Много кратки бележки (с елемент на разсъждение)
При проектирането на първата, да я наречем, „сесия“ на дискусията върху бельото като дискурс (през лятото на 2008 г.) темата за бельото при соца за мен беше безспорният личен интерес. Бях провокирана от няколко неща, но ще отбележа две от тях. Знаех за преминалата като предизвикателство и при голям успех изложба на Екатерина Деготь[1] и Юлия Демиденко[2] „Память тела. Нижнее белье советской эпохи“, показваща долното бельо през съветската епоха. Четях за реакциите в руските предели и извън Русия, четях отгласи за изложбата в твърде лични публикации (каквито са блоговете и форумите), срещах и изследвания върху проблема. Това бе едното предизвикателство. Второто беше интернет проектът „Аз живях социализма“ на Георги Господинов[3] и Яна Генова[4], който бе последван от книжно издание, както и т.нар. „Инвентарна книга на социализма“. Наш, български проект.
Двете събития и тяхното развитие в съзнанието на докосналите се, изразено от читателите&публиката&коментаторите, имаха върху мен коренно противоположно въздействие. Проектът на Деготь и Демиденко ми изглеждаше честен, многопластов и достатъчно цялостен, а и беше предизвикал разнообразни и дори противополжни чувства и реакции, което е доказателство за стойността му. Проектът на Господинов и Генова ми звучеше едностранчиво, подозирах – върху основата на личен опит за включване и върху опита на други хора – наличието на своеобразна цензура... Последвалият сборник и инвентарната книга затвърдиха у мен усещането, че проектът се е прелял в доста по-розово отразяване на всекидневието ни през годините на соца, отколкото носят немалко хора в личната си памет.
Какво точно имам предвид – в резултатите от проекта на българските автори съвсем ясно стои липсата на съвсем реалното (най-често подсъзнателно) усещане за вътрешна затормозеност (руснаците използват за такова състояние един точен израз: „заноза“ в душата), една невъзможна за формулиране затормозеност, която – ако започнеш да описваш на какво точно се дължи, ще излезеш дребнав, с принизени интереси, зает с т.нар. „дребнотемие“ – много негативно състояние на духа според социалистическия стандарт за очакваните от гражданите помисли.
„Дребнотемието“ на въпросите около най-съкровеното желание на всеки човек да опази преди всичко тялото си в добро състояние на удобство (оставям съвсем настрана проблемите ва здравето и на здравеопазването) довежда по естествен начин до „дребната“ тема за долните дрехи – дрехите, които не се виждат, но от които зависи чувството ни за опазеност.
Опазеност на няколко равнища: (1) усещане за лекота, невъзпрепятстване на свободните движения; (2) самооценка за телесна чистота, изразяваща се в усещането за подсушена дишаща кожа и за липса на лоши телесни миризми; (3) добро позициониране в обществените кръгове, което зависи и от изгледа на човека в дрехите му – а този изглед пък зависи до голяма степен от долните дрехи; (4) добро позициониране в сексуалните и/или любовните двойки, в които човек участва и/или иска да участва, т.е. в реалните му сексуално-любовни отношения и във въобразените му или очакваните му такива отношетия.
Разбира се, че по повод на горните четири позиции, градящи чувството за опазеност на личността в/чрез тялото й, трябва да се отбележи нещо важно: това са саморефлективни оценки, и то саморефлексии на човека от втората половина на ХХ в. (И тъй като те се промъкват в самооценката на индивида, той ги превръща и в репери за оценка на другите около себе си, особено на по-близките други, а и на по-издигнатите други.) Именно през този период постепенно, а и неосъзнато или дори неволно, човекът започва да отключва в себе си силното усещане за право на индивидуална стойност, противопоставена на чувството за родова&групова&тясносемейна обусловеност на правото на стойност, и то в рамките на постулираните роли. За доказателство на тази вметка може да се анализират факти като повишаването на възрастта за встъпване в законен брак, увеличаването на броя на работещите жени, шеметно градиращата бройка на самотните родители (най-често: самотните майки), постепенното и неотклонно увеличаване на броя на разводите, вихрената урбанизация (поне в нашите предели – вихрена и императивна точно в началото на тази втора половина от ХХ в.). Няма да се занимавам се тези проблеми. Отбелязването им обаче е необходимо при мисленето за соц-бельото като серия от артефактни и морални „точки на кипене“.
Наричам ги „точки на кипене“ именно защото и от гледна точка на чисто материалното в аспекта на производство&потребление&употреба, и от гледна точка на моралното в аспекта на прилично&приемливо&извънстандартно (като самополагане, самооценка на индивида) тези факти се превръщат за отделния индивид в своеобразни имеративи. Всъщност – подимпертиви на големия императив на ХХ в. – правото на личен избор, а и задължението да правиш личен избор.
Да погледнем сега какъв беше възможният избор на жената (в този текст със съжаление оставям настрана проблемите на мъжете при избор на бельо) в късния соц по отношение на бельото.
„Късен соц“ аз наричам времето от около 1970 г. до 1989 г., да кажем. Късен соц, защото – казват официално – в късния няма „трудови“ лагери; няма внезапно изчезващи хора, извикани „за справка“; няма изселени зози и суинги; няма разпрани крачоли, печати по бедрата и изхвърлени през прозореца от кварталния „Унитри“ и „Грундизи/ци“. Така казват – няма. Има все още (жестоко устойчив е градският навик на истинските градски жители) майсторки в шиенето на индивидуално поръчано бельо[5] по тертипа на града отпреди Втората световна война, има все още кройки за скромно платнено бельо и съвети за носенето му във всяка домакинска книга и списание. Но вече има достъп до кройките за бельо, предполагащи фини трикотажни платове на пазара (?!) на Burda – списанието идваше у нас първо на немски, после на сръбски, а после и на руски; първо чрез пътуващи в чужбина (то и Сърбия беше чужбина, за разлика от Русия), после чрез РЕП, после чрез сложен абонамент. Вече има достъп до каталози на дрехи, бельо и обувки (като този на Quelle – по едно време го имаше само от Хасково „надолу“, защото се продаваше първоначално само в някакъв си единствен магазин на граничния пункт след Свиленград).
Ще направя уговорката, дори и ще настоявам, че темата за още и вече е много характерна, основополгаща в разсъжденията за бельото като дискурс изобщо, не само в сравнението на соца и не-соца. Много практики около носенето и придобиването на бельото могат да се очертаят като ограничени с някави ритми във времето – няма_гащи/има_гащи, няма_сутиен/има_сутиен, не_се_вижда_бельото/вижда_се_бельото. Но има и практики, и артефакти, чийто ритъм е подчинен на своеобразна едновременност на още-то и вече-то.
Ето пример в рамките на горната уговорка или настояване: жартиерите, висящите от камизола, колан или колан-гащи жартиери за прикрепване на чорапите. (Жартиерата, като обръч от гъвкава материя около крака, независимо дали около бедрото или около прасеца под коляното, съществува винаги, когато се използват чорапи, тя е и мъжки, и женски атрибут с утилитарна цел, въпреки че се превръща (не)лесно и в аксесоар. Може да е прост объл ластик, може да е украсена с дантели, може да е укрепена с кожени триъгълници в мъжките модели, но тя си е все налице.) Жартиерите, закачени по две или по четири на долна дреха като корсаж, колан или гащи, са точен пример за съществуване и още, и вече. Вече след като е отминала омаята по найлоновите, капроновите, крепнайлоновите чорапогащи, в женското бельо триумфално се завръща коланът с жартиери в най-префинени и съблазнителни оформления. Чорапогащите остават за всекидневната употреба, а празникът на съблазнителското изкуство, празникът на сексуалната фантазия е доминиран от не-чорапогащи и не-гащи: от чорапи с жартиери. В същото време (1980-1990 г.) на соцпазара продължават да се продават все още доста груби, страстоубийствени продукти с жартиери по съответния руски или български производствен соцстандарт отпреди 1970 година. Едновременно на българския пазар през годините след 1984 се продаваха и хубави английски дълги чорапи заедно с фини колани с жартиери, и сатенени произведения на БДС с груби пластмасови закопчала, заместили гордо т.нар. „гумички“ – гумена основа с бабунка и с метална примка. Като личен спомен мога да посоча, че през зимата на 1989-1990 г. закупих от Москва, ако щете вярвайте – от ГУМ, сатенен колан с „гумички“, найлонов колан, дълбок две педи, с нещо като дантела в средата на корема и с пластмасови закопчалки за чорапите, а половин година преди това в София бях прехвърляла из ръцете си, за да избера кое да купя, няколко произведения на дизайнерското изкуство от най-висока проба, красиви и съблазняващи. За да не противопоставям Моска на София, ще допълня, че и в София през 1988 г. бях закупила найлонова броня, и тя две педи дълбока и с пластмасови жартиери, произведена в ГДР, чийто единствен шик се състоеше в това, че беше нестандартно оцветена в тъмносиньо.
Соцжартиера с гумичка, в горния си край зашита за дрешка: камизолка, гащи, колан[6]
Самата гумичка в олекотен вариант, но също от гума, която се рони след пране, и метал. И до нея – нововъведението: вече от черна пластмаса. Макар и едро, и грубо, това поне не ръждясва след пране.
И едно последно намигане към металните защипвалки за чорапи, които са били съдба на целия женски свят след Втората световна, но при соца останаха наша следвоенна съдба до 1970 г. – това произведение на леката промишленост е купувано тъкмо тогава.
От трите произведения на късния соц-дизайн ще илюстрирам тук с две, защото са най-характерният вариант за времето между 1970 и 1989 г.
Това е московската придобивка от декември 1989. „Гумичките“ са изпаднали за жалост. Дантелката в средата на корема очевидно няма конструктивна роля, тъй като е много тясна. Тя е апликирана там с цел да се поукраси този непригледен пояс. Не бива да се отрича наличието на специални магазини като Кореком, Тексим в България или „Берьозка“ в Русия. Там, естествено, можеше да се купят съвсем други неща. При известни условия. Аз илюстрирам тук продаваното в нормалните магазини, достъпни за редовата гражданка в редовния й живот. Извън него тя правеше чудеса от героизъм да се сдобие с красиви и секси бельо и аксесоари. Тези чудеса от героизъм бяха обект на дискусията ни, породиха спорове и затова ще ги засегна по-нататък в изложението си.
Ето го и следващия пример:
Произведено в ГДР. Вижда се ясно, че артикулът се родее с т.нар. „body shapers“ – т.е. с онези световни (не само соц-) образци на дизайна в бельото, предназначени да пристягат и подкрепят отпусналото се вече тяло на дамите над 35-45-55 години. Тази благородна цел би била изпълнявана по-успешно, ако този тип артикул не беше дълго време единственият вариант на колан с жартиери в соц-мрежата на търговските услуги. Вариантостта засягаше материята – тъкàн плат или трико, с ластикотинен елемент или без, с гумени или с пластмасови жартиери. И толкоз.
И тук за кратко ще поразсъждавам доколко посочената дреха отговаря на опазващите критерии, обговорени в началото на моя текст.
(1) Безспорно е, че този тип долна дреха създава свободата на движение, сковавана от корсетите и корсажите на нашите градски баби и майки. По този първи посочен от мен параметър сравнението именно с корсета и с корсажа с пришити жартиери е със знак плюс. Но е ясно, че в сравнение с леките материи на днешния колан, тази свобода е доста ограничена. Да не говорим за сравнението с чорапогащите.
По останалите параметри може да се стигне до още по-плачевни заключения.
(2) Такава долна дреха едва ли може да създаде усещане за чистота, проветривост и подсушеност, защото стяга и не позволява на кожата да диша (прекалено голяма е зоната на покритие, а и материите са плътни – за да държат здраво чорапите). Тя е много далеч от комфорта на кожата. А именно опазеността на кожата от околния свят е една от функциите на долната дреха, тялото трябва да бъде отграничено от външния свят. Докато горните дрехи са част от този външен свят и често се избират на принципа на приемливото. Пълната свобода на избора е илюзия дори днес, в разкрепостеното време на човека, вторачен най-вече в себе си. Дваж по-лишен от право на избор е човекът в условията на социалистическия стил на живот. Той избира горните си дрехи според множество взаимнопресичащи се причини, малка част от които са свързани с производството и потреблението. Дори и да има достъп до много хубави и качествени горни дрехи, обитателят на соц-вселената невинаги си позволява да ги носи – ще си помислят за него разни неща, които може да съсипят обществения му статус. Та по тази причина долното бельо остава въпрос на избор и може да даде сигурност и самочувствие поне по линията на утилитарността, функционалността – т.е. на хигиената, от една страна погледнато, и по линията на защитеност от целия външен свят, по линията на усещането за втора, но вече защитна кожа, от друга страна. Е, очевидно е, че посоченият за илюстрация артикул няма как да се усеща като втора защитна и удобна кожа, пропускаща хубавото и спираща лошото.
(3) По третия критерий – дали помага на дамата да изглеждат добре горните й дрехи, гладко и обтекаемо да лежат върху тялото й, може да се мисли двояко, защото е явно, че това зависи от качеството на изпълнение на колана: има ли копчета или връзки по него и дали са достатъчно дребни и фини, доколко фини са апликациите, жартиерите не са ли твърде груби, та да се очертават релефно върху по-тясната или от по-тънка мателия направената пола... Не е нужно да се разпростирам тук по тези подробности – всеки, който има спомен, знае.
(4) Накрая да преговоря и за доброто позициониране в сексуалните и любовните двойки, в които човек участва или иска да участва. Предпочитаното при несигурност събличане на тъмно е тема на не едно и две социо-, антропо- и етнологични изследвания. Страхът от по-продължителна и задълбочено обхващаща играта с дрехите любовна увертюра би бил самоочевиден, когато дамата е окована в подобно грозно и трудно управляемо съоръжение. По този параметър изводът за или против опазващата целостта на психиката роля на избрания за илюстрирация елемент от бельото е категорично против. Всеки би могъл да включи тук своите разсъждения за избора на подходящо бельо за подходящ момент. Но моментът на любовната игра всъщност не е момент, а процес, състояние на душата, по-голямата част от тази игра е в мисълта ни. А и избор се прави, ако има избор. При соц-производството голям избор нямаше.
И така в темата за още и вече може да се включат като илюстрации и много други елементи от долните дрехи: и от бельото, и от аксесоарите към него, които не може да се приемат за горно облекло. Тази тема обаче има и други аспекти на едновременност на още-то и вече-то
Преди да очертая част от тези други аспекти, ще поставя за обглеждане и като точка на илюстрирането още един предмет.
Чашката, която оформя сутиен. Тя, разбира се, бива „увита“ в тъкан, но пак изглежда като нещо, което е предназначено да мъчи тялото. Е, не само изглежда. Отново благодарение на ГДР. Иначе щяхме имаме само яко тегелирана платнена поддръжка от многопластово наслоение на хасе, басма, сатен или коприна. Да живее пластмасата!
Едновременността на още и вече при соц-живеенето не е само едновременното предметно съществуване на различни артефакти, дошли сякаш от различни планети. Колко пъти и по колко поводи или с конкретнти причини сме си казвали: „Още е като преди соца, но и вече е съвсем соц!“ или обратното: „Вече е като в „белите държави“ (или като зад Желязната завеса) и още е съвсем по моделите на военния комунизъм“. Това можеше да се отнася и за предмети, и за социални практики, и за възможни избори на поведения...
По отношение на бельото на жените мога да очертая няколко двойки от паралелни вселени, без да мога да се докосна до всичките, но с намерение да ги разследвам в бъдеще.
– За първата двойка паралелности отбелязах по-горе: едновременно с индустриалното произвеждане на унифицирано и прекалено утилитарно и безхитростно бельо работеха и частните шивачки на бельо (както е било в градската култура преди Втората световна война), и то работеха при късния соц и в още-то, и във вече-то. Защото неизтребимият стремеж към по-добър стил на живот беше запазил дори и през периода на люти гонèния на т.нар. „частна практика“ спомена за възможността да си платиш за по-доброто на майстор(ка). Така че дойде момент, благословен със съответния правитлествен указ, когато малките работилници отново произвеждаха, най-често в съвсем домашни условия, липсващото на пазара.
– По времето на късния соц в продажба вече се появиха елементи на бельото, които не бяха бели! Нито розови, нито гълъбовосини, нито светложълти, бананови или прочие бебешко-патешки цветове. Изнесоха на официалния пазар черни (колко секси!) комбинезони, гащи и сутиени. Френските и италианските филми, които гледахме в захлас (понякога в продължение на девет часа), ни бяха научили, че черното бельо е бельото на умишленото съблазняване, а защо не – и на жената вамп, като каквато си мечтае тайно да се изобрази почти всяка девойка или булка. Но дори и тогава немалко български градски дами все още си патеха от укорите на съпрузите си, свекървите си, майките си, доброжелателните си лели за такава скандална покупка. Налагаше им се да воюват за правото да си носят черното бельо, дори когато семейството не позволява.
– На нашия соц-пазар господстваха най-вече модели, чийто изглед бе далеч от красотата и съблазнителността. Българките обаче имаха вече достъп до образци от прадаваното „на Запад“, дори и само на картинка. За списанията и каталозите споменах и по-горе. Един от пътищата на информиране беше следният: в късния соц все повече хора, и то по-малко обвързани с най-високите партийни сфери, пътуваха по работа отвъд Желязната завеса, така че жените получаваха повече информация. Така се появи, редом още-то на безцветните артикули по магазините, вече-то на мъжете на приятелки и братовчедки с листчета в джоба: листчета, на които са записани размери, модели и марки бельо. Често за съвсем чужди жени, близки единствено със съпругата на командирования... (Тук можем да си припомним разсъжденията на изследователите за невероятното и абсолютно паралелно съществуване на свръхприкриване, от една страна, и пълно неглижиране на условностите, от друга, по отношение на бельото при съветския начин на живот.) Нашата – на майка ми, на снаха ми и моя, шивачка имаше племенница балерина на работа в Германия. Самата дама, шивачката, получаваше чрез племенницата си Burda и понеже знаеше перфектно немски, двете със сестра й бяха си направили много не-соц семеен бизнес с помощта на тези списания. Поръчките валяха към племенницата в Германия непрекъснато. Отделна е темата за това, колко много трябваше да внимават командированите или работещите „отвъд“ по отношение на това чии молби да приемат и съответно да изпълнят...
– Налице бяха вече магазините на Кореком. Нямаше пазар на валута, но черният пазар се вихреше. Проблем не беше закупуването на долари, а невъзможността да влезеш легално да си купуваш в тези магазини. Тук се появяваха на помощ приятелките и приятелите с боновете – членове на онези семейства, които имаха право да пазаруват с валута, защото някой от семейството е работил в чужбина и му е било заплащано във валута. Ако нямаш такава приятелка, трябваше да продължаваш все още да си купуваш каквото има на официалния пазар с левове. Моята любима съученичка получи за абитуриентския си бал през 1974 г. страхотен подарък от семейството си: купен от Кореком (с бонове на официален притежател на валута, разбира се) сутиен... Роклята й си беше най-обикновена, но тя нямаше значение.
– В късния соц жените на българския град вече имаха достъп до нерегламентирани източници за придобиване на по-приятно за носене, по-качествено, по-красиво бельо извън регламентираните производства и продажби на държавата. Но годините на ранния соц, възпитали у майките на тези жени една предавана в семейството уплаха от нямане, бяха загнездили в съзнанието задължителността на пазенето: да опазиш нещата си дълго годни за употреба. Докато навън, извън социалистическите пазари, консумизмът налагаше модела „купувай и хвърляй, за да купиш ново“, у нас продължаваше още да важи грижливото пазене на малкото хубави неща, които можеш да си осигуриш. Така се поддържаше практиката на свръхвнимателното пране, грижливото сушене на сянка в хоризонтално положение, микроскопското кърпене, добавянето на нови украсителни елементи на мястото на поизтърканите, старателното събиране за по-нататъшни ремонти на частите от неупотребимите вече вещи: части като копченца, закопчалчици, стегалчици...
– Понеже имаше период, когато вносните долни дрехи и техните аксесоари още не се продаваха по левовите магазини, разрасна се и разви бурна дейност мрежата на оказионните магазини. Те бяха под шапката на държавното предприятие „Всестранни услуги“, което правеше услуги официално: от преводи и легализации на документи до чистене по домовете. Оказионните магазини продаваха най-вече вносни стоки: това, което хората оставяха като в заложна къща – такова беше името на социалстическия вариант на заложните къщи. Разбира се, под строг, макар и неявен контрол на органите на реда: кой продава в заложната къща, откъде има тези привлекателни стоки, как се сдобива с тях и т.н. Така или иначе – от тези оказионни магазини жените вече можеха да си купят вносно бельо, в огромния процент от случаите – неносено, защото всъщност е било обект на умишлен внос за продан на дребно.
– В края на късния соц на пазара се появиха и немалко вносни стоки, продавани в левовите магазини. Както знаковото за онези години списание Burda се приемаше отлично именно заради утилитарността, практичността и, да речем, буржоазността на моделите, предлагани в него, така и знаменитата марка[7] бельо „Триумф“ се появи и се удържа приоритетно на соц-пазара поради същите качества. Така българката вече можеше да си купи свободно истинско западно бельо. Но моделът, наложен от политиката на СИВ (Съветът за икономическа взаимопощ на социалистическите страни), изискваше соц-страните да могат, а и да трябва да задоволяват нуждите на своето население със свои сили, без помощта на лошия Запад. Затова, въпреки поотворените пазарни прозорчета, лидерът на социалистическата лека промишленост – ГДР още продължаваше да ни засипва с продуктите на марката „Триола“, чието име подозрително започваше със същите три букви като „Триумф“, а шрифтът и цветът на марковото изписване си бяха комай съвсем същите...
Още много са възможните за очертаване двойки на още и вече в рамките на темата за употребата, за придобиването и най-главното: за мисленето на бельото при соца. Ще спра дотук, като оставям за себе си възможността за подробно и изследователско обглеждане на поставените проблеми – и за ролята на бельото в човешкото живеене най-вече чрез себеусещането и чрез самооценката, която се превръща в оценяване на другите; и за граничността между нас и външния свят, укрепена чрез бельото като защитен вал; и за вечния кантар между желаното и обичайните (доброволни или наложени) практики...
А за българската специфика в изследването на всекидневието на соца ще добавя, че без инвентаризация на бельото не става „инвентаризация“ на живеенето. Защото знаковостта на всеки човешки костюм (одеянието е и костюм като „комплект“, но и костюм като „избран образ“) не може да бъде разчетена без специфичната знаковост на бельото, без взиране в неговите функции и резултати на въздействие.
Накрая искам да включа в изложението си и няколко по-късни разсъждения – по-късни по отношение на първоначално проектирания текст, който беше представен на 14. ранноесенна школа по социосемиотика. След като представих текста си, започна дискусия, както е и редно. Дискусията продължи и при следващата сбирка по проекта за бельото като дискурс. Усетих, че се промъкват нотки на огорчение, на неприемане на моята имплицитна теза за окаяното положение на соц-жената по отношение на най-интимното й облекло, на неприемане и на другата имплицитна теза за ниската самооценка на лишения (но не по здравословни причини) от телесен комфорт човек, на когото уж всичко му е наред. Дискусията ми беше много полезна, разбира се, защото участниците на моята и над моята възраст очертаха нови и нови проблемни петна в историята на соц-потреблението на бельо.
Но друго ме накара тук бегло да открехна последвалите мои разсъждения. Темата за срама.
Острата реакция на близките до мен по възраст аз оценявам като още една проява на срама, на онзи отпечатък на срама, за който се говори във всички изследвания на социалстическата всекидневна сфера и най-вече сферата на бельото и дрехите: бельото, онова, което е най-близо до тялото – така близо, че го замества или се слива с него, и дрехите, онова, което ни представя в първия миг пред погледа на другия като наш личен избор. Първият поглед на другия към нас лови очите ни, косите ни, носа ни, устата ни, краката ни, но тях ние не избираме. Дрехите с аксесоарите към тях са нещото, което можем да избираме. И когато изборът е окаяно ограничен, потискащо унифициран, умишлено свиван в грозота и безцветие, идва срамът, чийто отпечатък е неизгладим. Неслучайно една от участничките в дискусията беше избрала за своето предствяне на следващата сесия на проекта един текст (от немалкото публикувани текстове на лични спомени по темата) именно текста за срама... Специфичният социалистически срам, базиран върху усещането, че си винаги на показ, не само си – а и трябва винаги да си на показ, че всички се занимават, не само– а и трябва да се занимават с теб и твоите въображаеми прегрешения. Едно от въображаемите прегрешения на соц-личността е желанието, борбата за не-соц бельо. Едно от въображаемите прегрешения на соц-личността е изобщо не-соц желанието за хубави вещи и за хубави неща. И ето – острата реакция идва да докаже, че онези, които искаха да ни внушат срама на сомообвиняващи се престъпници, са успели... За да се измине пътят през пустинята, след който няма да го има този срам, ще трябва да се изследват всички аспекти на неговото конструиране.
Публикувано за пръв път в: „Дискурсите на бельото“: проект на НБУ
(публикува се тук със съгласието на авторката)
[1] Екатерина Деготь е искусствовед, арт-критик; член-корреспондент на Руската художествена академия, куратор, автор на много книги.
[2] Юлия Демиденко е изкуствовед; зам.-директор по научната работа на Музея за история на Санкт-Петербург, Русия.
[3] Георги Господинов е eдин от най-успешните български писатели; доктор по филология, литературовед, редактор, колумнист.
[4] Яна Генова е специалист по културни изследвания с интереси в области като културни права, достъп до знания, изкуство, демократизацията, медиен мениджмънт, медийна грамотност.
[5] Аз лично познавах една такава майсторка, с която се и сродих по съребрена линия по едно време, която здраво плащаше на държавата правото да поддържа дребния си частен бизнес насред града, на „Графа“.
[6] По темата доколко е соц-жартиерка и доколко е следвоенна спрямо Втората световна война – вж. по-нататък в текста.
[7] Компанията е основана в Хойбах, провинция Вюртемберг, Германия през 1886г от две фамилии Спиесхофер и Браун и шестима служители. Първият филиал бил създаден в Швейцария и по-късно станал център на управление на компанията.
