И все пак на следващия ден след завръщането си в София Борис занесъл подарък на Баур на летището и дълго време обсъждал с него технически въпроси, докато младите принц и принцеса се катерели по целия самолет. Единствено майчините страхове на царицата попречили на Борис да позволи на двете деца да отидат с Баур на полет над града. И накрая, никой от останалите пътници в пътуването, включително генерал Михов и придворният съветник Станислав Балан, не коментира негативно пътуването и не претърпява някакви неправомерни последици от него.

Третата теория, предположението на Рендел за хапче за въздушна болест, е по-разумна от другите две, тъй като хапчето би могло да се приложи с по-малко трудности и е възможно да бъде направено с ефект на забавено действие. Ако опитен летец като Борис е взел лекарство за полет при перфектно време, защо този факт не е споменат от някои от хората, които са по-близо до съда от Рендел? Въпреки че отровното хапче е по-вероятно от отровния газ, наистина няма доказателства в подкрепа на нито една от двете теории; а теорията за „влакчето“ не е взета на сериозно нито от царицата, нито от някой друг близък до събитията. Ако царят наистина е бил отровен, малко вероятно е деянието да е извършено по време на полета от Растенбург.

Реакцията на Германия на смъртта на царя

Както беше споменато по-рано, германските документи не разкриват никакви заговори или конспирации, а напротив, показват, че е направено всичко възможно за правилното диагностициране на болестта и след това за установяване на точната причина за смъртта. За по-доброто разбиране на германската гледна точка сега трябва да се обсъдят два други момента. Първо, важно е да се отбележи, че Германия разглежда смъртта на Борис като катастрофа за Оста, независимо от факта, че той може би тайно е планирал да напусне войната. Германия смята България за лоялен, макар и донякъде непокорен съюзник, и дава на царя голяма свобода на действие. Тази оценка не се променя и през лятото на 1943 г. Бекерле пише: „Не може да става дума за двойна роля на царя. Цар Борис е знаел много добре, че е обвързал съдбата си изцяло с тази на Германия и няма как да се оттегли… Между Хитлер и цар Борис до последно е имало отношения на близко доверие.“ Ден преди смъртта на Борис германският щатски секретар барон Щейнграхт описва царя като човек, „който в очите на народа е не толкова монарх, колкото фюрер и който в свое лице представлява символ на българското единство… Българският народ, който е в известно отношение без водач и несигурен без царя, би могъл да попадне в значителна степен под влиянието на комунистическата и англофилската опозиция.“ Фон Папен в Анкара е още по-категоричен: „Само решителната и ловка личност на царя би могла да направлява бъдещия ход на нещата. Неговото отстраняване от сцената би могло да бъде дългосрочна цел единствено на врага, а не на Хитлер.“ В Берлин реакцията на Гьобелс е: „Българският цар Борис е мъртъв. Един важен стълб на балканската ни позиция си отиде.“ Вторият момент е, че германските лидери очевидно са знаели толкова малко за смъртта на царя, колкото и всички останали. Те са били сигурни, че той е бил убит, вероятно с някаква отрова, но не са знаели от кого. Хитлер вярва, че отговорни за това са царицата и нейните италиански роднини. Това подозрение изглежда е било почти изцяло резултат от недоверието на Хитлер към всичко, свързано с Италия, заради неотдавнашното отстъпление на тази страна. Царицата на България е дъщеря на италианския крал и отказът ѝ да позволи аутопсия се смята за признак, че се е страхувала да не бъде открито нещо зловещо. Разказва се също, че бракът ѝ е бил нещастен от самото начало, което дава още един възможен мотив. Гневът на Хитлер стига дотам, че той иска да я арестува и да я доведе заедно с младия цар Симеон в Германия, но германското военновъздушно аташе в София, генерал Шьонебек, и други го разубеждават от толкова необмислени действия.

Тогава Хитлер решава, че главният виновник е сестрата на царицата, княгиня Мафалда, въпреки че тя пристига в София от Италия едва на следващия ден след смъртта на Борис. Това, което не може да се направи с царицата, е направено с тази принцеса: скоро след това тя е отвлечена в Германия и е вкарана в концентрационния лагер в Бухенвалд, където умира по време на въздушно нападение през август 1944 г. Германците остават толкова подозрителни по въпроса за италиански заговор в България, че когато Рибентроп отива в София за погребението на Борис, не яде никаква храна освен тази, приготвена от специални германски готвачи.

Ако нито германците, нито царицата са убили Борис – а изглежда почти сигурно, че не са го направили – то кой го е убил? Никой никога не е твърдял, че в това са замесени комунистите. Макар че популярният образ на царя, мъченик за съпротивата срещу германците, дълго време е възпрепятствал усилията на комунистите да го представят като германски агент, комунистическите историци неохотно са приемали мнението, че той е убит от Хитлер. Теорията, която е намерила известно одобрение, е, че българските фашисти и/или агентите на СС в София са предприели незабавни и драстични действия срещу царя, без одобрението на Хитлер, за да предотвратят оттеглянето на България от Оста. Различните германски организации често са имали своя специална политика (Sonderpolitik), която се е различавала от официалната позиция, а СД в продължение на години се е опитвала да подкопае позициите на царя, като е изпращала неблагоприятни доклади за него в Берлин.

Докладът на СД от 16 август 1943 г. или може би друг доклад, в който се твърди, че царят планира да последва примера на Италия, може да е накарал определени групи или влиятелни лица да решат, дори без да се консултират с Хитлер, че Борис трябва да бъде убит незабавно. Някои подозират Химлер и Шеленберг, а други – Гьоринг и генерал Шьонебек. Посланик Бекерле е заявил, че СС би искала да създаде в България ситуация, подобна на тази в Румъния, но поради близките отношения между Хитлер и Борис всяка Sonderpolitik е трябвало да бъде прикрита. Въпреки това Бекерле е заявил категорично, че „е изключено средите на СС да са мислили за убийството на царя“. Следователно подобна теория за заговор трябва да остане само предположение, привлекателно само защото алтернативните обяснения са толкова незадоволителни.

Възможно решение

Съществува обаче едно обяснение, което е почти напълно пренебрегнато и въпреки това би дало разумен отговор на почти всяка от загадките около смъртта на Борис. По-специално то би отговорило на основния въпрос кой го е убил. Отговорът? Не – той е починал от сърдечен удар, както гласи официалната диагноза.

Повечето от останалите теории се коренят (1) в усещането, че смъртта му в този кризисен момент трябва да е била планирана, и (2) в потайността около цялата случка, която създава впечатлението, че всеки има какво да крие. Всъщност най-новата история на България е била само една дълга поредица от кризи; смъртта на царя във всеки един момент от почти 25-годишното му управление би настъпила в някакъв важен момент, когато обстоятелствата биха я направили подозрителна. Секретността около този епизод е напълно разбираема и до голяма степен се дължи на желанието да се попречи на враговете на държавата да се възползват от лидерския вакуум, причинен от неразположението на царя. Царският двор се опитва колкото се може по-дълго да омаловажи сериозността на състоянието му и дори на царицата в продължение на два дни е казвано, че няма нужда да идва в София. По-късният ѝ отказ да позволи аутопсия, макар и неудачен, лесно би могъл да бъде естествена реакция на една разстроена съпруга и не е необходимо да има зловещо значение.

В края на краищата царят не е бил толкова млад, колкото някои го представят. До петдесетия му рожден ден остават само пет месеца и той е живял живот, който би направил всеки мъж идеален кандидат за коронарна тромбоза. Безредиците от 1918 г., сътресенията от периода на Стамболийски, превратите от 1923 и 1934 г., ужасите на ВМРО и деликатното дипломатическо балансиране между големите сили едва ли са му осигурили живот в мир и покой. Хората му го познават като енергичен водач и здрав природолюбител, но той е бил отдаден на прекомерното пиене и е увредил здравето си от разгулен живот в младостта си; постоянно е страдал от проблеми с храносмилането и е бил с изключително нервен характер. Изтощителното изкачване на връх Мусала сигурно е довело както до инфаркт, така и до съпътстващата го пневмония, а е известно, че за кратко се е почувствал зле още преди да напусне планинското си убежище. Ето защо не е необходимо да се смята, че Борис е бил отровен или убит по друг коварен начин, когато доказателствата за това са толкова неясни и противоречиви.^[7]

Вероятно конспиративните теории вече са твърде здраво вкоренени, за да бъдат разклатени само от липсата на доказателства, а легендата за мъченически убития цар задоволява психологическа потребност независимо от нейната истинност или лъжовност. Тази легенда е позволила на много българи да избегнат чувството за вина, че са били на страната на Оста по време на войната, и е осигурила на некомунистите в България популярен герой. Всъщност донякъде е изненадващо колко високо днес възхваляват Борис онези бивши политици от българските демократични партии, които цял живот са били в опозиция на неговата политика. А сред средностатистическите български граждани често се чува изразът: „Всичко можеше да се развие по друг начин, ако царят беше жив“.

Разбира се, този възглед е изключително оптимистичен, дори ако царят сериозно е планирал да последва Италия от блока на Оста. Той е бил добре информиран за развитието на събитията в Италия и е знаел, че правителството на Бадолио ще поиска от съюзниците примирие в началото на септември. Очаквало се е, че дезертьорството на Италия ще има много по-голям ефект върху войната, отколкото става в действителност; и Борис е един от многото, които смятат, че италианското и българското оттегляне от войната може да превърне 1943 в повторение на 1918. В средата на август се наблюдава мащабно придвижване на български войски в околностите на София под прикритието на маневри. Тяхната истинска цел може би е била да се предпазят от нацистки преврат, ако правителството на Филов бъде сменено в рамките на една-две седмици. Според Царицата тези маневри са били основна тема на разговор в срещите на Борис с генерал Михов, с българския посланик в Берлин Загоров и с други, с които се е консултирал в седмицата преди заболяването си.

Поради предпазливия си характер е малко вероятно Борис да се е хвърлил на милостта на съюзниците веднага след като Италия го е направила, тъй като е щял да търси определени гаранции за режима си и известно уверение, че съюзниците ще се намесят, за да защитят България от германски репресии. По-вероятно е той да е искал да изчака няколко седмици, докато се възстановят контактите със Запада и докато има възможност да наблюдава успеха на италианската авантюра. Това, което би видял, не би било окуражаващо, а неотстъпчивостта на съюзниците би направила всеки опит за сътрудничество практически невъзможен. Борис вероятно би бил по-гъвкав по отношение на смяната на страните във войната, отколкото неговите наследници. Но ако би останал, изглежда съмнително, че би успял да постигне много повече от тях; а фактът, че британското правителство го смята за лично отговорен за политиката на България, сигурно би се оказал сериозна трудност в преговорите. Смъртта на цар Борис, разбира се, довежда до някои промени, но тя има много по-малък дългосрочен ефект, отколкото би могло да се очаква, тъй като съдбата на България вече все повече се определя от международни военни и политически фактори извън нейния контрол.

^[1] V. L. Izraelyan, p. 114

^[2] Rendel, pp. 180-81.

^[3] Филов, Дневник, 7.viii.43 и 28.viii.43; в. „Мир“ (София), 27.viii.43.

^[4] Версията на царицата се различава от този разказ в няколко детайла, но тя е извикана обратно в София едва през нощта срещу сряда, 25 август.

^[5] В българските вестници диагнозата е отпечатана на латиница.

^[6] Heiber, “Der Tod,” pp. 393-94; Queen Ioanna, “Memorie.”.

^[7] В последната официална история на България е въведена новата теория, че смъртта на Борис се дължи на сърдечен удар „в резултат на системна злоупотреба с алкохол“. Това се различава от предишното приемане от комунистите на теорията, че той е убит от германците, и е за предпочитане пред пълното игнориране на въпроса, както е направено в много български учебници. Човек е склонен да подозира, че промяната е резултат по-скоро от политически съображения, отколкото от откриването на нови доказателства. Цитираният документ засега е засекретен (ЦДИА, ф. 456, оп. I, а.е. 18, 1.59) и няма данни какво би могъл да представлява; един от участниците в дискусията предполага, че това може да е сметката за алкохол на царя. Вж. История на България, с. 405.