Фотограф: Надежда Чипева
Писането за бежанците в българските медии е пряко свързано с политиката на думите. Такава безусловно има, особено когато иде реч за чувствителни въпроси като миграцията, имигрантите, границите… някъде сред всичко това – бежанците.
Доколкото думите са в медиите, налице е и журналистическа повествователна нишка, която може да бъде копринена юзда на нетолерантното и ксенофобско говорене. Но при възход на десните партии, икономическа криза и криза на ЕС има и фиксация върху чужденците, която няма как да не преминава всекидневно в медиите. Особено при наличието на миграционен натиск. Спомням си, че преди десетина години самото словосъчетание „миграционен натиск“ можеше да бъде разглеждано като политически некоректно, доколкото съдържа идеята за опасност… Днес то попада сред „безобидните думи“.
Втвърдяването на езика на медиите прогресира по най-малкото три взаимно свързани причини. Първата вече беше подсказана – медийните репрезентации по чувствителни въпроси като този за бежанците в общия случай се развиват в кореспонденция с политическите очаквания към медиите в съответната страна. Виждаме сходства в тези очаквания и това е валидно включително за държавите, водещи ЕС. Втората е свързана с обстоятелството, че обликът на разказани те от медията истории зависи от състоянието на дебата по съответния проблем – от съотношенията на сили в обществото, свързани с по-дълбоки смислови линии и съответни техни обосновки. Огромното количество институционални източници, които участват в дебата за бежанците, говорят политически коректен, но дървен и често лицемерен език, който изглежда слаб съперник на страстните националистически и популистки слова. Между тези участници в обсъждането медията следва да проговори човешки. И точно тук идва третата причина за втвърдяването на медийния език: българските медии заявяват предпочитание към всекидневното говорене и изказвания на езика на така наречения „здрав разум“, който всъщност подкрепя националистическия дискурс, макар и със своите средства. Истинското човешко говорене по проблемите на бежанците остава в сянката на „властните дискурси“.
Иначе силата на добре разказаната истинска бежанска история не е непозната. Преди години няколко български медии предадоха невероятния разказ на италианския журналист Паоло Мартино за пътя на афганистанските бежанци към Европа, с който авторът спечели през 2010 година европейския конкурс за журналистика „Заедно срещу дискриминацията“. Неговият събирателен герой, афганистанец, е назован Муса Хан, а маршрутът му от 5000 километра до Европа е проследен в 14 репортажа. Важно ми се струва да отбележа, че дълги години, включително в началото на 21 век, конкретното журналистическо писане за бежанци се разглеждаше от специализираните институции в България (Националното бюро за териториално то убежище и бежанците – НБТУБ, създадено през 1992 г.; Агенцията за бежанците, от 2002 г. Държавна агенция за бежанците – ДАБ) като заплаха за сигурността на тези хора и на членовете на техните семейства. На журналистите настойчиво се препоръчваше по никакъв начин да не разкриват самоличност на бежанец и, трябва да се каже, това указание се спазваше. Същевременно всяко усилие за по-конкретно писане показваше достойнствата на подобно журналистическо начинание: човешката история, разказана правдиво, иска и поражда толерантност.
Българските медии, естествено, не са единно цяло и обобщенията за тях рядко са коректни. При все това дълги години ги обединяваше разказването за анонимни бежанци, съгласувано с политически линии и конюнктури. В това постоянство се очерта и траекторията на медийното говорене за бежанците в България. Можем само да припомним стартовата точка – в началото на демократизацията у нас бежанци все още са главно българите извън страната ни, нашите сънародници-бежанец бе дума, отнесена към близки хора.
В семантичното преобръщане на „бежанец“ участват ред процеси. Ще споменем три от тях, които се пресичат и взаимно се усилват през гои година, очертавайки я като „преломна“ за бежанската тема в българските медии. Наглед парадоксално-интересът на мигранти към страната ни през тази именно година е направо скромен. Усещането за европейска сигурност и общностност обаче осезателно се смалява. Бурните процеси в страните от Северна Африка и Близкия изток, започнали в самото начало на годината, се съпровождате първите идеи за строеж на гранична стена – между Гърция и Турция, по Марица/Еврос. В реакциите на развити европейски демокрации се гушат сигнали за двойни стандарти.
Развиване на политически изказвания към Враждебно говорене
Речта на политици в медиите държи първенството по агресивност. Още повече при наличие на партийни медии, които говорят необезпокоявано, макар да изглеждат маргинални в медийното поле. Ред политически изказвания от началото на 2011 г. набелязват радикализиране на политическото публично говорене за бежанците на фона на оповестения от Дейвид Камерън и Ангела Меркел провал на мултикултурализма. Само до средата на годината: Волен Сидеров говори за „нашествието на агресивното мюсюлманство“; експерти по сигурността изказват мнение, че Ал Кайда влиза в България чрез емигранти от Либия; арабисти описват мигрантите от арабски държави като „мътна вълна“; Константин Тренчев говори за „сган“ и призовава българските политици да проявят куража на Саркози. Укрепва стилът да се подчертава различието (назовавания и етикети, обезличаващи обобщения), да се помпат представите за бежанците като „чужди“, да се варваризират чужденци в образа на терористи.
Размиване на категоризации
Този процес може да се разглежда и чрез позитивните му страни, доколкото насърчава размишлението и е движение встрани от клишето. Така наречената Арабска пролет предизвика сближаване във възприемането на икономическата и политическата миграция чрез идея таза насилието на бедността и глада. Като цяло въпросът за неравенствата стана все по-труден за заобикаляне в медиите.
Девалоризиране на българската емиграция
Чрез препечатки и коментари в медиите влизат образи на съотечественици, огледални на образите на чужденци в България. Основният е на български роми – частично внесен от чужда преса (Франция, Германия), но доработен в България по посока на описанията или в плана на съпоставките в контекста на европейския трудов пазар. Цветистите описания на ромските „подвизи“ са предпочетени от много издания – този подход безпрепятствено се съединява с определени стилове на писане за бежанците чужденци на територията на страната ни. Все по-често се обезценява и трудовата българска емиграция, характеризирана като готова да приеме каква да е работа. Така образът на българите извън страната, който е много важен за начина, по който се показват чужденци вътре в нея, е категорично позитивен само в частта си „образователна емиграция“, свързана с младост, перспектива и – като гаранция за успешна интеграция – еднопосочен билет. Споменатите процеси, сплели се най-ясно през 2011 и продължили след това, преобърнаха представите за бежанец и това всъщност е най-големият провал в медийното говорене по тази болезнено важна тема. За открояването на бежанеца сред мигриращи те хора на медията беше необходимо цяло десетилетие. Достатъчно се оказа съвсем малко време, за да бъдат всички фундаментални оразличавания забравени. Днес бежанци те отново потънаха сред чужденците, бегълците, „нелегалните“, подпомагани от трафикантите и каналджиите. Отново ли трябва да чакат да бъде отчетена специфичността на тяхното страдание?
„Бежанец“ последва съдбата на други названия, свързани с други медийни и социални провали – „циганин“, „лице с увреждания“… Става дума за „Закотвяне“ на интерпретацията в самото назоваване, при което дори споменаването на групата е Внушение към обществото на отношение спрямо въпросните хора-обгрижване, оразличаване, разграничаване. И колкото повече говорят медиите за въпросната група, толкова повече укрепват стереотипите и обобщенията, от които всяко нормално общуване страда. Укрепва скритият разказ: Бежанците искат и получават (искат-търсят-получават, т.е. приемаме-дава- ме-отпускаме). Този разказ е дори по-ефективен от плашилата с тероризма, защото е типичен рефрен на т.нар. здрав разум.
Но случи се и голямото постижение на медията в писането за бежанци – завръщането към „личната история“, към журналистическите форми и похвати с доказан ресурс. Проговарянето на бежанеца авторизира описанията и въвежда размишленията в диалог. От постоянен обект на разкази анонимните афганистанци, иракчани, тунизийци и т.н. се превръщат в разказващи хора. Възможно ли е въплъщаването на бежанците да изличи бедите, причинени от рутинното обобщено говорене за другостта? Едва ли. Но появата на Homo narrans, собственик на своята история, която следва да бъде разказана, предизвиква журналистическото говорене в нови посоки – встрани от политическите клишета и чиновническите формулировки.
Препубликува се от „Непознатият друг“,
Фондация Фотофабрика, София 2016, стр. 78-81
