Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 214
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 214
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 214

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 11 Disunited Europe

 

Изглежда, че ЕС води добра война. Урсула фон дер Лайен не пропуска възможност да изтъкне единството на държавите членки в противопоставянето им срещу Путин. Осем милиона бежанци са влезли в съюза, но досега не се споменава за „миграционна криза“, нито за нещо подобно на грозната ксенофобия, наблюдавана през 2015 г. Въпреки опасенията за зима на недоволството – цените на газа се повишиха седем пъти от последния студен сезон – все още не сме свидетели на „бунтовете“, предсказани от външния министър на Германия по-рано тази година. Решението Украйна да стане кандидат за членство в ЕС даде на блока така необходимия психологически тласък след ниските и често нечестни години на Брекзит и Тръмп, когато ЕС и либерализмът в по-общ план изглеждаха на губещата страна на историята. Но истинските изпитания предстоят тепърва, а европейското единство не е толкова силно, колкото пиарът от Брюксел иска да ни накара да вярваме.

Дори ако новопридобитата самоувереност на либералите е неуместна, тя може да промени параметрите на реалната политика. В продължение на години специалистите и политиците се фокусираха върху вълната – или както Найджъл Фараж веднъж се изрази, „цунамито“ – на популизма. Но в това няма нищо неизбежно. Въпреки че през последните две десетилетия изборните резултати на крайно десните популистки партии се подобриха, единствено в Италия тези партии дойдоха на власт без сътрудничеството на основните консервативни сили. Спецификата на днешното различие е консервативният пораженчески подход. Отчасти защото самоназовалата се дясноцентристка партия [в Обединеното кралство] е толкова лишена от идеи – свидетелство за което е Лиз Тръс и нейното мъртвешко следване на Тачъризма – тя не успя да прегърне крайно десни позиции или да се обедини с партии, които преди това бяха остракирани. В средата на февруари Валери Пекрес, кандидатът на голистите за президентските избори във Франция, подкрепи конспиративната теория за „голямото заместване“ на истинските (разбирай: християнските) европейци от мюсюлманите. Оттогава насам шведските консерватори вдигнаха санитарния кордон, като сформираха коалиция, включваща Шведските демократи. А в Италия крайната десница спечели сама.

Форца Италия на Силвио Берлускони, една от партиите в новата управляваща коалиция, тези дни се представя като отговорна дясноцентристка сила, която е способна да обуздае Джорджия Мелони и Матео Салвини. В началото на 90-те години Берлускони беше пионер на десния популизъм: Форца Италия, основана на модела на клуб на футболни запалянковци, беше ранен пример за това какво могат да създадат от нищото експертите по маркетинг. От решаващо значение е, че Берлускони наруши следвоенно табу, като влезе в коалиция с Alleanza Nazionale, наследник на Movimento Sociale Italiano, която на свой ред е наследник на Националната фашистка партия на Мусолини (Италианските братя на Мелони са само последното поколение в тази фамилия). Освен това Берлускони допринесе за свалянето на правителството на националното единство на Марио Драги това лято. Наскоро той се похвали пред членовете на Форца Италия, че е един от петимата истински приятели на Путин. Това е човекът, в когото европейските дясноцентристки партии виждат надеждното лице в новото правителство.

Нищо от това не доказва, че крайната десница е неудържима или че адаптацията гарантира оцеляването на опортюнисти като Перес. Мелони заложи на това, че оставането извън коалицията на Драги „всички минус един“ ще се изплати на изборите, тъй като единственият начин недоволните в Италия да регистрират протест – от тези, които се страхуват от високите сметки за газ, до икономическите жертви на пандемията – е да гласуват за Братята. Но протестът не е равнозначен на безрезервно одобрение на крайно десни позиции. Мелони може и да е предупредилa Франция и Германия, че „партито е свършило“, но Братята са осъдени да продължават „реформите“, започнати от Драги: ако до декември Италия не изпълни 55 „основни цели“, Брюксел няма да отпусне милиардите, от които страната отчаяно се нуждае за възстановяването си след пандемията. Принудено да се придържа към технократска икономическа програма, правителството на Мелони ще трябва да докаже крайно десните си убеждения най-вече чрез лошо отношение към мигрантите и сексуалните малцинства.

Ако Мелони се придържа към официалната си подкрепа за Украйна – в една страна с многобройни крайно десни партии е изключително важно да покажеш различимостта на своята марка – и продължи да се съобразява с Брюксел, твърденията на фон дер Лайен за европейско единство ще изглеждат потвърдени. И все пак през цялото това време реалността е по-различна. Съюзникът на Путин и негов ученик Виктор Орбан работи упорито за прекратяване на санкциите срещу Русия. Унгарската държавна телевизия и радио канали разпространяват пропаганда, която може да е създадена и в Москва („Украйна не е истинска държава“). Външният министър на страната Петер Сиярто демонстрира отклонение от консенсуса на ЕС, срещайки се с руския външен министър Сергей Лавров и седейки щастливо сред санкционираните служители на Газпром по време на Руската енергийна седмица в Москва през 2022 г.

Нищо от това не бива да е изненадващо. В продължение на години Орбан обещаваше на избирателите си, че може да изиграе Изтока и Запада и да постигне най-добрата сделка за проскубана Унгария. Освен това Будапеща се опитваше да надскочи тежестта си в идеологически план: Орбан рекламираше своята крадлива автокрация като бастион на истинския консерватизъм. Пропагандистите му в страната и чужбина твърдяха, че такива като Ангела Меркел са се продали на либералния мейнстрийм – капитулирайки в културните войни за еднополовите бракове, приемайки уж безкрайния приток на мюсюлмански мигранти. Орбан, със своята самообявена „нелиберална държава, основана на труда“, се представяше като последния човек, който се бори срещу всичко това. Унгария се превърна в дестинация за интелектуални туристи, които търсят някакъв крайно десен Дисниленд (в Будапеща вече има три кафенета, кръстени на [видния британско консервативен философ] Роджър Скрутън, с меню „Scruton Bödön“ – яхния „Скрутън“). Днес, когато вече не е salonfähig [допустимо] да изразяваш подкрепата си за Путин като защитник на „традиционните ценности“, това само ще стане още по-привлекателно. Освен че се превърна в световен фар на „нелиберализма“, Будапеща усъвършенства изкуството да получава всички предимства на членството в ЕС, като същевременно пренебрегва повечето му правила: Орбан получи официално освобождаване от ембаргото на ЕС върху вноса на петрол от Москва.

Европейската комисия знае много добре, че си има работа с автократ, който използва парите на европейските данъкоплатци, за да обогатява приближените си капиталисти и да укрепва еднопартийното управление. Субсидиите на ЕС са за режима на Орбан онова, което е петролът за шейховете от Близкия изток – безплатен ресурс, с който се купува политическа подкрепа. Но този модел започва да показва признаци на напрежение. С напускането на Меркел миналата година Орбан изгуби основния си защитник. Тя толерираше изстъпленията му, защото Будапеща предоставяше на германската автомобилна индустрия нещо, което един унгарски наблюдател веднъж нарече „китайски условия“: ниски заплати, без досадни профсъюзи или досадни екологични разпоредби, както и субсидии от унгарската държава. (Според Саболч Пани, известен разследващ журналист, производителите на автомобили могат да се обадят на Сиярто и дори на Орбан, когато имат проблем, а политиците не смятат за под достойнство си да настояват за по-ниски стандарти за емисиите в Брюксел.) ЕС е събрал много доказателства за корупция; през септември едно ясно мнозинство в Европейския парламент обяви Унгария за „изборна автокрация“; Комисията предложи спиране на голяма част от средствата на ЕС, отпуснати на страната; а някои европейски лидери, които обикновено защитават собствените си интереси пред размирния Парламент и неизбираемата Комисия, са уморени от това, че Унгария използва правото на вето, което все още е свещено в предполагаемия „все по-тесен съюз“.

Брюксел би трябвало да разполага с лостове за въздействие: Орбан се нуждае от европейски пари поне също толкова силно, колкото и Италия. Преди парламентарните избори през април той обсипа избирателите си с подаръци, а инфлацията в страната вече е 20%. От 2013 г. насам той превърна ниските цени на комуналните услуги в символ на загрижеността на партията си за „обикновените хора“, а във всяка сметка за комунални услуги се подчертава колко пари правителството спестява на потребителите в името на премахването на „енергийната бедност“ (въпреки това и за разлика от полските крайно десни популисти Орбан намали социалната държава, обяви бездомността за престъпление и на практика отписа долната трета от обществото). Неговото поведение в отношенията с Русия не му попречи през август да бъде принуден да отмени някои ограничения върху цените на енергията.

Но в името на единството ЕС най-вероятно ще се съгласи на лоша сделка. Будапеща създава потьомкинов [привиден] „орган за интегритет“, чиято задача е да поддържа чистотата на обществените поръчки; правните анализи показват, че в крайна сметка той се контролира от приближените на Орбан. Макар че Брюксел не може да принуди никоя държава да се присъедини към Европейската прокуратура, това би било очевидното нещо, което може да се поиска от Орбан, за да се докаже, че той има сериозни намерения да се справи с подкупите – но защо да има сериозни намерения, когато един от неговите приятели от детството, бивш монтажник на газови уредби и човек без особен предприемачески талант, сега е най-богатият бизнесмен в страната? Брюксел би могъл да поиска и повече информация за сделката с руската държавна корпорация „Росатом“ за разширяване на единствената унгарска атомна електроцентрала; от малкото, което е известно, споразумението ще постави страната в зависимост от руското финансиране и експертиза в продължение на десетилетия. Но дори и Комисията да настоява твърдо, Европейският съвет, съставен от лидерите на държавите членки, вероятно ще отстъпи поради опасения, че Унгария може да не изпълни задълженията си. Междувременно, след сериозния разрив по отношение на Украйна, Варшава и Будапеща изглежда са се помирили и отново представят единен фронт. Противно на общоприетото схващане, че центърът на тежестта на ЕС се е изместил от Париж и Берлин на изток, Варшава и Будапеща нямат обща визия отвъд вътрешния си нелиберализъм; освен него те споделят единствено безмилостната решимост да наложат вето върху някои действия на ЕС, като например въвеждането на минимален корпоративен данък. Те могат да желаят един много по-свободен – смеем да твърдим, „по-британски“ – ЕС, но не разполагат с влияние, за да принудят други държави да се присъединят към една Peripherieuropa [Периферна Европа].

В много по-голяма степен, отколкото по време на еврокризата, която беше в центъра на вниманието през последното десетилетие, бавното загниване на ЕС отвътре поставя под съмнение способността на Европа да изпълни обещанията си, дадени след края на Студената война. Лидерите на европейската визия обичаха да противопоставят американския начин за насърчаване на демокрацията – военни инвазии и големи печалби за американските компании – на европейския: да се направи членството неустоимо за съседните държави, след което политиките им да се трансформират мирно и отвътре (като същевременно се правят големи печалби за западноевропейските компании). Този вид злорадство престана преди известно време. Сърбия, която е ключова за присъединяването на държавите от Западните Балкани към ЕС, следва унгарския модел, докато Александър Вучич, друг политик, умеещ да балансира между Москва и Брюксел, укрепва властта си в страната. Въпрос на време е неубедителните резултати на съюза по отношение на разширяването да се превърнат в източник на политически конфликт.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В момента, разбира се, разломите са не само политически, но и икономически. През септември Олаф Шолц обяви нещо, което стана известно като „Doppel-Wumms“ (двоен удар, но с положителна конотация): пакет от мерки на стойност 200 милиарда евро, който да помогне на германските потребители и компании да се справят с по-високите цени на енергията. Той включва необмислени мерки като възстановяване на разходите на всички домакинства за декемврийските им сметки за газ. Пакетът се рекламира, доста странно, с химна на ФК „Ливърпул“ „You'll Never Walk Alone“ (на английски език). Държавите в по-слаба позиция смятат, че са оставени сами на себе си, и се оплакват, че мерките дават на германските фирми несправедливо предимство на единния пазар. Doppel-Wumms изглежда е още един пример за лицемерието на Германия. По време на еврокризата нейната икономика процъфтяваше, като внасяше евтин газ от една автокрация и продаваше машини и луксозни автомобили на друга; сега, когато Русия е отрязана и китайският бум може би е приключил, тя все още може да си позволи да се противопостави на европейските усилия за колективно набиране на средства (прецедент за това беше създаден по време на пандемията). Нейните нови дългове на Doppel-Wumms са скрити чрез счетоводни трикове, които някога германците биха сметнали за достойни за Гърция в края на 1990-те. Шолц, който през 2021 г. водеше изборната си кампания като един вид Меркел 2.0, е щастлив тихо да се откаже от ортодоксиите у дома, докато все още яростно се противопоставя на това, за което сънародниците му се опасяват, че ще доведе до Schuldenunion – ЕС с все по-големи дългове, в който пестеливите постоянно субсидират разточителните.

Зависимостта на Германия от руския газ беше удобното решение на Меркел на усложненията, произтичащи от нейната Energiewende – прехода към чиста енергия, обявен през 2010 г., като ядрената енергия беше внезапно извадена от употреба след катастрофата във Фукушима през 2011 г. Решението имаше и един планиран страничен ефект: то предостави на християндемократите на Меркел повече политически възможности. С един замах беше премахната основната пречка за съюзяване със Зелените, които възникнаха от протестните движения срещу ядрената енергетика през 70-те години на миналия век, и такива коалиции вече функционират безпроблемно в германските федерални провинции. Самата Energiewende остана объркана през последното десетилетие на канцлерството на Меркел. Енергийните въпроси в Германия са неразривно свързани с морализаторството. Макар че всички казват, че искат да опазват околната среда, баварците в частност няма да се примирят с изграждането на вятърни турбини в близост до домовете им. Сега основно Зелените – особено Роберт Хабек, харизматичният министър на икономиката и фактически лидер на партията – се опитват да изчистят енергийната каша, като същевременно настояват за нова „морална външна политика“ спрямо Китай. Зелените се разбунтуваха заради удължаването на живота на три атомни електроцентрали до следващата пролет, след неприлични пререкания между лидерите на Зелените и неолибералните Свободни демократи (третата и най-малка партия в „коалицията на светофара“ [според цветовете на трите партии, които участват в нея – социалдемократи, свободни демократи и зелени, бел. пр.]). Шолц използва специалните правомощия на канцлера – използвани само веднъж от Меркел и никога от Хелмут Шмидт – за да направи решението в подкрепа на ядрената енергетика задължително за правителството. Непоисканите съвети за ползите от ядрената енергия идват на запад от Рейн, където по-малките и по-безопасни реактори се изтъкват като решение на дългосрочните енергийни нужди (на неудобните въпроси за дългосрочната съдба на ядрените отпадъци се дават малко отговори). На дневен ред е дори фракингът [добиване на газ чрез подпочвени микро-взривове], считан досега за американска гадост. Хабек и Шолц се гордеят с новите сделки за втечнен природен газ с Канада и САЩ (които могат да осигурят 40% от европейския внос на газ до 2030 г.); освен това те молят Катар за доставки, но е по-малко вероятно да се изкажат за това. Въпреки глобалното пазаруване, не е изготвен дългосрочен план. Индустрии като химическата промишленост се опасяват, че икономическият им Modell Deutschland може да бъде разрушен.

Путин смята, че европейците ще се разбунтуват срещу затягането на коланите заради една далечна страна, за която не знаят нищо. Изглежда, че това е било погрешна преценка: гневът е предизвикан не толкова от необходимостта да се правят жертви за Украйна, колкото от усещането, че тежестите не се разпределят справедливо. Фон дер Лайен предложи ЕС да преговаря за цените на газа като блок. Последният ѝ опит за използване на обединена европейска покупателна способност – за закупуване на ваксини срещу Covid – даде смесени резултати. ЕС не беше особено компетентен при възлагането на обществени поръчки; вместо да празнуват европейската солидарност, националните правителства обвиняваха Брюксел за всичко, което се обърка, дори и да е било по тяхна собствена вина; продължава мистериозното криминално разследване за това как ЕС се е сдобил с ваксините (спекулира се, че то може да включва съобщения между Фон де Лайен и ръководителя на Pfizer). Теоретично държавите биха могли да сключат и дългосрочни двустранни сделки, за да намалят цените на втечнения природен газ, но това би създало нови зависимости и би рискувало да забави прехода към възобновяеми енергийни източници. Освен това ЕС обяви, че газовите и ядрените централи могат да получават зелени инвестиционни фондове. В почвата на автократичните държави има много уран и редкоземни метали; чистата енергия и чистата морална позиция не винаги вървят заедно.

Въпреки че започна със слаб мандат, фон дер Лайен засили ролята на Комисията, която постоянно намаляваше през годините на Меркел. Германия все още може да раздава пари, но дните на диктат по отношение на дълга са отминали, въпреки оплакванията на неолибералния финансов министър на страната, Кристиан Линднер от Свободните демократи, който досега е най-зле представилият се в коалицията. Междувременно Макрон продължава да мечтае за френско лидерство и слава на световната сцена; във вътрешен план, след като беше травмиран от „Gilets jaunes“ и сега се сблъсква с един до голяма степен враждебен парламент, той има малко пространство за маневриране. Неговата нова Европейска политическа общност, която включва Великобритания и блестящи примери за петролен авторитаризъм като Азербайджан, едва ли ще успее да осъществи дългогодишната му цел за европейски „стратегически суверенитет“, още повече, че зависимостта на Европа от САЩ стана болезнено очевидна по време на войната в Украйна. Париж и Берлин са отслабени, след като на няколко пъти не успяха да ангажират Путин по дипломатически път; като цяло досега ЕС не е успял да прояви морални (да не говорим за военни) хрумвания.

 

Източник

 

Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.

Pin It

Прочетете още...