От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 11 Bulgaria WWII

 

ГЛАВА 4. България се присъединява към Оста

НА 1 МАРТ 1941 г. България се поддава на германския натиск и най-накрая подписва Тристранния пакт във Виена. Премиерът Филов обяснява, че България се присъединява към силите на Оста не само заради помощта им за получаване на Южна Добруджа, но и защото пактът ще „осигури на нацията възможност за мирно развитие, ще укрепи нейното благосъстояние и ще осигури справедлив и траен мир“. Приятелските отношения със Съветския съюз и Турция, подчертава той, няма да бъдат засегнати. Същия ден Рибентроп официално информира Филов, че България ще получи излаз на Егейско море между реките Струма и Марица.

След завръщането си от Виена Филов е аплодиран от Народното събрание. При гласуването на ратификацията на договора не са допуснати никакви дебати, а интерпелацията на седемнадесет опозиционни депутати е блокирана. Само един човек, малко известен представител от Ябланица на име Иван В. Петров, успява да попита защо не са проведени предварителни консултации със Събранието и дали пактът ще въвлече България във войната. Филов отговаря, че чл. 17 от Конституцията изисква само ратификация от Народното събрание, а не допитване; що се отнася до опасността от война, той казва: „Има малък риск, но тези, които не искат да рискуват, са същите, които никога нищо не правят.“ Пактът е ратифициран със 140 срещу 20 гласа.

Дори Хитлер признава повърхностността на българския ентусиазъм за пакта: „Бях поразен да науча след сключването на Тристранния пакт, че председателят на българския Министерски съвет почти не е бил приветстван от населението на София, въпреки голямото значение на пакта за България. Факт е, че България е силно засегната от панславизма както на политическо, така и на сантиментално ниво. Тя е привлечена от Русия, дори и [последната] да е съветизирана.“ Въпреки това германските войски, влизащи в България, са посрещнати наистина топло. Жителите на много села посрещат предните части на Дванадесета армия с традиционните хляб и сол и са гостоприемни във всяко отношение. Официалните лица в Берлин са доволни, че походът е преминал без инциденти. Дори българското правителство, според един германски доклад, „било изненадано от голямата симпатия, която народът проявил към германските войски“. Впоследствие Филов твърди, че този прием послужил като „истински плебисцит за политиката на правителството“, но много от селяните са останали с впечатлението, че тъй като Германия и Русия са съюзници, пристигащите германски войници ще маршируват заедно с руснаците в съвместна операция.

Съветският протест

Въпреки че Филов вярва, че руснаците „ще се примирят със ситуацията и няма да предприемат нищо“, първата му молба на сутринта след подписването е да получи новини за съветската реакция. Рибентроп твърди, че все още нищо не е известно, но в действителност съветското правителство вече е предало протест на германците. В тази нота Молотов изразява дълбоката си загриженост, че по въпрос от такава важност за съветското правителство германското правителство е взело решения, противоречащи на концепцията на съветското правителство за интересите на Съветския съюз в областта на сигурността. Съветското правителство многократно е подчертавало своя специален интерес към България, както по време на Берлинските конференции, така и по-късно. Следователно то не може да остане безразлично пред последните мерки на Германия в България и ще да трябва да определи отношението си към тях. То се надява, че правителството на Германския райх ще придаде на това отношение нужното значение.

На 3 март 194т г. в. „Правда“ публикува кратко съобщение, което не на видно място и без коментар, в което се разкрива само, че германските войски са влезли в България, но на следващия ден в. „Известия“ остро критикува новата политика на България, „доколкото тази позиция, независимо от желанието на българското правителство, не води до укрепване на мира, а до разширяване на сферата на войната и до въвличане на България във войната. Второ, поради това съветското правителство, вярно на своята политика на мир, не може да окаже каквато и да е подкрепа на българското правителство при провеждането на настоящата му политика.“ Това съобщение се излъчва от Радио Москва по програмата на български език през следващите три дни, а водещите български комунисти са информирани на четири очи за неодобрението на СССР. На 6 март БКП със закъснение разпространява листовки, в които се заявява: „Българският народ не запазва доверие в сегашното правителство и отказва да подкрепи неговата антинародна политика.“


Small Ad GF 1

Българската цензура не издава никакви инструкции до вестниците относно съветските протести и не прави опити да предотврати публикуването им. Някои наблюдатели са изненадани от сравнително слабите протести, тъй като се очаква съветски ултиматум и се смята, че е възможна пряка военна намеса. Според германския посланик Улрих фон Хасел спекулациите от Белград са съсредоточени върху „тежкия удар“, нанесен на панславянското движение от руското бездействие.

Британците прекратяват дипломатически отношения

Подписването на Тристранния пакт е сигнал за началото на пълномащабна кампания срещу британските интереси. Още през февруари 1941 г. полицейските насилия достигат зловещи размери. На 24 февруари британски консулски служител на име Гринуич изчезва безследно. На 26 февруари в София са арестувани около петдесет души, описани от Радио Берлин като служители на британското разузнаване. Два дни по-късно са арестувани редица журналисти, включително кореспондентите на лондонския „Таймс“ и чикагския „Дейли мейл“, както и около тридесет опозиционни лидери. Д-р Георги М. Димитров („Гемето“), един от водещите земеделци от Пладне, е изведен от страната в опакован сандък с помощта на представителя на британското разузнаване в София Норман Дейвис. На Британското посолство е наредено да бъде затворено на 1 март, същия ден, в който софийската полиция твърди, че е открила бомба с британски произход в близост до градския водопровод. България прекъсва дипломатическите си отношения и с базираните във Великобритания правителства в изгнание на Белгия, Холандия и Полша, но отказва да предаде техните представители в София на германците. Българският посланик в Лондон Никола Момчилов подава оставка в знак на протест срещу действията на своето правителство.

В отговор на тези провокации на 5 март 1941 г. Великобритания официално скъсва отношенията си с България. Посланик Рендел, отхвърляйки твърденията на Филов, че Великобритания е застрашила мира на Балканите, твърди, че на британското правителство „не му е известно този мир и спокойствие да са били някога заплашвани или нарушавани от някоя сила, която не е член на Тристранния пакт“. Когато Рендел предупреждава Филов за последиците от съюз с Германия, Филов надменно отговаря, че българското правителство не се нуждае от съвет как да запази независимостта си. Рендел ядосано отвръща, че тази забележка ще бъде запомнена „и може да се окаже важно за една бъдеща мирна конференция да се запише, че българският министър-председател е поел пълна отговорност за последиците от своята политика“. Цар Борис, след като изслушва подобно предупреждение от Рендел, само отговаря, че България страда от географското си положение; той не изразява съжаление за скъсването на отношенията с Великобритания.

На 11 март персоналът на британското посолство пристига в Истанбул и се отправя към хотел „Пера Палас“. Докато чакат с багажа си във фоайето, два от куфарите се взривяват, убивайки двама дипломати и ранявайки седем. Двама турски полицаи също са убити, а десетки турци са ранени. Смята се, че двата куфара, както и третият невзривен, са били поставени сред останалия багаж от германски или български агенти на софийската железопътна гара. Някои служители в Лондон обаче смятат, че експлозивите в куфарите са принадлежали на [британската] Служба за специални операции SOE. Един от служителите на SOE, Бикъм Суит-Ескот, разказва, че му е било много трудно да обясни, че неговата тайна организация не е замесена: „би било меко да се каже, че върху нас беше хвърлено подозрение“.

Борис няма особени причини да бъде благодарен на Великобритания. До момента, в който британската намеса в Гърция предизвиква вниманието на Германия, България успява да избегне съюз с когото и да било; и все пак британските усилия да се помогне на Гърция никога не са имали повече от най-малкия шанс за успех. В ретроспекция може да се каже, че ако България беше останала неангажирана до юни 1941 г., когато Германия нахлува в Съветския съюз, може би щеше да бъде възможно да избегне присъединяването към Оста въпреки симпатиите на правителството към Германия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Събитията в Югославия

Тъй като териториалните претенции на България към Македония влизат в пряк конфликт с тези на Югославия, повечето българи естествено се надяват, че Югославия няма да търси благоволението на Германия, като се присъедини към пакта. Сътрудничеството на Югославия обаче изглежда от съществено значение за успеха на операция „Марита“, тъй като Хитлер иска да използва югославските комуникационни линии и да защити фланга на армиите си, преминаващи през България. Първоначално югославското правителство отхвърля исканията на Германия, но неутрализирането на съюзника ѝ Турция чрез българо-турското споразумение и присъединяването на България към Оста на 1 март усложняват позицията му. На 4 март 1941 г. югославският регент принц Павел заявява на Хитлер в Берхтесгаден, че кабинетът му може да приеме Тристранния пакт, ако бъдат изпълнени четири щедри условия: първо, териториална гаранция; второ, без транзит за германските войски; трето, без активно участие във войната; и четвърто, достъп до Егейско море при Солун.

Цар Борис, за разлика от повечето от своите хора, иска Югославия да подпише пакта, тъй като се опасява, че югославското упорство може да наруши несигурната стабилност на Балканите и да предизвика война, която да застраши страната и трона му. По тази причина в средата на март 1941 г. българският външен министър Иван Попов и военният министър Теодор Даскалов предават на югославския посланик Миланович „приятелски съвет“ Югославия да подпише Тристранния пакт. „Миланович беше много изненадан от този съвет“, пише по-късно генерал Даскалов, „и попита дали знаем, че Югославия в този случай ще получи Солун и че ние трябва да се откажем от Македония. Попов отговори, че сме осъзнали това; сега не става въпрос за териториални придобивки, а за спасяване на нашите държави“.

Под натиска на Германия на 25 март 1941 г. югославското правителство подписва Тристранния пакт във Виена. Германия обещава да зачита териториалната цялост на Югославия, да не изпраща войски през тази страна и да разреши евентуалното отстъпване на Солун. Въпреки че югославските лидери обещават много малко в замяна, Хитлер отбелязва, че поведението им на церемонията по подписването му напомня на погребение. Българската реакция е смесена. Министър-председателят Филов пише в дневника си, че „всички са много доволни“, а Улрих фон Хасел, който по това време е в София, пише: „Тук в България в момента изглежда преобладава чувство на облекчение. Каква ще бъде атмосферата, когато се разбере, че Югославия е предявила искания, е открит въпрос… Българите следят случката със смесени емоции.“

Фон Хасел е прав, като предвижда българското недоволство при запознаването с подробностите на споразумението. Много българи смятат, че възможността да получат Македония си струва риска от война. Един от водещите български индустриалци, Иван Балабанов, разказва на фон Хасел за общата реакция, след като българите научават за германските отстъпки към Югославия: „Оста загуби двадесет процента от привържениците си тук през последните дванадесет часа. Офицерите от запаса, които свободно общуват с германците, получиха заплашителни писма.“ Хитлер обаче е доволен от присъединяването на Югославия, защото, както казва на Чано, в противен случай действията срещу Гърция биха били „изключително глупаво начинание от военна гледна точка“.

Югославяните, вместо да изпитат облекчение, реагират с гняв. В много градове, особено в Сърбия, избухват бунтове и демонстрации срещу пакта, а няколко армейски части се разбунтуват. На 27 март 1941 г. командващият югославските военновъздушни сили генерал Душан Симович и генерал Бора Миркович извършват успешен държавен преврат срещу правителството на княз Павел. Князът е свален от власт и принуден да замине в изгнание, а седемнадесетгодишният крал Петър е провъзгласен за самостоятелен монарх. Чърчил заявява: „Югославия намери душата си“. Превратът е приветстван в цяла Югославия от тълпи демонстранти, които развяват съюзнически знамена и скандират антинацистки лозунги. Въпреки че генерал Симович се въздържа да се откаже от Тристранния пакт, Хитлер е разгневен от преврата и решава „да унищожи Югославия във военно отношение и като национална единица“. Македонският въпрос, казва Хитлер на фон Рибентроп, сега може да бъде решен в полза на България.

 

ГЛАВА 5. Операция „Марита“

НА 6 АПРИЛ 1941 г. германските войски нахлуват в Гърция и Югославия. Гръцката отбрана по българската граница бързо е обходена, а вторичната отбрана на линията Алиакмон южно от Солун е пробита. Гръцката армия и стоте хиляди души от британските експедиционни сили в Гърция са принудени да отстъпят към Атина. Германските сили навлизат дълбоко в Югославия, без да срещнат съществена съпротива. Луфтвафе разрушава Белград, бомбардира пристанището на Атина и разполага с пълно надмощие на бойните полета.

Въпреки че България отказва да участва пряко в инвазиите, ролята ѝ на германски плацдарм я превръща в мишена за британските въздушни атаки. В първия ден на кампанията шест бомбардировача „Уелингтън“ на RAF атакуват товарните станции в София, а група бомбардировачи „Бленхайм“ поразяват железопътната линия, водеща от София към Гърция. Според американския министър Ърл бомбардировките са били „точни и ефективни“. На 13 април британски бомбардировачи извършват тричасов нощен рейд над София, като подпалват редица сгради около главната жп гара и взривяват влак с боеприпаси.

Тези бомбардировки имат ефект върху България, далеч несъизмерим с реално нанесените щети. След второто нападение над София настъпва повсеместна паника и масово напускане на града. Властите се надяват да потушат тревогата, като споменават за набезите само за кратко по радиото и в пресата; вместо това те само подхранват слуховете, че София е напълно разрушена. Освен това, тъй като британските набези съвпадат с наличието на уязвими амуниционни влакове по гарите, както българите, така и германците предполагат, че Великобритания има агенти в София, които предоставят точна информация за движението на войските и доставките. Българската полиция пристъпва към арестуването на десетки хора при най-малкото подозрение за шпионаж, саботаж или контакт с враждебно чуждестранно правителство. Лидерите на политическата опозиция със западни симпатии са поставени под строго наблюдение и домовете им са претърсени. Вестник „Мир“, най-обективният и уважаван в страната, е принуден от цензурата временно да спре да излиза.

Комунистите обаче не са включени в този обиск на политическите дисиденти. Всъщност лидерите, които са били арестувани през февруари 1941 г. или не са включени в амнистията от октомври 1940 г., сега са освободени. Те излизат от затвора в нова объркваща ситуация. Много от бившите им симпатизанти са спечелени от националистическата политика на правителството; дори някои от лидерите се колебаят. Според германското разузнаване само старите заклети (eingefleischte) работнически лидери на БКП продължават да са в активна опозиция на правителството.

Българското навлизане в Македония

Въпреки че България отказва да участва в кампанията, Югославия заявява, че българските войски се сражават заедно с германците, и иска от Турция да изпълни задълженията си по Балканската Антанта. Нуман Менеменчоглу, генерален секретар на турското външно министерство, отговаря, че правителството му е получило уверение, че българските войски не участват в германската операция, но обещава да предприеме действия, ако ситуацията се промени. Въпреки че България не участва с военни сили в кампанията срещу Югославия, тя насърчава пробългарските македонци да подкопават изчезващия авторитет на югославското правителство. В Скопие се сформира комитет, който се застъпва за съединението на Македония с България, и на 11 април царят решава да изпрати Данаил Крапчев, редактор на влиятелния проправителствен вестник „Зора“, да се срещне с комитета, за да координира пропагандата за Македония. По същото време той изпраща професор Яранов в окупирания от германците Солун с подобна мисия. Онова, от което българските лидери очевидно се страхуват най-много, са автономистките тенденции сред някои от македонските групи, поради което полагат всички усилия да насърчат тези, които подкрепят обединението с България.

На 15 април България официално прекъсва дипломатическите си отношения с югославското правителство с мотива, че от първия ден на месеца югославски войници са извършили редица непровокирани нападения срещу българските гранични пунктове, че въпреки неутралитета на България са извършени въздушни нападения над български градове и че членове на югославското посолство в София поддържат контакти с подривни елементи. В същия ден Германия признава независимостта на Хърватия и обявява държавата Югославия за разпусната. По този начин България може да навлезе в Македония, без технически да наруши Балканската Антанта. На 19 април българските войски окупират Скопие. Едва тогава гръцкото правителство скъсва отношенията си с България.

За пореден път България получава част от националното си наследство от ръцете на германците. Съюзът с Оста бързо дава плодове и прогерманските настроения се засилват. Малцината, които са запазили доверие в западните сили, са разочаровани от поражението на Великобритания в Гърция и неохотно са принудени да се съгласят с изявлението на Филов, че операцията „Марита“ „още веднъж е доказала почти престъпната глупост на една малка страна да се противопостави на една голяма механизирана нация“.

Българо-американските отношения се влошават бързо след началото на операция „Марита“. Президентът Рузвелт обявява, че Съединените щати отхвърлят аргумента, че югославската държава е разпусната, и поради това смята окупацията на България за нахлуване. Българското правителство се оплаква на САЩ от това отношение, твърдейки, че то ще „създаде болезнен ефект“ в България. Заместник-държавният секретар Съмнър Уелс отговаря, че именно това е желаното намерение: Последните действия на България „могат да се тълкуват единствено като индикация, че България е отдадена със сърцето и душата си на политиката на Оста“. Министър Ърл в София е дори още по-песимистично настроен към новия курс на българската външна политика:

Българите са изключително практичен народ. Германската пропаганда е възвеличила в техните очи новите територии, които им е предоставила, докато сега те са с цялото си сърце с Германия. Сега те мислят за възродената България отпреди хиляда години. Имам впечатлението, което с всеки изминал ден става все по-силно, че Германия ще вземе този коравосърдечен и благодарен български народ, и ще го използва като ядро за изграждането на една мощна нация, силно оборудвана с най-модерни и механизирани оръжия, на която Германия може да разчита да пази нейната Югоизточна Европа.

Българското правителство остава сравнително незаинтересовано от отношенията с другите държави поради нарасналата близост с Германия. Хитлер и царят се срещат във Виена на 18 април 1941 г., за да определят границите на българската окупационна зона в Македония, преди италианската делегация да пристигне на следващия ден. По време на тази сърдечна среща Борис благодари на Хитлер за „могъщата помощ на съюзническа Германия“, а Рибентроп хвали тяхната „обща съдба“ и „обновената Waffenbrüderschaft [дружба по оръжие]“ от Първата световна война.

Българите изразяват благодарността си към Райха и по други начини. Така например те набират дарения за германските войници, ранени в кампанията „Марита“. Макар да са описани като дарения от българския народ, повечето от парите са внесени от банки и организации, които имат бизнес отношения с германците. Въпреки това усещането в България е за еуфория. Лидерът на антигерманската опозиция Никола Мушанов изразява радостта си от постигането на националните цели на България и заявява: „Българският народ е щастлив, и то с право.“ Друг антигермански български политик дава отлично описание на нагласите, преобладаващи в България в периода след нацистката балканска кампания:

Всички ние бяхме опиянени от идеята, че за първи път в историята ще получим полагащото ни се, което толкова дълго време напразно изисквахме. Разбира се, имахме донякъде лоша съвест, защото не се бяхме борили за и не бяхме завоювали, а по-скоро го бяхме получили като подарък.

Освен това имахме странното усещане, че това е един прекрасен сън, от който някой ден ще се събудим по ужасен начин. Но като цяло всички ние, от най-крайните националисти до комунистите, бяхме доволни от успехите, които Новият ред на Хитлер беше донесъл на Балканите.

 

Маршал Лий Милър е американски историк, специалист по история на България от времето на Втората световна война.


Pin It

Прочетете още...