В един следобед в 2000 г. училищният директор в Асланкьой, селце в планинската верига Тавър в южна Турция, е посетен неочаквано от синеока селянка на средна възраст със забрадка на главата. Със сведени очи и прикривайки уста докато говори, тя се представя като Юмие Коджак и го моли да ѝ помогне при създаването на женски театър в селцето. „Представете си само“, пише по-късно директорът Хюсеин Асланкоолу. „Тя е напуснала нивите и овощните градини, и изведнъж се появява тук! … Театър, казва тя!“ Той ѝ казва да дойде отново когато е събрала достатъчно участнички и след като жените са поискали разрешение от съпрузите си.
Юмие Коджак, селянка на 44 години с начално образование, е прихванала театралния вирус от училищна пиеса, която директорът е поставил предната година. В нея е била представяна ролята на селцето в турската Война за независимост от 1919, когато военно подразделение, съставено от местни хора, отправя първите изстрели срещу окупационната френска армия. В почит към тяхната смелост Кемал Ататюрк, първият президент на Турция, дава на селото сегашното му наименование, което означава „лъвско село“. Юмие не е виждала театър никога преди това и преживяването завладява мислите ѝ. В продължение на дълго време тя размисля върху положението на селските жени – множеството роли, които те трябва да играят. На полето те работят като мъже; във вилите на богатите стават икономки; вкъщи са съпруги и майки. „Това не преставаше да се върти из главата ми, как успявам да свърша всички тези неща“, припомня си тя по-късно. „А след това видях театъра на Хюсеин. И тогава реших, че нещото, което се е въртяло из главата ми, е било театърът“.На следващия ден след срещата с директора Юмие се завръща, придружена от няколко други селянки. Някои от тях едва могат да четат. Повечето са на около четиридесет и имат по няколко деца. По-късно тя ми каза, че не е било лесно да ги придума: те настоявали, че не знаят как да играят на сцената. Но Юмие ги убедила, че те вече играят роли, всеки ден – че театърът ги заобикаля от всички страни, независимо дали това им харесва или не. Директорът ги предупредил, че театралните амбиции ще ги изложат на клюки и присмех. Но Юмие смята, че може да намали клюките като изключи мъжко участие в групата: жените ще играят всички мъжки роли сами, със саморъчно направени мустаци от козя кожа.
Женската театрална група от Асланкьой започва ежедневни срещи в училището, след като жените са работили по десет или дванадесет часа по полята. Първата им постановка, съвременна турска пиеса на име „Каменни бадеми“, е разпродадена напълно в театъра на местната провинциална столица Мерсин и за него се пише в националната преса. Жените са поканени в Истанбул, за представяне по телевизията. Никоя от тях дори не се е качвала на междуградски автобус преди това. На една от спирките Юмие за първи път се сблъсква с въртяща врата. В продължение на дълго време тя остава отвън, по едно време дори се отчайва, че никога няма да стигне до отсрещната страна.
Постепенно се зареждат други постановки, други успехи. През 2003 г. жените участват в съвместна постановка на име „Женски тегоби“, основаваща се на собствения им тежък житейски опит, който включва неща като отвличания, насилствени женитби и домашно насилие. Изпълняват пиесата в Асланкьой, пред собствените си съпрузи и селските първенци. През 2006 г. „Пиесата“, документален филм за „Женски тегоби“, се превръща в международен успех и печели награди в Триест и на фестивалите Трибека. Юмие пътува за пръв път в чужбина, като посещава гала-представления в Испания. Започва да мечтае да постави Шекспир и да направи собствен филм. През 2009 тя играе главната роля в собствена адаптация на „Хамлет“. През пролетта на 2012 приключва снимките по първия си сценарий – историята на отрудени майка и дъщеря, които гледат кози в тавърските планини.
Може би е малко трудно да се осъзнае веднага колко забележителни са тези постижения. През 1920-те и 30-те, гражданските реформи на Ататюрк поставят Турция в авангарда на феминизма. Турските жени получават право да гласуват още през 1934, преди Италия и Франция. Дъщерята на Ататюрк е боен пилот. Но в провинциална Турция новата гражданска конституция няма почти никакъв ефект върху старата патриархална култура и животите на жените продължават да текат до голяма степен както винаги. В наши дни някои турски жени са шефове на големи компании, писателки на бестселъри, олимпийски златни медалистки и съдийки във Върховния съд. Други турски жени – стотици хиляди от тях – са жертви на изнасилвания или стават булки на малолетна възраст. Жените съставят само тридесет и седем процента от платената работна сила в Турция. Около тридесет процента от жените в селска Турция не завършват средно образование, а четиридесет и седем процента са били бити или изнасилвани от съпрузите си.
Ислямската партия, ръководена от Реджеп Таип Ердоган, който е турски премиер-министър от 2003 г. насам, подписа харта, осъждаща женитбите на малолетни. Правителството му прокара закони, които криминализират вътрешно-семейното изнасилване и наказват убийствата на честта с доживотен затвор, а също организира курсове за професионално обучение за полицаи, в които те се учат как да действат в случаи на семейно насилие. И въпреки това през първите седем години от управлението на Ердоган, броят на убийствата на жени нарасна четиринадесет пъти. Законовите мерки не означават почти нищо когато премиер-министърът открито насърчава патриархалните нрави, които ги правят необходими на първо място. Ердоган често е заявявал, че всяка омъжена жена в Турция трябва да роди поне три деца. А веднъж покачи бройката до пет. Той смята, че цезаревите сечения намаляват плодовитостта на жените и окачествява както тях, така и абортите, като коварен заговор за намаляване растежа на Турция. Броят на молбите, попълнени от родители с цел женитби на малолетни дъщери, се е покачил през последната година, а четиринадесет процента от женитбите днес включват момичета на малолетна възраст.
Юмие произхожда от свят, в който жените не четат книги, не контролират собствените си финанси, нито пък излизат от къщи вечерно време. Те пазят тайните на мъжете, защото ако не го правят, не могат да разчитат на закрила или подкрепа от страна на полицията. В повечето документирани случаи полицията е изпращала обратно вкъщи пребитите от роднините си жени. Поне на три жени, потърсили закрила от държавата, е било наредено да се помирят със съпрузите си, след което са били убити от тях. Миналата година, в окървавената ръчна чанта на жена, простреляна осем пъти от партньора си на оживена улица, беше открито оплакване срещу него, подадено два дни преди това в полицията.
Когато пристигнах в Асланкьой в един облачен майски следобед, то изглеждаше като типично турско село с единствена главна улица, джамия, кафене, хлебарница, месарница и бакалия. В магазина се продава Кола, но не и диетична. Селото има 2,500 жители, повечето от които са потомци на юруците, номадски народ, за който се смята, че се е пренесъл в тавърските планини от Централна Азия през единадесети век. Може би поради юрушкото влияние, ислямът се спазва по-малко стриктно в Асланкьой, отколкото в някои други югоизточни турски села. Жените тук са известни с твърдостта си. Те могат да цепят дърва и да работят по строежи. По време на войната за независимост те са носили на гърбовете си амуниции за войниците. През 1946 няколко жени от Асланкьой, някои от тях бременни, се противопоставили на полицията, вместо да оставят изборната урна в ръцете на корумпиран местен водач. Много от тях били застреляни или хвърлени в затвора, включително и някоя си баба Халиме, която се хвърлила върху урната с думите „Гласуването е нашата чест – няма да предадем честта си“.
Срещнах се с Юмие в дома ѝ, малко по-настрана от главната улица, на един горист склон. Беше облечена в широки шалвари, забрадка и яркосини гумени цървули, обичайни за анадолските селски жени. Вече по средата на петдесетте, тя излъчва по-малко усещане за сила, отколкото за упоритост. Гласът ѝ е много характерен – мек и почти момичешки, но с пронизителна нотка. Една от десет деца, тя е била единственото от момичетата, получило училищно образование. Когато била на осем години, една нова държавна инициатива изисквала семействата да изпращат поне по една дъщеря в начално училище. Една от по-малките ѝ сестри била на шест, по-подходяща за училище възраст, но тя била много срамежлива. Юмие отишла вместо нея. Умирала от желание да се научи да чете. В селото ѝ, доста отдалечено от Асланкьой, нямало библиотека, но тя успявала да уговори някои от хората да ѝ заемат книгите си. Първата книга която заела, от един учител, била „Майка“ на Максим Горки. Тя ѝ показала, че по принцип хората са еднакви навсякъде. „Той пише за хора като нас тук на село“, разказва ми тя. „Печката им е печка като нашата, треперенето им е треперене“.
Когато навлязла в ранните си младежки години, Юмие започнала сама да пише разкази. В първия от тях, „Козата-красавица“, се разказвало за бездетна жена, която се моли на Бога, „Моля те, дай ми дъщеря, дори и ако се превръща в коза през нощта“. И Бог ѝ дава точно такава дъщеря, която пораства толкова красива, че за жена я поисква синът на богат човек. „Ах, щерко, ти не можеш да се омъжиш за никого“, казва майката. „Помисли си само: та ти се превръщаш в коза през нощта“. Но семейството на богатия човек покрива девойката с накити и златни часовници, и майката започва да се моли отново: „Или я направи момиче завинаги, или си я вземи обратно“. На сутринта тя отива при леглото на дъщеря си и я намира мъртва.
Юмие описва собствената си майка като млада, необразована и невинна: тя събирала книжки за цигари по улиците и, понеже по тях имало арабски знаци, които ѝ изглеждали като писмо от Корана, ги целувала и ги събирала на високо място, както подобава за думите на Бога. Преди няколко години един репортер запитал Юмие дали знае значението на собственото си име. Тя не го знаела и не ѝ било приятно да разбере, че на арабски ümmi означава „неграмотен“. (Това е едно от прозвищата на Мохамед, за когото се говори, че е бил неграмотен по времето, в което е получил пророчествата). Но освен това Üm е и арабската дума за „майка“, така че двете главни теми на драматичната работа на Юмие – образованието и майките – са били предписани в името ѝ.
Като едно от малкото образовани момичета в селото, Юмие пишела любовни писма за по-големите момичета. Когато братята ѝ били в армията, тя им пишела писма от името на семейството. Обичала да слуша и да знае всичко за всекиго. Казва, че не ѝ се е налагало да измисля нищо в пиесите, които пише. Когато я запитах как се възприемат пиесите от хората, за които тя пише, отговорът беше, че те обикновено не се разпознават. Напуснала е училище на дванадесетгодишна възраст. На деветнадесет се омъжила за мъж от Асланкьой, в предварително уговорен брак. Има двама синове и една дъщеря, която играе в театъра и помага при поддържането му.
През 2006 Юмие е написала автобиографична пиеса на име „Цветята на копнежа“, в която описва собствената си философия на театъра. В първото действие става дума за жена на име Хатидже, чиято дъщеря Елиф иска да се учи, но съпругът настоява Елиф да работи на нивите, за да финансира пиянските му навици; той вече я е обещал за жена на един от съселяните си. Когато Хатидже възразява, той я бие, с което причинява аборта на петото им дете. В отчаянието си тя решава да се отрови. Елиф едва успява да я спре и ѝ казва, че всички майки са „цветя на копнежа“. Второто действие не е продължение на първото , а разказва нова история, този път за жена, която създава свой собствен театър. Името u е Хасрет, което означава „копнеж“. Заглавието „Цветята на копнежа“, има двойно значение: пиесата представя творческото израстване на жена на име Копнеж, но заедно с това тя представя и артистичната трансформация на копнежа на Хатидже.
Юмие поддържа архив на театъра си в една взета под наем сграда в предградията на Месрин. Един следобед тя ме покани там на гости, заедно с още няколко участнички в театъра. Седяхме на одеяло в един циментов двор, близо до малка градина от кайсиеви, смокинови и лимонови дръвчета. По кактусите тъкмо се зачервяваха първите бодливи плодове. Юмие и дъщеря ѝ Дуйгю донесха домати, краставици и джоджен, които жените започнаха да режат за табуле[1]. Съпругът на Юмие също излезе от къщата. Благ и с малко раздърпана външност, той не изглежда като човек, склонен към насилие. Юмие го изпрати обратно в кухнята да донесе вряла вода за булгура.
Дюйгю се задава с части от архива: купища пластмасови папки, машинописни страници и рекламни годишни календари, които Юмие използва като тетрадки. Започвам да прелиствам множество изрезки от вестници, описващи деветгодишната история на театъра. Едно от заглавията – „С тесто по ръцете тя ще снима филм“ – намеква за една от идиоматичните фрази на турския патриархат: „Който има тесто по ръцете, не трябва да се меси в мъжки работи“. Има и много статии за „Женски тегоби“, постановката от 2003 година, основаваща се на житейския опит на участничките в театъра.
Сюжетът се основава най-вече на историите на две от жените: Зейнеп и Юммю. В документалния филм за постановката Зейнеп описва как, когато е била в напреднала бременност и страдаща от спазми, съпругът ѝ, който я биел когато се напие, ѝ дал пари за еднопосочен автобус, с който да заведе болното им малко дете на лекар. Докторът само я погледнал и веднага казал, че тя е на път да ражда. Сама, без пари, тя родила детето, в резултат на което получила седем шева. По-късно, докато събирала дърва за къпане на бебето, тя се питала защо Бог не я е оставил да умре при родилните мъки. Историята на Юммю е за това как тя е искала да стане учителка: даже успяла да стигне до втори гимназиален клас, когато по-големият ѝ брат отвлякъл тринадесетгодишно момиче, за да се ожени за него. Родителите ѝ, изправени пред перспективата за кърваво отмъщение, настояли тя да се омъжи за брата на момичето. Заключили я в една стая и не я пуснали навън в продължение на три дни, докато тя най-после се предала от умора и плач. Два месеца по-късно Юммю избягала, но нямало къде да отиде. По-късно я оженили отново, този път за един мързелив пияница.
[…]
В документалния филм се виждат множество селяни, събрали се, за да гледат премиерата на „Женски тегоби“. Много от жените сред публиката са напълно запленени от представлението, с блеснали очи и отворени уста. Реакциите на мъжете са по-сложни. Повечето от тях изглеждат ту развеселени, ту смутени, ту горди. Поне двама от тях са дошли тук, за да подкрепят жените си. Изглежда не са лоши хора. Една от жените казва, че мъжът ѝ похвалил начина, по който тя представяла мъжа-насилник. „Докарахте го съвсем като мен“, казвал той. „Беше съвсем истински“.
След „Женски тегоби“ Юмие решила да започне сама да пише и поставя пиеси, с нова група актьори от областта Мерсин. (Училищният директор продължава да пише за първоначалната група, днес известна под името „Палатков женски театър от Асланкьой“). Докато пишела, Юмие спяла, подобно на Наполеон, само по три или четири часа в денонощие. Всяка сутрин ставала малко след два часà, за да подготви печивата за деня. В три идвал камион, който я откарвал до една овощна градина на два часа път, където беряла портокали и лимони в продължение на до дванадесет часа. После, след като наготвела вечеря за семейството, тя пишела в продължение на два часа, преди да си легне. Юмие е написала десет пиеси, в повече от които се разглеждат отношенията между майки и дъщери. Новата група включва и две жени със средно образование. Едната от тях, Зехер, се е омъжила на шестнадесет и е завършила училище вече като възрастна. Тя е на четиридесет и шест, и има двама внуци. Лицето ѝ е голямо и изразително, с широко разположени очи – и тя е в състояние да играе почти всякакви роли, от водещи главни до комични характери. Другата, Айфер, която е на четиридесет и една, е започнала да играе в театъра още на тийнейджърска възраст. Отказала се след женитбата и се присъединила към групата на Юмие едва след развода си. Тя се специализира в мъжки роли, особено такива на злодеи. Мъжките роли подхождат добре на стегнатата ѝ фигура и тя обича особено много да играе на сцената с камшик. Живее заедно с шестнадесетгодишната си дъщеря и работи като търговска представителка на продукти от типа алое-вера, но също и чистачка, а и от време на време пътува до Истанбул, където играе в някои сапунени опери.
Докато се ровех из купа ръкописи в архива, открих копие от преработката на „Хамлет“, направена от Юмие, и го отворих напосоки.
„Мой бедни Йорик!“, прочетох на глас.
„Познавах го“, продължава веднага Юмие. „Беше човек с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия!“. После изведнъж става сериозна. „Знаеш ли“. Казва тя, „има нещо, което искам да те питам за тази сцена. Когато Хамлет казва, ‚Колко пъти съм го целувал по устните, този Йорик‘. Е да, ама Йорик е мъж. А Хамлет също е мъж.“ Тя пита дали имам някакво обяснение за това, и аз признавам, че нямам, като отбелязвам, че по онова време Хамлет още е бил малко момче. „Разбира се, така е“, съгласява се Юмие. „И все пак изглежда странно. У нас в Турция малките момчета не целуват зрели мъже по устните.“
Всички са съгласни, че това е странно. „Хамлет е бил хомосексуален“, казва тихо Зехер, без да откъсва очи от домата, който реже, и тази теория се дискутира в продължение на няколко минути. Юмие не може да я приеме, защото, казва тя, нали смисълът на всичко е в това, че той е влюбен в майка си?
В собствената ѝ адаптация Юмие е сменила много от имената с такива, които ще звучат по-близко за турската публика. Хамлет е станал Хамит, Хорацио – Хуршит, а Полониус – Шахин, което означава „ястреб“, може би защото Хамит е в състояние да го различи от сойка.[2] Само името на Шекспир не могло да бъде променено – за нещастие, тъй като жените не били в състояние да го произнесат. Юмие написала турската транскрипция на името, Şekspir, по ръцете им, за да могат да го гледат докато работят на полето.
„Хамит“ е бил представен в няколко турски града и е привличал значителна публика. В един момент актрисата, играеща Гертруда, стигнала до осмия месец на бременността си и вече не била в състояние да падам мъртва на пода, така че Юмие написала алтернативен завършек, в който никой не умира, само Хамит полудява наистина.
По време на първата ни среща попитах Юмие дали е било трудно да полудее истински. Тя каза, че притежава нервен темперамент, поради което нещата са се получавали естествено. „Просто правех ей това“, казва тя и, повдигайки очи към тавана, започва да крещи и пищи по най-ужасяващ начин. „Боже, боже, боже, какво става, ти си убиец!“ Намирахме се в дома ѝ в Асланкьой и съседката надникна през вратата, за да види кого убиват. „Няма нищо, просто репетираме ‚Хамлет‘,“ каза Юмие. „Ако само това тяло можеше да се разложи, да се превърне в капка роса. Или ако Бог не беше забранил самоубийството!“ Съседката се оттегля безмълвно.
Успехът на „Хамлет“ в Асланкьой говори за универсалността на Шекспир. От друга страна, той може и да е свидетелство за определени прилики между света на Шекспир и анадолското село от 21-ви век. Провинциална Турция е място, където убийствата за отмъщение или поругана чест, както и кръвните вражди, са нещо реално. Въпросът дали е по-добре да си жив или мъртъв е напълно реален за селските жени, много от които са имали множество поводи да се питат най-буквално „дали е по-достойно за душата…“ Често в „Хамлет“ съдбата на селянина е нарицателна за безсмислието на живота. Репликите, които Юмие рецитира, за тялото ѝ, което се превръща в капчица роса, са от първия монолог, „О, ако можеше таз тежка плът да се стопи“, в който живота се описва като „изтощителен, износен, плосък и безсмислен…“ – редове, които вероятно намират силен отзвук у всеки, който върши много работа по плевене. В своята представа за сцената от гробищата – онази за тайното братство между „градинари и гробокопачи“ – Юмие изразява метафората спретнато, използвайки тикви вместо черепи.
Постановката ѝ започва с появата на духа на бащата, изпълняван от жена, наметната с бял чаршаф с дупки за очите. Това е смешно, тъй като изглежда малко като Чарли Браун, очакващ Голямата Тиква[3], но заедно с това е и страшно, защото онова, което е под чаршафа, е нещо, от което жените са страдали реално, независимо дали ще го наречете традиция, икономика, патриархат или съдба. „Хамлет“ и „Женски тегоби“ задават множество подобни едни на други въпроси. Кой е този човек, който ми заповядва да напусна училище и да се върна вкъщи, да умра в селото, в което съм родена: реален баща или фиктивен демон? Животът ми мой ли е или принадлежи на родителите ми? Това благословия ли е или проклятие?
Когато Юмие казала за пръв на училищния директор, че в нейния театър няма да участват мъже, той бил удивен и я попитал дали е феминистка. Това е дума, която тя никога преди това не била чувала, но липсата на мъже е мощна част от нейния театър. Тя отразява една определена реалност в селата, където емоционалните животи на жените се концентрират върху децата, животните и други жени, а мъжете винаги са някъде другаде – заети с безделие, пиене, хазарт, работа или просто мъртви. В пиесите на Юмие мъжете са заден фон, също като времето: те или причиняват проблеми, или не. Жените са онези, които изпълняват действията, които вземат решения и се променят като хора. Казано най-общо, Юмие е далеч по-малко загрижена за това да реформира мъжете, отколкото да възпитава жените. Щом само образовате жените, казва тя, те ще възпитат синовете и дъщерите си като равни, и тогава вече мъжете ще бъдат по-добри от само себе си.
Един ден аз придружих Юмие и групата ѝ до далечно село, по-малко и по-бедно от Асланкьой, където те трябваше да вземат участие в програма за подпомагане на жените, осъществявана от Фондацията за човешки ресурси в Турция. След презентациите на специалисти по здравно образование и психология трябваше да се направи представление на „Безплатна клиника“, пиеса, която Юмие е написала въз основа на историята на жена, която познава, и която не би отишла на доктор дори и ако това би било безплатно.
Селцето се намира в планините, на около час път от Мерсин. Минахме покрай фабрика за бутилиране на Кока-Кола, после лозя, гробища. Забелязах селце на име Далакдереси – Тъжно дере – както и ред огромни ризи, които се развяваха на простор за сушене. В началото на срещата около двадесет от жените получиха анкетни листове, съдържащи въпроси за брака и бременността. Няколко от тях, неспособни да четат и пишат, диктуваха отговорите си. Жените изглеждаха физически различни от членовете на групата на Юмие – лицата им по-загорели, отношението им към мебелировката някак по-предпазливо. Много от тях имаха златни, или просто липсващи, зъби. Въпреки откритите им лица и готови усмивки, нещастието им се чувстваше като предмет в помещението – нещо с което човек трябва да се бори и да се справи възможно най-добре. Всички знаеха, че това е причината, поради която ние сме тук.
Здравната лекторка започна разговора с темите за рака на маточната шийка, противозачатъчните средства и страничните ефекти от влагането на спирали. С помощта на гигантска диаграма на женската полова система, прожектирана на стената, тя посочи клитора и обясни, че това е източникът на женското сексуално удоволствие, и че той може да бъде разбиран като малък пенис. Психоложката говори за щастието и ендорфините, и обясни как по време на секс човек произвежда ендорфини. „Знам, че всички сте научени да го правите само когато съпругът ви желае“, каза тя. „Знам, че всички си мислите, Защо да си създавам допълнителна работа през нощта, когато просто бих могла да спя?“ Те трябва да преодоляват такива мисли, обясни им тя, защото да изпитват удоволствие от секса е тяхно право. Жените избухнаха в смях.
Психоложката им каза да се приберат вкъщи тази вечер и да обяснят на мъжете си какви късметлии са, че имат такива фантастични съпруги. Тя им каза, че трябва да обичат самите себе си, защото човек не може да нахрани някой друг, когато сам е гладен; а също и че може да се достигне всеки, ако само човек успее да намери верния език. Ако все още не сте ги достигнали, то значи не сте намерили правилния език. За мъжете ставаше дума във всяко изречение, но по такъв теоретичен начин, че те започнаха да изглеждат като Бог, или може би като терористи – все неща, които ви засягат, но с които вероятно никога няма да се срещнете лице в лице.
Накрая стана време и за „Безплатна клиника“: историята на един доктор, който отваря безплатна клиника и бива посещаван от множество пациенти със смехотворни оплаквания, които не могат да бъдат премахнати от съвременната медицина. Тридесетгодишна „стара мома“ идва при доктора с оплакването, че не може да се ожени. „И какво да направя за това?“, пита докторът. В началото жените, които никога преди това не бяха виждали театър, гледаха към изпълнителките с невярващи изражения. Постепенно те започнаха да се смеят на шегите и да отговарят на реторичните въпроси. Педагогическото съдържание на пиесата се състои в историята на една пациентка, която има реално медицинско оплакване: болки в гърдите. Противопоставяйки се на съпруга си, който смята това за срамно, тя отива при доктора, който открива сериозна болест: ако би отлагала още малко, тя вероятно би умряла. След кратко мълчание местните жени изглежда разпознаха това като щастлив край и започнаха бурно да ръкопляскат.
До двадесети век турските жени не са участвали в сценични представления. Женските роли са били изпълнявани от мъже или от не-мюсюлмански жени, най-вече арменки. Трагичната съдба на Афифе Жале, първата жена-мюсюлманка, която се противопоставя на тази традиция, е все още добре известна. Когато младата Афифе се появява на сцената на тийнейджърска възраст, през 1919, за да замести една липсваща арменка, баща ѝ я нарича курва и се отказва от нея. Полицията разтурва всички следващи представления и Министерството на вътрешните работи издава формална заповед, забраняваща на мюсюлмански жени да участват в сценични представления. Ататюрк отменя забраната през 1923, но Афифе вече е изпаднала в различни стадии на унижение, мигрена и зависимост от морфин. Тя умира в нищета, в заведение за душевноболни, през 1941. В наши дни наградите „Афифе“ са сред най-високите почести на турската театрална сцена. Иронично е, че, макар „Женски тегоби“ да е била спомената по време на церемонията за присъждане на наградите „Афифе“ през 2007, там било цитирано единствено името на училищния директор и на нито една от жените. Юмие плакала горчиво. Афифе Жале винаги е била вдъхновение за нея – тя мислела непрекъснато за своята героиня, докато създавала театъра си.
В турския театър комедията е по-стара от трагедията и мелодрамата, които стават известни едва през деветнадесети век, чрез западни примери. Преди това основната драматична форма е бил театърът на сенките, който печели популярност през късния шестнадесети век. Този вид театър съдържа две главни и постоянно използвани фигури: селянина-грубиян Карагьоз и неговия изтънчен приятел Хадживат, появяващи се в поредица от сатирични диалози и скечове. Главният „сюжет“, поставен като пиеса в пиесата, обикновено представлява средство за създаване на контакт между двамата главни герои и поредица от човешки типове: Карагьоз и Хадживат участват в поетически конкурс и Карагьоз печели, като опердашва всички останали поети; двамата отварят канцелария като писари и Каргьоз пише откачени писма; или пък Хадживат праща Карагьоз в заведение за душевноболни, след което съжалява.
Във времето, което прекарах заедно с трупата на Юмие, те обикаляха училищата в Месрин с пиеса на име „На цената на два вола“, изпълнявайки я до пет пъти дневно. Гледах тази пиеса много пъти и тя често ми напомняше за пиесите на сенките, които бях гледала по телевизията като малка. Централното действие, разказващо за баща, който решава да продаде дъщеря си, на училищна възраст, за цената на два вола, се представя като пиеса в пиесата. В един от скечовете жена от града идва в Асланкьой, опитвайки да продаде на селските жени билети за собствения им театър, което води до размяна на реплики в стил Карагьоз и Хадживат. В друг скеч три участнички в готварски конкурс стигат до бой по въпроса чие село прави най-доброто лепе (доматена яхния с булгур и картофи). Последната сцена, разказваща за продаденото момиче, ако и по-сериозна, е представена сравнително леко, с комични интерлюдии и щастлив край.
[…]
Най-близкото до Асланкьой летище е в Адана, родния град на баща ми. По пътя обратно към Истанбул аз се отбих в стария апартамент на дядо и баба, където днес живее леля ми. Малката ѝ дъщеря Юмут беше също на гости от Караманмараш, където учи бизнес-администрация (специалност, която не ѝ е по сърце). Както обикновено, леля ми започна да се оплаква от факта, че по-голямата ѝ дъщеря, както и аз, живеем сами и прекарваме цялото си време в работа. Юмут, както винаги настроена миролюбиво, обеща, че ще има десет деца, за да компенсира и за нас двете. Тя вече имаше и имена за тях. „Абдулхатиф, Абдурахим, Селахатин, Фейзула…“, започна тя да напява.
„Ами момичетата?“, попитах аз.
„Няма да имам момичета“, отговори тя сериозно.
Разговорът се обърна към речта против абортите, която премиер-министърът беше държал предната седмица. „Всеки аборт е едно Улудере“, обяви той, позовавайки се на една неудачна въздушна атака от миналата година, при която бяха загинали повече от тридесет цивилни кюрди, близо до източния град Улудере. Той не можел да разбере защо хората са загрижени повече за убитите кюрди, отколкото за убитите зародиши.
Обратно в Истанбул аз продължавах да мисля за положението на жените в Турция. Започнах да обръщам повече внимание на турските вестници – на сензационните заглавия, които преди това винаги бях отбягвала. През септември погледът ми беше уловен от „Цената на изнасилването: пет овце, една крава и една булка“. Историята звучеше като смесица от „Женски тегоби“ и „На цената на два вола“. Е. Д., тринадесетгодишно селско момиче от Ерзурум, е била принудена да се ожени за свой роднина, който я изнасилил и измъчвал; в замяна родителите на роднината дали на бащата на Е. Д. пет овце и една крава, а тринадесетгодишната им дъщеря била принудена да се омъжи за брата на Е. Д. (Насилникът беше арестуван по-късно). Един месец по-късно, като ехо от „Цветята на копнежа“, една петнадесетгодишна отвлечена булка от градче близо до Адана се обеси на решетките на прозореца си, след като съпругът ѝ я ритнал в стомаха и причинил спонтанен аборт.
В момента Юмие работи върху сценарий на име „Без крака, на собствените си крака“. В него се разказва историята на момиче с увреждане, чиято петдесетгодишна майка я кара на училище всеки ден в ръчна количка. В един момент тя печели национален конкурс по рисуване със супер-реалистична рисунка на самата себе си в ръчната количка. С парите от наградата тя си купува истинска количка за хора с увреждания. Също като театъра от Асланкьой, рисунката на момичето използва артистични средства, за да промени представяната реалност. Рисувайки истинска картина на унизителната ръчна количка, тя я превръща в по-достойно инвалидно кресло – също както театърът, показвайки несправедливостта в живота на селските жени, би могъл да направи този живот малко по-справедлив. Веднъж Набоков е казал, че вдъхновението за написването на „Лолита“ е дошло от картина, нарисувана от маймуна в парижката Ботаническа градина: в нея се виждали решетките на клетката ѝ. Това е добра метафора за естеството на артистичната продукция. Какво друго рисуваме всички ние, ако не решетките на собствените ни клетки, или ръчните колички, в които са ни пренасяли като деца с увреждания? Как другояче да се разрушат клетките? Как другояче бихме могли да се изправим на собствените си крака?
[1] Ориенталско ястие от булгур и зеленчуци. Бел. пр.
[2] (Изящна) алюзия за оригинала, в който Хамлет казва „Аз съм побъркан само при северо-северозападен вятър, но щом духа откъм юг, различавам сокол от сойка“ (в английския оригинал „I am but mad north-north-west. When the wind is southerly, I know a hawk from a handsaw.“ (Hamlet: Act 2, Scene 2).
[3] Батюман вероятно има пред вид анимационния филм It's the Great Pumpkin, Charlie Brown (1966), с който сигурно е израснала. Бел. пр.
