Опитвал ли се е някой да опише себе си като „интелектуалец“ или да даде такъв отговор на въпроса „А с какво се занимавате вие?“ Самото понятие „публичен интелектуалец“ понякога ми звучи като израза „органична храна“. В края на краищата, не може да има нещо такова като „неорганична“ храна, пък и е трудно да си представим интелектуалец, който се специализира в областта на усамотението, поне от Имануел Кант насам.И все пак вероятно ни е необходимо някакво понятие, което да изразява разликата между „интелектуалец“ и съперничещите му названия като „създател на мнения“ или „спец“ (pundit), особено защото последните две са толкова тясно свързани със света на телевизията. (Наскоро гледах отново историческата, 40-годишна конфронтация по ABCNewsмежду Гор Видал и покойния Уилям Ф. Бъкли по време на чикагската демократическа конвенция. Удивителното нещо беше, че телевизията е дала на тези двама интелектуалци цели 22 минути да дискутират след новините. Колко назад сме останали от този стандарт за коментар).
Веднъж чух политолога Алан Улф да се представя като „нюйоркски интелектуалец“, присъединявайки се към една традиция, която се простира назад чак до основаването на PartisanReview. Приемайки, че тази характеристика е най-продължителният принос на Америка към резонанса на понятието „публичен интелектуалец“, човек би могъл да отбележи, че тя описва най-вече хора, работещи извън академичните среди и дори извън по-широката издателска сфера – това бяха предимно независими хора на самостоятелни професии или редактори на списания от типа „малцинство, състоящо се от един“. Социологът Даниел Бел най-накрая получи позиция в академичните среди, но само след като му беше дадена задължителната докторска титла заради многото важни книги, които той беше написал без никаква надежда за професорско място. Покойната Сюзън Зонтаг, която познавах и от която се възхищавах, по същия начин мина през живота без да има постоянна работа, солиден източник на доходи или – в продължение на доста години – подслон. Гор Видал никога не завърши университет – (бидейки, ако и само в това отношение, като Джордж Оруел, лондонският кореспондент на PartisanReview). Броят на противоположните примери, които човек би могъл да даде откъм академичните среди, от Ноам Чомски до Натан Глейзър, не променя особено силата на моята теза. Да бъдеш публичен интелектуалец е в един определен смисъл нещо, което си, а не нещо, което вършиш. Мнозина учени са интелигентни и високо ценени професори, но по някакъв начин те не са публични интелектуалци.
От всички хора, които споменах, не мога да се сетя за нито един – освен Улф – който да е казал за самия или самата себе си „Аз съм интелектуалец.“ Това, оказва се, е титла, която човек трябва да заслужи чрез мнението на другите. Спомням си как на 15 години гледах една объркана, днес вече забравена пиеса, в която за един от героите се казваше: „Той е интелектуалец. Той решава проблеми с главата си.“ Спомням си, че си помислих, доста самоуверено, че бих искал някой ден същото да се каже и за мен. Днес с голяма вероятност блогосферата и спец-о-крацията позволяват на хората просто да заявят нещо такова за самите себе си. Нуждата от моментален анализ, или поне неговото търсене, увеличава с всяка седмица видимостта на личности, които не се чувстват притеснени от това, че – както казвахме някога – „те нямат непубликувани мисли“.
Но какъв тогава е смисълът от понятието „публичен интелектуалец“? То ни помага да определим някого като човек, който живее от битката на идеите. То често ни помага и да научим нещо за една чужда култура или държава; руските интелектуалци-дисиденти от 70-те и 80-те години ни представят един златен стандарт в това отношение. Очевидно днес понятието е изгубило първоначалната си връзка с културата на Франция и особено с кафетата от парижкия Ляв бряг. Когато читателите избираха интелектуалците за списъка на Prospect/ Foreign Policy от 2005-та година, сред първите 40 имаше само едно френско име, а тазгодишният списък съдържа само пет. (Пропускането на Бернар Анри Леви и Паскал Брюкнер ме удивява). Доколкото съм способен да преценя, думата „интелектуалец“ е станала популярна като обида по времето на аферата Драйфус. Тогавашният неологизъм е подсказвал, че фракцията, поддържаща Драйфус, не е била достатъчно лоялна към нацията, предпочитайки градската абстракция на „интелекта“ пред истините на църквата и земята. Лично аз се надявам думата никога да не изгуби тази си връзка с подривното, подмолното.
Забележително през последните няколко години е откъсването на понятието от неговата стара връзка с лявото и секуларното. Ерик Хобсбаум беше поставен на 18-то място от сто през 2005 – по онова време той беше на 88 години – но тази година, с изключение на Славой Жижек, аз не мисля, че в списъка има дори един-единствен човек, който би определил самия себе си като марксист. (Сред другите, които принадлежат към клуба на Хобсбаум на родените през 1917, както Робърт Конкуест, така и Конър Круз Обрайън са добри кандидати. Сред родените по-късно би се класирал и Ханс Магнус Енценсбергер, особено в един списък, в който папата е единственият друг германец с изключение на Хабермас). Друг удар по секуларизма е включването не само на Тарик Рамадан, но и на Юсуф ал-Карадави, роденият в Египет свещеник, който издава микро-фетви и други напътствия за мюсюлманите, залепнали с поглед към Ал-Джазира. Окуражаващ е фактът, че този път липсва великият аятолах на иракските шиити, Али ал-Систани, който по неразбираеми причини бе включен в списъка през 2005-та.
Всъщност, свещениците, които споменах, могат да бъдат определени повече от останалите в този списък като мъже на мисълта, които същевременно са и мъже на делото. Техните секуларни еквиваленти бяха описани от Антъни Пауъл в неговите мемоари като „типът д’Анунцио, писателят, който е и човек на делото (Малро, Кьостлер, Мишима, Мейлър).“ В изследването си за американските публични интелектуалци, Ричард Познер се оплакваше от западането на тези активистки елементи като друг резултат от господството на университетите и възхода на специализацията, поради което подзаглавието на книгата му беше „Изследване на упадъка“. Някои хора биха помислили, че тази гледна точка бе доказана по един по-различен начин и чрез избора на Познер за най-важен интелектуалец, а именно: никой друг освен самия Хенри Кисинджър.
Но всъщност не би трябвало само да критикувам другите. Поради факта, че съм в състояние да се появявам по телевизията, да държа речи при много кратки срокове и да пиша с висока скорост, аз често бивам канен – и изкушаван – да предлагам моментални отговори и оценки по различни въпроси. Да се върши това е понякога приятно, а друг път то е един вид отмъщение за многото пъти в които човек е трябвало да преглъща ругатни пред екрана или да захвърля вестника вбесен. Въпреки това аз правя каквото мога и отказвам поне някои от тези покани, за да не се превръщам в някакъв вид публичен всезнайко.
Към проблема за самоназначилия се водач и мъдрец човек трябва да прибави трънливия въпрос за самоназначилото се обществено мнение. Не-представителни групи от хора – като ония, които участват в електронни допитвания пред техните AOL-екрани, за да решават въпроси като например дали Елиът Спитзър трябва да бъде съден – са свикнали да си мислят „това съм аз“ когато четат „това е, което решихте вие“. Идеята за някакъв интелектуален стандарт вероятно има само малко шансове за оцеляване в едно такова обкръжение, което, освен това, е вече достатъчно мотивирано от публични анкети.
Онова, което човек може да нарече „селекторат“, дори и на тези августейши страници, е един авто-селекторат, който може да бъде активиран чрез някой интернет сайт или от личност с база от фенове. (Критериите на Познер за включване в неговия списък се състояха от комбинация от медийни споменавания, интернет-посещения и научно цитиране). Наскоро ми беше посочено едно допитване, направено на сайта на журналиста Чарли Роуз, класиращо популярността на последните му гости. Бях поласкан, по някакъв начин, да открия интервюто му с мен на първо място (1059 гласа), пред Махмуд Ахмадинеджад (505 гласа), Бил Клинтън и Джордж Х. У. Буш (344 и 494 гласа, съответно). Но, както можете да видите чрез един бърз преглед на тези цифри, един свят, в който някакъв измерим електорат определя тези класации, всъщност не съществува извън сайта на Чарли Роуз. Един такъв свят, ако той съществуваше, не би бил в състояние да ме постави на почти същото място като Вацлав Хавел, съответно на четвърто и пето място – едно абсурдно събитие, но такова, което действително се случи преди три години под егидата на допитването на Prospect/FP. Последният път когато имах такова зашеметяващо усещане беше когато секцията „стил“ на WashingtonPost направи новогодишния си рунд на хора „in“ и „out“, заявявайки, че аз съм „out“ в някаква журналистическа категория, докато консервативният спец Тъкър Карлсън беше “in”. Добре, спомням си, че си мислех тогава – но защо някак не мога да си спомня някога да съм бил определян като “in”, преди всичко друго?
Човек би могъл да сбърка и по-зле, отколкото ако заяви, че интелектуалец е някой, който не се опитва да се извисява по топлите течения на общественото мнение. Трябва да има място и за онези мъже и жени, които мислят самостоятелно; които са готови да поемат обвинението в „елитизъм“ (или поне да го предпочитат пред мисълта за популизъм); които се грижат за езика над всичко друго и успяват често да налучкат неговото нелесно отношение към истината; и които са готови и способни да разкрият една лъжа като такава. Ако такава личност притежава освен това и чувство за ирония, както и за история, то тогава, както казват французите, tantmieux. Интелектуалецът не трябва непременно да бъде някой, който, според една добре позната, но по същество безсмислена фраза, „превръща истината в мощ“. (Чомски ни напомни сухо, че мощта често вече знае истината достатъчно добре). Въпреки това, отношението към властта вероятно трябва да бъде скептично, както и отношението към утопията; да не говорим пък за небето и ада. Други цели би трябвало да включват способността за наблюдаване на настоящето през оптиката на историята, миналото през перспективата на живите, а културата и езика на другите със снаряженията на интернационалиста. С други думи, колкото по-високо човек се издига в някаква „одобряваща“ класация на това призвание, толкова повече той трябва да се съмнява в собствената претенция за нещо такова, преди всичко друго.
