Либерален преглед - България по време на Втората световна война

Професор Богдан Филов първоначално е избран за министър-председател, защото от него се очаква да бъде „блестящо придворно украшение“ и „готов инструмент на царя“.^[1] След смъртта на цар Борис обаче той изведнъж се превръща във водеща политическа фигура в България. Лидерите на опозицията също придобиват все по-голямо значение, тъй като страната се разочарова от прогерманската политика на правителството; очаква се, че е само въпрос на време опозиционерите да дойдат на власт. Но точно когато Филов и други правителствени и опозиционни личности придобиват по-голяма известност в България, съдбата на войната постоянно намалява способността им да влияят на събитията извън страната. Съюзническите въздушни нападения, руското настъпление и очакването за съюзническа атака на Балканите се превръщат в основните фактори, определящи съдбата на България.

Създаване на Регентството

Когато Борис умира, малкият му син Симеон е само на седем години. Според членове 27 и 143 от българската конституция трябва да се проведат специални избори за Велико народно събрание – Велико народно събрание, което да избере регентски съвет, който да управлява страната по време на малолетността на новия цар. Филов не желае предизборна кампания, която може да постави под въпрос правителствената политика и да застраши стабилността на държавата. Освен това той желае братът на починалия цар, княз Кирил, да бъде назначен за един от регентите, въпреки че Конституцията посочва, че те трябва да бъдат избирани само сред водещите държавни служители или хора, отличили се на публични служби.^[2] Макар и да осъзнава, че изборът на Кирил за регент може да е противоконституционен, Филов твърди, че в една държава, която от самото си създаване е била доминирана от силни монарси, присъствието на член на царското семейство в Съвета на регентите ще допринесе значително за престижа и авторитета на регентството.

Опитвайки се да разреши тези два въпроса, Филов се консултира с четирима от бившите министър-председатели: Александър Цанков и генерал Пенчо Златев са против провеждането на избори и подкрепят княз Кирил; Кимон Георгиев е за провеждането на избори и категорично против Кирил; Никола Мушанов е за провеждането на избори, но не се ангажира с въпроса за княза. При разделени съветници Филов решава да пренебрегне конституцията и да следва собствените си представи, тъй като е сигурен в достатъчната подкрепа на Народното събрание. Но той знае, че парламентарната опозиция със сигурност ще протестира, когато въпросът влезе за обсъждане, и така решава да уточни всички подробности предварително, за да може правителството да представи солиден фронт. Трябва да има трима регенти: самият Филов, княз Кирил и един трети, който все още не е назован.

Водещият претендент за останалата длъжност и евентуално за премиерския пост е посланикът в Швейцария Георги Кьосеиванов. Въпреки предишното му незадоволително представяне като министър-председател (1935-40 г.) и западното му образование германците предпочитат кандидатурата му. Той обаче е отчуждил македонците през 1937 г., като е сключил пакта за приятелство с Югославия, и се предполага, че Филов го е смятал за по-ценен в Берн заради контактите му със съюзниците. Още по-важно е, че Филов е обикнал властта и не е искал да я дели с амбициозния Кьосеиванов. Накрая Филов избира за трети регент генерал Никола Михов. Михов, военен министър от април 1942 г., е с немско образование, способен офицер и не се занимава прекалено с политика; освен това наскоро е описан като „най-искрения защитник на сътрудничеството с германците“. Филов предпочита Михов, защото търси не само подкрепата на армията, но и „пълно съгласие между двамата регенти, за да се противостои на възможните влияния върху княза“ – особено на влиянието на сестрата на Кирил, Евдокия.

Изборът на Михов се харесва на армията и на представителите на Народното събрание, които не искат да видят Кьосеиванов върнат на високия пост. На 8 септември 1943 г. на специална сесия на Народното събрание е взето решение Великото народно събрание да бъде отложено заради войната и възможността за размирици. Прекланяйки се леко пред конституционализма, депутатите заявяват, че Велико народно събрание ще бъде свикано след войната или веднага щом условията позволят това. Когато обаче се събират на следващия ден, за да изберат регенти, по този въпрос се разразяват нови бурни дебати. Мушанов заявява, че няма по-подходящ момент за избирането на Велико народно събрание, което да обедини българския народ и прочита декларация на различните опозиционни лидери, в която се призовава към единство, вътрешно спокойствие и сътрудничество.^[3] Цанков отговаря, че изборите по-скоро ще разделят, отколкото да обединят страната; д-р Петър Шишков посочва, че британското правителство също е отложило изборите докато тече войната. И накрая, д-р Иван Вазов, който скоро ще да стане министър на търговията, заявява, че начинът на избор на регенти е по-малко важен от необходимостта да се направи незабавен избор. След това е проведено гласуване и Филов, Михов и княз Кирил са приети от Народното събрание. Опозицията осъжда този избор като незаконен и отказва да сътрудничи на новото правителство.^[4]

Слабият човек в регентството е княз Кирил. Той има репутацията на Дон Жуан и винаги е заобиколен от жени, които използват името му и му „помагат“ да харчи парите си. Той все още има големи дългове от времето, когато е живеел във Виена след Първата световна война, тъй като и баща му Фердинанд, и брат му Борис са отказали да създадат прецедент, като изплатят дълговете му. Той не се интересува от политика, но подобно на брат си е заинтригуван от механични приспособления, особено от състезателни автомобили. Двамата с Борис са в много добри отношения, но царят се е оплаквал, че от „княз Кики“ никога няма да стане нещо, защото не проявява интерес към абсолютно нищо“.^[5] След като става регент, Кирил напълно пренебрегва официалните си задължения. На Филов се налага да напомня на раздразнения генерал Михов, че князът „не е придобил навика да работи продължително и съсредоточено“. Накрая решават, че единственият начин да се справят с него е да се договорят предварително и след това да го изправят пред подготвено мнение. Що се отнася до чувствата на Кирил към Германия, Бекерле докладва през август 1943 г.: „Смятам, че той няма особено собствено мнение, но че може да бъде описан като приятелски настроен към Германия, тъй като такова е отношението около него. Не виждам основания да твърдя, че той има нацистки наклонности“.

Първите задачи на новоизбраните регенти са да назначат министър-председател и да съставят кабинет. До каква степен германците се опитват да повлияят на тези решения и каква е реакцията им към състава на новото правителство след сформирането му? Така например веднага след смъртта на Борис Рибентроп нарежда на щатския секретар Щенграхт да отиде в София и „да остане там толкова дълго, колкото сметнете за необходимо, за да упражните влияние върху състава на регентския съвет и назначаването на министър-председател… Считам, че е много желателно Цанков да стане премиер, ако това е възможно… Във всеки случай Цанков трябва да получи решаващ дял във формирането на бъдещата българска политика.“^[6] Въпреки това наличните данни сочат, че германците не оказват съществено влияние върху избора на новото правителство и дори не полагат решителни усилия за това, а прогнозите им за неговия състав са толкова погрешни, че изглежда вероятно дори българските власти да не са се допитали до тях.

Иван Багрянов, земеделец, подал оставка от правителството в началото на 1941 г., е смятан от германците за водещ претендент за премиерския пост; те оценяват двама малко известни служители на второ и трето място. Всъщност Филов за кратко е обмислял Кьосеиванов и Габровски, въпреки че те са имали слаба подкрепа. Кандидатурата на Александър Цанков никога не е била дори под въпрос. Смята се, че Филов търси възможно най-слабия човек за премиерския пост, за да може самият той да бъде безспорен лидер на правителството. Поради това Багрянов е елиминиран, тъй като е твърде независим и амбициозен. Вместо това Филов избира Добри Божилов, министър на финансите от 1938 г. насам. Божилов е доста компетентен на предишния си пост, но не е квалифициран за по-висок пост. Бил е масон на високо ниво и се подозира, че се съмнява в окончателната германска победа, но от него се очаква да бъде инструмент на Филов, какъвто самият Филов някога е бил на Борис. Всичко сочи, че българската политика ще си остане непроменена.

С изключение на Цанков обаче Германия не е изразила силни предпочитания към някоя личност и като цяло е доволна от назначенията. Реакцията на Гьобелс към правителството на Божилов, която Хайбер цитира, потвърждава впечатлението, че Германия не е била недоволна: „Неговото правителство се състои изключително от приятели на бившия министър-председател Филов, който сега е регент. Като цяло ние можем да бъдем доволни от това правителство. То със сигурност няма отличително и силно лице, но въпреки това е откровено прогерманско.“^[7] Бекерле описва кабинета като „неприятен“ и изразява задоволство от изключването на някои съмнителни лица. Въпреки че германците остават обезпокоени от това първо военно правителство, което не е ръководено от царя, те смятат, че продължаващото ръководство на Филов е най-добрата гаранция, че България ще остане прогерманска.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Абонамент

Кабинетът е съставен предимно от интелигентни специалисти, а не от изявени политически личности. Външният министър Сава Киров е може би единствената изтъкната личност, тъй като е бил посланик в Анкара, но в рамките на един месец е сменен заради „пораженчество“. Дочо Христов, който е сравнително незначителен член на Народното събрание, заменя недолюбвания и дискредитиран Габровски като министър на вътрешните работи. Това със сигурност е най-безцветният кабинет от много години насам.

Кампанията в Егейско море

От пролетта на 1943 г. българите очакват съюзническа инвазия в Европа през Балканите. Съюзниците обмислят няколко такива плана. Един от тях предвижда десант на далматинското крайбрежие, за да се установи контакт с югославските партизани и да се отворят снабдителни пристанища за тях; това би било постижимо с британски войски, които не са необходими другаде. Друг предвижда атака в горната част на Адриатическо море, насочена срещу Люблянския проход, свързващ Германия с Балканите. За президента Рузвелт обаче балканските операции изглеждат британски планове с повече политическо, отколкото военно значение, и той се опасява, че те ще предизвикат трудности с Русия. По негово мнение атаката през Ламанша („Овърлорд“) има абсолютен приоритет. През ноември 1943 г. Съюзният обединен комитет на началник-щабовете изготвя изявление на борда на бойния кораб U.S.S. Iowa, което определя политиката на Съюзниците спрямо Балканите:

Признавайки, че (1) балканско-източносредиземноморският подход към европейската крепост е неподходящ поради теренни и комуникационни трудности за широкомащабни военни операции, (2) изпълнението на съгласуваната ни стратегия за разгром на Германия ще изисква всички налични военни средства и (3) опитът ни показва, че приемането на ограничени обективни операции, колкото и привлекателни да са сами по себе си, неизменно изисква ресурси, надхвърлящи първоначално предвидените, ние сме съгласни, че стратегията ни ще бъде най-добре изпълнена, като накараме Германия да разпилее отбранителната си сила, запазвайки позициите си в балканско-егейския район.

Ето защо, докато настоящата стратегическа ситуация в този район остане по същество непроменена, операциите в района на Балканите и Източното Средиземноморие ще бъдат ограничени до: а) снабдяване на балканските партизани с морски и въздушен транспорт, б) незначителни действия на командоси, в) бомбардиране на жизненоважни стратегически цели.

Съгласни сме, че е желателно Турция да се включи във войната в този момент, но това трябва да стане, без да се отклоняват ресурси, които биха навредили на ангажиментите ни другаде.^[8]

Два месеца по-рано, през септември 1943 г., Чърчил успява да убеди американските началник-щабове да приемат британския план за нападение срещу Додеканезките острови в Егейско море. Тази офанзива, твърди той, ще ангажира войски, които в момента не действат в района на Средиземно море, ще осигури стратегически летища и бази, ще урони германския престиж и евентуално ще насърчи Турция да се обяви в полза на Съюзниците. Смята се, че германските гарнизони на тези изолирани острови няма да могат да окажат голяма съпротива; следователно се очаква лесна победа на Съюзниците. На 10 септември британските войски завземат Кастелросо (малък остров източно от Родос), на 12 септември окупират Кос, а след това се приземяват на Самос. Скоро са превзети няколко острова и Чърчил настоява за атака на Родос. През октомври обаче германците превземат отново Кос, което „показва по безспорен начин, че въпреки тежките ангажименти на други места германците са решени на смели контрамерки в Егейско море“. Британската кампания приключва безславно с евакуацията на Самос. Великобритания е загубила над пет хиляди души, сто самолета, шест разрушителя и една подводница. По-нататъшната намеса на Съюзниците на Балканите е на практика обезкуражена.

България естествено е обезпокоена от съюзническата активност толкова близо до нея и вестниците отразяват ситуацията с тревога. На 18 октомври регентите и Димитър Шишманов (новоназначеният външен министър, който замени Сава Киров) заминават за Германия за първата си среща с Хитлер след встъпването си в длъжност. Ако преди това Хитлер се е съмнявал в тях, то след срещата се съобщава, че е „леко успокоен“. Българите обаче не са толкова доволни от Хитлер. Дори твърдо прогерманският Филов е започнал от време на време да изпитва съмнения относно способността на Германия да остане за неопределено време на Балканите. Хитлер е посочил, че линията от Триест до Родос е дълга колкото Източния фронт, и откровено е признал, че няма възможност да се защитава целият район. Вместо това той се надява да укрепи само най-вероятните плажове и да поддържа мобилен резерв от две германски дивизии в Скопие. Пренебрегвайки факта, че на Балканите има само ограничен брой подходящи места за десант, българската делегация песимистично заключава, че съюзнически инвазионен отряд би могъл да се приземи, да се окопае в силни позиции и да натрупа значителна сила, преди силите на Оста да се намесят. Филов отбелязва в дневника си, че „като цяло германците не говорят за решителна победа, а по-скоро за успешна отбрана“. Единствената окуражаваща новина, която Хитлер може да предложи, е, че през идната пролет Германия ще разполага с нови чудодейни оръжия, които ще внесат драматична промяна във войната.

Отношението на Филов се е променило значително в сравнение със само месец по-рано, когато той лично се е намесил, за да убеди неохотните български официални лица да признаят така наречената Салоска република на Мусолини [Италианската социална република]. След свалянето на Мусолини от власт на 25 юли 1943 г. България и другите държави от Оста в Източна Европа поддържат свободни отношения с новото правителство на Бадолио, което официално продължава войната както преди; но на 8 септември 1943 г. Италия обявява, че е подписала съюз със Съюзниците. На 12-ти германски въздушнодесантен отряд, ръководен от Ото Скорцени, извършва драматично спасяване на Мусолини и го отвежда в Сало в Северна Италия, където той създава правителство, противопоставящо се на това в Рим.

Германците незабавно призовават своите сателитни съюзници да признаят правителството в Сало, но престижът на Германия е спаднал толкова драстично, че тези страни предпочитат по-предпазливо отношение, докато не се уверят в ефекта от излизането на Италия от войната. Българският външен министър Сава Киров е окуражен от нежеланието на Унгария да признае Мусолини и се опитва да отблъсне германското искане колкото се може по-дълго. Това разгневява Филов, който все още вярва, че бъдещето на България е свързано с Германия и че забавянето на признаването само ще подкопае германското доверие в новото регентство. Киров, казва Филов, „несъмнено е пораженчески настроен човек, на когото му липсва смелост и се страхува да поеме отговорност… За него Германия вече е загубила войната… Съмнявам се, че той ще може да остане министър още дълго време.“^[9]

Възможно е Киров да е знаел за слуховете, достигащи до България, че някои високопоставени германски служители – най-вече генералът от СС Калтенбрунер – се застъпват за изграждането на силна фашистка Албания и Сърбия, вместо да губят повече време с „мека“ България. Уплашена, България най-накрая признава правителството на Мусолини на 28 септември, но не предприема никакви действия срещу онези италиански дипломати в София, които подкрепят режима на Бадолио, и не замразява банковите им сметки, както изисква Германия.

Въпреки че Германия си възвръща Егейските острови, които британците временно са държали, България така и не възвръща напълно доверието си в способността или желанието на Германия да задържи Балканите на всяка цена. Хитлер се среща с министър-председателя Божилов на 5 ноември 1943 г. и не полага особени усилия да обрисува розова картина на военната ситуация. Вместо това той казва на българския лидер, че няма друг избор освен да подкрепи Германия; единствената алтернатива е болшевизацията на Балканите. Според Хитлер неотдавнашната Московска конференция е поставила Балканите в съветската сфера на влияние и е дала на Сталин политическо вето върху всякакви англо-американски военни операции там. Така че не би могло да има надежда за предотвратяване на съветското господство чрез допускане на западните съюзници, както някои се застъпват.

Българското правителство решава да се свърже с Турция за военно и политическо сътрудничество, за да се противопостави на съветската заплаха на Балканите. Какво точно би могло да се постигне по този начин, така и не става ясно, но българите поне искат да намалят зависимостта си от Германия. Турция е обезпокоена от опасността от Русия, но не желае да влошава положението, като се съюзи с член на Оста. Това ще бъде само хляб за съветската пропаганда, която вече критикува Турция, че не е обявила война на Германия.

Както и много българи, турците се надяват да изчакат, докато съюзниците са близо до тях, преди да се обърнат срещу германците; те „подозират, че руснаците искат да ги тласнат към катастрофа, за да не могат да избегнат руския ботуш след войната“. Стремейки се да избегне каквото и да е участие във войната, Турция само уверява България, че няма намерение да променя политиката си на неутралитет. В действителност обаче турците изразяват готовност да се присъединят към съюзниците, но поставят толкова невъзможни искания за въоръжение и оборудване, както и за непробиваема система за противовъздушна отбрана около Истанбул, че британците изчисляват, че само за транспортирането на материалите до Истанбул ще е необходима повече от година.

Отечественият фронт

Упадъкът на германския военен престиж, съчетан с политическата и дипломатическата несигурност след смъртта на Борис, предоставя на българските опозиционни групи, включително и на комунистите, нова възможност за участие в политическия живот на страната. Докато нацистко-съветският пакт от 1939 г. разделя опозицията и кара комунистите да отправят ожесточени нападки срещу просъюзническите демократични групи, германското нахлуване в Съветския съюз през юни 1941 г. отново осигурява на антифашистките партии общ враг. Малко след началото на операция „Барбароса“ БКП безуспешно се опитва да организира коалиция на антинацистките групи. Може би споменът за пропагандната кампания на БКП срещу западните съюзници вдъхновява общото нежелание на лидерите на демократичната опозиция да участват; със сигурност искането на комунистите за контрол над коалицията дразни останалите партии. Опитите за сътрудничество през 1941 г. окончателно се провалят, когато водещите членове на Комунистическата партия са разкрити и арестувани от полицията.

През първата половина на 1942 г. обаче се провеждат няколко тайни срещи между Кирил Драмалиев, представител на Комунистическата партия, Кимон Георгиев от Звено и Никола Петков, лидер на земеделското крило Пладне. През юни 1942 г. към тези трима се присъединява социалдемократът Григор Чешмеджиев и така се създава Отечествения фронт. На 17 юли 1942 г. радиостанция „Христо Ботев“ в СССР излъчва това, което съветските власти изискват да бъде политическата догма на Фронта. Неоспоримият характер на тази програма за Отечествения фронт се оказва сериозна пречка за спечелване на сътрудничеството на другите партии.

След обръщането към земеделската партия Врабча, за да се присъедини към Фронта, лидерът на Врабча Димитър Гичев предлага да се изработи компромисна програма, която да обедини всички, които се противопоставят на пронацисткия режим. Комунистите обаче отказват да преговарят по диктуваната им от Москва програма и заявяват на Гичев, че ще трябва да я приеме в този ѝ вид или ще бъде заклеймен като фашист. На това Гичев отговаря: „Ние няма да бъдем петото колело на каруцата“ и прекратява разговорите. Некомунистическата опозиция явно не желае да се присъедини към комунистите, колкото и да отрича това. Предизборната коалиция от 1938 г. е била успешна, но не и хармонична, а комунистическата линия в периода на нацистко-съветския пакт е предизвикала много антагонизъм. Освен това се очаква, че цар Борис ще премине на страната на Съюзниците веднага щом се появи възможност; това създава изчаквателна нагласа през първата половина на 1943 г. И накрая, много земеделци не могат да забравят, че някои членове на Отечествения фронт, по-специално Кимон Георгиев и Дамян Велчев, са участвали в преврата срещу Стамболийски през 1923 г. и са ръководили преврата от 1934 г. срещу управляващата земеделска коалиция.

Лидерът на Демократическата партия Никола Мушанов е потърсен от Отечествения фронт на два пъти през 1942 г., но той настоява, че не може да даде категоричен отговор, докато не обиколи страната, за да разбере какво мисли народът. Тогава Фронтът се обръща към лидера на радикалите Стоян Костурков, но той скоро след това бяга в чужбина. Лидерът на социалдемократите Кръстьо Пастухов и лидерът на малката партия Народник Атанас Буров отказват дори да се срещнат с представители на Отечествения фронт. През март 1943 г. Фронтът успява да си уреди нова среща с Мушанов, но той я отменя, защото смята, че Борис планира скорошна промяна на политиката си.

Въпреки тези неуспехи за разширяване на Фронта чрез включването на видни некомунисти, през юни 1943 г. на заседание е сформиран Ръководен център на Отечествения фронт, в който влизат Кирил Драмалиев (комунист), Григор Чешмеджиев (социалдемократ), Никола Петков (земеделски лидер) и Димо Казасов (независим). Останалите лидери са представени от заместници, тъй като правителството ги е задържало. Всъщност Петков е освободен точно навреме, за да присъства на заседанието, на което е създадена Ръководния център, а Кимон Георгиев остава във „вътрешно изгнание“, затворен в Бургас.

Различните партийни лидери, които се придържат към Фронта, наистина нямат много популярни последователи. Георгиев има подкрепата на някои офицери от армията, а Петков е наследил част от престижа на брат си (който е убит през 1924 г.), но само тези лидери са още твърде слаби, за да бъдат ефективна опозиция. Затова е направен още един опит да бъдат убедени хора като Гичев и Мушанов да се присъединят към Фронта. Гичев упорито отказва да участва заедно с Георгиев и звенарите заради ролята им в превратите от 1923 и 1934 г., а Отечественият фронт също толкова категорично изисква от него да приеме платформата от юли 1942 г. без обсъждане. Никола Мушанов настоява Фронтът да изчака, докато съюзниците успеят да улеснят изтеглянето на царя от войната; дотогава според него няма смисъл да се причиняват излишни страдания, които могат да доведат до незначителен резултат. Той се противопоставя и на плана за силна политическа агитация в армията, тъй като смята, че това потенциално би застрашило стабилността на държавата. За пореден път между „активистите“ на Отечествения фронт и тези „пасивни“ демократични опозиционери не може да се намери основа за съгласие.

Смъртта на Борис унищожава всички надежди за ранно изтегляне на България от войната, но не намалява нежеланието на повечето опозиционни лидери да се присъединят към Отечествения фронт. Сега те се надяват на някаква форма на съюзническа намеса – надежда, насърчена от британските операции в Егейско море, слуховете за предстоящо нахлуване на Балканите и новините от конференциите в Техеран и Кайро. Тези стъпки на англо-американците разтревожват Отечествения фронт, който предпочита България да бъде освободена от Съветския съюз. Докато съществуват два опозиционни центъра, „Фронтът нямаше едноличен монопол върху политическата опозиция и затова не можеше да претендира за еднолично право да управлява страната, когато германците си тръгнат“.^[10] В резултат на това на 19 ноември 1943 г. Комунистическата партия (а не Фронтът) изпраща идентични писма до Мушанов и Гичев, в които им предлага програма от четири точки и подновява искането да се присъединят към Фронта. Четирите предложения по принцип не предизвикват възражения и представляват частичен компромис с възражението на Гичев срещу продиктуваната от Москва платформа от 1942 г.^[11] Комунистите дори изпращат д-р Иван Пашов да се срещне с Гичев, когато не получават отговор на писмото си. Гичев предлага обичайните възражения, включително и за нецелесъобразността на партизанската дейност по това време, и добавя, че лично не одобрява изтъкването на Никола Петков, който нямал последователи и трябвало да бъде третиран като частно лице. Пашов отговаря, че Гичев не може сериозно да се противопостави на сътрудничеството с групировки като Звено, тъй като е участвал в земеделската коалиция в началото на 30-те години с някои от същите хора, които сега нарича убийци на Стамболийски. Освен това, казва Пашов, сериозността на ситуацията оправдавала специални усилия за постигане на сътрудничество между всички, които се противопоставят на политиката на правителството.^[12]

Разбира се, конкретните възражения на Гичев не са толкова важни, колкото общото нежелание на лидерите на некомунистическата опозиция да се потопят в доминирания от комунистите Отечествен фронт. Те не възразяват срещу сътрудничеството с комунистите, тъй като Гичев прави контрапредложение, включващо споразумение само между комунистите и земеделците. Това би отделило комунистите от техните съюзници и би позволило на земеделците да бъдат равноправни партньори на БКП, а не просто още една партия в комунистическия фронт. Въпреки това е ясно, че опозицията е поискала условия, за които е знаела, че комунистите не могат да приемат.

Към края на 1943 г. с Гичев се свързва Петър Вранчев^[13] и отново му предлага да участва в опозиционен кабинет, в който той да бъде министър-председател. Гичев изслушва внимателно тази идея за тайно правителство, но настоява, че правителство без територия не е правителство. Той се съгласява да участва само ако партизаните могат да заемат достатъчно територия, за да осигурят сигурна база за правителството; в противен случай тайното правителство няма шанс да оцелее. Той добре осъзнава, че партизаните са слаби и се борят за самото си съществуване, така че няма възможност да завземат и задържат значителна част от територията. Нещо повече, Гичев и много от опозиционните лидери се противопоставят на партизанското движение, защото смятат, че то не постига почти нищо, освен да провокира правителствени репресии срещу невинни селяни, които обикновено са членове на Земеделската партия. Според Гичев в планините трябва да вземат оръжие само онези хора, които са преследвани от полицията или са избягали от концентрационните лагери.^[14]

Преговорите oт този вид продължават между Отечествения фронт и другите опозиционни групи, но резултатите остават непроменени. Мушанов, Гичев и останалите така и не се присъединяват към Отечествения фронт и, както ще видим, той никога не им прощава.

^[1] Казасов, Видяно, с. 610-11.

^[2] Член 29 от Конституцията; Black, Establishment, pp. 250-53, 315-19.

^[3] Подписалите са Димитър Гичев, Константин Муравиев, Вергил Димов и Никола Петков (земеделци); Атанас Буров и Кръстьо Пастухов (социалдемократи); Кимон Георгиев и Петко Стайнов (Звено-Отечествен фронт); и Никола Мушанов (демократ).

^[4] Тези изявления смущават мнозина от тях година по-късно, когато те приемат мандат за съставяне на ново правителство от „незаконните“ регенти.

^[5] Свидетелски показания на Йордан Севов, Народен съд, 26.XII.44 г.

^[6] 21.XII.44 и 26.XII.44. Трябва да се избягва грешката на Чарлз и Барбара Желавич (The Balkans, p. 105), които предполагат, че Кирил е бил единственият регент и говорят за неговите „все по-прогермански действия“.

^[7] Heiber, „Der Tod“, стр. 413.

^[8] ФРУС, Конференциите в Кайро и Техеран, стр. 210; Рузвелт, стр. 134-44.

^[9] Филов, Дневник, 27.IX.43; Макартни, Петнадесети октомври, 2: 194-95.

^[10] Barker, Truce, p. 42.

^[11] Предложенията са: (1) прогонване на германците; (2) сключване на мир с Великобритания и Америка и съюз с Русия; (3) изтегляне на войските от Югославия и Гърция; и (4) помитане на фашисткия режим и създаване на истински демократична администрация.

^[12] Казасов, Бурни години, стр. 727-28; Barker, Truce, p. 42

^[13] Комунист, произведен в чин генерал след преврата през септември 1944 г.

^[14] По време на процеса срещу Никола Петков след войната комунистът Драмалиев свидетелства, че партизанският въпрос е бил основната точка на несъгласие между аграрните и комунистите. Земеделците са предпочитали преврат в решителния момент, а не продължителна партизанска кампания. Процесът срещу Петков е фарс, но тази конкретна част от показанията изглежда в съгласие с други свидетелства. Казасов, Бурни години, стр. 749-50.