„Румелийски делници и празници от XVIII век“ (София 1978) представлява мозайка от документални откъси из османските архиви, както и от чужди пътеписи, дипломатически доклади и български фолклор. Свързани с авторския текст на Вера Мутафчиева, те пресъздават картината на всекидневния бит и нравите в нашите земи преди две столетия.[1]
(За списък на ползваната литература виж отделно публикувания документ „Литература, използвана в ‚Румелийски делници и празници, XVIII век‘“.)
За Румелия
През XVIII век българските земи принадлежали към имперската провинция Румелия. По онова време – след почти четири века на пълна забрава – чужденците отново започнали да си припомнят нашето народностно име и името на земята ни. При все туй повечето от тях наричали всички източноправославни балкански народи „гърци“ в съгласие с османската практика.
„… София, главен град на България и седалище на бейлербея на Румелия… Изглежда, че води името си от една църква, построена както „Света София“ в Цариград, но не със същите размери, и обърната сега в джамия…“
(Кантемир, с. 37)
В течение на. столетия София била столица на Румелийското бейлербейство, чийто губернатор бил първи в степенната листа на османските провинциални управители. Под названието Румелия били обединени най-цветущите и плодоносни области на Европейска Турция. Тяхното богатство и близостта им с Цариград станали причина тъкмо тук поробителите да заселят много колонисти-мюсюлмани; станали причина за нетърпимо дългото османско владичество над народа ни, а също и за безбройните опустошения на българската земя.
Нейният климат е най-приятен, въздухът ѝ – най-здравословен, земята ѝ най-красива, тъй като е богата на планини и равнини, най-прелестни и най-плодородни на бобови растения от всякакъв род, на вина, добитък, отчасти на коприна, най-вече в крайдунавските области, която е най-добрата коприна в Турция и дава голям износ за Русия. Населяват я християни и турци; християните изобщо са по-многобройни. И едните, и другите като цяло са прости. Почти всички християни са българи, с изключение на няколко села в крайдунавските области, в които има доста ромеи, и по крайбрежието на Черно море, където ромеите са мнозинство от стари времена и са по-цивилизовани от тези от вътрешността. Българите са прости, гостоприемни, благочестиви, силни физически, работливи, трудолюбиви, неуморни, спокойни, миролюбиви. Градовете и селата на България са много и големи както някога, така и сега.
(Констандас, Филипидес, с. 340)
Поради османското владичество, което ги включило трайно в една чужда империя, балканските народи живеели донякъде смесено, влияели си взаимно, но и неизменно се разграничавали.
1783 – 1785 „… В градовете гърци и българи са по-смесени, било по носия, било по език и религия, но въпреки тези пътища на сближение те рядко се свързват помежду си в търговски сдружения или бракове. По селата те живеят съвсем отделно едни от други; там именно носията на българите се различава най-много от тази на гърците. Българинът, понеже все още е горд от победите си, оре с риза, антерия и широки потури, украсени с шевици от разноцветна вълна. Това облекло, винаги много чисто, има блясък и някакво изящество, особено лете; тогава шевицата се откроява на съвсем белите памучни платна, тъкани от жените във всеки дом.
Гъркът, докаран изобщо до по-бедна земя, носи не така широки и чисти дрехи и почти винаги без украса. Пито едните, нито другите дори в градовете не обуват обувки или ботуши, било жълти, било червени; те се задоволяват с черната кожа: ярките цветове са запазени за турчина-победител.
В двете Мизии и в Тракия българите и гърците изглежда са по-сближени. Българският е общ език; всички жители го говорят от рождение. Но гърците пазят езика си в много градове на Тракия, като Пловдив и Сливен. Двете народности живеят и из различни села; в градовете гърците не са престанали да назовават „варварска“ расата, която ги е подчинила …
„Власите из Македония се отличават много от тези, които живеят по бреговете на Дунава, въпреки че и едните, и другите говорят много развален латински език. Тези от Македония са запазили не само народностния си характер и името си си римляни, но и гордостта и храбростта на дедите си. Винаги, където преминаването е съмнително, ги поставят начело на керваните, които се придвижват към румелийските панаири. В тия кервани те всички носят еднакво облекло, оръжие и високи такета, покрити с черна вълна, които им придават твърде войнствена стойка…
Албанецът е главно овчар, войник и баняджия. Носията му позволява да го отличиш лесно от другите народности. Бедните войници и работниците са облечени всички с груб плат от небоядисана вълна, предена и тъкана в страната от жените във всяко семейство…
В Македония има много евреи; най-голям брой пребивава в Солун, където се наброяват до 20 000. Те се поддържат там с всякакви сделки и са много полезни за дребните ежедневни доставки. Стигат само прическата и шапката им, за да ги разпознаеш. Крайморска Турция е станала убежище на мнозина евреи, избягали от Испания. Само в Солун всяка синагога носи името на провинцията, от която произхождат съставляващите я домакинства.
В споменатия град има голям брой други евреи, които са се потурчили външно, но които, говори се, продължават да изповядват религията на Мойсея. Ето защо им е дадено името „дьонме“ или лъжеотстъпник.
Още не съм назовал всички народи, живеещи в Македония; може би няма в света друга страна, където да са събрани толкова различни народности и в голямата си част неприятели помежду си. Там се срещат голям брой цигани; през лятото те лагеруват под шатри; скитници са, обработват желязото и развиват танца и музиката, те са толкова годни да свирят на всички инструменти, че в армиите на негово височество не се срещат други музиканти освен тях. Намираме ги по празниците; те ръководят танците при увеселения; във всички военни корпуси те свирят военен напев, който насърчава войника и се нарича юруш или атака. Винаги бедни, винаги просяци, те нямат никакво недвижимо имущество, никакви имоти; не можеш да се приближиш до катуните им, без да бъдеш заобиколен от отвратителни жени и деца, които искат милостиня.
През зимата те влизат в селата и обитават там най-лошите квартали..
(Кузниери, с. 359 – 364)
Понеже българинът бил принуден да живее в една империя заедно с други народности, той се опитвал да си обясни различията помежду тях – народностните неравенства:
„… Кога делел господ късметите на лугето, со първо отишле турците при бога, за да сакаат некой дар от бога. Господ от свое саканьое им дал агалъкот. Чуле бугарите, оти господ дава на милетите, и отърчале, за да земат и тие. „Что дойдофте вие, бугари?“ – ги праша господ, сполай му. „Ние, господи, чуфме, оти си дарувал милетите со дарои, та и нам да даруваш некой дар, молиме те.“ – „Е, що сакате да ве даруам? – им рече господ. – „Ние сакаме да ни даруаш со агалък!“ – рекоа бугарите. „Агалъкот им го дадоф на турците, друго нещо сакайте!“ – им рече господ. „Каква работа оваа работа сн я направил, господи?“ – рекоа му бугарите. „Тоа се стори, да сте ми благословени вие, бугари, току яз дар ке ви дам вам: работата! Идете ми со здраве!“ – рече господ. Чуа евреите. Отишле и тие при бога. Ги праша господ: „Що дойдофте вие, евреи?“ – „Дойдофме, господи, да ни даиш дар“. – “Що дар сакате“? – „Е, агалъкат го сакаме“. – „Агалъкот го зедоа други“ – „Каков хесап си направил, господи!“ – рекле евреите. „Айде, хесапите да са ваши!“ – им рече господ. Чуле франците. И тие отишле при господа да сакат дар. Ги праша господ: „Що дойдофте вие, френци, при мене?“ Тие му рекоа: „Да ни даиш некой дар.“ – „Що дар сакате?“ – „Агалъка го сакаме, господи.“ – „Агалъка го зедоа други.“ – „Каков мурафет си направил, господи!“ – му рекле френците. „Е, айде, нека мурафетот да ет ваш!“ – им рече господ. Дайдоа най-после и гърците при бога. „Що дойдофте вие, гърци?“ – ги праша бог. „Дойдофме, господи, да ни даиш и нам един дар, от сите най-голем!“ – му рекоа гърците. „Що сакате дар да ви дам?“ – „Агалъкат го сакаме!“ – „Е, бре, гърци! Агалъкат го зедоа турците. Еве за вас не оста нищо.“ – им рече господ. „Коа беше, що го напраи тоа музевирлик, та да не разберем за по-бързо да дойдем!“ – свикаа гърците налутено. – „Айде, айде, не лутете се! – им рече господ. – Айде, нека е музеверликот да ет ваш!“
(БНТ, т. X, с. 425 – 426)
И така българинът си давал сметка, че неговата участ в османската държава бил непосилният труд.
Затуй пък красотите и природното изобилие на България предизвиквали удивление у чужденците.
1760 „… Земята изобщо е много хълмиста, а в полетата и котловините е невероятно тлъста и плодородна и ражда в изобилие жито и грозде. Дори планините са плодородни и имат чудесни пасища. Такава е например Стара планина, която стига чак до Видин. Горе тя е гола, но по средата и надолу – много плодородна…“
(Бюшинг, с. 1279)
И тази благословена земя, която орели и засявали вече единайсет века трудолюбивите българи, попадала непрестанно под бича на нови и нови вълни насилие.
„… България днес е обезлюдена страна, понеже често е била опустошавана от войни, и няма повече от 500 до 600 хиляди жители, турци или християни, върху площ близо три хиляди квадратни левги. При все това тя е много плодородна, предимно на зърнени храни и на пасища. България е Долна Мизия на древните, докато Сърбия е Горна Мизия. Почти цялото ѝ население е концентрирано в градовете: в тях живеят турците, а българите или вологарите, по точно казано, са разпръснати по селата. Тези народи, дошли по времето на император Теодосий от бреговете на Волга край тези на Дунав, откъдето са се разпространили от двете страни на Балкана, са запазили пасторалните нрави на своите прадеди: те бягат от градовете, където са потискани от турците, и живеят по селата, където отглеждат многобройни стада и се занимават със земеделие. Любовта към труда и вкусът към чистотата ги различават от другите жители на страната, а постоянните изтезания, на които са изложени, не им пречат да засяват нивите си, като че ли те сами ще събират плодовете им: това е най-добрата раса хора, които населяват Турция, или поне най-трудолюбивата и най-търпеливата…
(Божур, с. 426 – 427)
Естествено, когато един народ е привикнал да се труди уседнал, той трудно се брани срещу полуномади – обирници, които нито орат, нито жънат, защото поминават от чуждата жътва.
1794 „… Това малобройно население е и лошо разпределено и не е еднородно. В градовете хората са струпани, а по селата – разпръснати. В Тракия, Македония и Албания половината от населението е мюсюлманско, докато в Епир само една четвърт са мюсюлмани, а в Южна Гърция – една шеста. Християните, които живеят в градовете, са под игото на турците, обаче онези, които живеят в планините, са запазили известна независимост. Черногорците в Албания, кимариотите в Епир, майнотите в Морея са войнствени племена, които дължат независимостта си на своите планини.
Други християнски или мюсюлмански племена дължат независимостта си единствено на своя скитнически начин на живот. Тези племена през лятото живеят по най-високите върхове на гръцката верига, където обитават колиби, направени от клони, които, събрани на едно място, образуват нещо като села. През зимата хората слизат оттам към крайбрежието на двете морета, за да пасат стадата си и да продават вълната и сиренето. В Македония и Албания са известни под името колбани или пастири … „
(Божур, с. 415)
Само скотовъдството – „имотът на крака“ – давало възможност на част от народа ни да се спаси от обири и унижения. Но по-голямата част от българите вече векове били земеделци.
1789 „… При последното си пътуване намерих цяла България почти пуста поради страха, който и бяха вдъхнали отиващите по лагерите войски..
(Совбьоф, с. 348)
А ето и някои други впечатления на чужденците от народа ни.
1785 „… [Българите] изглеждат по-малко нещастни от нашите селяни: по характер изглеждат също по-кротки и по-общителни. На вид тялото им е сухо и слабо охранено, но са много пъргави. Очите им и целият им облик имат нещо от вида на козите; за тази прилика особено допринася плоската капа, покрита с гъсти, твърди, черни влакна…“
(Д’Отрив, с. 335)
Българинът не падал духом дори при невъобразимо тежките условия на робията.
1798 – 1801 „Големи любители на музиката и на танците, те не се разделят със своята гайда, под чиито крещящи звуци всички, дори музикантите, започват да се движат ритмично. Те познават пирическия танц и безброй други непристойни танци, които обикновено изпълняват по улиците на Цариград, преди да започнат да слугуват и когато се готвят да си отиват. Впрочем, те са храбри, скромни и трудолюбиви, но невежи повече, отколкото може да се предполага.“
(Пуквил, с. 449)
И как да не бъдат невежи хората, които вече четири века си нямали училища и били насила влачени да рият тора в султановите конюшни! Но важното е, че и в Цариград посред столицата на султана българите не губели ни дързост, ни чувство за хумор. А своята мъка, че напускат дом и земя заради ангария, те изливали в други песни – жални:
„… Любе Йоване, Йоване! Лято се, любе, зададе, лятото“ и пролятото. Всичките орът и свирът, пък ти ни ореш, ни свириш, за кво си толкув кахърен?“ – „Станке ле, мари хубава, от цар ми хабер довтаса, царюви двори да мета, царюви коне да редя…“
(БНТ, т. III, с. 337)
На чужденеца правела впечатление любовта на поробените към музиката и танца – те сякаш изливали там своята жажда за красота.
1783 – 1785 „… Религиозната общност не пречи да се забележат по празниците различията в обичаите на българи и гърци. Българските жени никога не играят хоро с мъжете, докато при гърците винаги млад мъж води жените. Освен това в ловенето от хорàта им те, както и българките, се държат за ръце или през кръста. Гърците играят под звуците на инструмент, а българките играят само като пеят…“
(Кузинери, с. 377)
На чуждия наблюдател се струвало странно и това, че тук – под робство, при тежки жизнени условия – хората доживявали до дълбока старост.
1762 „… Попитахме ги до каква възраст обикновено достига човек в тяхната страна, а те ни отговориха, че 60 или 70 години се считат за доста напреднала възраст, но че въпреки това се срещат и стогодишни старци. Това прави 97 наши години, защото тяхната година има 12 лунни месеца и затова е по-къса от нашата с около 11 дни. Що се отнася до децата, увериха ни, че въпреки полигамията, един баща рядко има 12 деца, мъжки или женски, от всичките си жени…“
(Бошкович, с. 41)
Дълголетието – мечта, присъща на хората от всички времена – било подчертавано от чужденците, прекосили България през XVIII в., като често срещано тук.
1785 „… (В с. Добрал, днес Прилеп) нашата домакиня е любезна, трудолюбива, чиста и хубава. Бащата е на 94 години. Една много хубава глава, много красива брада и най-сполучливият образ на старец, който не се е срещал от времето на Филимон. Той се чувства добре, ходи за дърва, люлее едно тримесечно дете и пее, за да го забавлява. Той отговоря винаги надълго и говори самичък, когато не го питат… Помни три войни между турците и русите. Бил е на 21 години, когато е свършила първата; но малко го интересува съдбата на двете империи, стига само да може да преживее един турчин от същото село, на същите години като него и който, както казва той, смеейки се, не пиел вино и не се държи като него тъй твърдо на краката си…“
(Д’Отрив, с. 337)
Симпатиите на някои чужденци към поробените можем да съпоставим с оценката им за поробителите.
1793 – 1798 „… Мюсюлманите, високомерни в своето превъзходство, безочливи спрямо невъоръжените си роби, горди, че принадлежат към религия, която внушава отвращение спрямо всички, които не са приети в нея; фанатици, жестоки и несправедливи благодарение на тази религия; покровителствани в подтисничеството си над поданиците-данъкоплатци; подкрепяни от самото правителство, което се страхува от тези, които потиска – мюсюлманите биха притежавали достойнствата на прадедите си, ако бяха запазили техните нрави, храбростта им и техния фанатизъм. Но днес продажбата на всички длъжности и тяхната сменяемост прави алчни всички цивилни лица, а тирани стават всички пазители на властта. Правосъдието е продажно, защото кадиите са платили за мястото си. Продажността на съдиите е родила лъжесвидетелите. Религиозното чувство е намаляло, храбростта се е изхабила. Безнравствеността се е настанила навсякъде – смело може да се каже, че тя е достигнала своята връхна точка в градовете…“
(Оливие, т. I, с. 338)
Осемнайсети век – векът на Просвещението – дал път на положителното знание. Тогава, когато Френската революция предстояла непосредствено, а още повече, когато тя вече била извършена, европеецът започвал да разглежда без снизхождение османската действителност.
1793 – 1798 „… Няма да правя тук паралел между отделните народи, които населяват Изтока и които са подчинени на османското господство. Хората, които ги съставят, са обвинявани, че са еднакво алчни, еднакво хитри, еднакво лукави. Но въпреки това изпълняват задълженията си, щом по отношение на тях се вземат известни мерки…
Що се отнася до мюсюлманите, всред тях се срещат повече добросъвестни хора; човек може да се довери на думите им. Ние бихме ги смятали за най-честните и най-почитаните от всички, ако не се показваха несправедливи към подвластните си. Ако презрението, което изпитват към тях, не ги кара да потъпкват тяхното човешко право, да ги унижават и да ги безчестят.
Само правителството, опиращо се на една потисническа религия, е виновно за мошеничествата на едните, за тиранията на другите, за престъпленията на всички. Гърци, арменци, евреи, лишени от граждански права, недопускани до държавни и военни служби, чужди на религията, върху която се гради всичко, принудени да откупуват всяка година главата си с унизителен данък (харач), под непрекъснатата заплаха да загубят живота и богатствата си, слаби и без подкрепа, са се научили още от рождение да се преструват, да отстъпват при най-малкия удар, да се спасяват от силата с хитрост, от насилието с подчинение …“
(Оливие, т. I, с. 337)
Укрепващите западни буржоазии, които си търсели пазари, суровинна база или контрагенти на Изток, били безпощадни спрямо турската феодална действителност.
1793 – 1798 „…Малкото доверие, което вдъхва едно правителство, много често несправедливо; несигурността на богатствата на частните лица; увереността, че ще си загубиш парите, ако човекът, комуто си дал назаем, умре докато е на служба или ако бъде осъден на смърт било за истинска, било за мнима злоупотреба; тиранията, упражнявана от всички, които имат власт; продажността на съдилищата, безчисленото множество лъжесвидетели – всичко това в Турция вдъхва такова недоверие в търговските дела, че човек дава парите си само срещу много голяма лихва и предоставя стоките си на кредит само на извънредно висока цена. Много често никаква сделка не става, ако кредиторът не получи предварително залог, превишаващ стойността на парите, които е дал в заем, или на стоката, която е дал на кредит…“
(Оливие, т. I, с. 334)
Впрочем, въпросът бил в сигурността на лихвата и в увереността, че ще получиш обратно отпуснатия кредит. Истина е обаче, че през XVIII в. Османската империя била изостанала от развитието на цяла Европа, представлявала нетърпим анахронизъм.
1794 – 1797 „…Тези планини днес са обитавани от войнстващи бандити, които опустошават страната със своите обири; те са покрити почти изцяло с високи гори, което означава състояние на още несъвършена цивилизация, защото, когато се цивилизоват, хората обикновено изсичат тези големи масиви от дървета и ги заместват с отделни или групирани в малки букети насаждения, които украсяват земята, без да я претоварват. Има дървета, както и хора, които не се развиват благоприятно, освен когато населението е добре разпределено. Навсякъде, където има натрупване в много малки пространства, както в Турция, полето е опустошавано от разбойници, а хората в градовете се самоизяждат както риба в развъдник…“
(Божур, с. 406)
През XVIII в. между европейските владения на османците и останала Европа вече изпъквали въпиещи различия – противоречие, което предвещавало много.
1794 – 1797 „… Отделена от голямото семейство на европейските народи чрез своите нрави и вярвания, както и поради деспотизма на своето управление, Турция не намира никаква подкрепа, нито симпатия за своето политическо съществуване отвън и тя се крепи единствено благодарение на ревността на другите правителства, които се страхуват да я видят завладяна от едно от тях в ущърб на всички останали …“
(Божур, с. 398)
Тази истина ни е тъжно известна. Заради нея – въпреки многократното завладяване на части от Румелия от русите през следващия век – българите не получавали освобождение. Но векът все още бил осемнайсети – време на крайната корупция на османската власт.
1762 „… В тази страна наистина се упражнява абсолютен деспотизъм не само върху поданиците ѝ, но даже и върху чужденците, защото тук важи само правото на силния …“
(Бошкович, с. 104)
Така европеецът с повишено самочувствие по отношение на една хаотична закъсняла феодална империя, която недвусмислено пропадала, ѝ давал своите рецепти как би могла и тя да разцъфти.
„…За да се насели една държава и покрие със села и градове, за да се развият из провинциите занаяти и промишленост, не се изисква друго средство, освен онова, за което се говори навред: само свободата и веротърпимостта могат да увеличат населението и да го направят богато и честито…“
(Микоша, с. 183)
Тук обаче никой не гонел целта, която предполагали чужденците – никой властник не целял населението на страната да бъде „богато и честито“. Цялото управление било изградено така, че да изземе сетното зърно и сетната пара от работния народ.
Източник: „Румелийски делници и празници“, издателство на Отечествения фронт, София 1978, стр. 5–16
[1] Макар и солидно натоварена с идеологическите и културни предразсъдъци на времето си (за самия мен коментарите на Вера Мутафчиева се вписват солидно в „класическата традиция“ на българската историография, тоест за османците или лошо, или нищо), книгата все пак допълва в много отношения представите ни за живота в по-късната Османска империя, вече преминала разцвета на големите завоевателски времена и постепенно затъваща в едно тихо безвремие, от което никога повече няма да успее да се измъкне. Бел. ред.
