Pin It

Не трябваше да става по този начин. В продължение на месеци ни се разправяше, че усилията да се забрани строежа на минарета в Швейцария са осъдени на провал.


Допитванията до общественото мнение показваха, че около 34 процента от населението на Швейцария ще гласуват за тази шокираща инициатива. На 27 ноември, на митинг, организиран в Лозана, повече от 800 студенти, професори и граждани все още бяха убедени, че референдумът ще отхвърли предложението и предпочетоха да се съсредоточат вместо това върху въпроса какви поуки могат да се извлекат от тази глупава инициатива в името на едно по-положително бъдеще.

Тази увереност вече не съществува, тъй като 57 процента от швейцарското население направиха онова, към което ги подтикваше Демократическият Съюз на Центъра (ДСЦ) и одобриха забраната на минаретата – тревожно потвърждение на безпокойството, че тази популистка партия може би се намира най-близо до страховете и очакванията на хората.

За пръв път от 1893 година, една инициатива с очевидна дискриминационна същност, изключваща една общност, бива одобрена в Швейцария.

Остава надеждата, че забраната ще бъде отхвърлена на европейско ниво, но независимо от това резултатите от гласуването си остават не по-малко алармиращи. Какво става в Швейцария, моята родна страна?

В цяла Швейцария има само четири минарета. Защо тогава тази инициатива беше подета именно тук? Моята страна, подобно на много други в Европа, е изправена пред една национална реакция срещу новата видимост на европейските мюсюлмани. Минаретата са само претекст – първоначално ДСЦ искаше да започне кампания против традиционните ислямски начини за колене на животни, но се страхуваше да подложи на изпитание чувствителността на швейцарските евреи, в резултат на което се насочи към минаретата като по-подходящ символ.

Всяка европейска страна си има свои специфични символи или теми, чрез които биват вземани на мушка европейските мюсюлмани. Във Франция това е забрадката или бурката; в Германия – джамиите; във Великобритания – насилието; карикатурите в Дания; хомосексуализмът в Холандия – и така нататък.

Важно е да се погледне отвъд тези символи и да се разбере какво всъщност се случва в Европа като цяло и в Швейцария конкретно. Докато европейските страни и граждани преминават през една реална и дълбока криза на идентичността, новата видимост на мюсюлманите е проблематична – и плашеща.

Във всеки момент, в който европейците, намиращи се в един глобализиран, мигриращ свят, си задават въпроси като „Какви са нашите корени?“, „Кои сме ние?“, „Как ще изглежда бъдещето ни?“, те виждат около себе си нови граждани, нови цветове на кожата, нови символи, с които не са свикнали.

През последните две десетилетия Ислямът беше обвързан с толкова много ожесточени дебати – насилие, екстремизъм, свобода на словото, полова дискриминация и принудителен брак, за да спомена тук само няколко – че за обикновените граждани е трудно да приемат това ново мюсюлманско присъствие като положителен фактор.

Днес около мюсюлманите има натрупани много страхове и осезаемо недоверие. Кои са те? Какво искат? И въпросите биват натоварени с още повече съмнения когато се подчертава идеята, че ислямът е експанзионистична религия. Дали тези хора не се опитват да ислямизират страната ни?

Кампанията срещу минаретата беше подхранвана точно от тези страхове и твърдения. Избирателите бяха привлечени към тази кауза чрез един манипулативен апел към масовите страхове и емоции.

На плакати се показваше жена, облечена в бурка, на фона на минарета, оформени по подобие на оръжия пред швейцарското знаме. Беше направено твърдението, че ислямът е фундаментално несъвместим с швейцарските ценности. (В миналото ДСЦ настояваше да ми бъде отнето гражданството, защото съм защищавал ислямските ценности прекалено открито). Медийната стратегия беше проста, но ефективна.

Предизвиквайте свади навсякъде, където е възможно. Разпространявайте сред швейцарците усещането, че те са жертви: ние сме в обсада, мюсюлманите тихичко ни колонизират, ние губим корените си, културата си. Тази стратегия проработи много добре.

Мнозинството швейцарци изпращат до мюсюлманските си съграждани едно ясно послание: ние не ви вярваме, и най-добрите мюсюлмани са за нас мюсюлманите, които не можем да видим.

Кой трябва да бъде обвиняван за това? В продължение на години съм повтарял на мюсюлманите, че те трябва да бъдат положително видими, активни, демонстриращи инициатива в западните общества, в които живеят.

В Швейцария през последните няколко месеца мюсюлманите се стараеха да останат скрити, за да избягват сблъсъци. А би било по-добре, ако те бяха успели да създадат съюзи с швейцарските организации и политически партии, които бяха открито против инициативата.

Швейцарските мюсюлмани носят своя дял от отговорността, но към това трябва да се прибави, че политическите партии в Европа, както и в Швейцария, се оставиха да бъдат сплашени и се отдръпнаха от една смела политика, насочена към постигането на религиозен и културен плурализъм.

Популистите са ония, които в момента задават тона, останалите ги следват. Те пропускат да споменат, че междувременно ислямът е европейска религия и че мюсюлманските граждани са до голяма степен „интегрирани“. Че ние сме изправени пред общи предизвикателства като безработица, бедност и насилие – предизвикателства, които трябва да посрещнем заедно.

Но ние не можем да обвиняваме единствено популистите – това е един по-голям провал, това е липса на кураж, една ужасна и ограничена липса на доверие към новите мюсюлмански граждани.
 

 

Тарик Рамадан е международно известен ислямски учен и преподавател по модерни ислямски изследвания в университета Оксфорд, Англия. Той е швейцарски гражданин. Последната му книга носи заглавието В какво вярвам?

Pin It

Прочетете още...