Единственият смисъл, който виждам в думата „народ“, е „многолюдие“; ако замените думата „народ“ с думите „множество“ или „многолюдие“, ще получите някои много странни понятия… „суверенното многолюдие“, „волята на многолюдието“, и т.н.
Пол Валери
Цялата власт идва от народа. Но къде отива?
Бертолт Брехт
Всички ли са популисти?
Няма предизборна кампания от близкото минало в Съединените щати, в която за „популизъм“ да се е говорело по-често, отколкото в кампанията през 2015-2016 г. И на Доналд Тръмп, и на Бърни Сандърс бе прикачван етикетът „популисти“. Терминът „популистки“ редовно се използва като синоним на „антиестаблишмънт“, по всичко изглежда независимо от конкретните политически идеи; съдържанието, за разлика от поведението, като че ли просто няма значение. Ето защо терминът се асоциира преди всичко с определени настроения и емоции: популистите са „гневни“, техните избиратели са „разочаровани“, „обидени“. По сроден начин се говори и за някои политически лидери в Европа и техните последователи: Марин Льо Пен и Геерт Вилдерс, например, обикновено са определяни като популисти. И двамата безспорно са десни политици. Но, както в случая със Сандърс, леви европейски бунтари също са окачествявани като популисти: СИРИЗА в Гърция – лявата коалиция, дошла на власт през януари 2015 г., и партията „Подемос“ в Испания, като общото между двете е принципната им опозиция срещу политиките на строги икономии, наложени от Ангела Меркел в отговор на еврокризата. И СИРИЗА, и особено „Подемос“ изтъкват, че се вдъхновяват от така наречената „розова вълна“ в Латинска Америка – успеха на популистки лидери като Рафаел Кореа, Ево Моралес и, най-вече, Уго Чавес. И все пак какво е общото между тези политически актьори? Ако приемем, заедно с Хана Аренд, че политическата преценка е способността да правим правилни разграничения, то широко разпространеното смесване на дясно и ляво, когато говорим за популизъм, би трябвало да ни накара да размислим. Може би лекотата, с която диагностицираме най-различни явления като „популизъм“, е свидетелство за лоша политическа преценка?
Тази книга[1] започва с наблюдението, че въпреки непрестанното говорене за популизъм (българският политолог Иван Кръстев, един от най-прозорливите анализатори на демократичния процес днес, дори нарече времето, в което живеем, „Епохата на популизма“), съвсем не е сигурно, че знаем за какво говорим. Ние просто нямаме нищо, което би могло да се нарече теория на популизма, и като че ли ни липсват ясни критерии, за да определим кога политическите актьори се превръщат в популисти, които наистина заслужават това определение. Та нали всеки политик – особено в обсебените от проучванията на общественото мнение демокрации – иска да се хареса на „народа“, всички искат да предложат наратив, който да бъде разбираем за възможно най-голям брой граждани, всички искат да са в тон с начина, по който „обикновените хора“ мислят и, най-вече, чувстват. Дали просто не наричаме популисти успешните политици, които не харесваме? Може би обвинението в „популизъм“ само по себе си е популистко? Или може би, в крайна сметка, популизмът наистина е „автентичният глас на демокрацията“, както твърди Кристофър Лаш?
Тази книга се опитва да ни научи как да разпознаваме популизма и да му противостоим. Опитва се да го направи по три начина. Първо, искам да посоча кои политически актьори трябва да бъдат определяни като популисти. Според мен да критикуваш елитите е необходимо, но не задължително условие, за да бъдеш причислен към популистите. В противен случай всеки, който критикува статуквото, да речем в Гърция, Италия или Съединените щати, по определение би бил популист – а каквото и да е мнението ни за СИРИЗА, бунтарското движение „Пет звезди“ на Бепе Грило или дори Сандърс, едва ли можем да отречем, че често нападките им срещу елитите са основателни. Да не говорим, че ако популизмът се изчерпваше с критика на съществуващите елити, практически всеки кандидат за президент на Съединените щати би бил популист – та нали всички те, в крайна сметка, в предизборните си кампании се обявяват „против Вашингтон“.
Освен че са антиелитисти, популистите винаги са антиплуралисти. Популистите твърдят, че те, и единствено те, представляват народа. Спомнете си, например, как на една партийна конференция турският президент Реджеп Тайип Ердоган омаловажи критиките на многобройните си опоненти: „Ние сме народът. Вие кои сте?“ Разбира се, той много добре знаеше, че критиците му също са турци. Претенцията за ексклузивно представителство не е емпирична, тя винаги е подчертано морална. Когато се стремят към властта, популистите окачествяват политическите си съперници като част от безнравствения, корумпиран елит; когато са на власт, те отказват да признаят каквато и да е опозиция за легитимна. Популистката логика подсказва, че всеки, който не подкрепя популистките партии, вероятно не е истински представител на народа – който винаги е определян като праведен и морално чист. Казано по-просто, популистите не твърдят: „Ние представляваме 99-те процента“. Те просто заявяват: „Ние сме 100-те процента“.
За популистите това уравнение работи безпогрешно: всички други могат да бъдат пренебрегнати като неморални и изобщо не-автентични представители на народа. Това всъщност означава, че популизмът винаги е форма на идентичностна политика (макар не всички варианти на идентичностната политика да са популистки). От това разбиране за популизма като изключваща форма на идентичностна политика следва, че популизмът представлява заплаха за демокрацията. Защото демокрацията изисква плурализъм и признанието, че трябва да създадем справедливи условия, за да живеем заедно като свободни, равноправни, но неизкоренимо различни граждани. Идеята за един единствен, хомогенен, автентичен народ е фантазия; както философът Юрген Хабермас някога писа, „народът“ винаги е множество. И тази фантазия е опасна, защото популистите не само се възползват от конфликтите и насърчават поляризацията; те се отнасят към политическите си опоненти като към „врагове на народа“ и се опитват изцяло да ги изключат от обществения живот.
Това не означава, че всички популисти ще изпратят неприятелите си в ГУЛАГ или ще издигнат стени по държавните граници, но същевременно популизмът не се свежда само до безобидна предизборна реторика или протест, който се изчерпва, щом популистите дойдат на власт. Популистите могат да управляват като популисти. Това противоречи на общоприетото схващане, че дойдат ли на власт, партиите на популистки протест се обречени, тъй като по правило никой не може да протестира срещу собственото си управление. Популисткото управление се характеризира с три особености: опити да се обсеби държавният апарат, корупция и „масов клиентелизъм“(размяна на материални облаги или бюрократични услуги срещу политическа подкрепа от страна на гражданите, които се превръщат в „клиенти“ на популистите), и системни усилия да бъде задушено гражданското общество. Разбира се, много авторитарни управници действат по същия начин. Разликата е, че популистите оправдават поведението си, твърдейки, че единствено те представляват народа, и това им позволява съвсем открито да признават действията си. То обяснява също защо разкрития за корупция като че ли рядко вредят на популистките лидери (да вземем за пример Ердоган в Турция или крайно десния популист Йорг Хайдер в Австрия). В очите на своите последователи, „те го правят за нас“, единствения автентичен народ. Втората глава на тази книга[2] показва как популистите са готови дори да пренапишат конституцията (в този случай Венецуела и Унгария са най-ярките примери). Противно на представата, че популистките лидери предпочитат да нямат никакви ограничения и да разчитат единствено на дезорганизираните маси, към които да се обръщат директно от балкона на президентския дворец, популистите всъщност често искат да създават ограничения, стига те да служат изцяло на собствените им интереси. Вместо да са инструменти за запазване на плурализма, в този случай конституциите го унищожават.
Третата глава[3] разглежда някои от по-дълбоките причини за популизма, преди всичко социоикономическите промени в страните от Запада.Тя също така поставя въпроса как можем успешно да противостоим и на популистките политици, и на техните избиратели. Аз отхвърлям патерналистката либерална позиция, която на практика предписва терапия за гражданите, „чиито страхове и гняв трябва да бъдат приемани сериозно“, както и идеята, че традиционните актьори просто трябва да копират популистките предложения. Другата крайност – популистите да бъдат изцяло изключени от обществения дебат, също не е приложима, тъй като тя просто отвръща на популисткото желание за изключване, изключвайки популистите. Като алтернатива предлагам някои конкретни политически начини как да противостоим на популистите.
Преди повече от четвърт век един практически никому неизвестен служител в Държавния департамент публикува статия, която вдигна голям шум и често бе криворазбрана. Авторът бе Франсис Фукуяма, а заглавието на статията, разбира се, бе „Краят на историята“. Вече от години един от лесните начини да покажеш интелектуалната си извисеност е присмехулно да кажеш, че очевидно историята не е приключила с края на Студената война. Но, разбира се, Фукуяма не предричаше края на всякакви конфликти. Той просто твърдеше, че на равнището на идеите либералната демокрация вече няма съперници. Фукуяма признаваше, че – тук и там – други идеологии могат да спечелят подкрепа, но въпреки това твърдеше, че нито една от тях няма да е в състояние да съперничи на глобалната притегателна сила на либералната демокрация (и пазарния капитализъм).
Нима наистина грешеше? Радикалният ислямизъм не представлява сериозна идеологическа заплаха за либерализма.(Онези, които размахват плашилото на „ислямофашизма“, ни показват по-скоро как самите те копнеят за ясно очертаните фронтови линии от времето на Студената война, отколкото политическите реалности на настоящето). Онова, което понякога днес наричаме „китайския модел“ на държавноконтролиран капитализъм, очевидно се харесва на някои като нов модел на меритокрация, (т.е. управление на заслужилите) – вероятно най-много на онези, които смятат, че имат най-големи заслуги. (Да речем бизнесмените от Силициевата долина). Този модел се харесва също така, защото успя да извади милиони от мизерията – преди всичко, но не само – в развиващите се страни. И все пак „демокрацията“ си остава главният политически приз – авторитарните правителства плащат огромни суми на лобисти и пиар експерти, за да са сигурни, че и те ще бъдат признати от международните организации и западните елити за истински демокрации.
Въпреки това не всичко е наред с демокрацията. Демокрациите днес са застрашени не от някаква цялостна идеология, която систематично отрича демократичните идеали. Заплахата, пред която те са изправени, е популизмът – изопачена форма на демокрация, която обещава да осъществи най-възвишените идеали на демокрацията („Нека народът решава!“) Заплахата, с други думи, идва отвътре – защото политическите актьори, които представляват тази заплаха, говорят на езика на демократичните ценности. Това, че крайният резултат е форма на политика, която е грубо антидемократична, би трябвало да ни стресне – и да ни убеди, че е необходима нюансирана политическа преценка, която да ни помогне да определим къде точно свършва демокрацията и къде започва популистката опасност.
От английски: Юлия Гешакова
[1] Статията е въведение към най-новата книга на Ян-Вернер Мюлер, „Що е популизъм?“. Б.пр.
[2] Озаглавена „Какво правят популистите, когато са на власт“
[3] Озаглавена „Как да противостоим на популистите“