От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

По време на летните бунтове в Турция през 2013 почти всички мои истанбулски съседи блъскаха тенджери и тигани откъм прозорците си. Не говореха много докато вдигаха врява, но беше очевидно, че протестират срещу действията на държавата, нейните представители и сили за сигурност. Живея в Джиангър, на няколко минути пеш от парка Гези, където започнаха бунтовете. И докато слушах тази атонална музика на несъгласието, заобикаляща апартамента ми през дългите летни вечери, аз имах повече от достатъчно време да размислям върху онова, което изглеждаше като непреодолима пропаст между животите на жителите от моя бохемски квартал и онези от съседните квартали, където подкрепата за управляващата партия е силна. Изглеждаше така, сякаш две страни живеят на едно и също място – но само на една от тях ще бъде разрешено да оцелее.

 

2014 12 LeventPano
Панорама от Левант 4, Истанбул. Фото: Elgaard. Source: Wikimedia

 

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър

Отомания от Елиф Батюман

Европа и турците: цивилизацията на Османската империя от Бърнард Луис

В търсене на „Новата Турция“ от Кая Гендж

Сценични майки от Елиф Батюман

Политическият спектрален кръг от Кая Гендж

Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман

Турция, от Тахрир до Таксим от Карем Йоктем

Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг

Пътят на Ердоган от Халил Карàвели

Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг

Чистки и параноя (Ела Джордж за „новата“ Турция на Ердоган) – част 1

Турция и Русия: Парадоксът на родовите прилики от Игор Торбаков

Защо Турция обръща гръб на САЩ и прегръща Русия от Аарон Щайн

Една година по-късно посетих Анкара, политическата столица на Турция, където почувствах това разделение още по-силно. Да, протестите съществуваха и тук, под формата на млади активисти, левичарски настроени студенти и пенсионирани бюрократи, които казваха – съответно – че нещата биха могли да бъдат по-добре в бъдеще или са били по-добре в миналото. Но тук се забелязваше и един друг феномен – една разрастваща се класа от онова, което социалната антроположка Джени Уайт нарича suurlu („осъзнати“) предприемачи: благочестиви хора на бизнеса, които са дълбоко религиозни мюсюлмани, но заедно с това биха искали да се възползват от възможностите, които им е предложила капиталистическата система през последното десетилетие. Докато пътувахме в първокласния вагон на влака по чисто новата скоростна линия, аз наблюдавах как добре облечени мъже ползваха новичките си Айпадове, за да изпращат бизнес-мейлове, докато се наслаждават на трансформацията, през която минава страната им, при около 255 километра в час. В Лондон сигурно бихте ги нарекли „градски типове“. Тук на тях се гледа като на „новите бизнес-хора на Нова Турция“.

На 11 юли тази година, месец преди да бъдат проведени първите в историята на Турция всеобщи избори за президент, тогавашният премиер-министър Реджеп Тайип Ердоган се качи на сцената в една зала за конференции в Халич, Истанбул, и представи визията си за бъдещето на страната, която беше управлявал в продължение на дванадесет години. „Старата Турция е зад гърба ни и вратите ѝ са вече затворени“, каза той. Ердоган стоеше пред масивен плакат, на който беше написано „По пътя към Нова Турция“.

В хода на речта си самоувереният политик спомена десетки пъти „Нова Турция“. Имаше споменавания и на нейната противоположност. „Старата Турция беше управлявана чрез терор“, твърдеше Ердоган, докато изреждаше ключовите пунктове на визията си. Под ръководството на неговата ислямска Партия на справедливостта и развитието (AKP), Нова Турция ще придобие властта да постигне социално благоденствие, по-голяма икономика, политическа стабилност, напреднала демокрация и прозрачност. Нова Турция ще постигне всичко това сама, щом само се пробуди за живот. Работата на Ердоган била да направи така, че нищо да не попречи на раждането ѝ.

Дори и след като е гледал тричасовата реч на Ердоган, човек сигурно би могъл да бъде извинен, ако все още има въпроси към този утопичен проект. Подобно на внимателно шифрирано послание, което ще се разкрие в хода на времето (според манифеста на Ердоган това ще се случи някъде около 2023, на стотната годишнина от създаването на Турската република), Нова Турция е идеално реторическо средство – такова, което помогна на премиер-министъра да спечели изборите и да стане президент през август.


Small Ad GF 1

Но не всички са съгласни по въпроса какво всъщност означава Нова Турция. Дали, когато говори за Нова Турция, Ердоган има пред вид бъдещето, или по-скоро мандата на своята партия в управлението? Или може би Нова Турция е била с нас още от времето, когато AKP дойде на власт за първи път през 2002? Зададох тези въпроси на политическия анализатор Доган Ескинат, който работи за кампанията на Ердоган. „Нова Турция е както утопия, така и пътна карта за страната“, каза той. „Тя отразява представата, че турското общество е вътрешно неравно по отношение на достъпа до шансове за успех. Нова Турция обещава да даде власт на масите, които са били обезправени при стария истеблишмънт“. Ескинат казва, че Нова Турция тепърва ще се появява. „Днес ние все още не живеем в Нова Турция, но понякога ни се удава да доловим по някой неин проблясък“. Най-интересно за мен обаче беше заключението му: „Нова Турция е нашето съответствие на Американската мечта“.

Ако някой пътешественик във времето би дошъл при мен през ранните 1990 и би предсказал, че турските консерватори ще направят 81-километрова подземна железопътна мрежа, с 65 станции, в Истанбул – град на претъпкани автобуси и хронично задръстен трафик – то сигурно щях да се изсмея. Но когато дойде на власт, AKP действително модернизира града в голяма степен. В предишните десетилетия защитниците на стария турски политически елит бяха възприемали един изолационистки, евроскептичен и етатистки тон, а икономиката, която поддържаха, фаворизираше само привилегированите бюрократични класи. Това означаваше затваряне на вратите пред „пришълците“ откъм бедните селски области. Но промените, които бяха проведени през последното десетилетие, при които турският икономически растеж докара в сърцата на градовете мигранти от онези селски общности, доведоха до едно нелесно помирение между религията и модерността. Конфликтите между тези две сфери станаха все по-видими. Набожни политици искаха да се уточнят квартали, в които да се забрани продажбата на алкохол и където ще се упражнява по-тесен контрол върху събития като рок концерти, което пък беше знак за тревога сред светски настроената младеж. В отговор на такива призиви членовете на високите средни класи започнаха да изказват по-открито оплакванията си по адрес на арабски туристи и сирийски бежанци, които според тях са назадничави.

В първата половина на нулевите години една демократична, ислямска и плуралистична Турция беше привлекателна идея за западните наблюдатели, които търсеха начини за помиряването на исляма и демокрацията в собствените си страни, особено след 11 септември. На Запад Турция все по-често се представяше като модел за арабските си съседи, а малко след египетската революция от 2011 Ердоган изненада множество ислямисти от други страни, когато разхвали турския светски модел по време на предизборен митинг на Мюсюлманското братство в Кайро.

Крис Морис, бивш турски кореспондент на BBC, интервюира Ердоган за книгата си Новата Турция (2004), в която политикът очертава една визия за секуларизма, която може да се обобщи най-добре чрез думите „да не се намесваме“:

„Религията не трябва да се меси в работите на правителството“, каза той предпазливо когато се срещнахме в официалната премиер-министърска резиденция в Анкара. „Но пък и правителството не би трябвало да се меси в работите на религията. Това е посланието, което се опитваме да разпространяваме“. [...] Той би желал да бъде по-демократичен и по-ислясмски настроен в едно и също време: държавата може и да е светска, но населението ѝ не е.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Всичко това се различава в акцентите си от секуларизма, традиционно практикуван в Турската република, където един стриктно налаган принцип на laïcité [светскост] забраняваше на жените, носещи забрадки, да работят в обществения сектор. Партията на Ердоган отдавна се бори за смекчаването на подобни правила.

Но тази либерална и оптимистична визия започна да се разнищва миналата година, когато управляващата партия прекоси определен брой червени линии. Първо, една забрана за продажби на алкохол от 10 вечерта до 6 сутринта обезпокои множество секуларисти. После, все по-видимите изисквания на екологическите активисти, които настояваха гласовете им да се чуват по-отчетливо в процеса на обновление на турските градове, бяха игнорирани. И когато тези активисти настояха да се преустанови разрушението на Гези парк, един малък зелен район в близост до истанбулския площад Таксим, те бяха разгонени брутално. Видеоклипове на полицаи, палещи палатки, пръскащи със спрейове и обработващи със сълзотворен газ активистите, моментално се разпространиха из мрежата. „Нека да не се намесваме“ може и да е било официалното правителствено отношение когато става дума за религия, но защитата на околната среда, както изглеждаше, беше съвсем друга работа.

Но дори още преди тези събития някои турски либерали, които преди това бяха защищавали визията на Ердоган за една „по-демократична и по-ислямска“ Турция, вече бяха започнали да изказват опасенията си. През 2011 масовите арести на разследващи журналисти под претекст на заговор за преврат бяха загатнали за авторитарни тенденции в правителството на Ердоган и вдигнали тревога сред международните медии. При бруталната полицейска реакция срещу протестите от 2013 либералите вече смятаха, че най-лошите им страхове са се сбъднали. През този бурен период правителството започна да употребява фразата „Нова Турция“ по-често. Сякаш по този начин то се опитваше да предостави контрааргумент срещу критиките и да начертае пътна карта за предстоящите неща.

Високоскоростната железопътна линия, водеща до Анкара, свършва на Централната гара в града, където може да се види влака, използван от основателя и президент на Турската република, Мустафа Кемал Ататюрк, през последните години от живота му. Внимателно консервираният влак от 1930-те, известен под името „белият влак“, изглежда въплъщава духа на модернизаторите, които са изградили Турция. Подобно усещане за дълг и национално развитие витае във въздуха и в Анкара от 2014. Когато излязох от Централна гара, видях множество полицаи от специалните части, които патрулираха в района. На няколко метра зад тях се намира голяма спортна зала, в която Ердоган тъкмо се канеше да предава поста си на партиен лидер на Ахмет Давутоглу, професор по международни отношения [и досегашен външен министър на Турция, бел. пр.] , който беше назначен на поста премиер-министър няколко дни по-късно.

Давутоглу е политик-интелектуалец, който разполага с влияние както в Истанбул, така и в Анкара. По мнение на пресата през 2008 той е основал и подпомогнал основаването на Истанбулския градски университет, в който водещи са факултетите по политически науки и международни отношения, но освен тях има и школа за ислямски изследвания, както и определен брой други факултети. Освен това Давутоглу е чест посетител на SETA, един от консервативните тинк-танкове с главна квартира в квартала Джанкая, Анкара. Insight Turkey, англоезичното списание, публикувано от SETA, е един от центровете, в които се създава теорията на Нова Турция.

В Insight Turkey наскоро беше публикувана статия на име „Партията АК: Доминиращата партия, Нова Турция и поляризацията“ от професор Фуят Кейман. Според Кейман Нова Турция е „пост-секуларно общество, в което религията е по-видима, активна и утвърдена“. Там, където национализмът е бил свързващата сила на стария турски елит, днес на предно място излиза политиката на идентичността.

Множество чужди наблюдатели характеризират тази промяна чрез образа на забрадените жени, шофиращи луксозни автомобили из финансовите квартали на Истанбул. Нови моди, като например женски списания, издавани и четени най-вече от забрадени жени, се възприемат като признаци на тази нова ера. В Туитър тонът на интелектуалните разговори все повече се задава от потребители, които са добре запознати с турската, англоезична, арабска и османска култури. Когато посетих Коня, един от най-консервативните градове в сърцето на Анадола, бях удивен да видя търговски център, наречен на името на Руми, суфитския мистик, който е починал в този град след дълъг аскетичен живот.

Ако това са промените, които отразяват душата на Нова Турция, те предоставят също и основния материал за критиките на проекта. Журналистката и романистка Едже Темелкуран, с която се срещнах в едно от уличните кафенета в Джиангър, е една от най-известните поддръжнички на протестите в Гези от 2013. По нейно мнение Нова Турция всъщност е „Новият Дубай“ и народът на Турция трябва да положи всички усилия, за да спре това.

„Намираме се в процес на Дубаизация в течение на последните пет години“, казва Темелкуран. „Това означава следното: изчистете публичното пространство от социални активисти, разрушете идеята за публично пространство, като сведете всички човешки взаимоотношения до консумацията… Това разбира се стеснява идеята за политиката в драматична степен“. Протестите от Гези, по нейно гледище, са просто реакция срещу този процес.

В гледището на Темелкуран има резон: бляскавите търговски центрове в Истанбул, които пълнят заглавията на вестниците през последните години поради бързата скорост на изграждането им, трансформираха облика на турските градове необратимо и ги преоформиха по свой собствен образ и подобие. Уикипедия изрежда 90 модерни мола в Истанбул, първият от които е бил построен през 1993. Още тридесет и четири такива се очаква да отворят врати в близко бъдеще, когато Истанбул ще има два пъти повече молове от Лондон, който има 59. Важно е също, че по-голямата част от проектите за търговски центрове в Истанбул са позиционирани най-вече в консервативните квартали и от тях се очаква да променят структурата на живота там. Според Джени Уайт именно тази смесица от консервативен начин на живот и капитализъм е нещото, което в най-голяма степен е променило Турция през последното десетилетие.

Може би ние все пак нямаме две Турции – една нова и една стара – а по-скоро две Нови Турции. По време на президентските избори на Ердоган се противопостави един кандидат отляво, Селяхтин Демирташ, който обещаваше да вдъхне „нов живот“ на страната, в случай, че спечели. Неговата Народно-демократична партия (HDP) също предлага план за радикална трансформация на Турция, но такъв, който поставя акцента върху защитата на правата на малцинствата и хората от LGBT-общността, плюс насърчаване на плурализма и мултикултурализма. Демирташ, който произхожда от кюрдското малцинство, спечели малко по-малко от десет процента от гласовете през август, но появата на неговата партия не става по-малко значителна от това.

В исторически план Турската република, с нейния акцент върху обединената, секуларна национална идентичност, винаги е възприемала като свои основни врагове ислямистите и националистите-кюрди. Техните съответстващи политически движения бяха изтласкани в нелегалност след военния преврат от 1980, но през последните десетилетия те отново се появиха, опитвайки да разширят посланията си. Според Сарфан Узуноглу, съветник на HDP, основното различие между неговата собствена и партията на Ердоган е в тяхната класова база. „Ако сте част от новата консервативна средна класа, то да, Нова Турция е демократична и удобна за вас страна“, каза ми той. „Но за бедните хора, както и за всички потиснати общности, тази мажоритарна демокрация се превръща в кошмар. Кюрдите са наясно, че Турция на Ердоган трябва да бъде напълно демократизирана, за да се създаде нещо истински ново“.

Но политическите визии, също като религиите, са странни неща, в смисъл, че те разделят хората на вярващи и невярващи. По време на президентската си кампания Ердоган окачестви някои от опонентите си като предатели; той изглеждаше истински шокиран от това, че те не са успели да осъзнаят степента на промяната, която неговият екип предлага на страната.

Сега, когато Ердоган, който все още разполага с огромна избирателна подкрепа въпреки бурните събития от миналата година, е избран за президент, остава да се види дали тези различия могат да бъдат помирени. Някои секуларни интелектуалци продължават да изказват страхове, че правителството ще въведе шериат в Турция; един нов „халифат“, по думите на ляво настроения учен Нури Мерт. А междувременно, продължаващата гражданска война в Сирия би могла да дестабилизра и нейната съседка: турското бездействие през месец октомври, когато военни части на Изида нападнаха насèления основно от кюрди крайграничен град Кобане, разпали широки протести и заплаши отново да пробуди конфликта между държавата и сепаратисткото партизанско движение на кюрдската партия PKK.

Други хора, като колумнистът Илдири Огур, са настроени по-оптимистично. Той посочва Истанбул, който е бил управляван от партията на Ердоган в продължение на две десетилетия. „Още никога в Истанбул не е имало толкова много нощни клубове и никога в града не се е консумирал толкова много алкохол“, казва той, посочвайки, че последният Гей Прайд е бил посетен от десетки хиляди хора. „АКР декриминализира семейната изневяра, а държавата върна собствеността и църквите на немюсюлманите. Що се отнася до халифата, той е непотребна институция, която принадлежи на един стар свят“.

Слушайки Огур, не мога да не си мисля, че Нова Турция се е превърнала в един вид огледало, в което хората виждат отразени собствените си най-големи мечти и страхове. След като през последната година разговарях с младите, амбициозни и блъскащи тенджери хора от моя квартал, аз бях придобил впечатлението, че никой не е в състояние да ги убеди в достойнствата на Нова Турция. Но сега долових едно също толкова непоклатимо убеждение при младия бизнесмен, който седеше до мен във високоскоростния влак от Коня за Истанбул. Докато анадолският пейзаж летеше покрай нас, той непрестанно обсъждаше подробностите около един бизнес-договор и изглежда не изпитваше ни най-малко съмнение, че мястото, към което всички ние се носим, е едно Добро Място.

Източник

 

Кая Гендж е романист и есеист от Истанбул. Негови работи са се появявали в Paris Review Daily, the Guardian, the Financial Times, the London Review of Books blog, Salon, Sight & Sound, The Millions, the White Review, Index on Censorship и др. Първият му роман, L’Avventura (Macera) се появи през 2008 г.

Pin It

Прочетете още...