Pin It

(Защо религиозната идентичност не е съдба)

Поредица
„Ислямът и модерността“

Ислямът в Европа от Тимъти Гартън Аш.

Просветителски фундаментализъм или нов расизъм? от Паскал Брукнер.

Идентичност и миграция от Франсис Фукуяма.

Сблъсъкът на цивилизациите – реалност или медиен мит? от Златко Енев

Европеизация, а не ислямизация от Басам Тиби.

Какъв сблъсък на цивилизациите? от Амартия Сен

Сблъсъкът на исляма с модерността от Франсис Фукуяма

Коран, свобода на словото и европейски ценности от Гелийн Молир

Нека престанем да говорим за религия! от Оливие Роа.

Нито „борба“, нито „диалог“ на културите от Оливие Роа

Възходът на мюсюлманските терористи от Мализ Рутвен

Как да разбираме исляма? от Мализ Рутвен

Много по-добре е нещата да се дискутират открито от Кристофър Колдуел

Европейският ислям през очите на професионалиста от Юте Клаузен

Как се създават мюсюлмаснки демокрации? от Ян Вернер Мюлер

Имат ли място правата на човека в исляма? от Емил Коен и др.

Европа и Ислямът – Ибрахим Карахасан-Чънар

Призиви към насилие в Корана и Библията от Филип Дженкинс

Ислямът в Източна Европа от Джейкъб Микановски

Защо арабският свят се е отдръпнал от науката от Хилел Офек

Че някакви язвителни карикатури на пророка Мохамед могат да предизвикат вълнения в толкова много страни е явление, което ни казва важни неща за съвременния свят. Освен всичко друго, то ни посочва ревностната чувствителност на много мюсюлмани относно представянето и осмиването на пророка в западната преса (и принизяването на мюсюлманската религия, за което се приема, че върви ръка за ръка с подобни представяния), както и очевидната способност на някои решителни агитатори да го използват за пробуждане на онзи тип гняв, който незабавно води до насилие. Но стереотипни представяния от този тип причиняват и една друга вреда – те правят огромни групи от хора по света да изглеждат някак особено ограничени и нереални.

Портретът на пророка с шапка във формата на бомба очевидно е продукт на нечия фантазия и като такъв той не може да бъде оценяван буквално. Но уместността на това представяне не може да бъде откъсната от начина, по който биват виждани последователите на пророка. Онова, което ние трябва да вземем много на сериозно е начинът, по който в този тип представяне ислямската идентичност се приема като нещо, което удавя, ако и само имплицитно, всички други принадлежности, приоритети и стремежи, които една мюсюлманска личност може да притежава. Всяка личност принадлежи към множество различни групи, от които религиозната принадлежност очевидно е само една. Да се види, например, един математик, който същевременно е мюсюлманин, главно от гледна точка на религията, означава повече да се прикрие, отколкото да се покаже нещо. Дори днес, когато един модерен математик от, да речем MIT или Принстън, се позовава на даден „алгоритъм“, за да реши някой труден изчислителен проблем, той или тя спомага за почитане на приноса на мюсюлманския математик от девети век Ал-Хуаризми, от чието име води началото си понятието алгоритъм (понятието „алгебра“, от своя страна, идва от арабския математически трактат „Ал Жабр ва-ал-Мукабила“). Да се концентрираме върху ислямската идентичност на Ал-Хуаризми, поставяйки я над неговата идентичност като математик би било нещо изключително заблуждаващо – и все пак той без съмнение е бил и мюсюлманин. По подобен начин, придаването на автоматичен приоритет на ислямската идентичност на дадена мюсюлманска личност, с цел да се разбере нейната/неговата роля в гражданското общество, в литературния свят или в произведенията на изкуствата и науката е нещо, което може да доведе до сериозни недоразумения.

Засилващата се тенденция да не се обръща внимание на множеството идентичности, които всяко човешко същество притежава, и да се направи опит за класифицирането му според една-единствена и уж изместваща всичко останало религиозна идентичност, представлява всъщност един вид интелектуално объркване, което може да предизвика опасни тенденции, подбуждащи хората към противопоставяне едни на други. Един ислямистки подбудител към насилие срещу неверниците може би желае мюсюлманите да забравят, че притежават и други идентичности освен тази на тяхното мюсюлманство. Удивителното в случая е, че ония, които биха искали да потушат това насилие, на практика насърчават същото интелектуално объркване, като гледат на мюсюлманите предимно като на членове на ислямския свят. Светът става много по-възпламеним чрез защищаването и популяризирането на едноизмерни категоризации на човешките същества, комбиниращи в себе си определена мъглявост на възгледа с едно доста конкретно разширяване на сферата, в която тази мъглявост може да бъде експлоатирана за определени цели от привържениците на насилието.

Един забележителен пример за въображаема едноизмерност може да бъде намерен във влиятелната книга на Самуел Хънтингтън Сблъсъкът на цивилизациите и преправянето на световния ред. Трудността при подхода на Хънтингтън започва още с неговата система за уникална категоризация, далеч преди темата за сблъсъка – или за липсата на такъв – да бъде изобщо повдигната. Действително, тезата за цивилизационен сблъсък е концептуално паразитна и зависима от доминиращата мощ на една уникална категоризация според така наречени цивилизационни граници, които тясно следват религиозните разделения, на които се обръща специално внимание. Хънтингтън контрастира Западната цивилизация с „Ислямската цивилизация“, „Индуистката цивилизация“, „Будистката цивилизация“ и т. н.  Утвърждаваните конфликти на религиозните различия са обединени в остро скалъпена визия, подчертаваща една втвърдена разделеност.

На практика, разбира се, хората по света могат да бъдат класифицирани според много други подразделения, всяко от които има определена – и често стигаща много далеч – приложимост в нашия живот: националности, местонахождения, класи, занятия, социален статус, езици, политики и много други. Докато религиозните категории получиха голяма публичност в последните години, те все пак не могат да изличат останалите различия и още по-малко могат да бъдат разглеждани като единствената подходяща система за класификация на хората по земното кълбо. Разделяйки световното население на хора, принадлежащи към „ислямския свят“, „западния свят“, „индуисткия свят“ и „будисткия свят“, разграничителната способност на класификационните приоритети бива имплицитно използвана, за да постави хората вътре в един уникален набор от втвърдени прегради. Всички други разделения (например, между богатите и бедните, между членовете на различни класи и занятия, между хората, поддържащи различни политики, между различните националности и местожителства, между езиковите групи и т. н.), биват припокрити от този утвърждаван като първичен начин на виждане относно основните различия между хората.


Small Ad GF 1

Трудността с тезата за сблъсъка на цивилизациите започва с допускането за уникалната приложимост на една специфична класификация. Действително, въпросът „Сблъскват ли се цивилизациите?“ се основава на допускането, че човечеството може да бъде класифицирано преди всичко в категориите на специфични и абстрактни цивилизации, и че отношенията между различните човешки същества могат да бъдат някак сведени, без сериозна загуба на разбираемост, до концепцията за отношенията между различните цивилизации.

Редукционисткото гледище бива комбинирано по доста типичен начин, боя се, с една доста мътна представа за световната история, която пропуска, първо, степента на вътрешна разделеност вътре в тези цивилизационни категории и, второ, обсега и влиянието на взаимодействията – както интелектуални, така и материални – които минават директно през регионалните граници на така наречените цивилизации. И неговата способност да обърква може да хване в капана си не само хората, които биха искали да поддържат тезата за сблъсъка (вариращи от западни шовинисти до ислямски фундаменталисти), но също и ония, които биха искали да го оспорят и все пак се опитват да отговарят вътре в усмирителната риза на собствената му предварително определена понятийна сфера.

Ограниченията на едно такова цивилизационно-ориентирано мислене могат да се окажат точно толкова подвеждащи за програмите на „диалог между цивилизациите“ (много модни тия дни), колкото и за теориите за сблъсък между цивилизациите. Благородното и възвисяващо търсене на разбирателство между хората, схващано като разбирателство между цивилизациите, доста бързо довежда многоизмерните човешки същества до нещо, сведено до едно измерение за всекиго и така заглушава разнообразието от обвързаности, които са създавали богата почва за презгранични взаимодействия – включително изкуства, литература, наука, математика, игри, търговия, политика, както и други поприща на споделен човешки интерес – в продължение на векове. Инак напълно добронамерените опити за осъществяване на световен мир могат да имат много контрапродуктивни последствия, ако се основават на едно в основата си илюзорно разбиране за света на човешките същества.

Освен всичко това, нарастващото осланяне върху религиозно-базирани класификации на хората по света прави западния отговор на глобалния тероризъм да изглежда особено тромав. Уважението към „другите хора“ се демонстрира чрез възхваляване на техните религиозни книги, а не чрез вземане пред вид на многообразните взаимообвързаности и постижения, в нерелигиозните както и религиозни области, на различните хора по света. Чрез конфронтацията с това, което бива наричано „ислямски тероризъм“ в объркания речник на съвременната глобална политика, интелектуалната сила на западната линия на поведение е насочена в значителна степен към един опит за дефиниране – или предефиниране – на Исляма.

Да се съсредоточим само върху една голямоформатна религиозна класификация означава не само да пропуснем други важни интереси и идеи, които вълнуват хората. Такова поведение води със себе си и едно неизбежно засилване на религиозната власт. Мюсюлманските свещеници, например, тогава биват третирани като официални говорители на така наречения мюсюлмански свят, макар че достатъчно много хора, които инак са мюсюлмани, изповядват дълбоки различия с онова, което бива предлагано от един или друг молла. Въпреки нашите многообразни различия, светът изведнъж започва да бъде възприеман не като сбор от хора, а като федерация на религии и цивилизации. Във Великобритания, едно объркано гледище относно това, което мултиетническото общество трябва да прави, доведе до насърчаване създаването на държавно финансирани мюсюлмански, индуистки, сикхски и други училища, като компенсация за отдавнашното съществуване на държавно подпомаганите християнски училища. При тази система, малките деца биват поставяни в сферата на едностранчиви обвързаности далеч преди да са достигнали способността да мислят самостоятелно относно различните системи на идентификация, които всъщност би трябвало да се конкурират за тяхното внимание. Още преди това, държавно управляваните религиозни училища в Северна Ирландия вече подхранваха раздалечаването на католици и протестанти още от детинство. Сега отново, същото това предопределяне на „усвоени“ идентичности бива разрешено и дори насърчавано, само за да посява още повече отчуждение сред и без това достатъчно различните части на британското население.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Религиозната или цивилизационна класификация може да бъде източник и за най-различни войнстващи изопачавания на действителността. Тя може, например, да приеме формата на груби вярвания, онагледявани от добре известното изказване на американския генерал-лейтенант Уилям Бойкин, който с обезоръжаваща грубост каза по повод собствената си война с мюсюлманите: „аз знаех, че моят Бог е по-велик от техния“ и че християнският Бог „е истински Бог, а [мюсюлманският] – само един идол“. Идиотщината на такъв фанатизъм е лесна за диагностициране, така че опасността от запращане на подобни неуправляеми ракети е сравнително ограничена. За разлика от него обаче, един много по-сериозен проблем в западната обществена политика е използването на „управляеми ракети“, които представят една повърхностно по-благородна мисия, предназначена да примами мюсюлманските активисти далеч от опозицията, чрез привидно по-доброкачествената стратегия на подходящо предефиниране на Исляма. Те се опитват да придърпат мюсюлманските терористи по-далеч от насилието, като настояват, че Ислямът е една миролюбива религия и че един „истински мюсюлманин“ трябва да бъде миролюбив индивид („така че, напуснете го и бъдете най-после миролюбиви“). Отхвърлянето на едно конфронтационно гледище относно Исляма очевидно е напълно уместно и изключително важно в наше време, но ние трябва да се запитаме дали е необходимо или дори възможно, да се опитаме да дефинираме в предимно политически понятия какво трябва да бъде „истинският мюсюлманин“.

* * *

Не е необходимо религията на една личност да се превръща в нейна всеобхватна и изключителна идентичност. Като религия, Ислямът не премахва отговорния избор за мюсюлманите в много сфери на живота. Всъщност, напълно възможно е за един мюсюлманин да възприеме едно конфронтационно гледище, а друг да бъде напълно толерантен относно друговерието, без който и да било от тях да престава да бъде мюсюлманин единствено по тази причина.

Отговорът срещу ислямския фундаментализъм и тероризма, свързан с него, също става особено объркан, когато е налице една обща неспособност за правене на разлика между ислямска история и история на мюсюлманските народи. Мюсюлманите, като всички други хора по света, имат много различни занимания и стремежи – и съвсем не е необходимо всички техни приоритети и ценности да бъдат поставяни вътре в тяхната единствено мюсюлманска идентичност. Разбира се, не е за учудване, че всички поборници на ислямския фундаментализъм биха желали да подтиснат другите идентичности на мюсюлманите, в полза на тяхното превръщане единствено в мохамедани. Но фактът, че и онези, които биха искали да преодолеят напреженията и конфликтите, свързани с ислямския фундаментализъм, изглеждат също толкова неспособни да видят в мюсюлманите нещо друго освен тяхното мюсюлманство, поразява с изключителната си едностранчивост.

Хората виждат себе си – и имат достатъчно основания да се виждат така – по много различни начини. Например, един мюсюлманин от Бангладеш е не само мюсюлманин, но и бенгалец, и гражданин на Бангладеш, обикновено много гордеещ се с бенгалския език, литература и музика, без да споменаваме останалите идентичности, които той или тя може да възприема като свързани с класа, пол, занятие, политика, естетически вкус и т. н. Отделянето на Бангладеш от Пакистан изобщо не се основаваше на религия, тъй като мюсюлманската идентичност беше споделяна и от двете крила на тогава все още неразделения Пакистан. Сепаратистките теми се отнасяха до езика, литературата и политиката.

По подобен начин не съществуват и емпирични причини за това защо поборниците на мюсюлманското минало, или изобщо на арабското наследство, трябва да се съсредоточават преди всичко върху религиозните вярвания, а не върху науките и математиката, за които мюсюлманските общества са допринесли толкова много, и които също могат да бъдат част от една мюсюлманска или арабска идентичност. Въпреки важността на това наследство, някои груби класификации тежнеят към поставяне на науките и математиката в кошницата на „западната наука“, предоставяйки на другите народи утешението да копаят собствената си гордост от някакви непонятни религиозни дълбини. Ако недоволният арабски активист днес може да се гордее единствено с чистотата на Исляма, а не толкова с многообразното богатство на арабската история, то уникалното възвишаване на религията, споделяно от воините и от двете страни, по неизбежност играе главна роля в заключването на хората вътре в затвора на единствената идентичност.

Дори лудешкото западно търсене на „умерения мюсюлманин“ бърка умереността на политическите убеждения с умереността на религиозната вяра. Една личност може да притежава силна религиозна вяра – ислямска или друга – заедно с умерени политически убеждения. Император Саладин, който сърцато защищаваше Исляма по време на кръстоносните походи през 12. век, можеше да предложи, без каквото и да е противоречие, почетно място в своя египетски кралски двор на Маймонидес, след като този изтъкнат еврейски учен бе принуден да забегне от нетолерантна Европа. Когато, в навечерието на 16. век, героичният Джордано Бруно беше изгорен на кладата в Кампо дей Фиори в Рим, великият мугалски император Акбар (който беше роден мюсюлманин и умря като мюсюлманин), току-що беше завършил в Агра своя огромен проект за узаконяване на правата на малцинствата, включително и на религиозна свобода за всички.

Онова, което заслужава специално внимание в този случай е фактът, че докато Акбар беше свободен да осъществява либералната си политика, без да престава да бъде мюсюлманин, този либерализъм в никакъв случай не беше предписван – нито пък забраняван – от Исляма. Един друг мугалски император, Аурангзеб, можеше да отрече правата на малцинствата и да преследва не-мюсюлманите, без да престава по тази причина да бъде мюсюлманин, по същия начин, по който Акбар не престана да бъде мюсюлманин поради толерантната си плуралистка политика.

Настояването, ако и само имплицитно, върху една лишена от избор единичност на човешката идентичност не само смалява всички ни – то прави и света много по-възпламеним. Алтернативата на разделеността, основаваща се на една господстваща класификация, не е някакво нереалистично изискване да бъдем едни и същи. По-скоро, главната надежда за намиране на хармония в нашия объркан свят се намира в плурализма на нашите идентичности, които се пресичат едни други и така работят срещу острите разделения, основаващи се на една-единствена втвърдена линия на яростно различаване, срещу което уж не можело да се оказва съпротива. Нашата споделена човечност бива оспорвана по дивашки начин, когато различията помежду ни биват стеснени до една измислена система на еднозначно мощна категоризация.

Може би най-голямата вреда идва от пренебрегването – и отрицанието – на ролите, отредени на разума и избора, които следват от признаването на нашите плуралистични идентичности. Илюзията за еднозначна идентичност е много по-разделяща, отколкото е вселената на плуралистични и разнообразни класификации, в която ние всъщност живеем. Описателната слабост на лишената от избор еднозначност има за следствие едно моментално намаляване на силата и обхвата на нашето социално и политическо мислене. Илюзията за съдбовност изисква от нас една удивително висока цена.

Източник

Амартия Сен (род. 1933) е индийски икономист и философ, носител на Нобелова награда (1998). Господин Сен, особено известен с работите си в областта на изследванията, свързани с откриване корените на бедността, е понастоящем професор в университета Харвард.

Pin It

Прочетете още...