Бях на десет години, когато забравих как се спи. Влизах в леглото и се съсредоточавах много усилено в опитите да изключа съзнанието си, но усилието се оказваше самоцелно. Не ми харесваше да прекарвам толкова много часове сам, затова започнах да будя по-голямата си сестра посред нощ, за да играем „Играта на живота“ – настолна игра, в която с малка пластмасова кола прекосяваш еднопосочна магистрала, водеща от дипломирането до пенсионирането, като трупаш капитал по време на пътуването. Сестра ми също се радваше на играта, но не искаше да бъде будена в 1 ч. през нощта. Решението, което родителите ми измислиха, беше да ми разрешат да чета при включени светлини толкова дълго, колкото искам. По онова време не обичах да чета, но се преструвах, че ми харесва, за да получа похвала като сестрите ми, които бяха известни като „ненаситни читателки“.
Сестра ми, която беше на четиринадесет години, току-що беше завършила четенето на роман, наречен „Силата на един“, от южноафрикански австралийски автор на име Брайс Кортни. Казах на сестра ми, че и аз искам да прочета тази книга. Тя каза, че това не е добър избор. Книгата била за възрастни. А аз съм бил твърде малък. Нямало да я разбера. Същата вечер взех книгата със себе си на горния етаж, без да кажа на сестра си, и започнах да чета. Ето какво си спомням. Имало едно момче на име Пийкей. То живеело в Южна Африка. Било изпратено в интернат някъде в пустинята, където го тормозели. Срещнало един зулус, който го научил как да отвръща на ударите. Една вечер този човек бил пребит до смърт от бял надзирател. Той удрял лицето на мъжа с тъп предмет, а след това го пронизал със същия предмет, докато получил смъртоносен кръвоизлив. Не знаех какво означава думата „кръвоизлив“. Не знаех най-вече за политическия контекст, в който се е случило убийството. Лежах в леглото, опитвайки се да разбера всичко това, и когато наближих края на книгата, имах чувството, че съм преминал през някакво голямо изпитание и съм излязъл от другата страна като нов човек.
Не исках романът да свършва. С наближаването на последните страници се притеснявах, че ще загубя всичко, което бях преживял, докато го четях. Притеснявах се, че без „Силата на един“ животът ми ще се върне към предишния си вид. Едно от очевидните решения беше незабавно да препрочета романа и да го изживея отново. Но имаше нещо в препрочитането, което ми се стори неправилно или дори извратено. Интуитивно усещах, че препрочитането на книгата по някакъв начин ще разруши онова, което първия път беше я направило толкова дълбока и преобразяваща. За моето десетгодишно съзнание да прочета книгата веднъж беше знак на любов и почит към жизнената сила, която сякаш оживяваше страниците ѝ. Мислех, че съм открил как се чете истински: веднъж, интензивно, и после никога повече.
Едва години по-късно, когато започнах да изучавам литература, разбрах, че съм бил сложил всичко с главата надолу. Правилният и добродетелен начин да се чете, според онези, които разбираха нещо от четене и писане, беше да се препрочита. Препрочитането е нещото, което отличава истинския читател от обикновения потребител на книги. В своите „Лекции за литературата“ Владимир Набоков казва: „Добрият читател, големият читател, активният и творческият читател е препрочитател“. При първия прочит си създавате смътни впечатления за действието въз основа на широки и субективни интуиции. Прескачате изречения, пропускате детайли и се препъвате напред през сюжета в пасивно очакване. Когато препрочитате, имате време, според Набоков, да „забележите и погалите“ особеностите на света, които авторът е предал с думи, като текстурата на черупката на Грегор Замза или оттенъка на очите на Ема Бовари.
Като студент започнах да ценя тази детайлност. Многократното преглеждане на даден текст ми позволи да прецизирам първоначалните си интуитивни преценки в нещо по-обхватно. В това имаше интелектуално удовлетворение, но заедно с това тихо усещах, че препрочитането не е истинско четене. В първоначалното преживяване имаше непосредственост, интензивност и пълно отдаване, които никога не могат да се повторят, а понякога дори се намаляват при второто четене. Луиз Глюк пише: „Ние гледаме света веднъж, в детството. / Останалото е спомен.“ Същото изпитвах и по отношение на четенето. И все още се чувствам така. И до ден днешен, когато прочета нещо, което функционира като шарнир в живота ми – книга, която ме пренарежда вътрешно – няма да я препрочета. „Неаполитанските романи“ няма да прочета отново. Нито „Пътуване към Суан“. Нито „2666“. И няколко други, които няма да спомена, защото е неудобно. След всичките тези години все още не съм препрочел „Силата на един“. (Възможно е, ако се върна и я препрочета, да не открия мястото на убийството. Дали съм си го измислил изцяло? Дали не я бъркам с друга книга или филм?)
Това нежелание да препрочитам книгите, които ценя, ме отчуждава не само от Набоков, но и от широкия дискурс за препрочитането, поддържан от гении, които смятат препрочитането за литературна дейност par excellence. Ролан Барт например внушава, че препрочитането е необходимо, ако искаме да осъзнаем истинската цел на литературата, която според него е да направи читателя „вече не потребител, а производител на текста“. Когато препрочитаме, откриваме как един текст може да се разрасне в своето разнообразие и множественост. Препрочитането предлага нещо отвъд по-детайлното разбиране на текста: то е, твърди Барт, „операция, противоречаща на комерсиалните и идеологическите навици на нашето общество, които биха ни накарали да ‚изхвърлим‘ историята, след като тя е била консумирана (‚погълната‘).“ Аз не съм толкова сигурен.
Ако приемем аргумента на Барт докрай, можем да си представим една идеална литературна култура, в която има само една книга и общност от запалени читатели, които се връщат към нея отново и отново, разгръщайки безкрайното поле на нейния потенциал във все по-сложни интерпретации. Това ми напомня за ортодоксалната синагога, която посещавах като малък, където всяка година, някъде през октомври, старците завършваха четенето на последната част от Тората – с Мойсей, стоящ на планината с изглед към Обетованата земя – а след това започваха отново от Началото. По онова време това едва ли е изглеждало като „операция, противоречаща на търговските и идеологическите навици на нашето общество“. По-скоро един изпитан метод за утвърждаване на традицията и опазване на общността. Можеше да стане и скучен.
Препрочитането, ако се замислим в друга светлина, е по същество консервативно занимание: то прави възможно формирането на канони, а каноните са това, което поддържа непокътната основната структура на дадена традиция или култура. Ето защо Харолд Блум е бил фанатик на препрочитането и защо евангелистите на препрочитането винаги препрочитат класиците. Еднократното прочитане на великите книги не е достатъчно. Те „препрочитат Пруст“, „връщат се към Моби-Дик“ или се „потапят отново“ в „Изгубения рай“, както прави английският писател Уилям Хазлит в есето си от 1819 г. „За четенето на стари книги“. Той започва това есе с думите: „Мразя да чета нови книги“, а след това изказва предположението, че четенето им е за жени, които „преценяват книгите така, както преценяват модата или тена, на които се възхищават само ‚в най-новия им блясък‘.“ „Мъжът Хазлит има „повече доверие на мъртвите, отколкото на живите“. Той се връща към Милтън отново и отново, защото вярва, че това ще го предпази от мързела, липсата на вкус и плиткостта на съвременната култура.
Този принцип – че препрочитането може да бъде балсам против културния упадък на обществото – съществува и сред съвременните препрочитатели. В широкия спектър от литература в подкрепа на четенето – есета за четенето, мемоари за четенето, полемики за четенето – то е един вид свещена дисциплина, която бавно се забравя поради излишъка от дисциплиниран интелектуализъм. Илейн Скъри например се оплаква в скорошно интервю за Paris Review, че „в наши дни“ от студентите вече не се изисква да се подлагат на „олимпийски подвизи в четенето“. И под четене тя често разбира препрочитане. В същото интервю тя казва, че чете бавно, но въпреки това упорито. „Отнема ми много, много часове дори да препрочета една книга“, казва тя, но все пак го прави, за да се почувства по-близо до онези исторически гении като Нютон, Хобс и Опенхаймер, който е създал бомбата, но също така „е могъл да рецитира дословно пасажи от Пруст“. Така замисленото препрочитане започва да звучи малко като наказателен режим за самоусъвършенстване. Мога да си представя как някой треньор по живота [life coach] рекламира четенето като част от пакет за начин на живот, заедно с ноотропни[1] добавки. „В тази епоха на алгоритмично задвижвани новости“, може да гласи рекламата в Instagram, „възвърнете вниманието си и изградете мъдрост, като препрочитате Западния канон“.
В книгата на Вивиан Горник, посветена на тази тема, „Недовършена работа: Записки на една хронична препрочитателка“, тя описва завръщанията към „Синове и любовници“ в хода на десетилетията. В тийнейджърските си години тя вижда себе си в Мириам, момичето, което иска да бъде желано, а по-късно – в Клара, която има страсти, но се страхува да ги следва. В средата на тридесетте си години Горник се превъплъщава в Пол, желаещия съблазнител. И накрая, когато я прочита отново в своята „напреднала зрялост“, тя осъзнава, че през цялото време е чела книгата погрешно. „Най-богатият смисъл“ на текста не е, че сексуалната авантюра е централното преживяване на живота, както някога си е представяла, а точно обратното: сексът е фалшиво освобождение, ако се преследва без ограничения. За Горник добротата на препрочитането е почти аристотелианска: тя напредва от примитивното невежество към „най-богатия смисъл“, сякаш водена от херменевтичен telos. И все пак ми се иска да твърдя, че първите ѝ интерпретации на „Синове и любовници“ са били също толкова богати и верни, колкото и последните, и всъщност може би с препрочитането и с цялото това усърдно преосмисляне тя е загубила достъп до онзи специфичен вид младежка мъдрост и интензивност, които носим, когато четем нещо за първи път.
Въпреки че големите писатели ценят препрочитането, най-запалените препрочитатели са тези, които тепърва се учат да четат, т.е. малките деца. В „Отвъд принципа на удоволствието“ Фройд изказва хипотезата, че упоритостта на малкото дете да препрочита произлиза от инфантилното убеждение, че приятните преживявания могат да се повтарят без загуба: „то безмилостно ще изисква повторението да бъде идентично и ще коригира всички промени, за които разказвачът може да е виновен“. Трябва да надраснем това, казва Фройд, когато научим, че „новостта винаги е предусловие за удоволствието“ и че впечатлението, направено от първото, не може да се повтори и може да разруши напълно обичаната някога история. Както признава Барт, „да повтаряш прекомерно, означава да навлезеш в загуба“. (Този на пръв поглед противоречащ си цитат може да бъде открит в „Удоволствието от текста“, в който Барт също цитира Фройд: „При възрастния, новостта винаги е предусловие за оргазъм.“ Ще се върна към това.)
Дали принудата да се препрочита е регресия към това инфантилно състояние? Отричане на съзряването? Маргарет Атууд предполага, че може би е така, когато го сравнява със „смученето на палеца“ и „бутилките с гореща вода“. Тя признава, че препрочита само заради „комфорта, познатостта, повторението на очакваното“. Това може би е и причината толкова много апологии на препрочитането да се пишат от хора, за които блясъкът на младостта отдавна е отминал, както е било при Хазлит, когато е писал есето си. Той признава, че поне част от ентусиазма му да препрочита познати класически произведения е копнежът да се върне към „сцените на ранната младост“ с надеждата, че „може да ми вдъхне нов живот и да изживея отново онзи рожден ден на мисълта и романтичното удоволствие“. Подобно на необичания разказвач в „Бели нощи“ на Достоевски, той се стреми да се върне на местата, където някога е бил щастлив, за да се опита да оформи настоящето по образа на безвъзвратното минало. Това е безполезно. Той не може да си възвърне онова първо удоволствие и всъщност, чрез повторението, в крайна сметка съсипва четенето като цяло. „Книгите до голяма степен са загубили властта си над мен, нито пък мога да съживя същия интерес към тях, както преди“, признава той. Може би е било по-добре да прочете нещо ново, за разнообразие, което да му помогне да се откъсне от депресивните си мечти. Влюбването в нова книга може да е едно от приключенията, които ни остават на разположение, когато плътта отслабне, а духът, надяваме се, остава силен.
В крайна сметка може би решаващата разлика между тези, които четат веднъж, и онези, които препрочитат, е отношението към времето, или по-точно към смъртта. Най-очевидният аргумент срещу препрочитането, разбира се, е, че просто няма достатъчно време. Безсмислено е да се наслаждавате на физиономичните детайли на Флобер отново и отново, освен ако не смятате, че ще живеете вечно. За тези, които не препрочитат, една книга е като малък живот. Когато свърши, тя умира – или продължава да живее, несъвършена и украсена, в спомените ви. В тази смърт има усещане за загуба, но и за удоволствие. Или, както биха се изразили французите, la petite mort[2].
И все пак, за препрочитащите това може да звучи като глупост. Защо да ограничаваме книгата до един смъртен импулс, когато тя може да живее вечно, съживявана отново и отново чрез многократни прочити? Те твърдят, че препрочитането е чудо, защото връща книгата към живот. Виждаме героите да дишат отново. Виждаме как един свят свършва и след това се възражда. Преживяваме романтиката и съблазънта на една сцена многократно, за разлика от живота, където го правим веднъж и после всичко свършва. В един живот, който неумолимо върви напред към своя край, препрочитането може да изглежда като оръжие срещу неизбежното. Но, разбира се, това не е така. Всички ни очаква една и съща съдба, независимо дали сте препрочитали Пруст, или не.
[1] Ноотропите или така наречените „умни лекарства“ са вещества, които се използват за повишаване на умствените способности. Думата произлиза от noos – ум и tropos – гънка, извивка. Поддръжниците им твърдят, че тези вещества подобряват умствената дейност по различни начини, като засилват познавателната способност, яснотата, паметта, настроението, използването на кислород и глюкоза, кръвообращението в мозъка или комбинация от тези или други фактори.
[2] „La petite mort“ („малката смърт“ – фр.). Изразът често се използва като метафора за чувството на следоргазмено освобождаване и изтощение, като се отнася до усещането за загуба на част от себе си или за преживяване на моментна трансцендентност.
