Превод на статията „Кое е различното в Ислямската харта за правата на човека и Хартата за правата на човека на ООН“ бе публикуван в „Маргиналия“ на 16 октомври. Авторите са активисти на голяма ислямска правозащитна организация. Те обсъждат и дават в общи линии положителен отговор на въпроса дали е съвместимо ислямското разбиране за права на човека с приетото в западния свят след обнародването на Всеобщата декларация за правата на човека на 10 декември 1948 г.
Проф. Владимир Градев оспори тезите им в писмо до редакцията.
Това стана повод сайтът за правозащитна журналистика „Маргиналия“ да организира дебат, в който участваха проф. Владимир Градев, преподавател по философия в НБУ, доц. Михаил Иванов, преподавател по права на човека в НБУ, и д-р Ариф Абдуллах, специалист по ислямска теология.
Срещата се проведе в една от залите на Софийския университет, осигурена от проф. Нели Огнянова. Нейни студенти бяха публика на диспута.
Водещ: Емил Коен.
Маргиналия: В светлината на събитията, свързани с групировката „Ислямска държава“ и потреслите света кадри с масови убийства и зверства, осакатяване на хора, на нескончаеми потоци от бежанци, е важно да си изясним какво всъщност представлява разбирането за права на човека в исляма. Съвместимо ли е то, както твърдят авторите на текста, публикуван в „Маргиналия“, със западното разбиране за права на човека? Оправдава ли ислямското разбиране за права на човека дискриминацията, жестокостите, мъчителните убийства? Може ли в един и същ термин да има съвършено различни разбирания, стигащи до цивилизационен сблъсък?
Владимир ГРАДЕВ: Защо у нас се повдига този въпрос? Ще споделя собствената си реакция. За да отговорим,
трябва да имаме ясен критерий за правата на човека
Това е трето събитие за една година, посветено на правата на човека и исляма. Първото беше в аулата на СУ. В него участваше и д-р Абдуллах. Иранското посолство спонсорира издаването на голям брой от сп. „Съвременник“, където проф. Цветан Теофанов написа статия за аятолах Хомейни. Според мен, всичко това бе в известна степен с апологетичен и пропаганден смисъл.
Това напомня как режимът преди 1989 г. и други такива режими пропагандират правата на човека. Когато обаче твърде много започна да се говори за този проблем, за отношението между исляма и правата на човека, това поражда тревога. Както бе казал Ал Халач, ние сме седнали върху безкрайно море от тъга. Всеки ден има случаи, които ни изпълват с огромна тъга.Ще дам пример със случая на Мириям Ибрахим – млада жена, осъдена на смърт в Судан за вероотстъпничество. Омъжена е за християнин. Според Шериата е осъдена за прелюбодейство на 100 удара с камшик и за вероотстъпничество – на обесване. Тази история потресе света. Единствено мобилизирането на световната общност успя да я освободи.
Друг случай – с Ася Биби, бедна пакистанска селянка, християнка. Един ден на кладенеца се скарва с други жени-мюсюлманки. Каква е свадата, трудно може да се каже. След 5 дни ходжата я разобличава – отива в пакистанската полиция и свидетелства срещу нея, че по време на тази свада тя е обидила Пророка Мохамед. Резултат – Ася е била осъдена на смърт. Пакистанският апелативен съд потвърди тази седмица нейното смъртно наказание.
Трети случай – с Рейхани Джабари, която в събота (25 октомври, бел. ред.) беше обесена в Техеран. Тя беше на 26 години. Казва, че на 17-18-годишна възраст се е опитал да я изнасили 55-годишен мъж. Не знаем каква е историята, но тя го убива. Съдът приема, че тя е изкусителката и прелъстителката и я осъжда на смърт чрез обесване. Четем, че синът на жертвата е бутнал столчето при обесването. Затова майката на Рейхани говори за безкрайното море от тъга.
Случаите с тези три жени ни вълнуват преди всичко като правозащитници. Не можем да сме безразлични. Те вълнуват всички хора с добра воля и поставят въпроса за наличието на световна универсална религия на спасението, защото всички мюсюлмани се събират в Мека, всички спазват едни обичаи.
В статията се посочва, че такива примери са плод на племенни, политически и културни различия. Аз мисля, че в случая имаме продължение (перифразирам Клаузевиц[1]) на политиката с други средства. Имаме идеологическо обосноваване и реакция срещу тези болезнени трудни въпроси. Нека да ги изчистим. Това са дискусионни въпроси. Има различни интерпретации, има и премълчаване.
Често пъти нищо не се казва за отношението към друговерците и вероотстъпниците. Ние можем да бъдем толерантни към всички форми на живот. Това е принципът. Няма защо да се бъркаме в това кой в какво вярва и как живее своя живот.
Но можем ли да бъдем толерантни към нетолерантността, към насилието?
Имаме насилие там, където определена група хора са изключени по верски, морални или други съображения.
Има ли такива случаи в исляма? Приема ли го той? Авторите на тази статия казват: „Оставете ни да разрешаваме тези въпроси по своему, не налагайте секуларния подход“. Но по отношение на правата на човека какъв друг да бъде подходът, освен секуларен, защото той обединява всички хора?! Нека видим вътре в самия ислям отношението към „Ислямската държава“ и всички туморни новообрузания и как се бори с тях ислямският свят.
Маргиналия: Ако се вгледаме в историята на религиите, включително в историята на християнството, ще намерим ужасяващи примери на жестокост, на погазване на всякакви права, на поднасяне в жертва на хора, които не споделят господстващите религиозни ценности.
Владимир ГРАДЕВ: Старият завет е изпълнен с кървави сцени. Историята на християнството е изпълнена с инквизиция. Мобилизирането на правата на човека се ражда, за да се бори с тях. Последната голяма екзекуция в Западна Европа се случва през 1552 г. и е заповядана от Жан Калвин, когато екзекутират Мигел Сервет. След това в Европа – чак до наши дни – има само две смъртни присъди за ерес, вероотстъпничество. Можем да дадем много примери. По време на комунизма даваха примери от вида „Вие защо биете негрите?“. Причината винаги трябваше да е у другите. Нека да обсъдим и въпросите за отношението към вероотстъпничеството, към другомислещия.
Михаил ИВАНОВ: Поздравявам „Маргиналия“, че публикува този текст, макар че с много неща в него не съм съгласен. Важното е, че той продължава диалога, който започна у нас на тема „Ислямът и правата на човека“. Не случайно Главното мюфтийство в дните на Мохамед през пролетта организира дискусия. На нея с голямо удоволствие слушах словата на Цветан Теофанов и на Ариф Абдуллах. Изключително важно е, че диалогът започна и сега ние го продължаваме.
Ние сме потиснати от насилието в света през последните 10-20 години. Не бих казал, че то се извършва само от хора, които декларират, че го правят в името на исляма. Но не можем да не си задаваме въпросите, свързани със събитията в Близкия изток (в Сирия и Ирак), където виждаме много жестока война. „Ислямска държава“ носи знамето на Исляма и знака на Мохамед. От другата страна са другите, противниците, включително и мюсюлмани. Тези примери навяват тъга, но има и случаи, които всяват оптимизъм.
Ще дам пример, съвсем различен от тези, които бяха приведени – с Малала Юсуфзай, която получи Нобелова награда за мир. Това е пакистанско момиче. От много малка, следвайки примера на своя баща, се бори за правата на момичетата мюсюлманки да учат. Дълбоко религиозна е, както и майка ѝ. В първото знамение, което е получил Мохамед, се казва: „Чети, чети, чети…“. Това е дадено в Корана. Тоест според Корана Мохамед (и Аллах, който му дава тези знамения), смята, че както мъжете, така и жените, трябва да се образоват. Това е първото. Но талибаните не са съгласни и, развявайки „знамето на исляма“, решават да я убият. Тя като по чудо оцелява. Оттук нататък е посветила своя живот, заедно с баща си, със семейството си и близки хора, на образованието на всички деца по света.
„Маргиналия“ постави темата „Съвместими ли са правата на човека и исляма със западното разбиране“, но според мен тази формулировка не е най-правилната. Как разбираме правата на човека в исляма? Можем да се върнем в годините след Втората световна война, когато се поставят основите, когато започва да се универсализира западното разбиране за правата на човека в рамките на ООН чрез Хартата за правата на човека. Първият елемент на Хартата е Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН на 10 декември 1948 г. Тогава само една държава, където мюсюлманите са мнозинство – Саудитска Арабия, се въздържа при гласуването. Останалите – Афганистан, Египет, Пакистан, Сирия, Турция, Иран и Ирак, гласуват за приемането ѝ, а представителите на Пакистан, Египет и Иран дори вземат много активно участие при формулирането на текстовете.
Ето откъде тръгваме след Втората световна война, когато се поставя въпросът за универсалния характер на правата на човека. Днес този универсализъм вече се оспорва в много голяма степен от автори, които са убедени и вярващи мюсюлмани. Има огромна литература. Преподавам „Права на човека“ в някои ВУЗ-ове. Аз не съм специалист в областта на исляма, но се принудих да навляза във връзката между правата на човека и исляма. Видях няколко подхода между авторите.
Има автори, които казват, че ислямът и правата на човека са несъвместими. Това не са мюсюлмани.
Има друг подход, при него авторите казват, че
духът на западното разбиране на правата на човека е в съгласие с ислямското разбиране на същите
Има и автори с мюсюлмански произход, които смятат, че нещата са съвместими в много голяма степен. Има защитена дисертация от Машууд Бадерин, който работи във Великобритания. Той издаде книгата „Международните човешки права и Ислямския закон“, където направи сравнителен анализ между текстовете от основните инструменти по правата на човека и доктрината на исляма.
От една страна, това е в чисто концептуален план. От друга страна, има проблем за приложението на ислямските разбирания за права на човека и самите тези разбирания: как в различните държави, където мюсюлманите са мнозинство, прилагат на практика някои норми на исляма. Темата е много обширна и е трудно да бъде обхваната. Моето лично мнение е, че вече е изживяна една илюзия в ООН след Втората световна война, че правата на човека, както са формулирани в Хартата, са всеобщи и еднакво приемливи в целия свят. Голяма част от човечеството се присъедини към това разбиране. Тук се включват и много държави от Африка и Азия. От своя страна, европейските традиции се основават на християнството, на античността, а по-нататък са доразвити от школите на рационалистите, либералите и социалните философи.
Мисля, че разбирането за правата на човека в рамките на исляма е съвместимо, без да се припокрива, с онова, което представлява днешната концепция за правата на човека в рамките на ООН, в рамките на Съвета на Европа и други международни организации.
Ариф АБДУЛЛАХ: Преди няколко месеца говорихме в Софийския университет по темата на това обсъждане – правата на човека в исляма. За едни хора ислямът най-добре установява човешките права, а за други те са несъвместими с тази религия. Тази тема се разглежда както контекстуално, така и нормативно. Полемиките произлизат от това, че
невинаги действията и поведението на мюсюлманите са идентични с нормативните учения на исляма
Много често действията на мюсюлманите, а и на религиозните хора като цяло, си противоречат с нормативните текстове и догми.
Има две големи универсално установени ядра, които можем да използваме като базов критерий, към който да поставим определени проблеми в исляма, свързани с човешките права. Първото ядро е свободата, а второто – достойнството на човека.
Според мен правилният подход за установяване доколко ислямът и всяка друга религия или идеология зачитат човешките права е да бъде анализирана концепцията за свободата и човешкото достойнство на тези религии и идеологии. Всичко друго остава обстоятелствено, контекстуално и т.н.
Да се опитаме да проследим концепцията за свобода в исляма. Франц Роузентал (1914-2003) в своя голям труд от 1960 г. „Мюсюлманското понятие за свобода“ разглежда въпроса има ли свобода в ислямската религия. Той достига до извода, че в текста на Корана никъде не съществува арабското съществително „хуррийа“, което значи „свобода“. Такава дума в Корана няма. Има обаче коренна морфема – „х-р-р“ на арабски, която означава „физическа или социална свобода,“ или „освобождаване от недостатъци и дефекти в себе си“. В Корана се говори за „тахрир“ – „освобождаване“, процесът за освобождаване на роби в исторически план. Коранът налага няколко наказателни аспекта, при които за изкупление на греха се изисква да бъде освободен роб. Следователно този физически и социален аспект на свободата и робството заляга още от самото начало в Корана.
Нещата не спират тук. Отвъд това Коранът говори за интелектуална и спиритуална или метафизична свобода, която се изразява със страдателното причастие „мухаррар“ – „освободен“. В контекста на обет, даден от съпругата на Имран – майката на Мерием, Дева Мария – тя казва: „Господи, посветих на Теб това, което е в моята утроба, за да бъде освободено“, т.е. посвещавам това дете, за да бъде свободно, служейки на Теб, Господи. В българския превод виждаме, че страдателното причастие „мухаррар“, т.е. „освободен“ е трансформирано в глаголна конструкция – „за да служи на теб“, която синтактически функционира като аргументно обстоятелствено изречение. Този превод, който не е базиран на коренната морфема „освобождавам“, е интересен и може да бъде разбран като метонимия, която изразява резултата от действието, което го обуславя, т.е. „за да служи на теб“ и по този начин „да бъде свободно“. Следователно
Коранът нормативно говори за интелектуална и за физическа свобода
Учените достигат до извода, че дори интелектуалната свобода, която Коранът подчертава, е много по-важна от физическата, тъй като при интелектуалното робство се поробва не само мисълта, но и душевността на човека. Затова във важен исторически момент на мединското мултирелигиозно общество, Коранът недвусмислено заявява: „Няма принуда в религията. Истината е явна и заблудата е явна. Който отхвърли Сатаната и се обвърже за въжето на Бога, това е най-здравата връзка“. Целият род на принудата е отхвърлен на фона на три ярки дихотомии: „свобода-принуда“, „напътствие-заблуда“ и „Бог и сатана“. Ако ги разгледаме диалектически, ще видим, че свободата, напътствието и Бог са взаимно свързани и се противопоставят на принудата, заблудата и Сатаната.
Историческият контекст и поводът за низпославане на гореспоменатия кораничен текст отново застават в конфликт с идеята за принуда и утвърждават свободата. Децата на някои предислямски араби в Медина умирали в ранна възраст. Суеверните им родители вярвали, че децата ще живеят, ако бъдат поверени на юдейски семейства. Но след като идва ислямът в Медина и родителите го приемат, а децата остават в юдейските семейства, някои родители искат да ги върнат с принуда към исляма. Тогава Коранът казва: „Няма принуда в религията“, т.е. вие нямате право да заставите дори вашите собствени деца да приемат исляма, за да се върнат при вас. Следователно Коранът говори за целесъобразно мотивирана свобода, която се добива чрез дистанцирането на личността от егоцентризма.
Нека проследим накратко и кораничната антропология върху достойнството на човека, което се разглежда универсално, извън рамката на религиозната принадлежност. Според Корана човекът е сътворен от Бога в най-превъзходна форма; сътворен е пряко от Бога и носи в себе си дух, вдъхнат от Него, което го превръща в интелектуалното чудо на Бога. Всичко това показва, че човекът е ценен космос, чието достойнство не трябва да бъде ограничавано от определена принадлежност.
В Библията – „Битие“, глава първа, стихове 26, 27 и до края на тази глава – също се говори, че Бог е създал човека по Негово подобие. Тома Аквински ни казва, че подобието между Бог и човек прозира в интелектуалното чудо на човека.
Това е достойнството на човека, зачетено и потвърдено от Корана. Следователно, според Корана, ние имаме доста добри
основания да положим човешките права върху тези две основи – свобода и достойнство,
и да приемем тези два фундамента като критерий за всяко нещо, което е обстоятелствено или периферно.
Ала, вън от нормативните учения на исляма, на практика никой не би отрекъл, че съществуват издевателства. Бяха цитирани три случая. Те са много повече, стотици са случаите на дивашко отношение към жени и деца. Но те са контекстуални и са резултат от културната трансформация на исляма в различните мюсюлмански общества. Да вземем Йордания, където съм живял осем години. Там няма случаи съдилищата да налагат убиване на хора при вероотстъпничество и прелюбодеяние. Няма такива неща нито в Ливан, нито в Турция, както и в много други мюсюлмански държави. Следователно говорим за контекст.
Да вземем жената – в един културен контекст тя е в ретроградна позиция. През 2011 г. десетки жени в Саудитска Арабия бяха вкарани в затвора, защото били заловени да шофират. Докато в САЩ и във Великобритания можете да видите жени мюсюлманки, които не само шофират, но се изявяват като големи майстори зад волана. Това е факт и в Турция, Йордания, Ливан и много други места по света.
Или, ако говорим за образованието, ще видим, че в Пакистан, Нигерия, западното образование („бокохарам“[2]) е забранено. Образованието се ограничава по религиозен признак – който учи на Запад, той е неверник. В друг контекст – в САЩ, във Великобритания, в Оксфорд, в Кембридж, в Харвард – в катедрите има жени дори със забрадки, които преподават исляма. А през 2008 г. Амина Уадут, не само че проведе петъчната религиозна проповед в Оксфорд, но поведе и мъжете в молитвата. Това са факти.
Така е и с изкуството. В определен контекст в исляма то е отречено напълно, в друг е критерий за цивилизованост. Всички сме свидетели какво се случи през месец април тази година с песента Happy на американския продуцент и изпълнител Фарел Уилямс. Британската организация „Анонимните“ монтира върху тази песен много интересен сюжет. Всичките персонажи вътре са мюсюлмани, различни по пол, професионални занимания, някои от тях със силно изразен религиозен статус, други по-малко, но всички те танцуват, изразявайки своето щастие. По едно време в клипа се появява и деканът на факултета за ислямски изследвания в Кембридж – проф. Тимъти Уинтър, който прие исляма и сега се казва проф. Абдул Хаким.
Появявайки се в средата на клипа, той първоначално гледа доста осъдително, но в един момент, безмълвно, ала с лека усмивка повдига парче от кашон – „Ай ем хепи“[3], на фона на кораничния текст „Слава на Бога“. Този клип предизвика изключително големи дебати в Британската асоциация за ислямски изследвания, на която съм член. Участвах лично в този дебат два месеца, изяснявайки дали този клип унижава мюсюлманите, или не. Произнесоха се големи професори. Едни приемат, че клипът уронва престижа на исляма, други го приемат като свобода на изразяване. А според информационния бюлетин на 21 май на Би Би Си, техеранската полиция е арестувала група младежи и девойки – студенти, които танцували в Техеран на фона на този клип. Техеранската полиция определи клипа за „вулгарен, накърняващ общественото целомъдрие“.
Следователно говорим за контекстуални различия. Ако направим добър анализ на ислямската текстова нормативна база, ще видим, че там нещата са различни. Според мен, ако трябва да вкараме правата на човека в една атрибутивна конструкция с прилагателното „ислямски“, трябва да си служим с нормативните текстове. Ако не – трябва да говорим за правата на мюсюлманите в Афганистан, в Америка, в България, в Нигерия и т.н.
Маргиналия: От една страна имаме теологично на висок стил разбиране за права на човека, търсещо и намиращо източника на тези права в свещените текстове. От друга страна има нормативна система на традиционното право. Тази система се нарича Шериат. В някои страни тя действа задължително, в други – не. Примерите, които проф. Градев даде, засягаха приложението на някои норми на Шериата.
Бих искал да чуя мненията ви за шериатското тълкуване на правата на жените, на правото на свобода на изразяване (нали помните датските карикатури срещу Мохамед[4]?) и др. Как тези норми се съотнасят с теологическите схващания на ислямските учени, които могат да намерят много общо със западното разбиране за правата на човека? Има Декларация за правата на човека от Кайро, в която, ако се премахне думата „ислямски“, човек ще прочете универсален правозащитен документ.
Михаил ИВАНОВ: Не е точно така. Някои от правата, прогласени в тази декларация, са валидни само за мюсюлмани.
Владимир ГРАДЕВ: Когато в католическата църква искат да направят някого светец, е имало „адвокат на дявола“, който винаги казвал обратното и търсел лошото. Аз не съм специалист по Корана. Ал Багдади[5] казва: „Няма принуда, има подчинение на истината“. По този начин той обяснява своето поведение. Но и Вие, г-н Абдуллах, по този начин казвате, че ислямът е религия преди всичко на мира. Никой не се съмнява в това.
Има различни процеси – политически, икономически, демографски, на глобализация. Има рязко нарастване на броя на хората, населяващи ислямския свят – около 10 пъти за последните 70 години. Има концентрирано богатство у определен кръг хора – 200 семейства в ислямските държави държат огромни богатства. Има и стремеж и тенденция този свят (тук виждам смисъла на нашия разговор) да се превръща в новообразувание, тумор, какъвто е „Ислямска държава“, какъвто е и радикалният фундаментализъм, но не е производен на исляма, който Вие ни представихте и който започва от Пратеника. Върховете на ислямската цивилизация през Средновековието и много други примери несъмнено са причина за успеха на исляма в общества като Индия, където носят нови за времето си порядки, освобождават хората, премахват кастите.
Днес имаме идеологизиране на религията, използването ѝ от хора като Ал Багдади и други за политически цели. Има много страни, където Шериатът е приет като закон. В Судан, Пакистан и Иран той е приет като наказателно право. Притесняват ме случаи, с които всички трябва да се борим. Коранът казва: „Човешкият живот трябва да бъде преди всичко защитен“. Има обаче случаи на друговерство и вероотстъпничество – такфир.
Притеснява ме, че от страна на самия ислям при такива случаи не се прави необходимото. Няма да видим мобилизирането на милиони хора в ислямския свят, за да спасят Мириям Ибрахим. Никой не споменава за нея. Никой не споменава за Ася Биби. Ако някой спомене, веднага го убиват. Свидетели сме на неловко премълчаване. Смути ме, че 120 мюфтии пишат на Ал Багдади като на равен, вместо да му пишат: „Самозванецо, изключваме те, защото се правиш на велик халиф и т.н.“. Те казват: „Няма джихад срещу мюсюлманите“. Това е подписано и от нашия Главен мюфтия. И нито дума за немюсюлманите! А има йезиди и християни, които са подложени на страшни преследвания. Това ме притеснява. Иначе всеки е свободен, всеки има вярата, има права на човека, които трябва да се защитават. Но съществува мълчание и неспособност за очистване на този чисто идеологически и политически тумор, който се появява и който се пълни с религиозно съдържание.
Ариф АБДУЛЛАХ: Обединяваме се около идеята за красотата…
Никой сериозен учен не се съгласява с Ал Багдади
Владимир ГРАДЕВ: Но и никой не го заклеймява!
Ариф АБДУЛЛАХ: Те, имам предвид следовниците на „Ислямска държава“, прилагат изключително грешна методология. Сглобяват текстове, което е опасно. Вземат неавтентичен текст, извън Корана: „Изпратен съм с меч“ и го прикрепят към кораничничен текст: „Ние те изпратихме, Мохамед, за да бъдеш милост за световете“. Получава се: „Изпратихме те с меч, за да бъдеш милост за световете“. Как се дарява милост с меч? Методологията е изключително погрешна. Затова съм съгласен с проф. Градев, че когато религията започне да става идеология или с нея започне да се преследва политическа кауза, тогава не говорим за етично, духовно богатство и наследство, в което можем да си контактуваме постоянно и да се възползваме, като всеки може да бъде извор на вдъхновение за другия.
За ислямската парадигма на отношение към евреите и християните много се е говорило. Думата, която се употребява в Корана за отношението към евреите и християните, е „бир“. Тази дума Коранът употребява, за да изрази отношението на децата към родителите. В думата „бир“ не може да бъде заложен двоен стандарт, нито фалшива дипломация, нито лицемерие. И точно тази дума е употребил Коранът за отношението към евреите и християните, „теберрухум“. Следователно Коранът не възбранява на мюсюлманите да се отнасяте с „бир“, с пълна искреност и любов към евреите и християните, ако те не убиват мюсюлманите и не ги прогонват от родните им домове. Прогонването от домовете и убиването са единствените два критерия, когато на мюсюлманина му е дадено право да се самозащити. Във всички останали случаи той няма право да вдига ръка срещу човек.
За Ал Багдади съм съгласен, че трябва да бъде обвинен, но какво да правим, когато в исляма нямаме Папа, както е в католицизма.
Владимир ГРАДЕВ: Та това са 120 мюфтии, които могат да го критикуват, а те му казват „докторе“ и говорят с него като с равен!
Михаил ИВАНОВ: Няма нищо общо с Шериата това да убиеш пленник, когато се предаде. Това е кощунство! Това е абсолютно забранено в Корана. А днес виждаме как обезглавяват пленени журналисти. Тези, които го извършват, не са хора, които следват Корана и исляма. Затова сега държави с преобладаващо мюсюлманско население водят война срещу „Ислямска държава“. Една от тях е Саудитска Арабия.
Отново припомням примера с момичето, спечелило Нобеловата награда.
Едно мюсюлманско момиче с книга е много по-силно от един танк срещу „Ислямска държава“
Владимир ГРАДЕВ: Каква е опасността? Този, който е увлечен от идеологията на Ал Багдади, вижда другите мюсюлмански държави, които влизат във войната срещу него, като врагове. Казват му: „Ти трябва да се отцепиш от този свят. Те са агенти на американския империализъм и национализъм“. Той се надъхва, получава собствената си идентичност, а това води до факта, че няма рязко разобличаване на Ал Багдади като самозванец от абсолютно всички. Естествено е, че 1, 2 млрд. души по света не режат глави. Естествено е, че това се практикува като терор на ужаса. По същия начин едно време и болшевиките са взели властта.
Михаил ИВАНОВ: И в Германия, когато Хитлер идва на власт, той включва в своята пропаганда религията.
Имаме много примери в историята, когато при една тоталитарна система никой не се обажда. Част от хората са увлечени по тоталитарната идеология – примера с Германия, другата част ги е страх.
Във връзка с това, което става в Сирия и Ирак, с това, което вършат силите на „Ислямска държава“, нашето мюфтийство излезе с остра осъдителна декларация, публикувана е на техния сайт.
Владимир ГРАДЕВ: Това може ли да ни направи спокойни? Колко от мюсюлманите влизат в сайта? Днес младежът не знае какво прави „чичо Хасан“, който се намира до него, но знае какво става във фейсбук, в Англия, Пакистан и т.н. Живеем в глобално общество с универсални проблеми. Съмнявам се, че младите хора християни влизат често в сайта на Светия Синод, както и предполагам, че младите мюсюлмани в България не прекарват времето си, четейки официалния сайт на Главното мюфтийство.
Михаил ИВАНОВ: Това, че нашите медии не дадоха гласност на тази декларация, е проблем на медиите. Иначе тя щеше да стигне до онези млади хора – мюсюлмани и християни, които не отварят сайта на мюфтийството. Всички ние се притесняваме, че някой мюсюлманин (както Вие образно го нарекохте „чичо Хасан“) може да се увлече по идеологията на „Ислямска държава“. У нас има християни, които развяват знамето на православието, носят кръста.
В името на Христос са загинали твърде много хора и никой не е гарантирал, че няма да продължат да загиват
Но въпросите за сигурността на нашата държава и за сигурността на отделните хора у нас са въпроси на системата ни за сигурност.
Искам да се обърна към д-р Абдуллах. Както аз съм учил съвременната концепция за правата на човека в западното ѝ разбиране, ключовите думи са две – свобода и достойнство, но има и ключов израз – „еднакъв начин“. Според западната концепция правата на човека се отнасят по еднакъв начин към всички хора. Но дали правата на човека в исляма се разбират така? В декларацията от Кайро от 1990 г., приета от организацията „Ислямска конференция“, се съдържа принципът за недискриминация, но той се отнася за мъжете и за вярващите мюсюлмани.
Но според схващането на правата на човека в исляма, за разлика от западното разбиране, правата на мъжете и на жените не са еднакви. Пред Аллах мъжете и жените са равнопоставени и по еднакъв начин ще получат това, което се обещава на заслужилите в Рая. Но не е така, ако разгледаме организацията на живота в семейството и сред общността, там жените са поставени под мъжете.
Многобройни текстове показват това – включително в наследственото право. „Аз поставям – казва Аллах – мъжа една степен по-високо от жената“.
Аргументацията е, че мъжът организира живота в семейството, че трябва да се грижи за всичките жени. Това е резултат и от характера на обществото по времето, когато много мъже загиват на война и жените им остават вдовици. Мъжът следва да се грижи и за сираците, така че неговите материални възможности трябва да са по-големи.
Словото на Аллах е абсолютно във времето. Свещените книги, създадени от Аллах чрез Пророка и чрез Архангел Гавраил, са вечни и неизменни. Това също е казано в Корана.
Друга важна разлика между западното разбиране за правата на човека и това на Исляма е свързана с отношението към държавата. Примерът на Пророка Мохамед и на халифите, които идват непосредствено след него, показва обединяване на духовния вожд (пратеник, който общува с Всевишния) и онзи, който е военен вожд, политически ръководител и върховен съдия.
Големият въпрос е за отделянето на религията от държавата. Понеже проф. Градев спомена в началото на разговора думата „секуларизъм“, бих искал да поговорим повече за това.
Бях силно изненадан, когато тръгнах да търся как е решен този въпрос в юдаизма. Законите на юдаизма се дават в Петокнижието[6]. Това е свещена книга – законите на Мойсей, които са дадени на Мойсей от Господа и които могат да се намерят в Стария завет. Тази част на Стария завет е дословен превод от иврит. Там видях твърде много наказания, каквито има и в исляма. И там прелюбодейците трябва да бъдат пребити с камъни. Има наказание пребиване с камъни за онзи син, който посегне на баща си и на майка си. Там също е забранено лихварството, но само между юдеи, допуска се лихварство към другите. Има и бой с камшици, но Господ нарежда да се ограничат до 40, за да не се получат трайни повреди на самия човек.
Сега мнозинството от гражданите на Израел са юдеи. Би могло да се смята, че там трябва да се съди по Мойсеевите закони. Но разделението между религия и държава в Израел по модела на западните демокрации не позволява това. Бих искал с Ваша помощ да изясним тези въпроси.
До разделянето на религията от държавата не се е стигнало толкова просто, но то има корени в християнството и в юдаизма. От Мойсеевите закони се вижда, че политическата власт е на Мойсей, а от друга страна по нареждане на Господа той казва: „Аарон и неговото потомство ще бъдат мои свещенослужители“. Съдиите също се отделят. По-нататък се казва: „Изберете си царе“. Имаме разделение.
Християнството приема голяма част от Мойсеевите закони. Христос изрично се изказва за онези случаи, когато внася промяна. Той казва: „Който не е съгрешил, първият да хвърли камък срещу блудницата“. По този начин ликвидира пребиването с камъни. Казва също: „Казано е в стария закон „око за око, зъб за зъб“, аз пък ви казвам „ако ви ударят по едната страна, обърни си и другата“. Христос казва още нещо много важно: „Отдай кесаревото кесарю, а Божието Богу“.
Смятам, че трябва да си изясняваме тези въпроси.
Не може всичко по отношение на правата на човека в исляма да съвсем същото като в западната правозащитна традиция
Целесъобразно е да се проведе и второ обсъждане по конкретните теми.
Има две ислямски декларации за правата на човека, които аз познавам – тази от 1990 г. от Кайро, приета с консенсус от всички ислямски държави и поради това с много голяма институционална сила, а другата е на Ислямския съвет от 1981 г. И двете в някои текстове споменават Шариата, но не във всички. Къде не го споменават? При социално-икономическите права имаме пълно припокриване. Социално-икономическите права в исляма са кодифицирани още по времето, когато е създаван Коранът.
Владимир ГРАДЕВ: Това, което каза г-н Михаил Иванов, е интересно и важно. Действително трябва да знаем малко повече историята.
Очевидно е, че Старият завет не може да бъде приложен за държавата Израел, но не може да бъде приложен и в една религиозно организирана държава, защото в юдейството има т.нар. „Талмуд“ (устна Тора), в който всички положения от Стария завет, включително и тези закони, са въпрос на тълкуване 2000 години.
Михаил ИВАНОВ: Същото е в християнството, където има вселенски събори, които кодифицират вероучението. Същото е и в исляма, където следват хадисите[7], а след това идва една дълга традиция на мюсюлманските богослови, които разсъждават и оглеждат цялостната система.
Маргиналия: Г-н Абдуллах, бихте ли засегнали въпросите за дискриминацията към жените в Шериата, за необичайните наказания, които се практикуват, и доколко са съвместими с теоретичната концепция за права на човека в исляма?
Ариф АБДУЛЛАХ: Езиковото значение на думата „Шериат“ означава „път към водоизточник“, а терминологичното ѝ значение общо казано се разбира като „Ислямско право“, чиито нормативни източници са единайсет, а не единствено Коранът. Затова, когато говорим за Корана и автентичната Сунна[8], ние говорим за ясна нормативна база, в която няма проблем. Останалите девет източника на Шериата не са обект на пълно съгласие между учените. Реформата тече. Всичко, което казвате, учените хора го чуват и се опитват да правят реформи. Наскоро Световният институт за ислямски интелект в САЩ публикува добър труд за реформацията на Ислямското право. Но тази реформация не е насочена в Корана и автентичната Сунна, а в останалите източници. Един от тези източници са предислямските правни постановления, низпослани на пратениците преди пратеника Мохамед, мир нему и на всички Божии пратеници. Тези постановления оформят поредното дискусионно поле сред ислямските прависти, които се опитват да уточнят до каква степен подобни постановления могат да бъдат приети за нормативен източник в ислямското право. Дебатът е мотивиран от това, че според Исляма всички пратеници са братя, изпратени от Аллах с една и съща религия, но с различни законодателства, като най-близкият до пророка Мохамед в земния и отвъдния живот е Иса[9], синът на Мерием.
Затова необичайните наказания, за които ме питате, не се практикуват почти никъде по света, освен в 2-3 държави
Виждате, че в държави като Египет, Йордания и други, макар че определени части от закона са базирани на Шериата, няма убийство заради вероотстъпничество, няма случаи на убийства с камъни за прелюбодеяние. Немалко влияние върху Шериата оказват и някои средновековни теории, каквато е теорията за анулиране на правни текстове с по-късни.
Михаил ИВАНОВ: Това анулиране е трудно за разбиране.
Ариф АБДУЛЛАХ: Това е терминът „насх“, който започва да намира приложение след смъртта на Пратеника. Популярен е изразът „знамението на меча“. Това е опасен израз, който се появява 300-400 години след смъртта на Пратеника. Според някои тълкуватели, кораничните текстове, кодирани с израза „знамението на меча“ анулират стотици правни текстове, в това число и морално-етичния модел на отношение към немюсюлманите. Това прекомерно приложение на тази теория е неприемливо, тъй като противоречи на основни принципи в исляма и на нравствения пример на пратеника Мохамед. Но тази теория започва да се разклаща изцяло. Появиха се доста изследвания, които я определят за невалидна, защото, ако трябва да се анулира текст в Корана, това би трябвало да е станало по времето на Пратеника. А ние нямаме абсолютно никаква автентична информация от него, в която той заявява, че определен кораничен текст е анулиран с друг.
Владимир ГРАДЕВ: А може ли малкият джихад да бъде отменен по същата логика? Да има мир, да има запазване на човешкия живот? В едно свое интервю Вие казвате, че джихад не е свещена война, че това е борба за достойна цел. Би ли могло за това, което се е случвало като добро в Средновековеието, днес да се каже, че това е, което е разбирал Пратеникът. Може ли да се каже: „Престанете да прилагате този джихад! Това е против волята на Аллаха!“?
Ще дам пример за интерпретациите. Ние знаем много добре, че до известна степен въпросът за забраждането на жените е възприет от Карана от християнската традиция. Апостол Павел казва в едно свое послание: „Жените в църквата да бъдат забрадени“. Оттук това взема и Коранът. След това християнството чете казаното от Апостол Павел като предписание за личното поведение. И днес в църквите не пускат хора по къси панталони, защото не са прилично облечени. Това се възприема днес като изискване за прилично облекло, но само дотолкова.
В Корана промяна няма. Ще има само тълкуване относно приложението – колко да е дебело покривалото, какво точно да покрива и т.н. Голямото предизвикателство днес е, че има 6226 постановки в Корана и сред тях има само 6 по-сурови от вида на тези като за меча. За това, което се случва днес, трябва да има едно мобилизиране, за да се премахне този идеологически елемент, който днес съществува. Затова е моята тревога, защото, когато за толкова много младежи има възможност за социална реализация, за собствена идентичност, има една идеология, която се свързва с преизобретяване на традицията, каквато е в радикалния фундаментализъм. Този тумор трябва да се изчисти, а иначе всеки да живее със своята идеология и своето достойнство пред Бога.
Ариф АБДУЛЛАХ: Мисля, че няма нужда малкият джихад да бъде заменян. В Корана той не се мотивира чрез религиозен признак. Той е мотивиран с правото на самозащита при гнет, убийство или прогонване от родната земя. Това се разбира от морфологичната форма на императива за сражаване. Кораничното съдържание е изразено във формата на буквен знак, който трябва да се анализира лексикално, морфологически, синтактически и т.н. След повече от тринайсет години религиозни гонения и убийства срещу мюсюлманите в Мека, на тях им се позволява в мултикултурното, мединско общество да се защитят: „На онези, срещу които е обявена война, им се позволи [да воюват], защото бяха угнетени; Аллах има сила да им помогне, онези, които бяха прокудени от техните домове без право, само защото казват: „Аллах е нашият Господ!“ И ако Аллах не отблъскваше едни хора с други, щяха да бъдат разрушени и манастирите, и църквите, и синагогите, и джамиите, където името на Аллах се споменава много. Аллах ще подкрепи онези, които Го подкрепят. Аллах е всесилен, всемогъщ.“
В Корана не става въпрос за налагане на определено вероизповедание. По-скоро става въпрос за обединение на различните вероизповедания, за да се отблъснат гнетът, убийствата и прогонването от родните домове без право. Значи говорим за междурелигиозна защита, да се обединят всички представители на вероизповеданията и да сложат край на социалния гнет. Това е в Корана.
Владимир ГРАДЕВ: Дай, Боже! Това го направи папа Йоан Павел Втори, когато след 11 септември 2001 – през януари, събра всички религии, включително и мюсюлмани на молитва за мир. Надявам се, че в Кайро, Истанбул или на друго място ще се съберат всички религии в някоя хубава джамия, за да се помолят заедно за мир, което ще бъде най-добрият религиозен отговор.
Материал на сайта „Маргиналия“
[1] Клаузевиц, голям германски военен теоретик, е казал, че войната е продължение на политиката с други средства, бел. ред.
[2] В превод това означава „забрана на западното образование“, бел. ред.
[3] На български: „Аз съм щастлив“, бел. ред.
[4] През 2005 г. в един датски вестник бяха публикувани карикатури на Пророка Мохамед и това предизвика много бурна реакция на гняв в много мюсюлмански страни и сред мюсюлманските малцинства в Европа, бел. ред.
[5] Абу Бакр Ал Багдади е водачът на движението „Ислямска държава в Сирия и Ирак“, бел. ред.
[6] Първите пет книги на Стария завет, общи за юдеи и християни, в юдаизма се наричат Тора, бел. ред.
[7] Хадиси са предавани от поколение на поколение изказвания на Пророка Мохамед, които обаче не са влезли в текста на Корана, бел. ред.
[8] Сунна е мюсюлманското свещено предание, излагащо примери от живота на Пророка Мохамед като образец и ръководство за цялата мюсюлманска община (т.е. т.н. умма) и за всеки мюсюлманин. Сунната е вторият след Корана източник на традиционното ислямско право, бел ред.
[9] Иса е името, с което в Корана се нарича Иисус Христос, бел. ред.
