Дискусии – Политика

Фасадата на Палацо Браши, Рим, по време на изборите в Италия през 1934 г. На избирателите е представен един-единствен списък на депутатите, за които те могат да гласуват с „да“ или „не“ (© Imagno / Getty Images)

Кои са враговете на Италия? Този въпрос, зададен на покойния Умберто Еко от таксиметров шофьор в Ню Йорк, го накарал да се почувства безсилен. Италианците, осъзнава той, са надарени с необичайното отличие да демонизират сънародниците си. В Изобретяване на врага, неговият сборник с есета от 2008 г., академичният автор, най-известен със световния си бестселър Името на розата, отбелязва, че нациите и хората разчитат най-вече на враговете като начин за самоопределение. И те ще стигнат дотам да си ги измислят, да оставят умовете им да бъдат обсебени от грозни морални чудовища – мрачни огледала, потвърждаващи собствените им добродетели. А различни заинтересовани страни могат да манипулират тази психологическа потребност за собствените си цели; истинското разбиране на врага е „привилегия на поети, светци или предатели“.

Това е и прерогативът на този италиански медиевист и семиотик, което го прави нашият най-добър водач във времената на възраждане на крайната десница. Еко, роден през 1932 г., винаги е бил нещо повече от академичен автор, станал писател на бестселъри. Той е писал комични текстове, анализи на поп културата и ерудирани академични творби. И все пак три теми, които се повтарят в работата му – крайната десница, конспиративните теории и комуникациите – го превръщат в обезпокоително-далновиден водач из лабиринта на днешните ни противоречия. Формиращо в това отношение е детството му в Италия на Мусолини и Втората световна война. Макар че евакуацията на семейството от родния му град Алесандрия ги пощадява от последствията на тежката бомбардировка, която градът претърпява, Еко става свидетел на бруталния конфликт между фашисти и партизани. Фактът, че Италия никога не се прочиства от фашисткото си минало със същата задълбоченост като Германия, не му убягва, и със сигурност засилва безпокойството му, че ужасите от младостта му биха могли отново да се завърнат – както и се случва, до известна степен, в т. нар. „оловни години“, когато комунистически и фашистки терористи воюват едни срещу други и срещу държавата.

Освен това Еко изучава средновековна философия и литература в Университета в Торино, като пише дисертацията си за Тома Аквински някъде около времето, когато губи католическата си вяра. От самото начало на академичната си кариера той е запознат с едно време, в което мъжете са вярвали, че фантазиите, дебнещи отвъд хоризонта, са абсолютно реални.

Макар и да се включва в сферата на средствата за масова комуникация (ранната му работа след дипломирането е била за италианското държавно радио), той си остава силно критичен към нея и свързания с нея консумеризъм. Повлиян от Роланд Барт и Франкфуртската школа, той се насочва към семиотиката, изучаването на езика и символите, като обединява академичната си ерудиция с много земен, понякога хумористичен усет за реалност. Работите му се занимават с „Феноменологията на Майк Бонджорно“, най-популярният водещ на телевизионни викторини в Италия, както и на филма Казабланка, и порно-индустрията. Тази способност да обединява елитарната и масовата култура прави от Еко един от най-проницателните анализатори на нашето време.

Едно от малкото чисто политически произведения на Еко е Ур-Фашизмът, написан през 1995 г. В него той предупреждава, че някой ден фашизмът може да се върне, подпомогнат от неспособността ни да го разпознаем. Привържениците му могат да се появят отново, в „цивилно облекло“, без да заявяват желанието си да отворят отново Аушвиц или да възстановят движението на черноризците. За да подпомогне идентифицирането им, Еко изброява 14 характеристики на „Ур-Фашизма“:

1. Синкретичен традиционализъм: съмишлениците му събират и тълкуват белези от различни източници, за да разкрият скритата „Истина“.

2. Отхвърляне на модернизма: Просветителският рационализъм се разглежда като източник на човешка поквара, което води до прегръщане на ирационализма.

3. Действие заради самото действие: важно е действието, а не последствията му. Интелектуалната рефлексия и критика се презират, интелигенцията е предател на традиционните ценности.

4. Несъгласието е измяна: синкретичният ирационализъм не може да издържи на критичния анализ, така че не може да го допусне.

5. Страх от различието, било то на мнения, раси или друго. Първоначалният призив на фашизма винаги се открива в страха пред различието.

6. Фашизмът произтича от социалната фрустрация, обикновено на средната класа.

7. Фашизмът е привлекателен за хора, които се чувстват лишени от ясна социална идентичност, подчертавайки националната преди всичко останало. Това води до мания за заговори срещу нацията, което подхранва ксенофобия и страх от вътрешна подривна дейност. Евреите са идеалният враг, те изглеждат чужди дори и когато са местни жители.

8. Враговете се виждат ту като силни, ту като слаби, което предизвиква отчасти унизителна завист, отчасти презрително убеждение, че те могат да бъдат надвити.

9. Животът е постоянна война: насърчаване на „комплекс за Армагедон“ [окончателно разрушение].

10. Популярен елитаризъм: всеки гражданин е част от избран народ, който превъзхожда всички останали, членовете на движението са по-висши от гражданите, а лидерите на движението – по-висши от обикновените членове. Малоценността се презира като слабост, така че лидерите презират собствените си последователи.

11. Култ към героизма, свързан с култа към смъртта/саможертвата; това обикновено води до смърт на други хора.

12. Мъжкарство, което подхранва пренебрежението към жените и „нестандартните“ сексуални практики.

13. Селективен популизъм: няма отделни граждани с индивидуални права и мнения, а само „Народът… който изразява общата воля“. Тъй като това е измислица, Лидерът се преструва, че действа като преводач на „народната воля“ и се противопоставя срещу „гнилите парламентарни правителства“. И – отново пророчески – Еко предупреждава срещу бъдещето на „телевизионен или интернетски популизъм“, където „емоционалният отговор на дадена група граждани може да бъде представен и приет като Гласът на народа“.

14. Новговор: движението използва обеднял език, чиято грубост възпрепятства критичната мисъл.

Никоя отделна характеристика не прави дадено движение фашистко, но и не е необходимо едно фашистко движение да включва всички от тях. В наши дни тези характеристики се появяват отново в тактиките, използвани от Доналд Тръмп, Ши Дзинпин, Владимир Путин, Нарендра Моди, Родриго Дутерте и Виктор Орбан. Това есе, както и работата на Еко върху комуникациите и конспиративните теории ни позволяват да разберем тези тенденции като взаимосвързани явления: настоящият взрив на политическа поляризация и носталгия е характерно свързан с крайната десница и обяснява действията на представителите ѝ, щом само получат власт. Характеристиките, изброени по-горе, правят от крайно десните политически играчи, които са особено склонни да използват за собствени цели мощната човешка склонност за измисляне на врагове като начин за самоопределение, били те Китай, САЩ, Индия или имигрантите в Европа, ЛГБТ-хората, феминистките и малцинствата – всички те са вода за мелницата на крайната десница. Представени като екзистенциални заплахи, благодарение на онова, което Еко нарича „комплексът на Армагедон“, те се използват за обединяване на хората под една политическа идентичност, основана на идеята за насилствено прочистване на политическото тяло от замърсители, с цел изграждане на по-морално „традиционно“ общество. По-специално полската партия „Право и справедливост“, както и Орбан в Унгария, прилагат езика на „нахлуването“ за обозначаване както на мигрантите, така и на ЛГБТ-хората.

Конспиративните теории процъфтяват, активно насърчавани от крайните десни, тъй като разумът и експертните знания се отхвърлят. Те не само пробуждат представите за идеологически необходими врагове, но и заглушават критиците, които не могат рационално да опровергаят. В статията си Цензура и мълчание (2009) Еко пише, че цензурата може да бъде упражнявана както с помощта на шум, така и на мълчание. Докато второто държи определени теми извън сферата на обсъждане, първото просто ги заглушава. Еко заявява иронично, че ако някога узнае, че ще бъде разкрито някое от ужасните му престъпления, той веднага ще постави бомба, за да отвлече вниманието.

Крайната десница разпознава тази тактика и я използва като оръжие. Стив Банън казва, че няма нужда да унищожава медиите, а просто да „наводни цялата зона с лайна“. Изборите от 2016 ни пресрещнаха с всевъзможни конспиративни теории, в които се твърдеше, че Хилъри Клинтън е замесена в корупция, убийства и трафик на деца. Предизборната кампания на Дутерте във Филипините от 2016 се възползва от цяла експлозия от фалшиви новини. В есето си Фалшификация и консенсус от 1978 г. Еко твърди, че най-добрият начин да се разстроят сложните системи е не чрез насилие, а чрез подаване на невярна информация. Голяма част от това се проявява под формата на конспиративни теории.

В Отвореното произведение (1962) Еко изтъква днес вече широко приетия аргумент, че читателите могат да интерпретират литературните произведения както сметнат за добре, независимо от авторското намерение. Конспиративните теории правят точно това, като предлагат напълно хаотични интерпретации и си присвояват всевъзможни символи, за да подсилят твърденията си, но за абсурдни (дори опасни) цели. Той изследва всичко това във втория си роман – Махалото на Фуко (1988), в който главните герои, които печелят пари от публикуване на книги за окултни и конспиративни теории, създават собствена теория за свръх-конспирация, в която всички други такива теории са съчетани в едно, уж на шега. Докато героите му проектират свръх-конспирацията си, те разчленяват конспирациите като цяло. Те споделят вярата, че съществува някаква велика истина, потисната от мистериозна злонамерена сила. Тази истина може да бъде открита само чрез събирането на най-различни знаци. Ето защо вярващите в една конспирация често се обръщат към други в търсене на повече информация. Това прави свръх-конспирацията много правдоподобна за лунатиците, които те по невнимание привличат. Еко смята, че определени теми и твърдения са рециклирани до безкрайност в различните конспиративни теории. Хората са склонни да вярват на неща, които звучат като други, които са чували преди това, и са забележително непридирчиви при смесването на събития или мотиви от [историите на] различни народи и места. Истината на тези наблюдения се потвърждава от всеки поглед към една или друга днешна конспиративна теория. Да вземем за пример идещата от САЩ теория, наречена просто „Q“. В един от крайно десните форуми на социалната платформа 4chan, някакъв анонимен потребител, известен само като „Q“, публикува всевъзможни твърдения, свързващи разследването на Робърт Мюлер за скандала с „Русия-гейт“ с Джордж Сорос, сатанизма, нападението срещу американското консулство в Бенгази и планираното родителство. Мнозина последователи на Q се надпреварват да разгадават твърденията му като окултисти, които четат Кабалата.

Тези самоутвърждаващи се тенденции се появяват и в най-известното произведение на Еко – Името на розата. В очакване на Апокалипсиса монасите от романа виждат предупреждения за настъпването му във всяко ново убийство. По същия начин в по-късните му романи Махалото на Фуко и Пражкото гробище главните герои стават жертва на конспирациите, които измислят сами – обсебени от фантазии, които отговарят на собствените им психологически нужди. Всичко това намери реален отзвук в най-ново време, когато Тръмп оказа натиск върху украинския президент Зеленски да разследва Джо Байдън: изглеждаше, че в едно и също време американският президент вярваше, че съществува реален скандал, но и настояваше той да бъде измислен.

Но как един толкова страничен феномен е могъл да стане част от политическия и обществен мейнстрийм? Ранните надежди на Еко за по-демократични отношения между потребителите и производителите на културата/медиите изглежда са се върнали обратно с подновена сила, за да го преследват. През 1967 г. Еко пише есето Към една семиологична партизанска война. В него той твърди, че макар публиката да не може да контролира дадено медийно съдържание или предаване, тя може да контролира как да го интерпретира. Той се застъпва за създаването на мрежи, които позволяват на публиката да обсъжда видяното и да прави от него собствени изводи. Идеята оказва определено влияние върху контракултурните движения като „заглушаването на културата“, които се противопоставят на рекламите чрез иронична промяна на съдържанието им. Тези тактики обаче не са изключителни за левицата. Днешната крайна десница също е контракултурна и се настройва срещу съществуващите институции, разглеждайки медиите, университетите, съдилищата и парламентите като изгубени или компрометирани каузи. Поддръжниците на тези схващания формират собствени мрежи в социалните медии, където новините се преосмислят и превръщат в доказателства за конспирация, чието съществуване е предварително известно. Те демонстрират впечатляващ усет за слабостите на медиите. Когато полуиронично заемат за собствените си цели някои общоизвестни символи като знака ОК или „тъпия гълъб“ от Фейсбук, те привличат вниманието на медиите и принуждават либералите да се притесняват от знаци, които дотогава са били напълно безобидни.

Но дали Еко все още предлага надежда? Прогнозата му от Фалшификация и консенсус, че определени форми на подривна дейност биха били толкова социално разрушителни, че срещу тях биха се формирали табута, днес вече изглежда твърде оптимистична. Онлайн анонимността драстично намали социалните разходи за разпространение на невярна информация. А и възгледите на самия Еко се развиват и променят с разпространението на Интернет. Като ранен компютърен ентусиаст той се тревожи още през 1997, че демократичният потенциал на Интернет може да бъде разрушен от наплива от неопитни нови потребители, уязвими за манипулиране от страна на познавачите. Нашата ера на технологични монополи и повлиятели [influencers] потвърждава опасенията му. През 2015 Еко се оплака, че: „Социалните медии дават на легионите от идиоти право да говорят [публично]… Докато някога са говорили в бара след чаша вино, без да вредят на обществото… Сега вече те имат същото право да говорят, както и някой носител на Нобелова награда. Това е нашествието на идиотите.“ Той призовава новинарските организации да назначават специалисти, чиято работа е само да се грижат за оценката на надеждността на онлайн-информацията. Днес Фейсбук и Гугъл правят точно това.

Като семиотик и теоретик на превода Еко е твърде наясно с това колко несигурна може да бъде истината. Но той не престава да утвърждава важността ѝ. В романите му конспиративните теоретици са и автори на собственото си унищожение, като изпадат в състояние на прекомерно противоречие с реалността, за да могат да функционират. А от Ур-фашизъм може да се извлече утехата, че най-голямата слабост на фашистите е неспособността им обективно да оценяват враговете си. Но Еко няма да бъде с нас, за да оценява новите развития: той почина през февруари 2016– само месеци преди победите на Дутерте, Брекзит и Тръмп. Сигурно сам би се наслаждавал на историческата ирония на предсказанията си.

Източник

Джоузеф Рахман е британски журналист и автор, сътрудник на различни медии в ОК и САЩ.