Проучването на „възродителния процес“ има различни гледни точки. Едната принадлежи на историците и изследователите, които се опират на отделни изворови материали, а другата – на самите турци, които го преживяват. Различен поглед върху „възродителния процес“ имат неговите организатори, а съвсем друг – потърпевшите. Освен описанието на събитията ще бъде направен опит да се открият причините, идеологическата обосновка, инициаторите и резултатите от „възродителния процес“.
Причини за провеждането на „възродителния процес“
Докато историците все още търсят истината за това време, за напусналите България през лятото на 1989 г. български турци, „обновителният процес“ е „минало, на кого му трябва пак да си спомня това.“ Но за всички за изследователите, инициаторите и жертвите, „възродителният процес“ е бил част от по-дълготрайна политика, която е започнала още със смяната на имената на българите мюсюлмани през 70-те години:
Другите окръзи, Смолянско, по- рано дойдо`а. Смолянско и другите още от 72-ра година почна`а. Това е постепенна асимилация. То не е за разправяне що сме теглили от тая работа.
(Авторово пояснение) В хода на проучването са използвани многобройни изказвания на респонденти, които дават най-ясна и точна представа за същността на разглеждания проблем. Думите на информантите са предадени дословно, без редакции, като се цитира фонетичният им изговор според стандартите на българската ортография. Авторската намеса е приложена единствено при превода от турски на български език. Включена е информация от представители на различни полово-възрастови групи, за да се придобие по-пълна представа за състоянието на проучваната проблематика. Прави впечатление, че повечето от информаторите са със средно, полувисше и висше образование. Този факт се дължи на спецификата на средата. Причината е, че голяма част от изследването е проведено в гр. Измир, където се заселват по-образованата част от преселниците, факт който ще бъде обяснен в хода на работата.
Според българските турци-преселници „възродителният процес“ е бил следствие от дългогодишна, постепенна и добре подготвена политика на интеграция и асимилация на отделните етнични и конфесионални малцинства в България. Според организаторите и изследователите причините за провеждането на „възродителния процес“ през 80-те години са били няколко. Промяната в политиката към българските турци е била повлияна от успешното преименуване на хората от смесените бракове, натискът на местните дейци, рухването на надеждата, че може да се постигне договореност с Турция за пълното изселване, националистичната пропаганда на южната ни съседка, и накрая – опасността от „кипърски вариант“ в България.
Като най-важната причина за смяната на имената българските власти посочват демографския разцвет на турското население. По данни на „Амнести Интернешънъл“ в началото на 80-те години в България са живели около 900 000 етнически турци. Според статистика на турското правителство броят им в страната е възлизал на над 1.5 млн. души. Бързото увеличаване на турците е било възприемано от управляващите като опасно за българската нация и те са обмисляли план за неговото намаляване.
Лятото на 1989 г. българските турци масово се изселват в съседна Турция.
Тъй като турската страна е отказвала да приеме повече изселници, единственият вариант е било преименуването на турското население с цел приобщаване към българската нация. Българското правителство е изчаквало единствено благоприятен момент за смяната на имената на българските турци, за да бъдат намалени до минимум протестите от страна на южната ни съседка. Подходящата ситуация е настъпила в началото на 80-те години. По това време Турция е била обхваната от мощно кюрдско, работническо и студентско движение. Във външнополитически план страната е имала проблеми с Гърция, Иран и ЕИО.
Възползвайки се от ситуацията в Турция, българските власти са започнали провеждането на „възродителния процес“. Според българските турци-преселници причините за провеждането на „възродителния процес“ са били няколко. На първо място те също поставят международната ситуация. Според тях особено решаващ се е оказал фактът, че България и Турция са принадлежали към два различни военно-политически блока:
Българите не съ виновни, а големите държави. Нали България и Турция бяха към различни блокове. Турция към НАТО, България – към Варшавския договор.
Според турците този процес е бил продиктуван и от руската политика на Балканите, която се е стремяла да ги завладее:
Това беше руска политика, защото Русия иска да стигне чак до южните морета.
Като втората важна причина за асимилационния натиск българските турци-преселници в Турция посочват историческите събития. Според мигрантите спомените за миналото са преследвали все още българите. Смяната на имената на турците е било смятано за „реванш“, за отговор на натиска, оказван от османците върху християнското население в рамките на Османската империя:
Казваха: Вие сте ни клали в Батак! Аз каква отговорност нося за това? Във Варненско има едни гагаузи. Турски говорат, ама са християни. Като искаха да сменят имената, от тях да започнат, нали съ от една вяра, нали говорат турски език?!?
Ясно се вижда, че според инициаторите, изследователите и жертвите, причините за провеждането на „възродителния процес“ могат да се обединят в няколко основни групи. На първо място се поставя международната обстановка, която определя отношенията между България и Турция, на второ – вътрешната обстановка във всяка една от страните, и накрая – емоционалните натрупвания от общото историческо минало.
Инициаторите
Инициаторите на „Възродителния процес“ не са известни. Организаторите, изследователите и потърпевшите се обединяват около две основни тези. Едната определя Тодор Живков като инициатор на „възродителния процес“, а втората застъпва становището за ролята на функционери (неясно кои по-точно) на БКП. Според някои на едно събиране на Политбюро през 1986 г., Тодор Живков е казал, че „решението е негово и той го е взел, защото смята, че има достатъчно авторитет, за да го вземе и го наложи, и защото е достатъчно възрастен, за да има смелостта да го вземе и смята, че никой друг не може да го направи, а не трябва да се чака повече.“
Въпреки че Тодор Живков е съден за „възродителния процес“, не се знае дали той го е организирал и провел или е бил предприет от подчинените му като опит да се издигнат в партийната йерархия. От своя страна, изследователите също не дават ясен и точен отговор на този въпрос. Според българските турци-преселници в Турция държавният глава не е бил способен да организира такава мащабна акция без помощта на подчинените си:
Само с него (Тодор Живков) не можеше да стане, трябва да е имало и някой друг. Сам не можеше да направи всичко това. Неговите помощници, неговите докладчици, сигурно те са давали някакви идеи.
Повечето от респондентите споделят, че са подкрепяли комунистическия режим, някои дори са подкрепяли комунистическия режим, някои дори са били членове на БКП, заради хуманната идеология и социалната политика на властта:
Самите комунисти, не знам, и ние бяхме членове на партията, но така стана. Само заради техните интереси са ни направили комунисти. Тогава не можех да възприема техните постъпки. Тогава знаехме какво представлява комунизма като една от най-новите идеологии. Доброто знаехме. То било приказка само!
Повечето от преселниците, бивши членове на БКП, заявяват, че независимо от партийната си принадлежност, са се противопоставяли на смяната на имената, поради нейната антихуманна и античовешка същност.
Но всички мигранти са категорични, че „възродителният процес“ е преследвал политически цели, организаторите му са били единствено управляващите България по това време и така оправдават всички останали българи:
Управата. Начело с Тодор Живков, всички съ виновни. Управата е виновна. Хората не съ виновни. Народът за какво е виновен. Горе вземат решение да сменят имената. И те, като гарвани служителите, нали МВР-то и тъй нататък, налетя`а по села, с войскъ и тъй нататък.
Реализация
Провеждането на „Възродителния процес“ е било свързано с партийна и оперативна подготовка съответно от БКП и от МВР. Началото е било поставено на 19 юни 1984 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП „За по-нататъшното сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП.“ В документа се е изразявала тревога от „продължаващото обособяване на българските турци, от проявите на протурски национализъм, религиозен фанатизъм и битов консерватизъм.“
Решено е било „да се ускори развитието на районите с компактна маса български турци, да се заселят специалисти от страната в тези райони, да се развие турската интелигенция, да се поощри системата на смесените бракове, да се наложи общуването на български език на обществени места и да се спрат строежите на нови джамии.“
Турция, Одрин. 30.06.1989 г. Бежански лагер за български турци.
Според Георги Милушев, последният началник на Управление за безопасност и охрана (УБО), през есента на 1984 година окръжните началници на 10-те региона с „ислямизирано“ население са били повикани в МВР. Тогавашният министър на вътрешните работи Димитър Стоянов е дал следните инструкции: да започне преименуването, но само при спазване на принципа на доброволност и „доказан български родов корен“. Очертани са били и мероприятията, които ще се провеждат само в Южна България (без Североизточна България).
На 10 декември 1984 година е била организирана оперативка на Министерството на вътрешните работи. На нея е била получена „устна информация от началника на VI управление на Държавна сигурност генерал-лейтенант Петър Стоянов за хода на работата по преименуването на българските граждани от турски произход.“
На същия генерал-лейтенант са били дадени следните указания: „Да направи необходимото чрез началниците на ОУ-МВР и първите секретари на ОК на БКП да започне преименуването на българските граждани от турски произход във всички окръзи, където има такова население, с оглед работата да приключи в определен срок.“ Наредено е било „да се вземат сериозни мерки за недопускане на каквито и да било ексцесии във връзка с преименуването на българските граждани от турски произход, от които би се злепоставила страната ни пред външния свят.“
С това решение на Министерството на вътрешните работи през декември 1984 г. е започнала реализацията на програмата за промяна на турско-арабските имена с български (християнски или съответно славянски). Следващият етап в провеждането на „възродителния процес“ е била смяната на имената на българските турци първо в Южна, а по-късно и в Северна България.
Самата кампания е започнала около Коледа. Най-напред тя е била проведена в Кърджалийско и Хасковско, а след това и в останалите части на страната. От Източните Родопи кампанията по преименуването се е разпростряла към Централна и Североизточна България. Навсякъде тя е протекла еднакво – с армия и милиция са били ограждани селищата, забранявано е било излизането, прекъснати са били телефонните връзки, прибирани са били документите за самоличност, а хората са били принудени да подпишат декларации, че нямат роднини в Турция, и не искат да се изселват, а доброволно сменят имената си.
В очите на българските преселници в Турция това време изглежда по следния начин:
Още 84-та, от септември в тоя район до декември. За два-три месеца смени`а имената в Кърджалийски окръг.; Декември месец, 84-та година. Жената знае по-добре. Сутринта станà, тръгна на работа и видя. Отиваше на работа и са я върнали. Вика: Дошли да ни бият и ме върнаха!
Раздавани били именници за избиране на ново име. Някои от хората са търсели възможни връзки с турските. Например една респондентка разказва, че си е избрала името Тамара, но не защото е руско, а защото е турско (само ударението е различно) и означава „възхищение“. В тези селища, където хората предварително са разбирали за смяната на имената, бягали са в горите и планините, крили са се няколко дни, но скоро заради студеното време са били принудени да се върнат в къщите си и да се подчинят на милицията:
Просто като гарвани летяха из селата. Гонят хората, местят се из горите, по пещерите събират се селяните, не може`а да ги намерат. До пояс сняг, студ, време, как да ти кажа, аз съм забравил българския език. Толкова лоши условия. А там някои от старшините просто много лошо отношение имаха към нас, нечовешко се отнасяха към нас.
В някои селища на страната турското население организира протести срещу преименуването, а в други всичко е протекло бързо и без инциденти:
В нашия край нямаше, само в Момчилградско имаше протести, жестоко бяха смазани тогава. В наш`те села нямаше. При нас дойдоха с танкове, нямаше накъде. В Момчилградско имаше, в чернооченско – не. Преживяхме една трагедия.
В селищата, където е била оказана съпротива при смяната на имената, при сблъсъците с армията и милицията е имало не само ранени, но дори и убити. Други са умирали вследствие на психическия тормоз по време на преименуването:
Аз от Черноочене не зная да има убити. Ама от Комунига има. Тоя доктор беше от Комунига. Един от Паничково умря един, сърдечен удар получи от тая работа. И много хора имаше такива. Аз бях затворен, много нещо не знаех. Само това ли? От Момчилград имаше, направо с куршум убит, деца имаше. Това е само дето хората виждат, а ти видял ли си? Събират те, идва МВР-то полицаят, викат те в МВР-то полицаят. Отиваш, после не се връщаш.
Според преселниците официалните власти са инсценирали различни злополуки, за да оправдаят убийството на съпротивляващи се срещу „възродителния процес“ турци:
И това имаше, много убийства извърши`а. Много`ора умря`а. Ако почнеш да изследваш: един от Смолянско, от Кърджалийско колко много души умре`а. Лекари. Аз познати имам, лекар, който от нашия район беше един, в Кърджали смачкали в МВР-то, че бил пиян и се хвърлил под колата. Толкоз. Никой не пита.
По време на „възродителния процес“ голям брой български турци са били арестувани и изпратени в затвори или лагери. Причините могат да бъдат разделени в три групи: политически, криминални и лични. Като политически могат да бъдат определени противопоставянето на смяната на имената и организирането на заговори срещу държавата:
Осъдиха ме, защото съм хвалел западната демокрация. Три години в затвора в Стара Загора съм лежал. На 26 декември 84-та година ме осъдиха. Окръжният прокурор на Пловдив вика: Аз имам роднини в Турция и там са им сменили имената! Аз му викам: България е социалистическа държава. Как можете да я сравнявате с Турция!
Повечето турци, които са се съпротивлявали срещу преименуването, са образовани хора, част от интелигенцията. Те твърдят, че тогава се опитвали единствено с думи да спрат „възродителния процес“ и да „вразумят“ управляващите:
И затова ние, образованите хора, учители, лекари и тъй нататък, не оставихме тая работа. Не с оръжие, с нещо да се противопоставиме, ама с думи: Това не е хубаво! Дет` се вика – не е човешко! Само дето съм казал: Не е човешко! Или в Белене, или бой, кьотек в МВР-то! Само заради това, че доброволно не сме отишли да сменим имената. Защо съ ни затворили в Белене? Само заради това, че доброволно не сме отишли като учители да сменяме имената. Ние сме българчета, искаме тия имена да изберем. Само затова. А това бързо ли става?
(Според земеделския деец Ц. Барев през април 1986 г. само в затворите в София, Пазарджик и Стара Загора имало около 1450 турци. Към 5000 души били концентрирани в лагера на остров Белене. По турски данни общият брой на политически турски затворници възлиза през април 1986 г. на 10 000 души (Стоянов, В. Турското население…, 198).
Лагерът Белене
Почти всички от пострадалите дори не са били съдени:
Де да знам, без съд, без присъда. Само дето сме казвали. Аз само казàх. Искаха насилствено да сменят имената. Аз само казàх: Защо искате да сменяте имената? Тия имена не ви ли харесват, издайте заповед, щом не ви харесват турските имена, всички ще си сменят имената!
Често само явното противопоставяне на преименуването е било смятано за достатъчно за изпращане в затвора. Други от протестиращите срещу държавната политика са били изпратени в лагера в Белене. Разказите на респондентите за преживяното там са направо потресаващи. Те описват лошите условия на живот и труд, както и презрителното отношение към тях. Пред другите затворници те са били представени като убийци на собствените си семейства:
В Белене отидох януари 85-та година. Аз там 18 месеца прекарах. Качиха ни с един камион няколко души, вързани. И очите и краката вързани. И цяла нощ пътувахме, а то студ, та студ. И като ни свали`а, в килия ни сложиха. Два на три метра, като тая стая. И ние лежим един до друг, така краката сме си допрели един до друг, за да не замръзнем. Не бяхме яли няколко дни и ни дадоха домати с ориз, а ориза толкоз малко, че го гониш из чинията. Готви`а много мазно, със сланина – нарочно. Ние сланина ядеме, ама със пипер, с лук, а не така. То толкова мазно, как да ти кажа, не може да се яде.
Ония ни гониха като кучета, реве, псува, толкоз безчовечно отношение имаха към нас. Храната толкова лоша. `ляба, дето ни дава`а, 400 грама в началото първите чет`ри-пет месеца. Чет`ристотин грама хляб. Вътре червясало. Като чет`ристотин деля`а на двама души по двеста грама. И вътре като режат хляба на половина с нож, гледаш почервяло и ние чистим, и с това се хранехме. От главите на риби, рибена чорба ни готвеха. Без месо. Това, рибена глава може ли да се яде. Вътре с оцет, оцет, кисело и рибена глава чорба. Бяхме безсилни останали, как да кажа, толкоз лошо отношение имаха. Бяха заплашили другите затворници, че сме били лоши, че сме заклали жените и децата си.
Ужасът е бил не само за лагерниците, но и за семействата им, на които не са били позволени свиждания. Често пъти близките са изминавали стотици километри, за да се видят със затворниците, но са били връщани:
В лагера ли, в затвори ли беше, не знам. Две години там му останàха и после ги изпрат`иха в Михайловградско, село Котел. Разрешаваха свиждане само в определени дни и само тогава можехме да го видим. Един път, изпратиха ни телеграма от Белене да го видим, имаше свиждане разрешено. Отиваме. Викат: Тази неделя няма да има свиждане, защото те не се държаха прилично! Отивали да работят там до атомната централа, там някъде работиха и не знам. И викат: Тази неделя няма да има свиждане! И какво да правим – върнахме се. 300 километра ходихме дотам.
Често на близките дори е било съобщавано, че затворниците са починали:
Не само нас тормозиха, а и семействата ни, като пускаха слухове, че сме били убити, че сме искали да бягаме през Румъния в Турция.Те ни води`а убити. От някой другар бяха взимàли вещите и казàли: На него не му трябват. Той няма да се връща вече. С тая надежда ни държаха в затвора. Много лошо беше, то не е за разправяне.
Според българските турци-преселници в Турция причината за арестите и изпращането в затворите или лагера в Белене е била изцяло политическа:
Те просто от всяко село събраха по някой човек, за да усмирят селото.
Обикновено от едно или няколко села управляващите или милицията са избирали един по-образован човек, чийто арест е сплашвал населението. По този начин те са потушавали протестите и са осигурявали спокойното провеждане на „възродителнияпроцес“.
Като политически причини преселниците посочват опитите за шпионаж и организирането на „заговор срещу държавата“. Интересно е, че българските турци не отричат и замислянето на атентати, но ги определят като несериозни или продиктувани от лични причини. Например като предпоставка за такива действия те посочват накърняването на семейната чест. Според преселниците заплахата за държавата не е била реална, а само в сферата на думите:
Имахме един, който каза, че по време на преименуването извикали първо жена му, после щерките. Накрая той: Защо аз съм глава на семейство, защо мен първо не викате? Аз щях да сменя имената на жена ми и на щерките. Те какво направиха на жена ми и на щерките?! И се ядосал, бил миньор, казал, че ако иска, може да напра`и бомба. И някой, който го мрази, казал: Той ще направи бомба! И го вкараха в затвора за нищо.
Атентатът на гара Буново e извършен на 9 март 1985 г. от турски терористи, които поставят бомба във вагона за майки с деца на влака Бургас – София. Загиват 7 души – 3 деца и 4 жени.
По време на „възродителния процес“ е имало случаи на арести поради извършването на криминални деяния – като фалшифициране на задгранични паспорти например. Освен политическите и противозаконните провинения преселниците често пъти посочват като причина за изпращането в затвора и дори в лагера в Белене личното отмъщение:
Аз имам приятел фелдшер, жена му е медицинска сестра. Човека няма нищо срещу България. 82-година дошъл в Турция и се върнал. В затвора бяхме заедно и разправа, разправа как влезна в затвора човека – за нищо. Жената на началника на Държавна сигурност била свободна жена и ходила наляво-надясно и правила тайно аборт, без да знае мъжа ѝ. И искала помощ от жена му на тоя човек, нали тя е медицинска сестра, тя ѝ помогнала. И някои хора казали: Оня турчин използва твойта жена! И оня като се ядосал и 12 години го вкара`а в затвора за шпионаж, а жена му помогна да абортира. За нищо много хора отиваха. Това беше трагедията. Много хора отива`а само за лично отмъщение. Особено в селата. Много хора отидоха. Тоя така направил, оня така направил!; Търсеха и най-малкия повод, за да ги вкарат за лично отмъщение. В мътна вода риба ловат.
Заедно с разчистването на лични сметки според българските турци причина за осъждането става и личното облагодетелстване. По мнение на част от преселниците откриването на „шпиони“ е било използвано от някой военен или чиновник за издигане в служебната йерархия:
Някои началници на Държавна сигурност сами създават обстоятелства, сами създават изкуствени шпиони и после казват: Ето аз хванах шпиони! И само-само да спечели нещо.
Прави впечатление, че повечето от осъдените са били учители или хора с висше и полувисше образование. Но е имало отделни арести на напълно неграмотни и аполитични хора, които и до ден-днешен не могат да обяснят причината за ареста си и изпращането в затвора. Онези турци, които са успели да избегнат затвора, са били уволнени и разселени във вътрешността на страната. Изселването от родните места е било свързано с желанието на властите да разселят компактното турско население с цел по-лесна асимилация:
След смяната на имената, на 24 май там ни възнаградиха с парична награда. Там учители, сред които бях и аз. И след това на 27 юни една заповед за уволнение идва за неизпълнение на член 27, буква В, Б, паза я, за неизпълнение на партийната задача. Те знаят, те почти всички там местни учители ни уволниха тогава, и ни казàха да отидем да работим в строителството, в промишлеността. Аз тогава отидох в София да работя, в промишлеността тогава, в завод 6-ти септември, какви бяха тия малките машини. Електрокари произвеждаха. Ние бяхме строителни работници, поддръжката пра`ихме. Три години там работих. 500 лева заплата получавах, а като учител 150 лева. После преди изселването 88-ма година ме направи`а учител.
След напускането на Белене на арестуваните също не е била давана възможност да се завърнат по родните места, а са били пращани в други части на страната. Лагерниците и семействата им не са били допускани на работа, което ги е обричало на мизерно съществуване:
От работа освобождават веднага. Освободи`а ни и нас. И докато дойдем в Турция, до изсел`ването, от 1 януари 85-та година до 89-та пети-шести месец, абсолютно нищо не сме получили. Нас съ ни освободили дисциплинарно, защото веднага доброволно не сме отишли да сменим имената, кат сме чули, че ше сменя`а имената. Само заради това, че доброволно не сме отишли да сменим имената. Защо съ ни затворили в Белене? Само заради това, че доброволно не сме отишли като учители да сменяме имената. Абсолютно ни уволни`а от работа, че не съм бил достоен за учител. И жената също беше изгонена от работа. С чет`ри деца останах на пътя.
От края на 84-та, от 1-ви 85-та, докато се изселваме в Турция 89-та, шестия месец, 14-15-и шестия месец, бяхме просто, как да ти кажа, бехме като просяци. Без пари, без работа. Където намираме работа, работи, за да изкараме прехраната. Семейства, пет-шест души семейства, децата не можа`а да учат. Къде ще учат без работа. Жената също бе останала без работа. Тя после се опери`а. И тормози`а и нея. Тя работеше. Текстилен цех имахме в Черноочене. От тоя текстилен цех, уволни`а от работа. Че не била подходяща.
По този начин е била разселвана турската интелигенция с цел да се намали съпротивата срещу протичащите процеси. Официално за „възродителния процес“ е било съобщено на 18 януари 1985 г. на среща на Георги Атанасов с първите секретари на ОК на БКП. В неговото изказване е било посочено, че в резултат на „организиран процес, който се съпровождаше с непрестанна и целенасочена политика и организирана работа“ към 14 януари 1985 г. са били възстановени имената на над 310 хиляди души.
ЦК на БКП е изпратило до партийните ръководства материал „Укрепване единството на българската социалистическа нация, на нейната етническа хомогенност“. Този акт е имал за цел „окончателно и безвъзвратно откъсване на това население от турцизма и избистряне и укрепване на българското национално съзнание“.
Според Тодор Живков „те не са част от турската етническа група, а са асимилирани българи през време на петвековното турско робство“. На 28 януари 1985 г. в ЦК на БКП е било проведено съвещание с партийния актив от София. На него е било обявено началото на Възродителния процес, целта на който е била да възстанови българското национално съзнание на преименуваните и те да бъдат приобщени към българската нация.
След смяната на имената е последвало и въвеждането на забрани за говорене на турски език на обществени места, за практикуване на ислямските обичаи и обреди, за слушане на турска музика и носене на традиционно мюсюлманско облекло. За реализацията им отделът „Идеологическа политика“към ЦК на БКП е изготвил програма „За решително издигане равнището на идеологическата работа сред българите с възстановени имена“.
В нея са били набелязани конкретните мерки за развитието на процеса – утвърждаване на новите български имена, пропагандиране на тезата за българския произход на турското население в страната, засилване изучаването на българския език и налагане неговата употреба на обществени места, преодоляване влиянието на исляма чрез системна политическа работа с имамите, изграждане на единни общи гробища, пресичане на обрязването и свързаните с него празници, строго санкциониране на сюнетчиите и родителите, които обрязват децата си“ и т. н.
Така заедно с налагането на новите български имена, БКП е забранила мюсюлманските обичаи и обреди, слушането на турска музика, носенето на традиционно облекло. Започнало е разрушаването на джамии. По този начин комунистическата идеология е направила опит да премахне традиционните елементи в турската култура и да приобщи това население към „социалистическия начин на живот“. Промените, настъпили в резултат на „възродителния процес“, срещат негативната реакция на българските турци. Особено отрицателно е отношението към забраната да се говори турски на обществени места:
Това беше абсолютно забранено, защото 75-та година забрани`а, и у къщи не можеше да говориш на турски. Навсякъде сложи`а даже подслушвателни станции, кой, къде говори на турски език. Един-друг семейството направи`а шпиони. Доносчици направи`а. Чуят някъде някой говори. Мèрхаба (здравей – т. ез., М. М.) не можеш да кажеш на някой на турски. В училището въобщене може да стане въпрос да говориш на турски. В село, между другарите не можеш да говориш на турски.
Български турци целуват земята, след като са преминали на територията на историческата си родина.
Забраната за говорене на турски език на публични места се свързва от всички преселници с глобите, които възлизат на 5 лв.:
За една дума – 5 лв.
Често пъти заплатата е отивала само за глоби за говорене на турски език:
Доста пари взимаха. Заплатата не може да ти стигне. Много хора бя`а глобявани. Заплатите не може`а да стигнат, големи глоби слагаха. Хората станаха като дърво, от дърво направени. Отиваш, връщаш се само. Отиваш на пазара – който не знае български, отива, само с мимики, показва с пръст това-това. Отива и се връща.
Отрицателното отношение се засилва особено, когато се отнася до възрастни хора, които не знаят изобщо български език:
Аз съм свидетел на един случай – една баба пред поликлиниката в Кърджали. Над 80 години, възрастна жена и един полицай, милиционер тогава. Сигурно е говорила на турски, защото български не знае жената, и той ѝ вика: Дай пет лева! Бабата вика: Абе, сине, аз не знам, вика, пари нямам! Пари нямам, аз не знам. Еле, сине, какво съм направила?!? Така разправя бабата. Той вика: Вади, вади, вади парите!
Наред със забраната за говорене на турски език практикуването на ислямските обичаи и обреди също не е било разрешено:
Няма, обичаи няма, нищо не разрешава`а. Абсолютно не разрешава`а! Без туй в джамиите никой не можеше да `оди. Ама даже не може, обичаи, Байрам – нищо не може. Всичко, абсолютно всичко – не може, беше забранено.
Тези забрани са наранили чувствата на турците:
Когато ни смениха имената, забраниха обрязването, музиката, турските традиции и обичаи – много ни заболя.
Идеологическо обосноваване
Едва след провеждането на „възродителния процес“ е била направена идеологическата му обосновка. През февруари 1988 г. са били представени „Тезиси по Възродителния процес“. В тях е било отбелязано, че това е бил „процес на възраждане, избистряне и издигане на българското национално съзнание.“
България, която доскоро е признавала турците в страната като национално малцинство, е обявила, че всички мюсюлмани са били наследници не на „колонизаторите турци, а на насилствено ислямизирани в хода на турското робство българи“. „В много райони т. нар. „български турци“ са в действителност потомци на помохамеданчени в миналото българи, които в различни периоди са се турцизирали.“
Направена е била идеологическа връзка с българското национално Възраждане, чието начало е било поставено от Паисий Хилендарски с написването на „История славянобългарская“ през 1762 г. Започнало е да се говори за възраждане на онази част от българския народ, която по силата на исторически обстоятелства е била откъсната от основния български етнос и е била ислямизирана и турцизирана.
„Сегашният етап на Възродителния процес не е просто количествено продължение на нашето национално възраждане, а относително ново качествено явление в националната ни и социалната ни история: първо, защото той не е носител на нова буржоазна идеология, и второ, защото той не е насочен против „феодално-църковния мироглед“, а против „антибългарската експлоатация“ на религиозността на съвременните потомци на насила ислямизираните българи по време на петвековното османотурско владичество над нашите земи.“
Комунистическата идеология е заложила на тезата за ролята на етноса при определянето на идентичността. Идеята за еднонационална държава е била поддържана от възгледа за препокриването на нация и народност: „мярата за етническа принадлежност е връзката с българската нация.“
„Българската нация се формира върху етнокултурното наследство на една народност – българската.“
По този начин и самата нация е била отъждествена с доминиращия етнос като е било пренебрегнато разнообразието на етничните ѝ съставки. За да се постигне идеята за единна българска нация е трябвало да се докаже, че турското население принадлежи към българския етнос.
Възродителният процес е бил представен като“възстановяване, избистряне и утвърждаванe на българското национално съзнание у всички онези българи с доказан български произход, чиито деди и прадеди са били помохамеданчени по време на робството. В широкия смисъл това е процес, който възстановява морално-политическото единство на нацията, способства за изграждането на българската социалистическа нация.
„Заложена била тезата за съществуването на две неравномерно развиващи се части на българската народност – българска и турцизирана. Затова наВъзродителния процес се е гледало преди всичко като на заличаване и отстраняване на всички онези различия, които исторически са били създадени сред българската нация. Като крайна цел е било определено утвърждаването на „българско социалистическо съзнание“.
Български турци пристигат в Капъкуле. На плаката отзад пише „Добре дошли в родината!“.
„Възродителният процес има не само ретроспективно и коригиращо значение, но и важна социална и националноперспективна насоченост, тъй като поражда обновителни промени в начина на живот, културата и политическия светоглед на нашите сънародници, създава условия за още по-активното им включване в социалистическото строителство“.
Прокарана е била идеята, че“възродителният процес“ е имал етноконсолидационна функция сред онази част от българския народ, която е била подложена на религиозна (ислямска) и етническа асимилация. Така той е бил превърнат в „обективно явление живота на българския народ, желание да се преодолеят последиците от османското робство и да се спре рушенето на българската национална идентичност, проява на инстинкт за самосъхранение на българската нация, съпротива срещу имперските амбиции на съседните държави.
„Възродителната идея“ сред българските турци се е появила, за да отхвърли етническото обособяване и формирането на тази основа на небългарско самосъзнание. Целта ѝ е била етничното съзнание да се преведе постепенно в съответствие с реалния етнически произход, така че българските турци да се извисят до българско национално самосъзнание.“
Общите идеологически постановки са допринесли до появата на нов екзоним. Комунистическата власт е въвела термина „граждани с възстановени имена“, което е засилило объркването. С него акцентът е бил поставен върху името, което е било превърнато в носител на новата, българска идентичност. Говорило се е и за „ислямизирани българи“, като по този начин се е наблягало върху насилственото налагане на исляма.
Другото название – „българи, които имат различна степен на развитие на патриотичното съзнание, религиозните убеждения“, е показало идеята за различната степен на привързаност към българската държава.
Резултати от „възродителния процес“
Те са многобройни и почти изцяло негативни не само за групата на турците, но и за българското общество. На първо място „възродителният процес“ довежда до затварянето на турската общност и обръщането ѝ към нейното минало и корени. В резултат на политическия натиск са се събудили съпротивителните сили на групата и тя се е опитала да открие истината за своя произход, да се върне към религията и да възстанови забравените традиции. Това противодействие неминуемо е дало своето отражение върху идентификацията на българските турци. Те са започнали не само да се чувстват, но и публично да обявяват своята принадлежност към турската и мюсюлманската общност.
Подкрепата в международен план, която е оказвала Турция, също е затвърдило представата им, че тя е „майката-родина“, която закриля народа си. За българските турци преселници основният резултат от „възродителния процес“ е възстановяването или по-точно „избистрянето“ на турското етническо и културно самосъзнание:
България ни направи националисти.
Често като пример за спазване на етничните и конфесионалните права мигрантите посочват Турция. Според тях тази толерантност е още от времето на Османската империя, която обединява различни народи и религии:
Аз видях, че има български села в Люлебургазко, някъде от Плевенско са дошли, 1878-79-та година. По кафенетата говорят на български, и аз като отидох, и ги видях. Даже имат български имена. В Турция такъв тормоз нема. Това не е като четяхме история в България – така, така са правили. Тука, в Османската империя е живяла с много народ и съ свикнали. Истанбул като са завладяли, как са се държали?
На второ място трябва да се посочи негативното отражение на „възродителния процес“ върху междуетничните отношения в страната. Въпреки че голям брой българи не са били съгласни със смяната на имената на турците, политическите събития са довели до конфликти между двете групи. Потвърждение за това дават и мнения на българските турци-преселници в Турция. Според мигрантите българите също са се противопоставяли на „възродителния процес“ и не са се съгласявали с него:
Човек става шейсет-седемдесет години, живял толкоз дълго с българи комшии и тъй нататък. С тях като хора, нито съ се разделяли българи и турци, нито друга националност, нито съ имали отношение. И веднага под диктовката на Тодор Живковците и на неговата власт и веднага раздели`а `ората. И просто как да ти кажа, и българите не бя`а съгласни със тях. И сами `оратаплаче`а, като вижда`а тая работа. И българите. Защото заедно сме живели. И те им се отщя`а от тая власт.
Но въпреки това историческите събития са успели да разделят българите и турците, които дотогава са живели заедно в мир и разбирателство. Причината се крие в участието на много българи в провеждането на държавната политика спрямо турците:
Все бяха познати мои, колеги от института, които ме разпитваха. И тогава у мен се създаде една, как да кажа. Не мога да намеря думи. Не, омраза. Кат` ги виждах, ми ставаше лошо. Не омраза, не съм такава личност да мразя. Всички колеги, които бяха в наш`то училище, които идваха от вътрешността, българи, аз ги настанявах, бях профпредседател, помагах им, добре се разбирахме. Всяка вечер, събота, неделя, ядяхме, пиехме заедно. После станàхме други хора. Тогава хората не можеха да поговорят с нас, ние не можехме да поговорим с тях. Така се създаде една граница между нас, създадоха врагове. Хората са най-лошите в природата. Те съ най-умните, но и най-лошите.
Голямата екскурзия от лятото на 1989 г.
След смяната на имената и забраната за практикуване на мюсюлманските обичаи и обреди между двете етнични групи – българи и турци, се е издигнала преграда. Те са били подозрителни едни към други и взаимно са се обвинявали за различни неща. Това разделение е било подклаждано и от властта, която е продължавала с идеологическата пропаганда за общия им произход.
Българските турци-преселници защитават възгледа, че „възродителниятпроцес“ е бил основната причина за „Голямата екскурзия“ през лятото на 1989 г. и изселването им в Турция. Според тях друг резултат е било рухването на комунистическия режим в страната:
И не случайно тая власт падна 91-ва, деветдесетте години. Социализмът затова падна. Т`ва е национализъм. Шовинизмът погуби социализма.
Българските турци-преселници твърдят, че асимилационната политика и явното нарушаване на човешките права в страната са породили съпротивителни сили в обществото, които са довели до свалянето на Тодор Живков през ноември 1989 г. и до началото на демократичния преход.
Общото мнение на почти всички български мигранти в Турция е, че провеждането на „възродителния процес“ е имало негативен оттенък върху развитието на България:
То няма дойде назад, ама отиде. България загуби`а много!
Оценка на „възродителния процес“
Отношението на българските турци към тези исторически събития е особено негативно. Дори някои от тях са все още стресирани от „възродителния процес“. Честият отговор на въпроса за събитията в средата на 80-те години е:
Не ме питай. Не искам да си спомням.
Повечето от преселниците го определят като „нечовешко“ и го свързват с нарушаване правата на човека:
Много грубо се отнася`а. Много грубо. Като видиш тая груба постъпка, като видиш това нечовешко отношение, човек се отвращава просто. Не от комунизма, не от социализма, ама като не се отнасят човешки към тебе. Все едно са се отнасяли с нищожество. Дето се вика: Не съ хора! Така се отнася`а с `ората.
„Възродителният процес“ като опит за етнична и културна асимилация е разрушавало представата на турците за комунизма като „хуманна идеология“ и е наложило възгледа за неговия шовинизъм:
По-добре да не говорим по този въпрос. Не беше човешко това, което направиха комунистите. А ни кандардисваха, че са били комунисти, комунизмът е хуманизъм. Човешко трябва да бъде. Ама те не направи`а, както и в другите държави. Една партия своята идеология си казва така. И другите не могат да мислят иначе.
Проведеното презлятото на 1989 г. експресно социологическо проучване е показвало същото отношение към процеса. Повечето от българските турци осмислят“възродителният процес“ „като покушение, като обида върху съкровените им устои, което води до акумулация на негативни емоции“. Това изпълнено с отрицание отношение към събитията се отразява неминуемо и върху образите на България и съответно на Турция в представите на изселниците и влияе върху самоопределението им. Но голяма част от преселниците не се ангажират с оценки. За тях преживяното е история и те се стремят да го забравят:
Никого не мога да съдя. Тогавашното правителство, може би правителството след 85-тагодина, след 84-та-85-та година. Някои работи като че ли по-съзнателно трябваше да се вършат, със перспектива: ако това се направи, какво ще стане, какво ще се случи, последствията какви ше бъдат? Ако иначе се направи, дали ше бъде по-добре или по-зле. Разбира се, по-доброто щяхме, по пътя на по-доброто трябваше да тръгнем. Реалното, говоря това, което аз изживях. И много хора са на същото мнение. Може би някои не го признават, крият го, няма смисъл да го криеш, кажи това, което си го чувствала, това, което си го изживяла.
„Голямата екскурзия“
Подготовката на ново изселване на турско население от България е започнало в средата на 80-те години. Идеята се е появила веднага след кампанията по преименуването в края на 1984 г. –началото на 1985 г. Тази концепция е била обсъждана още на заседанието на 18 януари 1985 г., когато Тодор Живков е обявил възгледа си за нова договореност с Турция по този въпрос:
„Аз предложих тогава на нашето ръководство да им кажем: ние сме готови да разрешим на тези граждани от турски произход, които желаят да се изселят, да се изселят. И както знаете, едно изселване се осъществи. Обаче след това те се окопитиха, разбраха за какво става дума и още при Сюлейман Демирел, а след това и при Еджевит, в това число и при посещението в България, един от въпросите, който винаги поставяха беше, че те са против изселването. Даже Еврен заяви – това е вписано в документите – че родината на българите от турски произход, както те се изразяват е България, че могат да се прекръщават и че не стои въпросът с изселването, освен за разделените семейства. Но те категорично не се съгласяват по въпроса с изселването. Ние сме заинтересовани да се изселят 100-150 хил. души. Щом желаят – да отиват.“
На заседание на групата по Възродителния процес на 22 март 1985 г. Пенчо Кубадински е предложил да се отвори границата, за да се изселят онези, които желаят. Според него: „60% ще се изселят. Да се изселят. От общо 900 хиляди души в България ще се изселят 600 хиляди.“
Независимо от убедителността му, обявената през 1987 г. официална позиция е, че ново изселване няма да има. Заявява се категорично, че „с края на изселването през 1978 г. са изселени всички български граждани, свързани с Турция.“ Като резултат от последната българо-турска спогодба „в България остават всички българи мюсюлмани, у които се е съхранило чувството за принадлежност към българската нация.“
Въпреки категоричната позиция на българската страна по отношение на изселването, скоро е била наложена промяна във възгледите на управляващите. Причината е било масовото недоволство от „възродителния процес“, което е излязло наяве едва през пролетта на 1989 г.
Влияние са оказали мирните демонстрации, шествия и гладни стачки в СевероизточнаБългария. Издигнати са били искания за връщане на турско-арабските имена и изселване в Турция. На някои места се е стигало до стълкновения с полицията. Постепенно е нараснал броят на тези, които отказват да работят. Селскостопанската работа е била изоставена, нарушен е бил производственият ритъм в промишлеността и строителството, извършени са били отделни диверсионни актове. Активизирана е била дейността на международната общественост, която е протестирала срещу асимилационната кампания, провеждана спрямо мюсюлманското население в страната.
Засилен е бил и натискът от турската страна, която е поставила въпроса за нова изселническа спогодба. Българското ръководство е отклонявало исканията. Въпреки това на 9 май 1989 г. Народното събрание е приело Закон за задграничните паспорти. По силата му българските граждани са получили правото да напускат страната и да пребивават временно или постоянно в друга държава. Като следствие на този закон е било обявеното от Тодор Живков на 29 май отваряне на границите. Разрешено е било изселването на всички български мюсюлмани, които „искат да отидат временно в Турция и да живеят там.“ По този начин България е позволила на българските турци да напуснат страната като „екскурзианти“.
Протичане на „голямата екскурзия“
Решението на българското правителство за отваряне на границата с Турция се е оказвало неочаквано за всички. Първоначално е настъпило стъписване. Наложило се е да се решат многобройни проблеми за много кратък срок. Данните от този период показват две ясно определени тенденции по отношение на турското население в страната. Едната е на насилствено изгонване на противопоставилите се на държавната политика и на криминално проявените, а другата – на насилствено задържане на образованите и приемащи „възродителния процес“ турци.
Управляващите признават, че за да тръгнат първите групи, към някои хора е била използвана принуда. От страната са били изгонени онези, които са били съдени или изпратени в Белене по провинения, свързани с „възродителния процес“. Обикновено са им давали няколко часа, в „най-добрия“ случай 24 часа, за да си съберат багажа, след което със специални коли са били закарвани до българо-турската граница:
И довечера, вечерта идва колата и свърши. Така направи`а. Не доброволно, защото направо ни изгони`а. Кой шъ се раздели от родното място, от семейството, от приятели, от другари, от близки, познати – никой няма да съ раздели.
За тях България вече не е място за живеене:
На мен ми каза`а: Всеки може да живее в България, ти – няма да живееш, защото си питал! При смяната на имената, защо питал съм, не трябвало съм питам даже!; Брат ми изсели`а тогава. Дадоха му 4-5 часа срок, събере си багажа. Отначало в Австрия отидо`а, но тогава си промени решението на партията решението, през Капитан Андреево да мине направо. Те отидо`а.
Турска пощенска марка или пропаганден плакат. Превод: „Българските зверства и принудителното изселване“.
За да се предизвика изселване, в Хасково дори е бил разрушен цял турски квартал:
Дадоха ни срок 24 часа да се изселим. После бутнаха, целия квартал разрушиха. Сега го няма!
За останалите турци подаването на молби за изселване е било задължително, а паспортите дори са били номерирани:
Дават направо вече. С доброволно никой не вадеше. Направо те викат и казват: Готов ти е паспорта! Да, за излизане паспорта. Викат: Дай молба! Ти къде шъ идеш, даваш.; Даваха, даваха паспортите направо. Не, де да знам, всички бяха номерирани под ред. Дотози номер да се приготвят, до този номер. Пък имаше такива, политически, 24 часа срок им даваха. Защо? И ние не разбрахме.
Оказва се обаче, че тези мерки не са засягали всички турци. Турската интелигенция, която не се е била „провинява“ по време на „възродителния процес“, е била лишена от възможността да напусне България. На учителите, лекарите и т. н. им е било забранено изселването в Турция:
89-та година, като стана изселването, тогава не ни дадо`а право на кадрите да се изселим, на учители, таки`а няма.
Забавено било и издаването на задграничните паспорти на онези, за които се знае, че са били интегрирани в българското социалистическо общество и не са протестирали срещу смяната на имената. Заедно с това е била провеждана пропаганда да не напускат България:
Шест месеца чаках аз. Даже виках: Защо не ми излезнаха паспортите? Питах. И те ми казваха така, например нашия от Окръжния съвет, председателя, нашия кмет: Ти нямаш място в Турция. Къде ше вървиш? ка`е, – защо ще вървиш? А, ти ли искаш да заминеш? Защото бях и в Гражданската отбрана, бях и де да знам, на такава културно-просветна работа, на такива конференции, на мероприятия, на събрания, къде ли не участвах, нали? В Нов живот даже пишех събитията, някакъв мост се е открил, нещо се е построило, не знам къде-какво е станало, няк`во мероприятие станало: Галя, пиши бързо, нещо във вестника да излезне! Ей такива работи. Де да знам, наистина още се чудим как стана 78-89-та това фатално време, фатални години, фатални случаи.
Прави впечатление, че издаването на задграничните паспорти не е било хаотично, а добре организирано. Държавата е направила опит да задържи само онези турци, които имат добро образование, не се противопоставят на преименуването, смятат се за приобщени към социалистическото общество и не живеят в компактни турски райони.
За да се избегне и изселването на българи мюсюлмани, управляващите са предприели екстремни мерки. На 16юни 1989 г. Политбюро на ЦК на БКП е създало Координационен съвет с председател Димитър Стоянов. Основната му цел е била „разубеждаване на желаещите да напуснат страната, да не се допуска заминаване за Турция на българо – мохамедани – помаци.“
Въпреки известната организираност на „Голямата екскурзия“, според преселниците в страната е настъпил хаос. Замисълът за сваляне на напрежението в обществото чрез изселване не е бил оправдаван. Настъпило е неразбиране и объркване, а производството е замряло. От спестовните каси са били изтеглени значителни суми. Масово са били изкупувани куфари и чанти.Някои от изселниците са продавали имотите си на безценица, за да имат финансови средства да напуснат България. Други са оставили къщите си на роднини или дори без надзор във всеобщата бъркотия:
И много неща ни отидоха ей – така, защото къщата оставих, оставих я със всичко. Вътре имах и гардероби, и библиотеки, и дивани – не можех да ги нося. Не, не я продадохме (къщата – м. б., М. М.) Със градината си седи. Даже имаме едно вилно място, нещо като лозе, то грозде не остана там, но имаше много хубави ябълки, череши например. Аз като отидох там, като пътувах с групата, с фирмата, тогава се отбивах – много хубави, едри череши, дюли имахме и си носих понякога, събирахме. Наш`те роднини там, които останаха, те по-наглеждат. И нова я бяхме направили, построили. Двуетажна къща, даже триетажна къща може да се каже, защото със таванска стая, имахме таванска стая. Отзад със лятна кухня, със гараж.
На част от изселниците им се е наложило да си платят образованието, което още не са завършили, за да получат дипломи. На тези турци, които са имали вноски за коли, държавата не е позволила да ги вземат и те са били принудени да ги продадат на някой приятел-българин:
11 години чакахме да ни излезне колата. Излезна ни колата, обаче като излезнаха и тия случаи кат` станаха 89-та година не ни я дадоха да я донесем тука. Във Пловдив отидохме и вноската веднага я прехвърлихме на името на един българин, приятел там, познат. Вика: 11 години вие чакахте, за един ден аз станах собственик! И така се разбрахме. А как мечтаехме, как ни се искаше. Вече децата ни бяха пораснали. Аз се записах за курсове, даже платих една сума. След това отидохме няколко пъти на уроци, ама какво стана – учителят беше заминал, дошъл насам. Той се беше изселил. На него му дадоха 3 дена срок. И той от Кър`жали. И не можахме да взема книжка и така остана. Парите отидоха. Тогава кой гледал пари. Тогава беше, 88-ма-89-та година, ужас беше!
По тези причини масово са били купувани стари коли, а тези, които са нямали такава възможност, дори са заминавали за границата с таксита. Докато е протичало цялото изселване, Тодор Живков е пишел „Някои съображения за бъдещето на българската нация.“ В тях се говори за единение на всички общности и изграждане на гражданско общество, в което да има свобода на религията.
Краят на „Голямата екскурзия“ е поставен на 22 август 1989. Турция е затворила границата и е обявила въвеждане на визов режим за изселниците от България. За два месеца броят на напусналите страната турци е бил между 310 и 370 хил. души. Според други данни скоро от заминалите за Турция български граждани са се върнали около 152 хил. души. В последната обявена статистика на турското правителство (юни 2001 г.) 258 060 български граждани са получили турско гражданство през лятото на 1989 г.
Мотивите
Мотивите за масовата емиграция на българските турци през лятото на 1989 г. могат да се обособят в две групи. Едната е официалната, и според нея изселването не е било свързано със смяната на имената, а е било следствие от предишните изселвания, от разделянето на семействата и от политиката на Турция към българските турци. Подчертава се физическият и психическият тормоз и несъмненото влияние на турската радиопропаганда.
Според втората теза, основният мотив за изселването е бил насилственото провеждане на „възродителния процес“ и отражението му върху чувството за принадлежност. Тази теза е била застъпена още от Александър Лилов на пленума през декември 1989 г.
Експресното социологическо изследване през лятото на 1989 г. е показало, че „мотиваторите“ за изселване са били няколко: „призивът на турското правителство НРБ да отвори границата; нееднозначното възприемане на изявлението на Тодор Живков; страхът за физическото оцеляване; подривната дейност на нелегални пантюркски организации; неправомерните действия на някои районни поделения на МВР и натискът за изселване; недостатъчната координирана и пасивна дейност от българска страна; недостатъчната стабилност на законовите разпореждания; социално-психологическите механизми на масово подражание, заразяване, имитация; безпокойството от изолация и загрижеността за семейно-брачното устройство на потомците.“
Теренното проучване сред българските турци в Турция показа, че личните мотиви на преселниците са били подобни на гореизброените. Много от мигрантите не могат да дадат ясно обяснение за подбудите, накарали ги да напуснат България:
Причина не можем да дадем. Просто и ние не знаем тая причина. Като че ли оттам ни гонеха, като че ли се е открила няк`ва врата и по тая врата и ние трябва да минем, трябва непременно да отидем. Всеки беше тръгнал на някъде. Значи ставаше нещо, нещо, но ние може би много по-късно разбрахме някои неща, но в този същия момент и ние не бяхме на себе си.
Повечето от преселниците твърдят, че са се чувствали обхванати от всеобщото движение. Преселването се обяснява най-често със заминаването на всички:
Заминахме, защото всички заминаваха.
Въпреки неяснотите по изселването, мигрантите обобщават своите главни подбуди за напускането на България през лятото на 1989 г. в няколко основни точки. На първо място преселниците посочват смяната на имената, на второ – уволненията от работа по време на „възродителния процес“.
Според тях причините за изгонването от работните места са били политически и са били свързани с неподчинението на партийните разпоредби. Невъзможността за намиране на препитание се е превърнало в предпоставка за миграцията:
89-та година. Юни месец дойдохме. Виж началото, без вина освободил от работа, ни заплата, ни нищо. И жената, и децата се съсипа`а от труден живот. А тези, които отива`а по селата да сменят имена, полицаите, даже доброволно получава`а много пари, че доброволно са сменили имената на турците. А ние без работа.
Друга причина за напускане на страната са били всеобщото объркване и страхът от оставане в България. Като основна предпоставка за миграцията се посочва несигурността, породена от „възродителния процес“:
Не знаехме защо по пътя, сутрин излизам аз, ше тръгна на работа, гледам на улицата, до наш`та къща, де да знам, от горната страна на шосето войници, танкове. Дотогава нямаше такова нещо. Защо изведнъж изникнаха тия танкове на всяко ъгълче. Все едно някакъв военен преврат, не знам какво си мислеха, ама нямаше никаква подготовка, нищо такова нямаше. Всеки започна да се плаши даже и от сянката си, ама не знаеше причините. Кат`че ли ня`къв преврат, ня`къв. Живота ни толкова бързо се обърка, такъв странен път хвана, че и ние не го разбрахме.
Не на последно място трябва да се посочи масовата психоза. Някои от тях дори не са вярвали, че ще напуснат България и са продължили да живеят в стария си ритъм:
Дотогава си работим най-спокойно, през лятото отиваме на почивка, правим програми, планове, къде на екскурзии да вървим, къде да съ съберем, де да знам, къщата да я мажем ли, нещо на двора ли да оправим. Всички отиваха, заминаваха, аз още мажех къщата и даже се чудеха: Ама будалà, защо? Все още работниците ми са на покрива, таванска стая мажем: Ти к`во правиш? Всички заминават това ще остане! Нека, викам, нека, ама на половина да не остане. Парите ни съ. Нека! Аз продължавам.Баща ми заедно с работниците и той не знае човека и той не знае, че до такава степен ще се стигне. Вика: Защо на половина да я оста`а аз?! Трябва да го довърша! Защото на половина работа нямахме там. Довършвахме, нещо, което започне, трябва да съ довърши, нали такъв е пътя, така ни е наредено, така сме свикнали. Викам: Трябва да го довърша! Гледаха къщата и ми се смееха. Какви години, какви времена – да се чудиш!
Като причина за напускането на България се посочва и негативното отношение към турското население в страната:
Ние бяхме черните овци, затова.; Брат ми беше в Белене чет`ри години. Аз бях уволняван два пъти. Нямаше накъде вече. Решихме да дойдеме тука. По селата ни гледаха на кръв вече. А пък не бяхме направили нищо, никаква агитация. Просто тогава гледаха кадрите, революцията изяжда синовете си, както се казва. Бяхме принудени. Тука кат виждах полицейска униформа ми ставаше лошо.
Но за повечето от преселниците „Голямата екскурзия“ е стремеж за запазване на етничността, опит за чието разрушаване българските управляващи правят по време на „възродителния процес“.
Резултатите
Резултатите от „Голямата екскурзия“ са пряко свързани с характеристиките на изселването през лятото на 1989 г. Според българските управляващи по този начин проблемът с българските турци е бил решен, а със затварянето на границата от турска страна е било постигнато дискредитиране на Турция. От друга страна, липсата на специално споразумение не е позволила на миграционния поток да се разположи равномерно във времето.
Тъй като за много кратко време огромно количество хора са напускали страната, изселническото движение се е превърнало в стихийно, хаотично и с висока интензивност. Това е довело до изостряне на политическите, икономическите, социалните и етнопсихологическите проблеми не само в България, но и вТурция. Разстроен е бил производствения процес и се е появил недостиг на работна ръка. Нарушена е била отрасловата и професионално-квалификационната структура на населението, което е е отразила негативно върху развитието на страните.
