Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

02

Украинските бежанци и вътрешно разселени лица, почти всички от тях жени, деца и възрастни хора, вече наброяват около 12 милиона души

 

Левицата се е заплела на възел как да реагира на руската инвазия в Украйна. Първите изявления, като например ония на CodePink и Black Alliance for Peace, макар и условно да се противопоставиха на войната, поставиха акцент върху отговорността на САЩ и Запада; според тях неумолимото разширяване на НАТО на изток е „провокирало“ нападението. Те определиха събитията на Майдана от 2014 г. като „подкрепен от САЩ преврат“, който е наложил окупацията на Крим и опитите на Русия да отдели източния граничен регион и не осъдиха, нито дори споменаха руския президент Владимир Путин. По-свободното говорене определи украинския национализъм като изцяло фашистки и дори всички украинци като скрити, ако не и явни нацисти, и обвини украинското правителство, че извършва „геноцид“ срещу рускоговорящите в източната част на страната. Тази позиция съвпада с пропагандната линия на Путин, оправдаваща войната му – както и с онази на дясната периферия на американските републиканци, олицетворявана от пълнокръвната подкрепа на Тъкър Карлсън за Путин. Такива изрази показват тревожна тенденция, която Лейла Ал-Шами още през 2018 г. нарече „‚антиимпериализъм‘ на идиотите“, позовавайки се на коленопреклонната подкрепа на западните левичари за бруталния режим на Асад в Сирия (и, в последствие, за неговия също толкова брутален руски покровител). Основният принцип изглежда е, че врагът на моя враг е мой приятел.

Когато ужасите на руската атака започнаха да ни заливат, по-крайните изрази на тази позиция станаха рядкост – дори Доналд Тръмп забрави първоначалната си възхвала на Путин – и повечето леви коментари сега се противопоставят на инвазията. Но все още съществува силно напрежение между хората, които виждат императива на момента в защитата на Украйна и осъждането на руската агресия, и онези, които обвиняват предимно НАТО за създаването на ситуацията.

Основни точки на спора: Майдан, Азов, Минск и западното лицемерие

Хората, които са скептично настроени към мощната вълна, излъчвана от западните официални власти и водещите медии, които напълно подкрепят украинския президент Володимир Зеленски, се позовават на няколко проблема: тъмната страна на Майдана – преминаването от ненасилие към въоръжена конфронтация, подклаждана от екстремисти; разпространението на неонацистите в украинската политика и армия, пример за което е батальонът „Азов“; неуспеха на правителствата на бившия президент Петро Порошенко и Зеленски да изпълнят споразуменията от Минск от септември 2014 г. и февруари 2015 г. В по-широк план тук става дума за лицемерието на недвусмислената западна прегръдка на белите украинци – както на тези, които страдат и умират от руските атаки, така и на милионите бежанци – в сравнение с липсата на такава подкрепа за жертвите на агресия в Йемен, Сирия, Афганистан и на други места в Глобалния юг. Проукраинската левица се противопоставя на това с по-нюансиран поглед върху Украйна и по последната точка признава лицемерието, но въпреки това настоява за солидарност като приоритет.

„В украинския национализъм несъмнено има елементи на изключваща омраза и насилие“

Протестното движение, започнало на площад „Майдан“ (Независимост) – скоро прекръстен на „Евромайдан“ – в центъра на Киев през ноември 2013 г. и наричано сега „Революция на достойнството“, беше непосредствен отговор срещу решението на украинското правителство, ръководено от тогавашния президент Виктор Янукович, да се оттегли от споразумението за асоцииране с Европейския съюз – решение, което се разглеждаше като подчинение на руския натиск (вж. статията ми в Public i от юни 2014 г.). Репресиите от страна на полицията бяха посрещнати с ефективна окупация; ситуацията ескалира, докато в края на февруари 2014 г. бяха убити над сто души, почти всички от тях протестиращи, а впоследствие Янукович избяга в Русия и правителството му се срина. По-късно стана ясно участието в протестите на крайно десни елементи като „Десен сектор“ и опитите на правителството на САЩ да повлияе върху последвалия преход в свой интерес; Ноам Чомски и други посочиха също така програмата за строги икономии, която споразумението с ЕС щеше да наложи на Украйна, и ролята ѝ в проекта за неолиберално приобщаване на страната. Но по същество движението беше движение за отворено и овластено гражданско общество срещу една склеротична и корумпирана олигархична политика. Участието на разнообразни, включително неприятни, елементи и подкрепата на „фалшиви приятели“ в чужбина не бива да го делегитимират. В статията на трима чернокожи и кафяви американски активисти, озаглавена „Кога трябва да спрем да оправдаваме руската инвазия?“, се твърди, че „внушението, че [Майданът] е бил движен предимно от машинациите на САЩ, превръща украинския народ в обикновени марионетки на чужденци“. Бихме могли дори да разглеждаме това като пример за нещото, което италианският марксист Антонио Грамши нарича „исторически блок“ – контрахегемонен съюз на политически движения с различни идеологии.

 

01

Протестиращи на Евромайдана в центъра на Киев през 2014 г.

 

В украинския национализъм несъмнено има елементи на изключваща омраза и насилие, както в исторически план (разгледан по-долу), така и, макар и в по-малка степен, в наши дни. Но разказът на Путин за водене на кръстоносен поход срещу нацизма е също толкова фалшив, колкото и твърденията му, че украинците бомбардират собствените си цивилни граждани, а зверствата са инсценирани. Подобно на други източноевропейски страни, където наложеният и предимно циничен комунистически „интернационализъм“ потискаше и изкривяваше проявите на национална идентичност в продължение на десетилетия, посткомунистическата либерализация – съчетана с неолиберална трансформация – създаде поле, узряло за разцвета на десния националистически екстремизъм. (Самите западноевропейски сили, особено Франция и Германия, без да споменаваме САЩ, не са имунизирани срещу тази болест.) Но въпреки че крайната десница спечели няколко места на парламентарните избори в Украйна през 2014 г., през 2019 г. изборният алианс не успя да спечели нито едно, а подкрепата ѝ в национален мащаб се колебае около два процента или по-малко. Батальонът „Азов“ смекчи предишната си бяла супремасистка ориентация и прочисти някои от крайнодесните си членове; в момента той се занимава със защита на страната – героично, трябва да се каже – а не с расов кръстоносен поход. Фактът, че през 2019 г. страната с огромно мнозинство избра за президент рускоговорящ евреин, чиито роднини са били убити по време на Холокоста, колкото и да се повтаря в западните медии, все пак абсолютно опровергава обвиненията на Путин.

Продължаващото влияние на крайната десница в украинското правителство се цитира, за да се оневини украинската страна в провалените дипломатически усилия в Минск. Но споразуменията, изготвени набързо и често противоречиви, и подписани в уязвим за Украйна момент, според експерти като британския учен Дънкан Алън са „несъвместими… със съществуването на Украйна като суверенна държава“. Зеленски беше избран с мандат да търси мир в продължаващата война в Донбас, но не само (или дори най-вече) екстремистите провалиха тези усилия: скептицизмът по отношение на добросъвестността на Русия да допусне свободни и честни референдуми на изток и да зачита резултатите от тях е широко разпространен сред етнически изключващото „националистическо гражданско общество“ в цяла Украйна. Продължаващото разпалване от страна на Русия на „замразени конфликти“ в Приднестровието (Молдова) и Абхазия и Южна Осетия (Грузия), в допълнение към тези в Крим и Донбас, потвърждава това недоверие.

Почти никой от проукраинската левица не отрича лицемерието на Запада в масираната му кампания срещу бомбардировките, жестокостите и страданията и в подкрепа на бежанците от войната, както и разрушенията и мизерията, причинени по целия свят от американския империализъм. Но дори и след края на Студената война той не е единственият империализъм, а сегашният руски е не по-малко брутален, само защото е по-малко мащабен и мощен. В „писмо до западната левица от Киев“ от 25 февруари социалистът Тарас Билус заявява, че критиката на либералния интернационализъм не означава, че трябва да подкрепяме „сфери на влияние“ за други империализми. Володимир Артух осъжда „американското оплакване“: свеждането на събитията в Украйна и другаде в Източна Европа до „реакция срещу дейността на собствените ви правителствени и бизнес елити“. Според дългогодишния ляв коментатор за Източна Европа Джон Фефър възмущението от войната на Русия трябва да „увеличава, а не да измества“ възмущението от правителства като Израел, Мианмар и Саудитска Арабия, да не говорим за САЩ.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

История и памет: Втората световна война, Бандера и Бабин Яр

Противоречията на хилядолетните отношения между руснаци и украинци със сигурност оказват влияние върху настоящия конфликт, както признава самият Путин в есето си от юли 2021 г. за тяхното „историческо единство“, отричайки правото на последната на отделна нация. Част от тази история очертах в статията си от 2014 г.; периодът на Втората световна война сега се е превърнал в най-ярката точка на възпламеняване. След нахлуването на нацистите в Съветския съюз през юни 1941 г. Украйна се превръща в място на невероятно насилие, което Тимъти Снайдър нарече „кървавите земи“. По онова време украинските националисти се опитват да се възползват от възможността за изчезване на съветското управление, за да създадат независима държава, но расовата йерархия на Адолф Хитлер ги смята за славянски Untermenschen, непригодни за самоуправление. Части от Украйна са дадени на Румъния, а останалите са подложени на пряка окупация; националистически лидери като Степан Бандера са арестувани и изпратени в концентрационни лагери.

Жена от Луганск:
„Аз съм етническа рускиня, говоря руски и мразя руснаците“

Многократно отразяваната мания на Путин да постигне нещо, което да представи като победа на честванията на 9 май, годишнината от края на Великата отечествена война, която руснаците все още помнят като „Велика отечествена война“, ясно показва колко голямо значение има тази война в настоящата му мисия. В неговото съзнание, както и в съзнанията на много други руснаци днес те отново се борят със същия фашизъм в Украйна. Като доказателство за това разбиране някои западняци посочват стотиците паметници, издигнати на Бандера и други нацистки колаборационисти от времето на Втората световна война от 2014 г. насам. Бандера и неговото движение наистина виждат в нацистите освободители (от насилственото потискане на украинската култура и идентичност от страна на Съветския съюз, особено от геноцидния Голодомор, в началото на 30-те години на ХХ век). Освен това те са антисемити и първоначално са отговорни за погромите срещу евреите. Но основният им враг винаги са били Русия и болшевизмът; по-късно бандеристите дават подслон на някои евреи, а в редиците им има и еврейски бойци. Този вид объркано наследство на национализма е типично за много страни от Източна и Централна Европа, размити между две потиснически системи; подобни паметници са издигнати в голям брой и по други места: например в Румъния, Унгария, Сърбия, Хърватия и другаде, без някой да е призовавал за нахлуване в тези страни.

 

03

„Флашмоб“, организиран от управляващата партия „Единна Русия“, който образува символа „Z“ в подкрепа на руските войски на стадион „Платинум Арена“ в руския далекоизточен град Хабаровск на 11 март. Снимка на град Хабаровск, използвана с лиценз Creative Commons Attribution 4.0 International (CC BY 4.0)

 

Руските ракетни удари в началото на март, които повредиха мемориалния комплекс Бабин Яр в покрайнините на Киев (известен повече с руското си име Бабий Яр), където е извършено най-голямото единично клане на евреи по време на Холокоста, обърнаха с главата надолу руските твърдения за фашистки враг. Матю Стивънсън задава въпроса „Хитлер ли е Путин?“ в Counterpunch – и отговорът му е предимно „да“. Маша Гесен нарича знака „Z“, който сега е размазан из цяла Русия в знак на подкрепа за руските войски, „новата свастика“. Президентът Байдън обяви Путин за военнопрестъпник, а съвсем наскоро го обвини в геноцид. Спорният въпрос дали тези действия отговарят на правната дефиниция на термина, който често се използва по отношение на рохингите в Мианмар, уйгурите в Китай и други жертви на етнически мотивирани преследвания от последните години, е сложен, но при всички случаи засенчва руското начинание в Украйна, което изглежда е довело и до значителни случаи на сексуално насилие, в допълнение към мащабните бомбардировки на невоенна инфраструктура, обстрела на бежанци, екзекуциите на цивилни и други жестокости в киевското предградие Буча и на други места.

Последици за Европа – и Русия

Броят на украинските бежанци вече надхвърли 5,7 милиона, което прави да изглеждат някак „дребни“ онези приблизително 1,3 милиона от глобалния юг по време на бежанската „криза“ от 2015 г., която значително дестабилизира европейската политика. (Други 6,5 млн. са разселени в рамките на страната.) За разлика от враждебността, с която се сблъскаха мнозина при предишната вълна, тези предимно жени и деца бяха посрещнати с отворени обятия, дори (и особено) в Полша и Унгария, които са най-силните антиимигрантски гласове в дебатите в ЕС от 2015 г. насам (заедно с Румъния и Словакия те поеха лъвския пай от украинските бежанци в ЕС; в Унгария има значителен брой украински бежанци, които са етнически унгарци). Но колкото по-дълго продължава войната, толкова по-проблематична неизбежно ще става тяхната интеграция. Унгарският министър-председател Виктор Орбан, известен с близките си връзки с Путин, първоначално – и изненадващо – се присъедини към групата за солидарност с ЕС; но в навечерието на националните избори на 4 април той отправи необосновано обвинение, че широката опозиционна коалиция, която се е изправила срещу него, ще вкара страната във война, и спечели с лекота още четири години на власт. Кандидатката на крайната френска десница Марин Льо Пен не успя да отвлече вниманието от връзките си с руския лидер и финансовата му подкрепа; но въпреки че загуби президентските избори във Франция с доста голяма разлика, тя „вече спечели“, като промени националния дискурс – както се казва в статия на New York Times, публикувана в навечерието им. Докато някои виждат в потенциалния провал на начинанието на Путин в Украйна решителен удар срещу екстремисткия интернационал, който той подклажда, сегашният „единен фронт“ на ЕС вероятно е само временно облекчение на разрушителната крайнодясна политика.

 

04

Унгарският министър-председател Орбан се среща с президента Путин на 1 февруари, само няколко седмици преди нахлуването в Украйна, за да поиска увеличение на руския газ

 

Съдбата на самата Русия е по-малко изследвана, както в западния истаблишмънт, така и в левицата. Надеждите, че на пръв поглед безумната игра ще доведе до падането на Путин, тъй като суровите икономически санкции ще настроят срещу него ключови олигарси или дори руския народ, се опровергават от железния му контрол върху медиите и репресивните лостове на държавата. Мечтата му за създаване на щастлив „руски свят“ (русский мир), който да обхваща милионите етнически руснаци, „блокирани“ в други бивши съветски републики, когато те станаха независими държави, изглежда бързо се сблъска с украинската криза, както показва изказването на една жена, изселена от източния град Луганск още през 2014 г., а сега цитирана в New Yorker: „Аз съм етническа рускиня, говоря руски и мразя руснаците“. Но многобройните смели руски антивоенни протестиращи, които излязоха на улиците в дните след инвазията, се отказаха и/или напуснаха страната пред лицето на драконовските полицейски репресии, присъединявайки се към отлива на космополитни и граждански настроени руснаци, които отнесоха със себе си всяка надежда, че в рамките на старата може да се появи една наистина нова Русия. Основният мотив на Путин за инвазията е унищожаването на съседския пример за жизнена, макар и несъвършена, демокрация. В една статия в New York Times се предлага Русия да премине от „авторитаризъм“ без участие на гражданите към „тоталитаризъм“ с пълна задължителна мобилизация. Макар че предишното ни опростено разбиране за съветския тоталитаризъм се е развило, като днес на гражданите вече се приписва способността да „четат между редовете“ и да разбират политиката на много нива, притегателната сила на национализма в такъв исторически контекст, както е в примера с Китай, не бива да се подценява.

Военно или дипломатическо решение?

Логиката на позициите и на двете страни, както и предупредителният призрак на „умиротворяването“ (препращащ имплицитно към Великобритания, която не успява да се противопостави на Хитлер през 1938 г.) не вдъхват надежда за дипломация: не се преговаря с нацисти, нито с военнопрестъпници и извършители на геноцид. Но едно изцяло военно решение не изглежда нито възможно, нито препоръчително. Помощта на Запада за Украйна е насочена предимно към въоръжаване, като милиардите са отпуснати само от Конгреса на САЩ. Това е благодат за оръжейната индустрия, както в САЩ, така и в Европа, а влизането на Швеция и Финландия в НАТО и стремежът за увеличаване на военните разходи в държавите от НАТО може само да намали шансовете за „мирен дивидент“, когато и ако тази война приключи. Каквото и да се случи на бойното поле, когато руснаците започнат подновената си офанзива на изток, Зеленски вероятно ще трябва да приеме някакъв болезнен компромис по отношение на суверенитета и дори националната територия, който ще му бъде трудно да защити пред обществеността, която сега е с твърдо антируско мнение. Друга жертва на войната, както според центристките, така и според левите анализи, е възможността за украинците – както и за руснаците – да постигнат някакъв компромис пред лицето на „двата съперничещи си проекта“ на „курс на сблъсък“. Все пак единственото нещо, което би трябвало да обединява левицата, е противопоставянето срещу милитаризма и насърчаването на засилени дипломатически усилия, които за съжаление липсват в този момент (а и след 2014 г.).

Локалният зрителен ъгъл

На 19 април чернокожият журналист и магистър по журналистика и руски език, източноевропейски и евразийски изследвания Теръл Джърмейн Стар, който в момента се намира в Украйна, дойде на посещение в кампуса. Той е станал пряк свидетел на злощастната дискриминация срещу африкански и други чернокожи студенти в сравнение с белите украинци от страна на украинските граничари в първоначалната масова вълна на бягство. Въпреки това той изказва 100-процентова подкрепа за Украйна в конфликта. След като първоначално е учил в Русия, той се е преместил в Украйна, защото е смятал, че там е по-безопасно за чернокож човек. Той вижда антиукраинската идеология на Путин като близка до хитлеризма – нейната дехуманизация дава възможност за насилие над цивилното население – но и като нещо общо с потисничеството на Русия над нейните мюсюлмански и други малцинства, като кримските татари, които от години са заклеймявани като „ислямски терористи“. Той изтъкна, че тези народи преобладават сред наборните войски, изпратени в Украйна (а опустошаването на Чечня през 1999-2000 г., откъдето идват много от тези войници, представлява образец за днешните нападения). Той възприема главния идеолог на Путин Александър Дуган като представител на руснаците, които се страхуват да не загубят привилегиите на белотата: Путинистите са Тръмпари, а Украйна е нещо като практическо онагледяване на Критичната расова теория.

Отстъпвайки още по-назад, геополитическият анализ на левицата разсейва мейнстриймния мираж за либерално-демократичния западен ред, който се спасява, като се обединява около Украйна срещу глобалния деспотизъм. Важен предшественик както на идването на власт на Путин, така и на засилването на национализма в Украйна през последното десетилетие е икономическата разруха, причинена от неолибералния проект в Източна Европа. В това отношение както украинците, така и руснаците са жертви на определен вид негативен западен стереотип за източноевропейците, подхранван по време на Студената война, но с далеч по-ранни корени. Това насърчава западната съпротива срещу справедливо решение, постигнато чрез преговори, в полза на „борбата с Русия до последния украинец“, както се изрази наскоро Ноам Чомски. С изненадващо силното представяне на Украйна на бойното поле администрацията на САЩ изглежда се надява в дългосрочен план да намали военната и политическата мощ на Русия спрямо тази на Запада – потенциално включвайки пряк военен конфликт между НАТО и Русия, който в крайна сметка може да се превърне в ядрен. Западната левица може и трябва да се справи по-добре.

 

Източник

 

Рихард С. Есбеншаде е унгарско-американски историк, занимаващ се с въпросите на следвоенната и след-1989-та централно-източноевропейска идентичност.


Pin It

Прочетете още...

Default Image

Недоволство 2.0

Георги Деянов 30 Юли, 2012 Hits: 10759
Недоволството този път е различно. Целта не…