Някои групи призовават за пълен бойкот на руските писатели. Други казват: „Врагът е Путин, а не Пушкин.“
Илюстрация: Карлота Фрайер
Първият и единствен път, когато посетих Украйна, беше през 2019 г. Книгата ми Изстъпления [Това е българският превод на заглавието, но на английски то е идентично с Бесове, което едва ли се нуждае от пояснения, бел. пр.] – мемоари, които публикувах през 2010 г., посветени на изучаването на руската литература – наскоро беше преведена на руски език, заедно с Идиот, моят автобиографичен роман, и по този повод се бях отправила към Русия като културна емисарка по инициатива на PEN America и Държавния департамент на САЩ. По пътя спрях в Киев и Лвов: градове, за които бях чела само в руските романи, а по-късно и в международните новини. През 2014 г. силите за сигурност бяха убили около сто протестиращи на киевския площад „Независимост“, а подкрепяните от Русия сепаратисти бяха обявили две мини-републики в Донбас. Почти всеки човек, с когото се запознах по време на пътуването си – журналисти, студенти, културни дейци – изглежда познаваше някой, който е бил ранен или убит по време на протестите или който се е присъединил към доброволческата армия, сражаваща се със сепаратистите на изток.
Като гостуваща авторка на две книги, при това наречени Бесове и Идиот, ми се наложи да изслушам известно количество от мненията на хората за Достоевски. Беше ми обяснено, че в момента никой в Украйна не иска да мисли за Достоевски, защото романите му съдържат същата експанзионистична реторика, каквато се използва в пропагандата, оправдаваща руската военна агресия. Моята незабавна реакция на тази идея беше да я сложа в скоби като разбираем страничен продукт на войната – като не „обективна“.
Имах дългогодишна практика в този вид дистанциране. Като студентка често ме питаха дали имам руски роднини и ако нямам, то защо толкова се интересувам от „руснаците“? Може би изучавах приликите между Петър Велики, който беше озападнил Русия, и Ататюрк, който беше озападнил Турция, откъдето бяха моите роднини? Подобни въпроси ми се струваха тесногръди. Защо би трябвало да изучавам каквато и да е литература, създадена от моите предци? Четях руската литература от човешка, а не от национална гледна точка. Бях избрала тези книги именно заради универсалното качество, изразено в заглавия като Бащи и деца, Престъпление и наказание и Мъртви души.
Разбира се виждах, че в Киев не може да се очаква от хората да не четат от национална перспектива по време на война. Замислих се за това, което знаех за живота на Достоевски. Като млад той е бил подложен на инсценирана екзекуция заради утопично-социалистическите си възгледи, след което е бил заточен в Сибир. След завръщането си, през 1860-те, той написва Престъпление и наказание и Идиот, като допринася за развитието на психологическия роман. Спомних си, че в една по-късна творба, Дневник на писателя, се съдържат страшни тиради за това как православна Русия е предопределена да обедини славянските народи и да възстанови Христовото царство на земята. Поглеждайки назад, определено можех да видя връзка с някои части от руската държавна пропаганда.
Но не беше ли това причината да се възхищаваме на Достоевски не заради политическите му коментари? Това, в което той е добър, са романите. Всеки герой в роман на Достоевски, който започва да говори нечетимо, задължително бива опроверган, в рамките на няколко страници, от друг герой, който поддържа противоположното мнение: техника, известна като диалогизъм, която заема видно място както в руските романи, така и в моето собствено мислене. В месеците след пътуването си често чувах как украинската критика на Достоевски се повтаря в съзнанието ми, влиза в спор с миналото ми и резонира с други резерви, които имах през последните години относно ролята на руските романи в живота ми.
Тези въпроси придобиха отвратителна острота в края на февруари миналата година, с руската инвазия в Украйна. След като вече бях нащрек, не беше трудно да открия руската литература в [пропагандния] дискурс около войната – особено в многократните позовавания на Владимир Путин на „руския свят“ („Русский мир“), понятие, популяризирано от някои свързани с Кремъл „философи“ след разпадането на Съветския съюз. Руският свят си представя някаква транснационална руска цивилизация, която се простира дори отвъд „триединната руска нация“ на „Велика Русия“ (Русия), „Малка Русия“ (Украйна) и „Бяла Русия“ (Беларус); тя е обединена от източното православие, руския език, „културата“ на Александър Пушкин, Лев Толстой и Фьодор Достоевски – и, когато е необходимо, от въздушни удари.
В началото на март не бях съвсем изненадана, когато научих, че редица украински литературни групи, включително ПЕН Украйна, са подписали петиция, призоваваща за „пълен бойкот на книгите от Русия по света!“ – който включва не само прекъсване на финансовите връзки с издателите, но и спиране на разпространението и популяризирането на всякакви книги от руски писатели. Обосновката им беше подобна на тази, с която се бях сблъскала през 2019 г.: „Руската пропаганда е вплетена в много книги, което наистина ги превръща в оръжия и претекст за война“. Бойкотът не беше в пълно съзвучие с хартата на ПЕН („По време на война произведенията на изкуството, наследство на цялото човечество, трябва да бъдат оставени недокоснати от национални или политически страсти“). ПЕН Германия бързо разпространи прессъобщение, в което се казваше, че не бива да се смесват ненормални политици от XXI век с велики писатели, които случайно са се оказали от същата страна. Заглавието гласеше „Врагът е Путин, а не Пушкин“.
Пушкин беше в центъра на бурята. Широко почитан като основоположник на руската литература, той е публикувал серийно Евгений Онегин, често смятан за първия велик руски роман, започвайки в 1820-те, по време, когато голяма част от руския аристократичен живот се води на френски език. Отношенията на самия Пушкин с руската държава не са безпроблемни. През 1820 г., на двадесетгодишна възраст, той е изгонен от Санкт Петербург за писане на антиавторитарни стихове (по-специално Ода за свободата, която по-късно е намерена сред вещите на декабристките бунтовници). През 1826 г. му е позволено да се върне в Москва – с цар Николай I като негов личен цензор. В крайна сметка се връща в Санкт Петербург, където умира на 37-годишна възраст след дуел, който е можел да бъде избегнат. Руската империя и Съветският съюз издигат бронзови Пушкиновци по целия свят – от Вилнюс до Хавана и Ташкент. Много от паметниците са построени в разгара на сталинските чистки през 1937 г. – стогодишнината от смъртта на Пушкин.
През април в Украйна започна движение, известно като „Пушкинопад“, в резултат на което бяха демонтирани десетки паметници на поета. Двойка украински информатици създадоха чатбот в Телеграм (@cancel_pushkin_bot), за да идентифицират руските писатели, които не заслужават нещо да бъде кръщавано на тях в Украйна. Ботът описва Пушкин и Достоевски като руски шовинисти. (Толстой – убеден пацифист през последните три десетилетия от живота си – получава амнистия).
Приблизително по това време получих покана да изнеса лекция за руската литература в Тбилиси, Грузия. Тя дойде от програма за изучаване на руски език в чужбина, която обикновено се провеждаше в Санкт Петербург, но се беше преместила в Грузия заедно с основателя си, британски преподавател на име Бен Мередит. Поканата ме накара да се замисля. Със сигурност имаше какво да се научи в тази богата пресечна точка на геопространствени и исторически течения. Но дали имах право да се натрапя в качеството си на вечна студентка по руска литература на още една бивша територия на Руската империя и на Съветския съюз?
Заплетената история на Грузия с Русия сякаш се откриваше пред мен като поредната пътека във вечно разклоняващ се лабиринт. През 1783 г. [грузинският] крал Ерекле II подписва договор с Екатерина Велика, който осигурява руска защита на грузинските земи срещу Персийската империя (а също и Османската, и различни съседни племена и ханства). Русия никога не изпълнява договора и през 1801 г. започва анексирането на Грузия. Тифлис, както тогава е известен Тбилиси, се превръща в колониална столица с печатници, училища и опера. Той става и база за експанзията на Русия в Чечения и Дагестан. В отговор на руските набези много от планинците в Северен Кавказ се обединяват в мюсюлманска съпротивителна армия, ръководена от редица дагестански имами, последният от които, имам Шамил, се предава през 1859 г. По време на войната няколко поколения руски литератори – сред които Пушкин и Толстой – отиват в региона. Те пишат за преживяванията си и създават нещо, което става известно като руска литература за Кавказ: произведения, които с огромно вълнение изучавах в колежа, тъй като често включваха тюркски думи. С напредването на XIX в. грузинските образовани младежи започват да учат в Санкт Петербург, да четат Пушкин и да възприемат руската романтична реторика, за да описват грузинската национална идентичност.
През 1921 г. Грузия е завладяна от Червената армия, а през 1991 г. се отделя от СССР. Страната скърби ежегодно на 9 април, когато през 1989 г. съветската армия потушава демонстрация в подкрепа на независимостта в Тбилиси. Рожденият ден на Сталин все още се чества всеки декември в родния му град Гори. През 2008 г. Русия изпрати войски в Грузия, за да подкрепи сепаратистките републики Южна Осетия и Абхазия. Споменът за последвалата война допринесе много за засилване на популярната грузинска подкрепа за Украйна. Въпреки това управляващата партия „Грузинска мечта“, основана от направения в Русия милиардер Бидзина Иванишвили, не се присъедини към международните санкции срещу Русия.
След нахлуването в Украйна стотици хиляди руски граждани пресякоха грузинската граница по най-различни причини, както идеологически, така и прагматични. Съобщава се, че десетки хиляди са се заселили в столицата, което е съживило историческите спомени и е довело до повишаване на цените на апартаментите. Междувременно, тъй като много предложения за обучение в чужбина в Русия бяха отменени, броят на записалите се в обикновено малката програма на Мередит нарасна до над 80 души. Размишлявайки върху поканата, се запитах как ли ще се почувстват хората в Тбилиси, когато градът им се превърне в дестинация за изучаване на руска филология.
През деветдесетте години на миналия век за първи път се запалих по руските романи благодарение на Ана Каренина. Като единствено дете, което през учебната година обикаляше между разведените си родители (и двамата учени), а лятото прекарваше със семейството си в Турция, израснах заобиколена от различни, често взаимно изключващи се мнения и възгледи за света. Започнах да се гордея с вярата в собствената си обективност, с особената способност да запазвам в съзнанието си добрите страни на всяка от позициите, като същевременно отдавам нужното значение на критиките. Влюбих се в Ана Каренина заради това колко ясно показва, че нито един от героите не греши – че дори изглеждащите неразумни хора вършат онова, което им се струва правилно, въз основа на собствените си знания и опит. В резултат на това, че всички имат различни знания и опит, те не са съгласни и си причиняват взаимни нещастия. И все пак всички тези противоречиви гласове и гледни точки, вместо да създават хаос от безсмислици, някак си работят заедно, за да генерират повече смисъл.
Когато научих, че някои критици смятат Ана Каренина за продължение на стихотворния роман на Пушкин Евгений Онегин, реших да прочета и него. Романът започва с това, че заглавният герой, уморен от света космополит, наследява голямо имение в провинцията. Там той се запознава с Татяна, провинциална девойка, обсебена от романите, която му пише признание в любов. Той я отхвърля – само за да я срещне три години по-късно в Санкт Петербург, където тя вече е изключително уравновесена съпруга на велик генерал. Това е развой на събитията, който аз, провинциалната тийнейджърка, обсебена от романите, намирам за странно убедителен.
По време на пътуването до Украйна вече бях в разгара на размисъл около тези книги – по причини, които според мен не бяха свързани с геополитиката. Всичко започна през 2017 г. – годината, в която навърших четиридесет години, започнах да се идентифицирам като хомосексуална, публикувах Идиот и тръгнах на литературно турне на фона на вихрещите се разкрития на #MeToo. Подобно на много жени, прекарах голяма част от 2017 г. в преосмисляне на историята на собственото си романтично и сексуално формиране. Докато се опитвах да картографирам различни предположения за универсалността на хетеросексуалната любов и емоционалното страдание, попаднах на есето на Адриен Рич от 1980 г. Задължителната хетеросексуалност и лесбийското съществуване. В него Рич идентифицира тенденцията в западната литература да се внушава, че „жените са неизбежно привлечени от мъжете, дори когато това е прибързано и трагично; че дори когато това привличане е самоубийствено… то все още е органичен императив“.
Спомних си за Ана Каренина и Евгений Онегин. Колко ясно Толстой и Пушкин бяха показали, че, влюбвайки се в мъже, Ана и Татяна са ограничили и без това ужасно ограничения си житейски избор! И все пак тази разрушителна, самоотричаща се любов е направена да изглежда неизбежна и бляскава. Ана умира, но изглежда фантастично и до момента на смъртта си мисли проницателно. Любовното писмо на Татяна до Евгений причинява само душевна болка – но какво велико писмо! Дали подобни романи са ме насърчавали да гледам на страданието на жените заради мъжете като на неотменима, дори желана част от човешкия опит – като на нещо, което трябва безпристрастно да се оценява, а не да се оспорва?
В Украйна през 2019 г., сблъсквайки се с непозната критика на Достоевски, инстинктивно се бях върнала към идеята, че романите трябва да се четат обективно. Но какво представлява обективното отношение към Достоевски? „Врагът е Путин, а не Пушкин“: това обективно ли беше? Подобно мислене отдавна беше формирало част от собствената ми умствена мебелировка. Путин беше дошъл на власт в годината, когато започнах докторантурата си по сравнителна (предимно руска) литература, което съвпадна приблизително с началото на Втората чеченска война. Тази война все още продължаваше осем години по-късно, когато най-накрая защитих дисертацията си. Не си спомням да съм правила някаква ясна връзка между моите изследвания и войната. Разбира се, щеше да ми се стори елементарно да използвам руската литература, за да обясня действията на Путин. Какво следваше от това – да се търси информация за Доналд Ръмсфелд някъде из Джеймс Фенимор Купър? (Как ли би изглеждал Последният мохикан, прочетен в Багдад през 2003 г.?)
Идеята, че великите романи разкриват универсални човешки истини или съдържат чисто литературен смисъл, който надхвърля националната политика, не е равномерно разпространена по света. В Киев не бях видяла никакви признаци за това. След инвазията през 2022 г. тази идея беше изразена както от западни групи, като ПЕН Германия, така и в руски издания. „Писателите не искат война, не искат да се месят в политиката“, гласи отворено писмо в подкрепа на инвазията, подписано през февруари миналата година от стотици самоопределили се „писатели“, което беше публикувано в Литературная газета – вестник с портрета на Пушкин в заглавието си.
Това ме накара да се замисля: ако книгите, които обичах толкова обективно, всъщност са носители на патриархална идеология, то защо в тях да не присъства и идеологията на експанзионизма? Дали това беше нещо, което можех да видя по-добре откъм Тбилиси?
Замислих се, че именно в Тифлис двадесет и три годишният Толстой, изразходвал голяма част от младостта си за хазарт и това, което понякога се нарича „жени“, започва да пише първия си роман. Той е отишъл там, за да се запише в армията, и в крайна сметка е служил в днешна Чечня и в Крим. В едно от последните си произведения, Хаджи Мурат, Толстой се връща към Тифлис от 1851 г. Там той се сблъсква с истинския Хаджи Мурат, бунтовнически командир, който се е скарал с имам Шамил и е предложил услугите си на Русия, но в крайна сметка е бил обезглавен. Главата му е изпратена в музея „Кунсткамера“ в Санкт Петербург. (Потомците на Хаджи Мурат и някои дагестански политици отдавна настояват за връщането ѝ.) В романа Толстой оприличава отрязаната глава на Хаджи Мурат на красив татарски магарешки бодил, който един ден е изтръгнал от канавката.
Колежанското ми увлечение по руската литература за Кавказ не беше продължило дълго – книгите, които харесвах най-много, изглежда бяха тези, чието действие се развива в центъра, а не в периферията, но веднъж бях написала курсова работа, в която сравнявах главата на Хаджи Мурат в края на Хаджи Мурат с главата на Ана Каренина в края на Ана Каренина. Когато Ана скача пред влака (след като в хода на едно разкриващо пътуване, изпълнено в стила поток-на-съзнанието, е разбрала безсмислието на човешките отношения и на любовта си към Вронски), тялото ѝ е обезобразено, но „непокътнатата глава с тежки плитки и къдрава коса на слепоочията“ продължава да упражнява своя магнетизъм, а „прекрасното лице с полуотворени червени устни“ има ужасно изражение. И в двата случая човешката глава, откъсната от обичайната си функция и среда, е представена като статичен образ за съзерцание, а не като символ на потенциално предотвратим инцидент с човешките права.
Сега изрових стария си екземпляр на Хаджи Мурат и препрочетох страниците, чието действие се развива в новооткрития театър в Тифлис, където Хаджи Мурат стоически издържа първото действие на италианска опера. Описанието на това как той куца в театъра с чалма на главата, напомня сцената, в която Ана Каренина, носеща богата дантелена забрадка, не спазва социалните норми, като се появява в операта в Санкт Петербург. Ще защити ли руският вицекрал семейството на Хаджи Мурат? Ще даде ли Каренин развод на Ана? Разглеждани една до друга, оперите от Тифлис и Санкт Петербург сякаш се превръщат в нещо повече от сбора на частите си – както когато две снимки, направени от различни ъгли и гледани стереоскопично, предизвикват триизмерен образ, който се появява на страницата. Скритите механизми на патриархата и експанзионизма изведнъж се проявяват като два аспекта на един и същ огромен апарат. Какви други аспекти на „универсалния“ руски роман биха могли да се видят от едно пътуване до бившите имперски периферии?
Полетът ми от Истанбул беше препълнен и закъснял. От летището се отправих направо към информационната среща на програмата в един двор в стария Тбилиси, където пристигнах точно навреме, за да чуя как тридесет и няколко души, предимно британски студенти, получаваха инструкции как да практикуват руския си език, без да предизвикват местното население. Беше раздаден списък с барове, в които се допуска говорене на руски език. (Имаше разкази за изхвърляне на рускоговорящи от някои барове.) Бях представена на студентите като гост-лекторка. Научих, че лекциите ще бъдат последвани от нещо, наречено „(реф)лекции“.
„Това е ужасно! Толкова е лошо!“ каза с насмешка Мередит за названието, което сам беше измислил. Освен това, въпреки възраженията на съорганизаторката на лекциите Катя Кораблева, той беше нарекъл програмата „Трябва да вярваме в пролетта“. Когато попитах Кораблева за името, тя поклати глава и погледна надолу, а накрая каза, че според нея то е твърде оптимистично. (По-късно щях да се сблъскам с подобна видима липса на оптимизъм и при други антивоенно настроени руснаци, които срещнах. Веднъж, в един селски двор в Телави, чух как един емигрант, бивш водещ на подкаст от Москва, промърмори: „Не мога дори“, докато обръщаше гръб на живописна дървена дограма: дъските случайно образуваха буквата „Z“, символ на войната на Путин).
По време на закуската на следващата сутрин се притеснявах да говоря на руски, което ограничаваше способността ми да разменям любезности с хората, които правеха палачинки в кухнята. Стресирано изядох няколко палачинки, докато се опитвах да разбера какво да предпочета: да препрочитам руски романи, да чета грузински и украински романи, да се срещам с грузинци, да се срещам с руснаци, да посещавам исторически забележителности? Какъв е правилният начин да се разплете връзката между руския империализъм – безспорно предшественик на съветския и постсъветския експанзионизъм – и романите, които обичах, когато растях?
Бях отседнала в Дома на грузинските писатели – имение в стил ар нуво, за което се твърди, че е обитавано от духа на поета Паоло Яшвили, член на грузинската група на символистите „Сините рога“, който се е застрелял там през 1937. Лаврентий Берия, който организира чистките на Сталин в Грузия, кара писателите да свидетелстват един срещу друг. Паметникът на Пушкин в Тбилиси се намираше на кратко разстояние пеша и реших да го посетя. Аз съм от хората, които могат да се изгубят навсякъде, така че дълго време се лутах из Дома на писателите, опитвайки се да намеря изхода. В една зала се натъкнах на врата с табелка, на която пишеше „Музей на репресираните писатели“. Натиснах дръжката. Вратата беше заключена.
След като се измъкнах от сградата, завих надясно, към улица, кръстена на Михаил Лермонтов. Лермонтов е бил заточен в околностите на Тифлис като военен през 1837 г. заради написването на стихотворение, в което придворните сплетници са обвинени в смъртта на Пушкин. След това служи в Кавказ, където получава материали за иронично озаглавения си роман Герой на нашето време. (Началният стих е „Пътувах с поща от Тифлис“.) Пушкин също е дошъл в региона за първи път като политически изгнаник през 1820 г. Вдъхновен от обстановката, той написва Кавказки пленник – повествователна поема, в която черкезка девойка се влюбва в руски военнопленник, който е твърде умислен и байроничен, за да отвърне на чувствата ѝ – до момента, в който тя рискува живота си, за да го освободи, и тогава той я моли да замине с него за Русия. Тъй като вече не е способна да бъде щастлива, тя се удавя. Романът се смята за първото голямо произведение на руската литература за Кавказ и аз го бях препрочела в подготовка за пътуването си.
В епилога Пушкин намеква за връзка между съдбата на черкезката девойка и тази на севернокавказките народи. Най-зловещата реплика – „Подчини се, Кавказ, Ермолов идва!“ – наскоро ми беше цитирана от украинския бот на Телеграм. Генерал Алексей Ермолов, руски пълководец, чиято брутална тактика е допринесла за унищожаването на около девет десети от населението на Горна Черкезия, веднъж заявява: „Искам ужасът на моето име да пази границите ни по-силно от веригите и крепостите“ – амбиция, в която вероятно е бил подпомогнат от Пушкин.
Завих по улица „Пушкин“, която водеше към парка „Пушкин“, и там беше Пушкин, или поне неговият бюст, поставен върху цокъл от розов мрамор. Почувствах някакво облекчение, че го виждам. После се засрамих, че съм се почувствала облекчена. Замислих се какво ли е изпитвал Пушкин – дали не се е срамувал – след като е бил изгонен от царя на двадесет години заради стихотворение, което е написал като тийнейджър. „Завръщайки се от изгнание в Санкт Петербург, Пушкин престава да критикува руския престол и започва да пише величави оди, възхваляващи имперските агресивни действия на царя срещу съседните народи“: това е хронологично редуцираното, но не напълно неточно тълкуване, предложено от украинския чатбот. До края на живота си Пушкин, който защитава индивидуалната свобода, винаги се редува с другия Пушкин, който възхвалява империята.
Да вземем например предговора към стихотворението на Пушкин Бронзовият конник (1837 г.), в който Петър Велики съзерцава блатото, осеяно с почернелите колиби на „нещастните финландци“, където планира да основе Санкт Петербург. (През 1703 г. Петър превръща Русия в голяма европейска сила именно чрез създаването на столица със западно изложение и излаз на Балтийско море, както и чрез радикално озападняване на военните и гражданските институции). „Оттук ще заплашваме шведите“, разсъждава Петър. Не е като да няма нищо, което да напомня за Путин. В същото време Бронзовият конник – кошмарна фантазия, в която най-известната статуя в Санкт Петербург, конният Петър, скача от пиедестала си и тероризира до смърт един чиновник – със сигурност, наред с всичко останало, е свидетелство за Пушкиновата амбивалентност към паметниците. По свой начин това е стихотворение за паметник, който се демонтира. Какво би казал Пушкин за движението „Пушкинопад“ в Украйна? Това може да зависи от това кой Пушкин сте попитали.
Тръгнах обратно към Дома на писателите по улицата, кръстена на друг поет от „Сините рога“ – Галактион Табидзе. Загубил съпругата и братовчед си по време на чистките, Табидзе в крайна сметка се самоубива, скачайки от прозореца на психиатрична клиника. Замислих се дали вече не се намирам в Музея на репресираните писатели. Може би тази заключена врата не ни е държала навън, а вътре.
Едно от местата, които наистина исках да видя в Тбилиси, беше Тифлиският императорски театър, открит през 1851 г., за да популяризира руската култура и да отвлече вниманието на хората от войната в Северен Кавказ. Младият Толстой е посещавал италианската опера там и аз бях сигурен, че това е същият театър, за който той си представя, че е посещаван от Хаджи Мурат. За съжаление се оказа, че сградата е изгоряла през 1874 г. Вместо това се спрях на оригиналното ѝ място, на площад „Свобода“, където улица „Пушкин“ се слива с главната улица на Тбилиси – булевард „Руставели“. Докато стоях на оживения площад, вперила поглед от сградата на Градското събрание, построена в мавритански възрожденски стил през XIX век, към хотел Courtyard by Marriott, обновен в началото на две хилядните години, усетих как думите „център“ и „периферия“ бавно губят значението си. Периферия ли е бил, или център, Тбилиси в кариерата на Толстой? Първият роман на Толстой, Детство, е написан в Тифлис, но действието му се развива в Русия. Петдесет години по-късно Хаджи Мурат е написан в Русия, но действието му се развива отчасти в Тифлис.
Често се казва, че историческите явления – революция, модерност – започват от някакъв център, а след това се разпространяват в периферията. Но тази йерархия или хронология – първо центърът, после периферията – може да бъде подвеждаща. Технически погледнато, капитализмът не се е зародил в самодостатъчна Западна Европа, а след това да се е разпространил в останалата част на света. От самото начало той е бил подпомогнат от богатството, което е постъпвало в Западна Европа от неевропейските колонии. Периферията вече е играела централна роля.
Помислих си за Култура и империализъм (1993 г.) на Едуард Саид – класически текст, който прочетох за първи път едва след пътуването си до Украйна – в който се изтъква подобен случай с романите. Както посочва Саид, романите се превръщат в доминираща литературна форма във Великобритания и Франция през XVIII в., точно когато Великобритания се превръща в най-голямата империя в световната история, а Франция е неин съперник. Романите и империите се развиват в симбиоза, като се определят и поддържат взаимно. Робинзон Крузо, един от първите британски романи, разказва за англичанин, който се научава да експлоатира природните и човешките ресурси на неевропейски остров. В един влиятелен прочит на Менсфийлд парк Саид се спира на няколко споменавания на втори имот, който се намира на остров Антигуа – с други думи, захарна плантация – принадлежащ на собственика на Менсфийлд. Смисълът не е само в това, че животът в английската провинция е подплатен с робски труд, но и в това, че самият сюжет на романа отразява колониалното начинание. Фани Прайс, аутсайдерка в Менсфийлд, преминава през поредица от мъчителни социални изпитания и се омъжва за сина на баронета. Един „разумен субект“ попада на страшно ново място – място, което вече е обитавано от други, „неразумни хора“ – и става негов „законен обитател“. Какво ви казва подобна история за това как функционира светът?
В колежа бях изучавала по-ранната и по-известна книга на Саид – Ориентализмът, която често се учи заедно с руската литература за Кавказ. (В нея се разказва за това как западните описания на Изтока, независимо дали са научни или художествени, в крайна сметка укрепват начините на западно господство). Но никога не бях чела Култура и империализъм и не бях разглеждала ролята на империализма в романи като Ана Каренина. Постколониалната критика, която Саид подпомага като пионер, първоначално се фокусира върху наследството на британския и френския колониализъм, което означава, че места като Русия, Турция и бившия Съветски съюз обикновено са оставали встрани. Самият Саид пропуска Русия в книгата си, твърдейки, че темата е твърде обширна и че тъй като Руската империя се е разраствала прилежащо, а не чрез отвъдморски завоевания, въображаемите проекции не са играли същата роля, както във Великобритания или Франция. (Учебните програми по руска литература вече се променят след войната в Украйна. Асоциацията за славянски, източноевропейски и евразийски изследвания, водеща професионална организация, посвети конференцията си от 2023 г. на темата за деколонизацията).
В Тбилиси изглеждаше ясно, че за изграждането и поддържането на Руската империя са били необходими огромни ресурси на въображението – и че любимите ми романи може би са изиграли определена роля. В Евгений Онегин все се връщах към съпруга на Татяна, военен герой, „осакатен в битка“. Макар да се споменава съвсем накратко, той е катализаторът на трансформацията на Татяна – обратът, който кара Онегин да се влюби в нея. Така и не научаваме кого може да е осакатил самият генерал. Окачествяването, което виждаме: Татяна, която гледа безчувствено Онегин; Онегин, подобен на мъртвец и гърчещ се, докато шпорите на генерала звънтят в коридора. Сега Татяна ми напомни за черкезката девойка от Кавказка пленница, която също обича напразно, докато не се присъединява по самоунищожителен начин към интересите на Руската империя. А не е ли това и идеята на Пушкин? Татяна пише прибързано писмо до Онегин; Пушкин пише прибързана ода за свободата. Татяна се превръща в социалната кралица на Санкт Петербург, а Пушкин – в най-значимия му поет.
Що се отнася до Ана Каренина, тя наистина започва там, където свършва Онегин: с безупречно облечена героиня, омъжена за влиятелен империалист. Напрежението между центъра и периферията е вече вплетено в сюжета. Персонажът на Каренин, държавник, който се занимава с преселването на „подвластните раси“, се оказва отчасти базиран на Пьотр Валуев, министър на вътрешните работи от 1861 до 1868 г. Валуев ръководи руското присвояване на башкирските земи в района на Урал, а освен това издава известен указ, ограничаващ публикуването на образователни и религиозни текстове на украински език в цялата империя. (Той гласи отчасти: „Отделен малоруски език никога не е съществувал, не съществува и няма да съществува“).
За разлика от Татяна, Ана не остава вярна на съпруга си, който изгражда империята. Тя напуска Каренин заради Вронски, който отказва престижен военен пост в Ташкент, за да пътува с нея до Италия. Но в крайна сметка императорската армия си връща Вронски. Финалният образ на безжизнената глава на Ана всъщност е ретроспекция на Вронски, който е на път да се присъедини към панславянски доброволчески отряд, сражаващ се с османците в Сърбия. След като Ана е мъртва и любовният сюжет е приключил, единственото му желание е да сложи край на собствения си живот и да убие по време на този процес колкото се може повече турци. Цитирам неотдавнашна статия, озаглавена Деколонизиране на загадъчната душа на великия руски роман, на Любов Терехова – украинска критичка, която преоценява Ана Каренина откъм Обединените арабски емирства, докато Русия бомбардира родния ѝ град Киев – „Русия винаги води някаква война, в която човек може да избяга, в търсене на смъртта“.
Накратко, литературата изглежда различно в зависимост от това къде я четеш – тема, която обсъждах един следобед по време на обяд с Ана Катс, рускоговоряща изследователка на социалистическата архитектура, родена в Грузия и емигрирала в Лос Анджелис като дете. Говорихме за есето Може ли постсъветското общество да мисли? на Мадина Тлостанова, узбекистанско-черкезка привърженичка на „деколониалността“ – теория, възникнала в Латинска Америка в началото на хилядолетието. Основният принцип е, че „мисленето“ никога не е без място или безтелесно. Първият принцип на мисленето не е, както е казал Декарт, „Мисля, следователно съм“, а „Там съм, където мисля“.
Спомних си как за първи път прочетох пътеписа на Пушкин Пътуване до Арзрум през лятото, когато навърших двайсет години – по време на собствения ми първоначален опит в писането на пътеписи за студентски пътеводител. Бях поискала командировка в Русия, но руският ми език не беше достатъчно добър, затова ме изпратиха в Турция. За да усъвършенствам руския си, четях Пушкин в нощните автобуси и се вълнувах всеки път, когато виждах Ерзурум (Пушкиновия Арзрум) на таблото с разписанието на междуградските гари.
Турция не е била първата дестинация, която Пушкин е избрал – той е искал да отиде в Париж. Тъй като му е отказано официално разрешение, той решава да напусне страната по единствения начин, който му хрумва – като придружава военните в Руско-турската война от 1828-29 г. Тонът на този пътепис се колебае тревожно между бъбриво слово и безстрастен ужас. „Черкезите ни мразят“, пише Пушкин на едно място. „Ние ги изтласкахме от техните пасища, техните аули [села] бяха опустошени, цели племена бяха изтребени.“ Девет години след първото си посещение в Кавказ Пушкин изглежда е придобил известна яснота относно съдбата на черкезите. (През 2011 г. грузинският парламент гласува да определи действията на Русия там като геноцид.) Въпреки това още в следващото изречение той отбелязва, че черкезките бебета държат саби, преди да могат да говорят. По-нататък в разказа си Пушкин описва обяд с войници, по време на който те виждат на един планински склон османската армия да отстъпва пред руските казашки подкрепления – оставяйки след себе си „обезглавен и посечен“ казашки труп. Пушкин бързо преминава към тона на лагерния живот: „На вечеря промивахме азиатския шашлик с английска бира и шампанско, охладено в снеговете на Таврида.“
Какво можем да си позволим да видим, като писатели и като читатели? Може ли Пушкин да си позволи да види, че се е възползвал от „преселването“ на черкезите? Колко ясно е могъл да го види? За колко време?
След обяда с Катс се качихме на въжената линия до върха на планината Мтацминда, където според нея се намирали най-добрите понички с крем в Тбилиси. Докато се издигахме над върховете на дърветата и мислех за собствените си национални и глобални привилегии, чиито мащаби ми стават все по-ясни с годините, реших, че не ми е трудно да разбера едновременната способност и неспособност на Пушкин да възприема истината.
Връзката между литературните достойнства и военната мощ не е възхитителен предмет за размисъл. Предпочитам да мисля, че бих обичала Пушкин дори ако Петър и Екатерина Велика не бяха водили обширни външни и вътрешни войни, вкарвайки Русия в европейския баланс на силите. Но дали без всичко това творчеството на Пушкин все още щеше да бъде преведено на английски език и да се продава в „Барнс и Нобъл“ на шосе 22 в северната част на Ню Джърси – в световната суперсила, в която родителите ми са дошли през седемдесетте години в търсене на най-доброто научно оборудване? Дори да беше преведено и аз да бях го прочела, може би нямаше да го призная за добро. Щеше ли да бъде добро?
В Тбилиси си спомних за една реплика от класическия роман на Оксана Забужко от 1996 г. Полеви изследвания в украинския секс, който прочетох при пътуването си до Киев през 2019 г. „Дори ако по някакво чудо създадеш нещо на този език, което да нокаутира Фауст на Гьоте“, пише Забужко за украинския език, „то само ще лежи из библиотеките непрочетено“. Нейната разказвачка, неназована украинска поетеса, която посещава Харвард, търпи безброй унижения. Тя е разорена, а творбите ѝ рядко се превеждат. Но тя отказва да пише на английски или на руски език. Самоопределила се като „националистка-мазохистка“, тя остава вярна на предшествениците си: поети, които „се хвърлиха като дърва за огрев в умиращите въглени на украинския език, без да покажат нищо друго освен осакатени съдби и непрочетени книги“.
Дали тези книги са останали непрочетени, защото не са били толкова добри, колкото онези на Пушкин, или може би е било обратното? Ако една книга не е четена и не е повлияла на други книги, ще има ли тя по-малко значение и отзвук за бъдещите читатели? И обратното – може ли да се напише „добра“ книга без стабилни литературни институции? Евгений Онегин очевидно е продукт на постоянния диалог на Пушкин с редакторите, приятелите, съперниците, критиците и читателите, чиито думи го заобикалят дори в изгнание. Николай Гогол, роден през 1809 г. в Украйна с талант от Пушкинов мащаб, става известен писател едва след като се премества в Санкт Петербург.
Гогол, който днес е централна фигура в дискурса за руската литература след 2022 г., за пръв път постига критически успех в столицата, като пише на руски език по украински теми. Но същите критици, които го възхваляват, го призовават да пише на по-универсални, т.е. по-руски теми. Гогол надлежно създава Петербургски разкази и първата част на Мъртви души. Веднъж една прочута литературна домакиня пита Гогол дали в душата си е истински руснак или украинец. В отговор той пита: „Кажете ми, светец ли съм; дали наистина мога да видя всичките си отвратителни недостатъци?“ и започва тирада за недостатъците си, а също и за недостатъците на другите хора. В крайна сметка претърпява духовен срив, започва да вярва, че литературните му произведения са греховни, изгаря част от ръкописите си (вероятно и втората част на Мъртви души), престава да се храни и умира в големи мъки на четиридесет и две години.
Днес Кремъл използва творчеството на Гогол като доказателство, че Украйна и Русия споделят единна култура. (Есе за руската същност на Гогол е публикувано на уебсайта на фондация „Русский мир“, която Путин основа през 2007 г.) Според статия на Путин от 2021 г. книгите на Гогол „са написани на руски език, изобилстващ от малоруски народни поговорки и мотиви. Как може това наследство да бъде разделено между Русия и Украйна?“
В Тбилиси разказът на Гогол, към който все се връщах, беше Нос: този, в който майор Ковальов, държавен служител от средно ниво, се събужда една сутрин без нос. Страхувайки се за работата и за перспективите си за брак, той тръгва по улиците на Санкт Петербург в търсене на липсващия му орган. Наблизо се появява карета. От нея излиза човек с униформа и шапка с пера, които означават по-висок ранг от този на Ковальов. Това е неговият нос. „Не знаеш ли къде ти е мястото?“, настоява Ковальов. „Не осъзнаваш ли, че си моят собствен нос!“
Носът хладнокръвно отговаря: „Скъпи приятелю, грешиш. Аз съм самостоятелна личност.“
Прочетете достатъчно речи на Путин и отношението на Ковальов към неговия нос започва да ви звучи познато. Как се осмелява един обикновен придатък да се маскира като самостоятелна личност? Каква жестокост, да отделиш Малкия руски нос от Великото руско лице! В Нос, както и в голяма част от руската литература, към която се връщах, интересите на империята надделяват. Полицията задържа избягалия орган на Ковальов „точно когато се качваше на дилижанса, пътуващ за Рига“. Показателно е, че носът се е насочил на запад.
Сутринта, в която трябваше да изнеса лекцията си, се разходих по булевард „Руставели“. Широките тротоари, заобиколени с дървета, бяха отрупани с антикварни книжарници, в които наред с грузинските книги, които не можех да разчета, се предлагаха и самотни томове на Толстой и Тургенев. На една сергия поредица от учебни карти от съветската епоха – едната от тях показваше променящите се през XVIII век граници на Руската и Османската империя – бяха придържани на място от латвийска готварска книга и масивен сборник с творби на Достоевски.
Достоевски: най-накрая се срещаме. Отворих го на страницата на Престъпление и наказание – историята на Расколников, беден студент, който решава да убие стара съдържателка на заложна къща, за да финансира образованието си. Разгръщайки пожълтелите страници, забелязах множество споменавания на Наполеон. Замислих се за теорията на Расколников за това как „необикновените“ хора имат право да убиват заради „осъществяването на една идея“. Ако Наполеон, който е убил хиляди египтяни и е откраднал археологическите им съкровища, е възхваляван като основател на египтологията, то защо студентът да не може да убие само един човек, за да напредне в обучението си? Логиката на престъплението на Расколников, осъзнах аз, е логиката на империализма.
„Офанзивата на Путин на 24 февруари дължеше много на Достоевски“, пише Оксана Забужко в едно есе, публикувано през април миналата година, след клането в Буча. Тя нарича инвазията „експлозия на чисто, дестилирано зло и дълго потискана омраза и завист“, като добавя: „‚Защо трябва да живеете по-добре от нас?‘ казват руските войници на украинците.“ Лесно беше да се види това послание в Престъпление и наказание. Защо „някаква си смешна старица“ трябва да има пари, докато Расколников е беден?
Достоевски, разбира се, не одобрява възгледите на Расколников. (Разковничето е в заглавието: историята завършва в сибирски затвор.) Все пак той намира идеите му за достатъчно интересни, за да станат обект на книга. Трябва ли все пак да прочетем тази книга? В Култура и империализъм Едуард Саид повдига подобен въпрос относно Джейн Остин. Той стига до извода, че да „изхвърлим“ Менсфийлд парк означава да пропуснем възможността да видим литературата като динамична мрежа, а не като изолиран опит на жертви и извършители – но решението не е да просто да продължим да консумираме романите на Остин в някакъв вид геополитически вакуум. Вместо това трябва да намерим нови, „контрапунктни“ начини на четене. Това означава да разглеждаме Менсфийлд парк като книга с две географски области: едната, Англия, богато разработена; другата, Антигуа, упорито съпротивяваща се – но все пак разбулена, в края на краищата.
Контрапунктното, или стереоскопично четене ми се стори вълнуващ подход към руския канон, в който категории като жертва и извършител – или център и периферия – са особено подвижни. Деколониалната критичка Мадина Тлостанова описва Имперска Русия, заедно с Османския султанат, като особен вид „вторична“ империя, която се формира в периферията на Европа и която компенсира получения комплекс за малоценност, като „модернизира“ собствените си подвластни народи. Озападняването на Русия от Петър Велики може да се разглежда като неосъзната травма. По думите на изследователя Борис Гройс тази „жестока ваксинация“ предпазва Русия от „истинска колонизация от страна на Запада, който я превъзхожда както в техническо, така и във военно отношение“.
Контрапунктният подход би означавал да мислим за руските класици заедно с произведенията на Забужко и Тлостанова – а също и Дато Турашвили, Нана Еквтимишвили, Нино Харатишвили, Тарас Шевченко, Андрей Курков, Евгения Белорусец и Серхий Жадан, за да назовем само няколко от важните грузински и украински писатели, чиито произведения съществуват на английски език. Това би означавало да не поставяме в скоби политическите възгледи на романистите, както първоначално се опитах да направя с Достоевски. Една редакционна статия в The Spectator, в отговор на предложението за прекратяване на цикъл лекции по Достоевски в Милано, нарече иронично „порицаването“ на писател, който сам е бил „изпратен в сибирски трудов лагер за четене на забранени книги, които атакуват царския режим“. Оказва се, че да бъдеш жертва на имперски репресии не е нещо, което те прави неспособен да увековечаваш репресивните идеи. Един от затворниците, заточени заедно с Достоевски в Сибир, полски националист, пише в мемоарите си за настояването на Достоевски, че Украйна, Литва и Полша „завинаги са собственост на Русия“ и без нея биха затънали в „мрачна неграмотност, варварство и крайна бедност“.
През 1880 г., в края на живота си, Достоевски произнася знаменита реч при откриването на паметника на Пушкин на днешния Пушкински площад в Москва, в която възхвалява предшественика си като най-руския и най-универсалния писател. Той свързва постиженията на Пушкин с реформите на Петър, благодарение на които Русия не просто приема „европейските дрехи, обичаи, изобретения и наука“, а действително включва в душата си „гения на чуждите народи“. Русия, подобно на Пушкин, умеела да преодолява националните ограничения и била на път да „помири противоречията на Европа“, изпълнявайки по този начин думите на Христос. Речта е приета с истерия, плач, викове и възгласи „Вие я разгадахте!“, отнасящи се до вечната тайна на Пушкин. „Речта за Пушкин“ на Достоевски е цитирана на уебсайта на фондация „Руский мир“.
Смисълът да се направи връзка между Достоевски и Путин не е в това да се „порицае“ Достоевски, а да се разбере механиката на травмата и репресията. Сред формиращите спомени на писателя е една случка, която той наблюдава на петнадесетгодишна възраст на пощенска станция по пътя за Санкт Петербург. Пред очите му един униформен куриер се втурва в станцията, скача в току-що пристигналата тройка и веднага започва да удря по врата кочияша – който на свой ред започва да шиба лудешки конете. Тройката потегля с бясна скорост. Достоевски си представя как същата вечер кочияшът се връща в селото си и бие жена си.
В крайна сметка Достоевски адаптира този спомен в кошмара на Расколников в Престъпление и наказание. В него Расколников сънува, че е дете и трябва да гледа как един селянин бие до смърт кон. След като се събужда, той ясно свързва съня със собствения си предстоящ план да убие някого с брадва. След това става от леглото и убива някого с брадва. С други думи, това, че си средно звено в дълга верига от насилие – дори и да знаеш, че си средно звено в дълга верига от насилие – не те изтръгва магически от веригата. В собствения си живот Достоевски невинаги е прилагал това прозрение – но, като всички добри романисти, той е дал възможност на бъдещите си читатели да видят по-далеч, отколкото сам е можел по онова време.
Разговорът ми за това как не е нужно да преставаме да четем руска литература беше приет топло от аудиторията, съставена от събралите се руски специалисти и преподаватели. Един студент, повдигайки въпроса за „Пушкинопад“, попита дали идеалната ми визия за света е такава, в която паметниците на Пушкин са свалени. Замислих се на глас дали в един идеален свят не бихме могли да признаем литературните постижения по някакъв друг начин, а не чрез изграждането на гигантски бронзови мъже, които се извисяват над нас.
По-късно вечерта чух, че един от зрителите на лекцията, който я гледал на живо, е написал протест срещу решението да се излъчи разговор за руската литература. Докато се връщах към Дома на писателите, минавайки покрай един бар с табела, на която пишеше „БЕЗПЛАТНО ВИНО по случай смъртта на ПУТИН“, се замислих за огромната разлика между идеалната визия за света и реалния свят, в който живеем. Почувствах вълна от песимизъм и се върнах към есето, в което Забужко, цитирайки стиха на Толстой „На света няма виновни хора“, характеризира руската литература като двестагодишен фестивал на неуместна симпатия към престъпниците, а не към техните жертви, което позволява престъпленията – включително и военните – да продължават.
Нещо в аргументите ѝ откликна в мен. Не съществува ли начин да се възпява способността да се съжалява, способността да се „видят всички страни“, да се възприеме „обективно“ цялата ситуация, който би завършвал с възприемането на болезнените резултати като сложни, интересни и непроменими? И дали „добрите“ романи трябва да правят така, че човешките дела да изглеждат неразрешими и двусмислени? Ако проблемът в един роман изглежда твърде ясен – ако виновникът е твърде очевиден – ние го наричаме лошо изкуство. Това е тема, върху която мислех известно време, поставяйки под въпрос собственото си решение да пиша романи. Има признаци, че Толстой е имал подобни притеснения. След публикуването на Ана Каренина той преживява „духовна криза“ или „преобръщане“, в резултат на което решава, че собствените му романи са неморални, и се насочва към религиозното писане. Но в крайна сметка отново се връща към романите – включително и към Хаджи Мурат.
Хаджи Мурат, който е публикуван посмъртно, се смята за уникален в творчеството на Толстой и в руския канон на XIX в. заради това, че задълбочено навлиза в перспективата на имперския субект. В няколко последователни глави Толстой описва разрушаването на едно чеченско село, първо от гледната точка на млад руски офицер – той не може да повярва на късмета си, че се намира не в задимената стая в Санкт Петербург, а „в този славен край, сред тези храбри кавказци“, – а след това от гледната точка на селяните, чийто живот е „така леко и безсмислено унищожен“. Съпоставката напомня на Пушкиновото Пътуване до Арзрум: разрушеното село, леденото шампанско. Но Толстой, чийто живот е с много десетилетия по-дълъг от онзи на Пушкин, разкрива ужасната дилема, пред която са изправени селяните, които трябва да изоставят собствените си ценности и да се присъединят или към Руската империя, или към съпротивата на имам Шамил. Бруталността на имама е огледално отражение на онази на цар Николай. Както в образа на тройката на Достоевски, лесно е да се види веригата на насилието – и може би да се предвиди нейното прекъсване.
В текста е заложена множественост: съществуват десет версии, нито една от които не е окончателна. Толстой държи под ръка черновата чак до смъртта си през 1910 г. В запис в дневника от 1898 г. той споменава за една „английска играчка“ – това звучи стереоскопично – която „показва под стъклото ту едно, ту друго“. Хаджи Мурат, пише той, трябва да бъде представен по този начин: като „съпруг, фанатик и т.н.“. Хрумна ми да мисля за тази „английска играчка“ като за самия роман – технология, наследена от Толстой от Остин и Дефо, която може да разкрива различни истини от различни точки на пространството и времето, може би дори да дестабилизира структурите, които някога е подкрепяла.
По-голямата част от Хаджи Мурат се развива извън Русия, в Северен Кавказ и Грузия – места, където Русия не е едностранно права. Това е мястото, където Толстой, избягал от задимените стаи на Санкт Петербург, за първи път става писател. Гледайки Хаджи Мурат от Тбилиси, открих, че стереоскопичността му се разпростира и върху Ана Каренина, която също стана по-малко фиксирана, по-временна в съзнанието ми – почти като че ли съдбата на Ана, както и смисълът на самия роман, може и ще продължи да се променя.
Една вечер в Тбилиси, в ресторант зад ъгъла, където е живял Толстой, се запознах с режисьорката Саломе Джаши. Бях завладяна от нейния филм Укротяване на градината от 2021 г. за проекта, организиран от бившия министър-председател на Грузия, милиардера Бидзина Иванишвили, за изкореняване на стотици дървета от цялата страна, за да бъдат преместени в частно финансиран „дендрологичен парк“ на Черно море.
Джаши не се появява във филма, който не съдържа разказ. Вместо това камерата мълчаливо проследява работниците, които извършват изсичането с гигантски машини. Местните жители, които са заменили правата си върху дърветата за нечувани суми, съзерцават опустошената земя, пъновете и отрязаните клони на други дървета, които е трябвало да бъдат отсечени, за да се освободи място за камионите. Те плачат, кръстят се, смеят се, снимат с мобилни телефони. Някои от тях сякаш изпробват различни емоции, за да видят коя е подходящата.
Джаши ми разказа, че като дете, по време на войната в Абхазия през 1992-93 г. – частично призната от Русия държава, която Грузия разглежда като историческа част от своята територия – е писала патриотични стихове и е мечтала да посвети живота си на страната си. Говори руски, но като тийнейджърка е престанала да чете руски книги. И до днес не е прочела нито един роман на Достоевски; не по принцип, а защото не искала да чете книги на руски език, а защо да чете Достоевски в превод?
Докато отварях виното – бяхме си разделили една бутилка – си припомних незабравимите кадри от филма на Джаши – масивни дървета, които биват пренасяни. Едно от тях подскача по селски път върху каросерията на камион; друго се плъзга по Черно море на баржа. Образът на плаващото дърво, чиито листа се раздвижват от вятъра, беше почти прекалено необичаен, за да мога да го обработя, по-скоро като метафора, отколкото като нещо действително съществуващо в света. В него сякаш видях призрачното присъствие на Иванишвили, когото мнозина подозират, че управлява страната задкулисно. Видях острова на Робинзон Крузо, който се е откъснал и се носи към хоризонта. Видях бодила, който Толстой изтръгва от земята, сега вече много по-голям, отколкото някога е бил. Видях и самите велики руски романи, чиито корени се виждат отново, а клоните им се простират към небето.