От момента на рождението си през 1923, турската република се намира в словесна война с арменската диаспора, като последната настоява, че през 1915 над анадолските арменци е бил извършен геноцид. Турската държава вложи много усилия, за да отрече това обвинение, както у дома, така и в чужбина. Нейните съюзници традиционно се съгласяваха „да не правят въпрос от това“. В продължение на 82 години турската интелигенция правеше същото. Но през 2005 г. писателят Орхан Памук наруши табуто. Кампанията на омраза, на която той беше подложен след това, беше добре представена в медиите, както в Турция, така и в чужбина, а също и съдебното преследване срещу него по обвинение за обида срещу Турското. Националистката преса в родината му го определи като предател. На запад той беше представен като самотен глас и това е начинът, по който го виждат повечето хора днес.
Но всъщност Памук не е сам. Знам това, защото израснах в Истанбул и много членове на семейството ми все още живеят там. В края на шейсетте години посещавах един американски лицей в Истанбул. Орхан Памук, който е точно на моята възраст и чиито книги аз превеждам, посещаваше едно побратимено с нашето училище, което сега е слято с моята алма матер под името Роберт Колеж. Макар и да можем да благодарим на тези институции за това, че са ни дали образование на световно ниво, това образование беше наситено с противоречия, които продължават да влияят на всички ни. Например, студентите от турски произход бяха задължени да изучават определени дисциплини като история, география, турска литература и военна наука на турски език, при това по програма, зададена от министерството на образованието. Това предполагаше наизустяване и липса на интелектуално търсене, което беше силно насърчавано в уроците, преподавани от американци. Моите състуденти бяха принудени почти да променят личността си по няколко пъти на ден.
След обед ние напускахме нашето красиво, уединено училище, за да се завърнем в един град, който ставаше все по-злостно антиамерикански. В края на 60-те години университетите бяха се превърнали във военни зони, в които ляво настроените студенти водеха ежедневни битки с полицията. Имаше и постоянни атаки срещу американски служители, особено срещу ония от тях, които работеха в някоя от 17-те американски военни бази.
През март 1971 военните се намесиха, за да „потушат анархията и да въведат ред“. През първите няколко месеца на военно управление безредиците продължиха и обществото продължаваше да бъде разединено по въпроса за студентите. Повратният момент дойде през юни, когато една маоистка ядка, за която не се знае точно дали е действала самостоятелно, отвлече и уби израелския консул. Последваха масови арести на ляво настроени студенти, също и в американския университет, в който преподаваше баща ми и където учеха повечето от бившите ми съученици. След като стана ясно, че сред тях има полицейски информатор, една друга маоистка група постави предателя „под съд“, намери го за виновен, след което той беше насечен на парчета и набутан в един сандък. Но момичетата, на които беше поверена задачата да хвърлят сандъка в Босфора, бяха хванати от полицията на местопрестъплението.
В последващите дни буквално всеки, който беше имал някакви връзки със студентската левица, беше арестуван. Мнозина бяха измъчвани. Повечето бяха освободени в резултат на амнистията от средата на 70-те години, но онези от тях, които продължиха политическата си активност бяха отново хвърлени в затвора или принудени да емигрират след като военните отново взеха властта през септември 1980.
Аз вече писах за всичко това преди десет години (Prospect, декември 1996). Есето беше публикувано в Турция и това доведе до загубата на няколко приятели. Страхувам се, че те може да са разбрали криво мотивите ми и се надявам да разберат тоя път, че убийството в сандъка от новия ми роман Просвещение е само фикция. В реалния живот убийството си остана мистерия. Ние никога няма да знаем дали виновниците са действали сами или с чужда помощ, подстрекавани и насърчавани от някой agent provocateur, свързан с едно или повече разузнавателни учреждения. Но в реалния свят, както и в моя роман (чието действие се развива в настоящето), постоянната мистерия е издръжливостта на моите състуденти. Както толкова други от тяхното поколение, те не само оцеляха през две вълни на затвор и мъчения; те се изправиха, продължиха живота си и дори преуспяха, не само като професионалисти, но и като водещите турски про-европейски демократи. Именно това са хората, които заедно с Памук нарушиха 82-годишната турска забрана за открита дискусия по арменския въпрос.
Кои са те? В голямата си част те идват от градската буржоазия. Повечето от тях са турски мюсюлмани, със сложни семейни истории, идещи от наследството на отоманския мултикултурализъм. Останалите принадлежат към истанбулските гръцки, еврейски и арменски малцинства. Но какъвто и да беше техния произход, те всички бяха задължени по закон да посещават турски начални училища. Повечето от тях след това продължаваха образованието си в някой от чуждите лицеи, създадени по времето на Отоманската империя, в средата и до края на 19-ти век, които продължиха съществуването си и след основаването на републиката, за да могат да бъдат образовани нейните прозападни елити. Мнозина от това поколение след това отидоха да следват в Европа и САЩ. Някои от тях се завърнаха и получиха университетски постове в Турция. Други останаха на Запад.
Преди седем години една турска социоложка и моя бивша съученичка на име Муге Гьочек основа група от турски и арменски учени с цел да се създаде интелектуално пространство, в което интелигенцията от двете страни да може да се занимава с арменския въпрос чрез дебати и изследвания. Макар че организацията беше базирана в университета в Мичиган, много учени и писатели в Турция бяха нейни членове и посещаваха конференциите й, които в началото бяха организирани само в чужбина. Но през 2005 серията от ориентирани към Европейския Съюз реформи беше придала на Турция един нов, демократичен облик. Оформи се нов културен ренесанс; улиците на Истанбул се изпълниха с гръцка, кюрдска и арменска музика, а книжарниците започнаха да се пълнят с мемоари, които, макар и предпазливо, поставяха под съмнение официалната линия на Турскостта. Така че Гьочек, заедно с нейните стари колеги и съученици, организира една конференция, първата в турската история, позволяваща на турски учени да се занимават със сериозно изследване на геноцида на турска земя, на турски език. В дясната преса се надигна вой, а в парламента министърът на правосъдието обвини организаторите, че „забиват нож в гърба на родината си“. Но, след много опити да бъде закрита, конференцията все пак се състоя – и за 700-те участници в нея тя беше повик не само към истина, но и повик за помирение.
Но за Кемал Керинчиз и ултранационалисткия Велик Съюз на Юристите, които организираха улични протести, това беше предателство. Ние никога няма да знаем дали Керинчиз е действал сам или е имал подкрепата на други ултранционалисти в страната, но ние знаем, че именно той започна повечето от добре известните процеси срещу турски интелектуалци за обида срещу Турскостта, органите на държавата или паметта на Ататюрк. След като присъствах на няколко от тези процеси, аз мога да ви кажа, че Керинчиз и неговите колеги използваха всеки от тях като поредна възможност за преповтаряне и затвърдяване на ултранационалистката линия, в най-активното телевизионно време. Много от хората, които бяха въвлечени в организираните от него процеси – активистът за човешки права Мурат Белге, писателят Елиф Шафак и турско-арменският журналист Хрант Динк, бяха говорители на арменската конференция.
От 2005 г. насам, според някои източници, са били проведени 172 процеса под скандалния параграф 301 (обида срещу Турскостта) и свързаните с него закони. В началото за западните наблюдатели беше трудно да разберат техния смисъл, защото повечето от обвиняемите бяха оправдани или процесите им бяха прекъснати поради технически неясноти. По мое мнение обаче ние бяхме свидетели на първата фаза от една по-широка стратегия. След като водещите турски интелектуалци бяха публично опозорени поради обвинения в предателство и подложени на серия от смъртни заплахи, посланието беше ясно: очаквайте по-лошо.
Така и стана. Но когато Хрант Динк беше убит пред офиса си през януари, Истанбул излезе на улиците с рекорден (и, предполагам, неочакван) брой демонстранти. Сто хиляди души присъстваха на погребението му, много от тях носещи плакати, на които можеше да се прочете „Ние всички сме Хрант, ние всички сме арменци“. Последва ответен удар, с националистки митинги и вестникарски заглавия, гласящи „Ние всички сме турци“ и че всеки, който не е, трябва „да си хваща багажа“. В момента на ултранационалистите им липсва избирателна база: Националистаката партия за действие (MHP) няма нито един представител в парламента. Но това може да се промени през есента, когато турците гласуват, защото продължаващата кампания в пресата против предателите, които „продадоха страната на Европа за собствено облагодетелстване“, вече има ефект. Едно скорошно проучване показва, че 81 процента от анкетираните са против демократите, които излязоха на улиците след убийството на Хрант Динк.
След като един от обвиняемите по убийството използва телевизионните камери пред съда, за да посъветва Памук „да бъде умен“, първият турски нобелов лауреат предпочете да напусне страната. Макар че той възнамерява да се завърне, за него това може да бъде доста рисковано, поне в краткосрочен план: повечето от останалите набедени по параграф 391 интелектуалци остават под полицейско наблюдение. Междувременно дори и ония от тях, които живеят в чужбина, не са в пълна сигурност. Срещу турския учен Танер Акчам бяха отправени многократни заплахи по време на обиколката му в САЩ, свързана с публикуването на скорошната му книга за 1915 (Един срамен акт) и той беше задържан за четири часа и половина на летището в Монреал.
Една малка група от колумнисти – някои от тях със солидни връзки сред високите кръгове, призовават Турция да престане да се бори срещу резолюцията за геноцид, която арменската диаспора предложи в американското законодателство. Други призовават към отваряне на границата между Армения и Турция. Няколкостотин автори вземат участие в кампания за гражданско неподчинение, в която определени групи се представят на властите, повтарят твърденията, за които беше преследван Динк и изискват също да бъдат представени пред съда. Мнозина пишат за Агос, турско-арменския вестник, в който Динк беше редактор. Макар че основните му читатели са сред 70 000-те хиляди арменци, живеещи в Турция, сега той служи като символичен център на турското демократично движение.
На запад Динк беше известен най-вече като борец за арменските права. В Турция той е известен като борец за правата на всички потиснати малцинства, мюсюлмански или не-мюсюлмански. През идещите месеци може да се очаква, че демократическото движение ще продължи неговата работа. Можем да очакваме и насрещни атаки от страна на ултранационалистите. Смъртните заплахи ще продължат. Онези, намиращи се под полицейска защита, ще продължат да се питат доколко могат да се осланят на защитниците си. Ще има още повече слухове и убийства. Със задълбочаването на кюрдския проблем може да се очаква, че още повече демократи ще бъдат обвинени в симпатизантство към ПКК и терористите – и може би осъдени чрез отново подсиления турски закон против терора. Това са страшни времена – особено за ония от нас, които си спомнят как армията пое властта и смаза интелигенцията чрез военните преврати от 1971 и 1980. Но тези демократи не са наивни. Те знаят как изглежда една затворническа килия отвътре. Техните принципи са били подложени на изпитанието на електрическите палки. Подобно на героите от моя роман, те разбират играта. Така че историята не е приключила. Въпреки надигането на ултранационализма, надежда все още има.
