От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Ден 1: Пътят

22 август 2009 г., събота. 11,15 ч. Деве баир.

Всички знаят, а който случайно не знае, може да погледне на картата и да види, че от България може да се влезе в Македония само през три места (ГКПП-та), които от север на юг са: Гюешево-Деве баир, Станке Лисичково-Делчево и Златарево-Ново село.

„Централният“ пункт (не зная дали и най-натовареният) всъщност е най-северният – този при Гюешево: идвайки от София, в Македония се влиза точно оттук. Всъщност това е и основният „български“ път в Македония: разсича я по диагонала северозапад-югоизток и води към Охрид. Лесно е да се види, че това не е основният път в днешна Македония. И в това може да се убеди всеки шофьор или турист: очевидно е, че пътят става първокласен едва след стотина километри, при Куманово, когато се влее в недовършената магистрала Белград-Атина – основният път в Македония. Защо ли точно той?

Границата е на високо, на ветровито: хора, знамена и салтанати. Един от тях – смяната на часовника: отсега да е ясно, че Македония живее в по-друго време. Измерването на времето все още слепва Югославия, Скопие още сверява часовника си с Белград, а не със София или Атина. Това, разбира се, не бива да се разбира прекалено широко и метафорично.

Мисля си: ж.п. линията до Гюешево, която свършва току преди баира – една ж.п. линия за никъде – всъщност е символ на „македонския въпрос“ и неговото (досегашно?) разрешение. Тя е стигнала дотук едва през 1910 г., в навечерието на Балканските войни, като с това българската държава всъщност най-сетне реализира малка част от един стар (вече 140-годишен!) проект –– свързването на София със Скопие, което пък, според първоначалния замисъл, не е нищо друго, освен отрязък от линията Цариград-Виена, т.е. точно оттук би трябвало да минава Ориент експрес! Не, няма грешка: през 1869 г. Дауд паша подписва в Париж договор, според който Османската империя се задължава да предостави на европейски консорциум правото за строителство на мрежа от ж.п. линии, основната от която е Цариград-Одрин-Пловдив-София-Кюстендил-Скопие-Прищина-Косовска Митровица и по-натам през днешни Босна и Хърватска до Виена. Е, от българската история добре е известен сюжетът за Барон-Хиршовата железница, която през 1873 г. стига до Белово, където, както помните, апостолът Тодор Каблешков е бил началник на ж.п. станцията през 1874/75 г. След Освобождението на България и този въпрос съвсем се обърква: според Берлинския конгрес новите държави трябва да поемат задължението за строителство на своите части от железницата, като същевременно, ясно е, всяка започва да играе своята игра – или онази на своя покровител. България държи на оригиналния проект, понеже така свободното Княжество здраво ще се свърже с Македония; Австро-Унгария и тиканата от нея на юг, към Македония, Сърбия променя проекта в своя полза: настоява ж.п. линията Цариград-Виена да мине по прекия път: София-Пирот-Ниш-Белград, като заедно с това се построи ж.п. линията, свързваща Скопие със Солун и Ниш – и така България би била отрязана от Македония. Точно това се е случило: през 1883 г. новият австроунгарско-сръбски проект окончателно побеждава. Борбата за Македония е била и борба за комуникациите в Македония; България не е свързала Македония със себе си – и не в последна сметка точно затова я е загубила. Ролята на железниците за националния интегритет съвсем не бива да бъде подценявана.

Ето защо и до днес от България се влиза в Македония през баир: Деве баир разделя България от Македония от Берлинския конгрес до ден днешен.

11,45 ч. По серпентините надолу към Крива паланка. Всичко тук е криво – реката (Крива река), паланката, пътят. Пейзажът засега е същият, като отсамната страна на баира, но скоро ще се промени: странно, но като че ортодоксалните македонисти досега не са се сетили за това, че „македонскиот пеjзаж е посебен“, различен от „бугарскиот“. И верно, не е необходимо да се обиколи цяла Македония, за да се установят някои разлики: още само след около половин час след Крива Паланка, към Страцин, тъй паметен от нашата история (да припомним, че през октомври 1944 г. тук Българската армия води едни от най-кръвопролитните и ожесточени сражения в новата българска военна история срещу германски части), попадаш като в полупустинна местност – голи баири, само тук-таме покрити с храсти: беден, суров, но – странно! – съвсем не отблъскващ пейзаж – дори и там, където сивотата, камъните и прахта като че са в повече. Чудя се – дали е случайно това, че тъкмо най-близките до България райони са бедни, някак като че изоставени, безжизнени, разорени?

Планинските пейзажи са последното, с което един българин може да бъде учуден, но и тук има известна разлика и специфика. В малка Македония има цели 12 планини, по-високи от 2000 м: повечето от тях са обаче странно безлюдни, пусти и голи; по-ниски от Рила и Пирин, те някак като че са по-сурови от тях, по-непристъпни. (Оня израз за „македонските чукари“, да ви кажа, хич не е метафора; чукари са си отвсякъде.) Една от причините за това усещане навярно е това, че тук Алеко май още не се е родил, сиреч в Македония почти не е развит туризмът, по планините я няма нашата система от хижи, пътеки, маркировки. И друго – даже планините, високи примерно колкото Родопите (като, да речем, Бистра или Стогово), имат съвсем друг профил и „нрав“: остри върхове и застрашително надвиснали канари, дълбоки клисури, резки преходи и смяна на гледки.

И все пак – има нещо привличащо, грабващо в тази странна красота.

В Македония си струва да се отиде поне заради три неща – планините, черквите и езерата. Чрез тях, според мен, може да се види и „цяла Македония“, при това от най-добрата й страна. Е, ясно е, че по пътя, „в движение“, ще срещнеш и най-различни хора, които е добре да изслушаш и опознаеш…

13 ч. На около 10-15 км преди Куманово – десен завой, посока – Пчински монастир, който всъщност се намира в Сърбия (знаменателно е, впрочем, местоположението на своеобразния „Йерусалим“ на македонизма – на границата със Сърбия, но все пак отвъд). Да отбележа за твое добро, читателю: ако вече си вдъхновен от Македония, внимавай много с табелите по тамошните пътища! Хич не им се доверявай, понеже ако изобщо ги има, не е сигурно дали ще те отпратят в нужната посока (да не говорим, че разстоянието почти никога не е обозначено на тях). Освен това – доста са просто изтърбушени, а пък някои те връщат в непрежалимата тук Югославия: надписите от рода на „Титов Велес“ още си стоят, а ако се прибирате от Скопие за София, то трудно ще намерите отклонението след Куманово: посоката тук е една – Белград, разбира се. (Á сте пропуснали единствената табела, á сте се оказали на сръбската граница!). Ето защо трябва да комбинираш: карта, табели и … питане.

По пътя за Пчинския монастир обаче, след 3-4 км правите ляв завой – към село Старо Нагоричане, иначе скучно и незабележимо, с преобладаващо сръбско население. Точно тук обаче се намира един от шедьоврите на средновековната църковна архитектура и изкуство в Македония – черквата „Св. Георги“: петокуполна трикорабна базилика, строена на два пъти. Забележителна е и с монументалната си архитектура, и с удивителните си стенописи – запазени като по чудо, надживяли и турско, и пост-турско, сиреч атеистическо-югославско „присъствие“. По време на първото черквата е превърната в конюшня, като така е повредена най-долната част от стенописите, по време на второто е настанала познатата ни „мерзость запустения“: покривът почти е рухнал, с което горната част от черквата силно е пострадала; ето защо най-добре е запазена внушителната по замисъл и изпълнение средна част от стенописите. Но и запазеното е достатъчно, за да си кажа: това са най-великолепните стенописи, които изобщо съм виждал, а все пак съм видял това-онова.

Красивата старинна черква по правило е свързана с красива легенда. И тук е така: разказва се, че като висш сановник в Империята (дук на България) бъдещият император Роман IV Диоген (1068-1071) посетил прочутия отшелник Прохор Пчински, извършващ монашеския си подвиг точно тук в една малка пещера. Това е повече от вероятно: спомнете си легендата (всъщност истина, схващана днес единствено като предание) за това, че св. цар Петър I (927-969) е ходил в Рила и е дирил среща с пустинножителя Иоан (Иван) Рилски, чийто пример всъщност е следвал Прохор Пчински около век след успението му (946 г.). С други думи, тогавашните „политици“, силните от мира сего, са дирели да се поклонят пред нещо безусловно, нещо свято; и не само да се поклонят: в личната среща със светеца – въплътената, живата святост, – са дирили съвет, милост и утеха. И, разбира се, своеобразна санкция от Отвъдното, в чието непосредствено присъствие всички са били убедени.

Та поклонил се големецът пред отшелника в пещерата му, а той му предрекъл, че е бъдещ император и го помолил, когато това се случи, да си спомни за отшелника и за тяхната среща. Така и станало: по-късно, когато Роман IV Диоген вече бил император, светецът веднъж му се явил насън, а това накарало императора да въздигне внушителен храм в негова чест – току пред пещерата му. Той обаче или не е бил завършен (което е по-вероятно), или по някакви причини е бил разрушен, понеже в началото на XIV в. Стефан Милутин, крал (1282-1321) на Рашка – средновековната сръбска държава на династията на Неманичите – го въздига наново.

Храмът „Св. Георги“ е изографисан за 5 години (1313-1318) от големите солунски майстори Михаил Астрапас и Евтихий (открит е негов подпис с годината 1317) – едновременно и представители, и законодатели на Палеологовия ренесанс във византийското изкуство от края на XIII – XIV в. В днешна Македония те са ни оставили три свои „автографа“: „Св. Богородица Перивлепта“ („Свети Климент“) в Охрид, където са работили през 1294-1295 г., черквата „Свети Никола“ в Баняни, Скопска Черна гора, изографисана от тях навярно в самото начало на XIV в., и „Свети Георги“ – техният абсолютен шедьовър, делото на живота им.

Близко до ума е, че не всеки е можел да си позволи такива майстори; всъщност (някъде от края на XIII в.) Михаил и Евтихий са били придворните художници на крал Стефан Милутин. Да отбележим попътно, че съвременната (псевдо)либерална погнуса към „придворността“ е безнадеждно анахронична: сделката между цар и зограф е била поне двойно продуктивна (изгодна, полезна и пр.): от една страна, царят е правел добра „инвестиция“ – не толкова в изкуството и бъдните поколения, както сега ни се струва, колкото в Отвъдното – своеобразен залог, че там нищо непоправимо не може да му се случи. От друга, художникът не само е получавал гарантираната си „дажба“ (което всъщност не е нито маловажно, нито пък е „достойно за презрение“), а и поле за изява. Големите майстори имат потребата от пространство за разгръщане на таланта си, при това в буквалния смисъл на думата; дарът има нужда от мащаб и хоризонт. Ясно е, че такова пространство малцина са били в състояние да предложат; ето защо дарованието на Михаил и Евтихий някак естествено предпоставя наличието на крал, тъй както фигурата на Микеланджело е немислима без римските папи.

Сделката между властник и художник не непременно е компромис, тя може да е и съюз.

Да, черквата „Св. Георги“ в Старо Нагоричане не е случайна църква, не: това е извънредно важна, царска, базилика, истински царски храм – тук се преплитат съдбите на царе, династии, държави; с този храм са свързани имената на един византийски император, на поне двама сръбски (рашки) крале и на един български цар.

… Влизаме. Веднага виждам високата ниша вдясно от входа, където навремето е погребан Михаил III Шишман Асен, български цар (1323-1330) и зет на същия крал Стефан Милутин (бил е женен за дъщеря му Анна Неда). А е погребан тук, понеже на 28 юли 1330 г. е тежко ранен в битката при Велбъжд (Кюстендил); приближените на царя решават да го погребат точно тук, където противникът му Стефан Дечански (сръбски крал 1321-1331) се е помолил за мир, преди да се отправи за бойното поле.

Победата при Велбъжд и до днес е предмет на гордост за западните ни съседи. Всъщност тук трудно може да се говори за победа на Сърбия над България в смисъла на новите национални държави; по-скоро иде реч за династическа борба за надмощие в едно сравнително хомогенно историческо пространство (някои говорят дори за сръбско-българска държава по това време). За това свидетелства и посмъртната съдба на някои от нашите герои: Михаил III Шишман намира вечен покой в храм, построен и доминиран от сръбските владетели; мощите на св. крал Стефан Милутин пък от 1460 г. до ден днешен са „централната“ светиня на софийската черква „Св. Неделя“, наричана от народа точно поради това „Св. Крал“.

Две думи за творбата на Михаил и Евтихий; това, че са били изключително надарени, си личи не само по оригиналните композиционни идеи и трактовка на сцените, и не само по несъмнено високата им богословска ерудиция; не, това е непосредствено очевидно – само големи, велики майстори, владеещи до съвършенство занаята си, са били в състояние така да изографисат един храм, че и след седем века (!) запазеното от творбата им да има същата непокътната свежест и въздействие. Ето някои от „триковете“ на зографите:

– Иконостасът на „Св. Георги“ е каменен: само с две икони, вляво – храмовата икона на св. Георги, вдясно – невиждана икона на св. Богородица, която не просто държи детето Иисус, тя си играе с него.

– Житието на св. Георги е изобразено по съвсем нестандартен начин: отделните сцени не са разделени, а следват една след друга, опасвайки околовръст централната част на храма. Изключителен кинематографичен ефект.

– Зрението слепва в единно изображение разделени всъщност образи: този ефект се получава при сцената „Благовещение“, при която на левия стълб пред олтара е изографисан Архангел Гавриил, а на десния – Св. Богородица. Разстоянието помежду двата образа сякаш го няма.

– Изумително Успение: Христос държи душата на Богородица като дете, над тях – прозорец, символизиращ отварянето на Горния свят.

Най-добре запазена (почти непокътната) е стенописната украса на тесния и висок параклис „Св. Никола“, в който се влиза от олтара; чудесна е фреската „Св. Никола и рибаря“. Горните сцени в параклиса просто няма как да бъдат видяни от богомолеца или съзерцателя отдолу, тях ги вижда и им се любува единствено Бог; всъщност за Него, както добре се знае, са рисували старите майстори.

Боговдъхновени художници, истинско „умозрение в цветове“.

Пещерата на св. Прохор Пчински се намира, както казах, съвсем наблизо, от другата страна на улицата. Според житието му той е роден в областта Овче поле, Северна Македония, напуснал родителите си Иоан и Анна и се уединил точно тук, в тази малка пещера (прозвището „Пчински“ идва от „пчиня“ – пещера). Над входа на пещерата – надпис някъде от края на XIX в., когато пещерата изглежда е „стегната“.

Не разрешиха да се снима в „Св. Георги“ „просто така“, ето защо единственото, което мога да ви покажа засега, е черквата и пещерата отвън. Ето ги:

 

{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6029.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6021.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6015.jpg{/rokbox}

{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6016.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6017.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6018.jpg{/rokbox}

 
Както научаваме на изпроводяк, има вече мащабен проект, подкрепен от македонската държава, чрез който не само „Св. Георги“ ще бъде постегната и реставрирана, но и цялото околно пространство ще бъде оформено. Тази светиня и културен паметник от световно значение си е заслужила грижите и „проекта“.

15 ч. Все пак трябва да тръгнем. Човек се завръща точно в местата, от които му е трудно да си тръгне.

Мисля си по път: кога ли (поне) учените ще се отърсят от националистическата мъгла, и ще видят нещата такива, каквито те са? Ето, вижте как сега цялостният, единен сюжет, един сакрален и културен предмет (черквата „Св. Георги“) се разсича, раздробява, разкъсва: Роман IV Диоген, е, ясно, византиец, значи грък, Стефан Милутин е сърбин и принадлежи само на сърбите, Михаил Шишман си е единствено наш, а Прохор Пчински, откъдето и да го погледнеш, си е макèдонски свèтец. Зер териториално пещерата му си е в Република Македония, както тази на св. Иван Рилски си е у нас, ergo– св. Иван е българин, а св. Прохор – македонец и помежду им няма нищо общо…

Да отделяш Прохор Пчински, както и събратята му – ярките подвижници на вярата през XI в. Иоаким Осоговски и Гавриил Лесновски – от техния духовен учител и образец за подражание св. Иван Рилски (Х в.), – само на основата на това, че хилядолетие след аскетическия им подвиг е прокарана граница по билото на Осогово, изглеждаща все още твърда и непроницаема, – е толкова нелепо, колкото случилото се в Египет през 60-те години на ХХ в., където гледали знаменития „Клеопатра“ (с участието на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън) без участието на самата Клеопатра: цензурата старателно изрязала всички сцени с участието на Е. Тейлър, понеже нещо й се била разсърдила за някакви нейни изказвания около арабско-еврейския конфликт.

Но встрастеният национализъм и неврастеничното политиканство са способни да разделят неразделимото и да отнемат неотнимаемото.

15,30 ч. Транзит покрай Куманово, който май вече става вторият град на Македония. Бързото му увеличение, както изглежда, се дължи на албанското преселение от запад. Сещам се за разказа на една жена, която миналия път бяхме взели на стоп от Деве баир до Куманово, закъдето почти всекидневно пътува. Самата тя – от Западните покрайнини (Босилеградско), но омъжена в Кюстендил; от разказите й стана ясно, че нейното семейство, разпиляно в триъгълника Белград – Скопие – Кюстендил, нагледно демонстрира съдбата на хората из тия кръстопътни краища. Кюстендилката от Босилеградско продава на пазара в Куманово и общува с много хора, та някои нейни наблюдения заслужаваха да бъдат фиксирани. Особено любопитен ми се видя разказът й за това как албанците, по израза й, „превземат Куманово“; тя настояваше, че в това има стратегия, осъществявана методично. „Това става тихо и неусетно, къща по къща, улица по улица. Като си набележат някоя къща, отиват и почват: „Комшу, продаваш кукя?“ Предлагат му цена, доста по-висока от пазарната, и я купуват. Настаняват се в нея и почват да врънкат съседите; постепенно изкупуват къщите наоколо – вече по пазарна стойност, а последните къщи на улицата вземат направо на безценица, като така компенсират по-високите разходи за първите закупени имоти. „Ние сме като водата“ – казвали“.

Ето я първата патарина – пунктът за влизане в магистрала и заплащане на съответната такса; до Охрид се минава през шест подобни патарини, като се заплаща такса от 20 до 50 денари (1 лев = 30 денари). Още първият сблъсък с „посебниот македонски jазик“ ясно посочва един от неговите непресъхващи извори – сърбизмите. Патарина – от срб. путарина, а за името на паричната единица и така си е ясно. Всъщност след Референдума и обявяването на независимостта на Македония през 1991 г. са се обсъждали различни варианти за наименование на новата парична единица, между които и македонка, но предпочели помакедончената форма на познатия динар.

Две думи за пътищата в Македония, за които всъщност не можем и много-много да придиряме, идвайки точно пък от България. Като цяло може да се каже, че пътната мрежа е амортизирана, но все още се държи. Магистралите не са особено качествени и не позволяват развиването на висока скорост, което пък от друга страна е добре, понеже тук никак не е препоръчително да си имате работа с пътната полиция – местните казват, че е непреклонна и на магистралата, а ако откажеш незабавно да платиш солидната глоба, следва три дни затвор, където не те чака библиотека и лаптоп… Така че – внимавай читателю, щото из Македонията има бая камъни за чукане!

Та да завърша темата, ще кажа така: първокласните пътища в Македония са второкласни, второкласните – третокласни, а третокласните – първокласни. Нищо не отговаря на „идеята“ си, но затова пък там, където изобщо не очакваш, може да те изненадат с добър път – като например този през планината Галичица, свързващ Охридското и Преспанското езеро. Колите? Има и нови, разбира се, но като цяло впечатлението е за подвижен музей на югославското автопроизводство: „Застава“ и „Юго“. И не само на югославското: това, че преди години хората на запад от Деве баир и Калотина, за разлика от нас, имаха свободен достъп до Европа и нейните продукти, сега се проявява откъм карикатурната си страна – по македонските пътища още се движат модели, каквито тук изобщо не сме виждали, а сигурно и в заводите-производители отдавна са забравили. В Струга бях снимал един „Ситроен“ от 1957 г., а зад него беше „Рено“, което даже си му беше батко… Малко като Куба, където още карат Шевролетите и Крайслерите от времето преди Фидел.

Е, хайде да не придиряме много-много, щото и ние едва вчера слязохме от Ладите и Москвичите.

Покрай пътя често се виждат каменни кариери (повтарям: много камънак има в тая Македония, брей!) – това са рани, нанесени на планината, но колкото и да са големи те, впечатлението е, че хората само са я „одраскали“ – тъй незначителна изглежда човешката дейност към мащаба на планината.

Популярна реклама: Карай пребрзо, стигни прерано; репликата я изрича онази с косата, гледаща те втренчено от многобройни билбордове.

Преди Скопие вдясно – голямо село в подножието на планината, където отдалече се виждат две извънредно, невероятно високи минарета, които македонците наричат „ракети“; както разбрах по-късно, това било село Рачиново.

Оттук започва символичната борба между кръста и „ракетата“. Не може да е случайно, че огромни джамии се строят точно край пътя, като не просто се хвърлят на очи, а направо го препречват с неестествено високите, горделиви „ракети“; присъствието им наистина е натрапчиво – в това се убеждава всеки, който е минавал по пътя от Скопие до Кичево. Македонците отвръщат на това със строителството на огромни кръстове – стоманени конструкции, светещи нощем и „побити“ нависоко по околните хълмове и върхове. Те вече са стотици, навярно хиляди из цяла Македония, а техният първенец е кръстът над Скопие на планината Водно (висок е 67 м), виждан съвсем отчетливо от пътя.

Имам чувството, че македонците днес воюват едновременно на няколко символични „фронта“ – срещу албанците (шиптарите) по разделителната линия „ислям – християнство“, срещу гърците – по линията „Македония – име и легитимност“, срещу българите – за всичко останало: история, писменост, култура… Дали ще им стигнат силите за толкова символични войни едновременно? Македонците някак като че се чувстват притиснати от няколко страни едновременно, но дали всъщност те самите нямат нуждата от това усещане? Някой беше казал, че „нацията – това е група хора, обкръжена от всички страни с врагове“… Впечатлението е, че в Македония бадева се пилее енергия, а историческото време си върви – току виж, взело, че я подминало…

… А за Скопие нищо няма да кажа…

Ей го и Тетово, прочут с първия албански университет тъдява; някъде там, на север от града, трябва да е пътят към Теарце – Отечеството на възрожденеца Кирил Пейчинович (около 1770-1845), а по-натам същият път води до Вратница, откъдето е родът на Михаил Арнаудов по бащина линия. Още един бъдещ маршрут, но сега съм в друга посока – завивам вляво, към Гостивар.

След Гостивар магистралата свършва, но свършва и намерението да пътуваме в тази посока. Отдавна бях забелязал отбивката за Дебър, бях си и обещал, че някога ще мина точно по този път. Точно такива са намеренията ни: десен завой, изкачване, превал, влизане в резервата „Маврово“. (В Македония има три биосферни резервати – „Галичица“, „Пелистер“ и „Маврово“ – най-голям по площ.)

16,30 ч. Ето го езерото „Маврово“ – изкуствено („вещачко“) езеро, сиреч – язовир, на височина от около 1200 м, насред планина и гори. За да се мине оттатък, при стената („браната“) на язовира, трябва да се отклоним от основния път за Дебър, да свием вляво и да минем направо по стената, а след поредица завои покрай езерото се влиза и в едноименното село; още малко и долу вляво се открива онова, което търся.
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6043.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6032.jpg{/rokbox}
 
 
Това е селската черква „Св. Никола Летни“ (1850), оказала се под вода след завършването на язовира в началото на 50-те години. Храма не разрушили, като явно разчитали, че сам ще падне; той обаче нещо се запънал, та устоял. Естествено е желанието да бъде видян по-отблизо. Слизаме; храмът се намира на около 15-20 метра от брега, водата макар доста да се е отдръпнала, няма как да бъде преодоляна. Питаме за лодка („кайче“), но такава не се предлага: неведнъж ще се убеждаваме, че македонците правят първи стъпки в туризма – и не особено уверени. Трябва да се задоволя със снимки от брега:
 
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6036.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6035.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6038.jpg{/rokbox}
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6039.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6041.jpg{/rokbox}
 
 
Тук като че си дават среща стихиите световни – водата не може да надделее над камъка и най-вече – над вложения дух, който си диша, където си иска. Дали черквата е потопена, или пък езерото е посрамено?

Усещането за Божие присъствие е несравнимо по-силно не в сияние и блясък, слава и богатство, а тъкмо в такива храмове, които ги държи тъкмо Духът.

Същият дух, направлявал ръката на майсторите, построили този Храм.

(…) Насред мегдана на Маврово – училището, което, както и в много села у нас, е мрачно, навъсено, забравило смях и врява. На входа му – почти изтрита и вече нечетлива паметна плоча, поставена в началото на 50-те години и заклеймяваща „окупаторот“, който в своя „бес“ е причинил страдания, дадени са жертви.

Трябва да се признае, че съвременна Македония вече се освобождава от тази реторика и стилистика. (Дори нещо повече: както ще се види от по-нататъшния разказ, живите македонци с живите си спомени за ония сложни времена съвсем не помнят с лошо „бугарскиот окупатор“, дори съвсем напротив.)

Няма защо да крием каквото и да е от миналото – то е, каквото е, и, мисля, може да бъде погребано само ако бъде прието точно каквото е.

Темата все пак е болезнена и сложна, „многогласна“; вярваме, че времето и разума ще излекуват всяка тенденциозност.

(Различни гледни точки по въпроса: „Македония, 1941-44 г.: Освобождение или окупация“, вж.: http://macedonia-history.blogspot.com/2007/08/1941-1944.html)

Знаем, че истината излиза винаги наяве: предимно тогава, когато вече никой няма нужда от нея….

17,30 ч. Тръгваме за Галичник: това всъщност е целта за днес. Галичник? Архитектурен и етнографски резерват, център на Възраждането, Отечество на забележителни майстори – зографи, резбари, строители. Очакване за среща.

За да хванем пътя към Галичник трябва да се върнем: вече бях фиксирал отклонението. От него – право нагоре, стръмно изкачване из планината Бистра. Две думи за един тукашен специалитет – „македонският завой“, както го нарекох. Та движението от Маврово за Галичник става право нагоре по баира чрез поредица от умопомрачителни „македонски“ завои – осем на брой, пакетирани по двойки десен-ляв (а едната двойка е сдвоена, т.е. има четири завоя наведнъж!); да уточня, че познатите ни, „обикновени“ остри планински завои хич дори не се и броят!

Та какво е „македонският завой“? Това е завой на 180 градуса, извънредно стръмен, а и с обратен наклон. Завоят се взема само на първа предавка, с минимална скорост и при максимално внимание; за да завиеш надясно, трябва първо да се изнесеш максимално вляво, и обратното. Прелест! И по-добре да не срещаш никого по пътя – ни кола, ни човек, ни живинка.

Ама и по тоя път се изкачваш. А горе, след почти 500 метра денивелация, е наградата –чудесна панорамна гледка към Маврово и потопената черква:
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6052.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6055.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6054.jpg{/rokbox}
 
 
Върхът, от който се вижда цялото езеро, се казва Царевец (1700 м). Сигурно се усмихваш, читателю, и си готов да питаш: е, като в Македония има Царевец, дали няма и Трапезица? Има, разбира се: живописното село Трпеjца на Охридското езеро (по пътя към „Св. Наум“) не е нищо друго, освен старото Трапезица (признавам, трудно ми е да произнасям думата „трпейца“ без „ъ“ дори, затова на чудесното село си му викам просто Трапезица). Българо-македонското единство на имената на местата (топонимите) е вън от всякакво съмнение – Банско и Банско, Габрово и Габрово, Скребатно и Скребатно, Лескоец и Лясковец, Калища и Калища, и т.н. Какво ли означава и ще рече това?

Планината Бистра, в която навлизаме все по-дълбоко, е сурова, някак неприветно-монументална. Бърза, рязка смяна на пейзажите: пасторал – кошари, стадо, овчари, после – изкачване, превал, оттатък изведнъж – степна гледка: голи, остри скали, пусто и безлюдно, в ниското – гъста, дебела, остра трева, която в Родопите наричат „картал“, тук-таме из тревата – големи голи петна: явно, бивши локви. Необичайна, странна гледка:
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6070.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6072.jpg{/rokbox}
 
 
Бистра бързо избистря нрава си; дава знак, че трябва да бъде уважавана – изведнъж притъмнява, макар че Слънцето още не си е кротко полегнало.
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6071.jpg{/rokbox}
 
 
Бистра е удивителна планина не само като природа, но и като социална организация на хората, живеещи в нея. Основен поминък тук векове е било овцевъдството, изобщо скотовъдството („сточарството“); в планината са отглеждани над 150 хиляди овце, над 5 хиляди коне, хиляди кози. Всъщност планината е била жива лятос, когато пастирите са живеели заедно със стадата си високо из нейните дебри – лете си полна овчари, зиме си полна снегови се пее в една песен за Бистра.

Необходима е била някаква организация на живота в планината; и предприемчивите планинци измислили как. Разделили Бистра на „държави“ – дялове от планината, които са били маркирани по билото с каменни купчини, наричани „старци“. Във всяка такава „държава“ е можело да се отглежда определен брой овце и коне, т.е. всяка част е имала някакъв лимит, вместимост. Самите стада пък са отглеждани в бачила – кошари на открито, в непосредствена близост до които са били пастирските колиби, както и постройките за производство на прочутото тукашно сирене и кашкавал. Ето как изглежда едно от малкото живи днес бачила:
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6171.jpg{/rokbox}
 
 
18,00 ч. Галичник. Поредната зашеметяваща гледка – оттук, през планини и клисури, погледът стига чак до Дебърското езеро:
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6074.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6077.jpg{/rokbox}
 
 
Единственото място в Галичник, където може да се отседне, е хотел „Неда“ – в края на селото, съвсем на високото. Посреща ни доброжелателно и приятелски собственикът (по-точно наемателят) Павле – млад, симпатичен, енергичен; заговаряме се, оказва се, че има баба и дядо в София. Чуди се как сме се оказали в Галичник:

„Миналата седмица тук беше българският консул в Битоля. Негови познати ли сте?“

„Не“.

„А кой ви препоръча да дойдете тук?“

„Никой“.

„А откъде знаете за Галичник?“ – не скри удивлението си Павле.

„Оо, аз знам много безполезни работи“ – отвърнах без да се замислям.
Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.

Pin It

Прочетете още...