В дебата за това дали да се забрани или не филмът „Фитна“ от Геерт Вилдерс има два лагера. Принципните разглеждат свободата на словото като фундаментално право под либералното демократично върховенство на закона. Независимо от естеството, съдържанието и тона на неговото послание, всекиму трябва да бъде разрешено да каже, пише или филмира каквото си поиска. Ако твърденията нанасят обида, подбуждат към омраза или призовават към насилие, може да се предприемат углавни действия. Но това винаги единствено след факта. Забраната на цензурата е абсолютна. От другата страна се намира прагматичният лагер. Този лагер също разглежда свободата на словото като важна ценност, но не на всяка цена. Ако свободата на словото означава, че други права биват нарушавани, то тогава тя трябва да бъде ограничена. Ако изборът е онзи между обществената сигурност и правото на изказ, то тогава колективните интереси имат предимство пред личните.
Това е гледната точка, защищавана от специалиста по отбраната Роб де Вийк в холандския всекидневник Trouw. Петимата видни мюсюлмани, които в един друг вестник, NRC Handelsblad, настойчиво помолиха холандския премиер-министър Балкененде да сдържа Вилдерс, използваха същата логика. Искането на Иран към холандското правителство да забрани филма на Вилдерс попада под същата категория; според иранците филмът може да доведе до „социално вълнение“, защото той нарушава правата на мюсюлманите, за които Коранът е свещена книга.
Тук може би ще помогне една по-фундаментална дискусия относно принципите на свободата на изразяване. Една от най-страстните пледоарии относно свободата на изразяване може да бъде намерена в За свободата (On Liberty) от британския философ Джон Стюарт Мил. Началото на глава втора незабавно задава тона: „Ако цялото човечество минус един би било на едно и също мнение, и само един човек би бил на противоположно мнение, то човечеството не би имало повече право да накара тази личност да замълчи, отколкото самата личност, ако би имала такава власт, би имала право да накара човечеството да замълчи. […] Но особената вреда от заглушаването на израза на едно мнение е в това, че то ограбва човечеството; потомството, както и съществуващото поколение; онези, които не са съгласни с това мнение още повече, отколкото съгласните.“
Според Мил историята показва, че особено хората, които са твърдели, че говорят или действат в името на истината, по-късно са се оказали неправи. Необходима е скромност, особено по отношение на истината. Критиката е от полза на истината. Това е основата на всички принципи на научния прогрес.
Случаят на Вилдерс се отнася не толкова до истината в научен смисъл, а по-скоро до религията. Религията се основава на вяра, така че човек би могъл да каже, че тук по дефиниция откриването на истината не играе никаква роля. Но самата религия учи, че все пак става дума за истина. И тази „истина на вярата“ според Мил е също толкова податлива на грешки, колкото и всяка друга истина. Възможността, че критиката на религията може да допринесе за нейното по-добро разбиране е вече сама по себе си достатъчна причина тя да бъде разрешена, а не забранена.
Останалата част от аргументите на Мил са много модерни: той твърди, че неговите съвременници очевидно не са особено уверени в истинността на собствените си мнения. Ето защо те обосновават правото да се защищава едно (религиозно) мнение вече не чрез истината, а по-скоро чрез неговата полезност за обществото. Според тях понякога е полезно да се потисне критиката на общоприетите (религиозни) вярвания – не в името на истината, а в името на мира. В този случай правителството се позовава на общия интерес за обществен порядък.
Прилагайки това към филма на Вилдерс: критиката на религията, изразена в този филм може да бъде истинна или оправдана, но като правителство ние не смятаме, че това има отношение към въпроса. Основният въпрос е дали тази критика е полезна за обществото като цяло. Ако тя нанася повече вреда, отколкото полза, ние трябва да я забраним. Според Мил такъв начин на мислене само измества проблема. Правителството не е безпогрешно нито когато става дума за истината, нито по отношение на въпроса дали нещо е полезно или вредно за обществото. „Полезността на едно мнение е сама въпрос на мнение: също толкова спорна, открита за дискусия и изискваща дискусия, колкото и самото мнение.“ Полезността или вредата за обществото следователно не трябва да се вземат пред вид.
Дори и ако сте напълно убедени в „гибелните последици“ или „аморалността“ или „безбожието“ на едно мнение, и обществото като цяло се съгласява с вас, въпросното мнение все пак трябва да бъде допуснато, според Мил. Всъщност, най-вече тогава. Защото при онези обстоятелства рискът за извършване на грешки и създаване на жертви е най-голям. И следователно общият интерес, безбожието или аморалността никога не могат да бъдат аргументи за забраната на изказване на едно мнение.
Може ли „тонът“ на едно мнение да бъде използван като аргумент? Трябва ли мненията да бъдат изразявани по „сдържан“ начин? Мил твърди, че в това отношение е невъзможно да се поставят граници. Да кажем, че критерият е да не се обижда. Този критерий не би предложил решение, тъй като една убедителна и мощна вербална атака винаги ще бъде разглеждана като обидна и неразумна.
Но Мил вижда едно дори още по-фундаментално възражение. Според него начинът, по който едно мнение е защищавано, може действително да бъде осъдителен. Но проблемът се състои в това, че забраната срещу обидни твърдения почти винаги бива използвана срещу хора, които се противопоставят на утвърдените мнения. Вие сте свободен да се надсмивате и изразявате нетърпимост срещу поддръжниците на малцинственото мнение, защото знаете, че разполагате със симпатиите на (мълчаливото) мнозинство. Индивидът (от малцинството), обаче, трябва а се страхува за собствената си сигурност, ако си позволи подобно действие, защото му липсва поддръжката на общественото мнение. (Вземете за пример демонизацията на Пим Фортюн и нейните фатални последици[1]). Тонът, с който се изказва едно мнение, следователно също не трябва да се използва като причина за забраната му.
Означава ли това, че според Мил не съществуват ограничения срещу свободата на словото? Той прави едно изключение. Ако обстоятелствата са такива, че изказаните мнения водят до престъпни актове, то тогава дори мненията не са вече свещени. Мил дава за пример търговците на зърно. На вестниците трябва да бъде разрешено да пишат, че търговците на зърно водят бедните до гладна смърт. Но щом само изразите това мнение пред сърдита тълпа, стояща пред къщата на някой търговец на зърно, вие трябва да бъдете наказан. И тогава Мил формулира следния критерий: действия, които причиняват вреда на другите без правни основания, могат и трябва да бъдат ограничавани, ако е необходимо и чрез активна намеса.
Проблемът с Вилдерс се състои в това, че ние не знаем дали ситуацията на търговците на зърно е адекватна за него. Всички сценарии, рисуващи демонстрации, бунтове, ранени или убити хора, са много спекулативни. Един по-нататъшен усложняващ фактор е, че в този момент националните и интернационални контексти са много объркани. И въпреки това възможността за отрицателни последици не може да бъде аргумент за отричането на фундаментални права: това би означавало да се насърчава създаването на атмосфера на страх и терор. Особено в случай, когато от чужбина биват отправяни заплашителни слова – както го направи мюфтията на Сирия, който вижда изгледи за кръвопролития.
Само ако има конкретни симптоми, че общественият ред в Холандия ще бъде нарушен и няма да има достатъчно полицейска сила, за да се контролира ситуацията (ситуация на административна force majeure), някои основни права могат да бъдат временно потиснати. Тъй като това е невъзможно да бъде доказано в случая, филмът не трябва да бъде забранен.
От друга страна от огромно значение е холандският министър-председател Балкененде да обяви публично, че изразяването на неприемливи мнения също е част от един съществен принцип за демократичното върховенство на закона. И че в едно отворено общество този принцип трябва да бъде защищаван по всяко време. Както и че мюсюлманите ще бъдат защитени от холандската държава при всякакви обстоятелства. И че те те на свой ред могат да използват конституционните си права, за се борят вербално срещу Вилдерс по всякакви възможни начини. Един уверен в себе си отговор от страна на мюсюлманите, основаващ се на аргументи, посочващ софизмите и фалшивите сравнения, може да смали неговия проект до нормални пропорции: пропорциите на един дванайсетминутен филм за Корана.
[1] Пим Фортюн е десен холандски политик, който беше убит през 2002 година от един крайно ляв активист, с цел да не му се позволи да използва мюсюлманите като изкупителни жертви и да не „подвежда масите в търсенето на власт“.
