(Авторово пояснение) В хода на проучването са използвани многобройни изказвания на респонденти, които дават най-ясна и точна представа за същността на разглеждания проблем. Думите на информантите са предадени дословно, без редакции, като се цитира фонетичният им изговор според стандартите на българската ортография. Авторската намеса е приложена единствено при превода от турски на български език. Включена е информация от представители на различни полово-възрастови групи, за да се придобие по-пълна представа за състоянието на проучваната проблематика. Прави впечатление, че повечето от информаторите са със средно, полувисше и висше образование. Този факт се дължи на спецификата на средата. Причината е, че голяма част от изследването е проведено в гр. Измир, където се заселват по-образованата част от преселниците, факт който ще бъде обяснен в хода на работата.
Палатковите лагери
Прави впечатление, че за разлика от другите мигранти, които използват Турция като транзитна зона към страните от Западна Европа и САЩ, за преселниците от България тя е място за постоянно заселване. Почти всички български турци предпочитат да се настанят там завинаги, а не да я използват само като временно пристанище.
По време на „Голямата екскурзия“ през лятото на 1989 г. преселниците са преминали българо-турската граница единствено с малко количество дрехи и текстилни изделия: „Само дрехи и такива неща – одеяла, юргани, такива работи донесох. Текстилни работи. Не можех оттам кухненския диван да го натоваря и да го донеса. Де да знам, витрините не можех да ги донеса.“
Те са били настанени в специално изградени за целта палаткови лагери или в празните през лятото училища. Но с наближаването на есента училищата е трябвало да се освободят и бежанците са били преместени в държавни летни лагери. Отделни палаткови лагери са били изградени около големите градове като Одрин, Истанбул, Бурса, Измир, Текирдаг, Ески шехир, Анкара, Балъкесир, Болу и т. н.
Правителството е предвиждало мигрантите да бъдат заселени в Източен Анадол: „Гьочмените (преселниците) бяхме нещо като войници. Където те пратят, там отиваш.“ Основната причина е, че там демографската гъстота е ниска, а основното население е кюрдско. Тези, които са отивали, са били малко и много скоро са се преместили в западните части на страната. Повечето не са могли да свикнат със суровите природно-географски условия. Другата причина е предпочитането на по-цивилизованите райони поради по-добрите възможности за препитание. Тези самостоятелни премествания са станали причина още през лятото на 1989 г. властите да изгубят от поглед около 100 000 души.
Друга част от преселниците е била съсредоточена в няколко главни града. Около 80 000 души са се установили в Бурса, други са предпочели Истанбул и Одрин. Масовото насочване на преселници към Бурса е принудило местните власти да издигнат бариери около града, който не е можел да приема повече хора.
Една част от мигрантите са отишли при свои роднини, които са били напускали България по време на предишните преселвания (1950-1951 г. и 1968-1978 г.). Обикновено придвижването е било подпомогнато от държавата: „Там имаше от държавни хора, които разпределят. Къде имат близки, там записват, там закарват. Няма с автобуси. С коли.“ Престоят при роднините е бил кратък – обикновено е бил само за няколко дни, докато преселниците свикнат с новата обстановка в Турция. Основната причина е било негостоприемството, с което са ги посрещали близките: „При тях не сме живели. Най-много два-три дена.“
Имало и такива, които не са могли да разчитат на помощта на роднини и са оцелели единствено благодарение на мюсюлманските религиозни институции. Невъзможността за намиране на работа и липсата на квартира са превърнали джамиите в единствен дом за някои от мигрантите: „Първоначално моят баща не можа да си намери работа и ние прекарахме една година, живеейки в една стая в местната джамия, която се дава на бедни хора.“
Избор на населено място
Въпреки че идват предимно от селските райони на България, повечето от мигрантите предпочитат градовете: „Трудно свикнахме. Ние бяхме от малки градове и искахме пак там да отидем, но там нямаше работа и затова тука дойдохме.“
Независимо от проблемите при адаптацията от село или малък град към голям, космополитен град, по-големите възможности за препитание ги превръщат в желано място за настаняване на преселниците. Изборът на град за заселване е повлиян от няколко фактора. На първо място, той е пряко определен от предишните миграционни вълни не само от България, но и от други части на Балканите и Азия. Българските турци предпочитат да се настанят в т. нар. „преселнически“ градове: „Чет`ри години бях в Истанбул. Там въобще не можах да свикна. Много гъсто е населено и не е за нас. В Чорлу бива. Изселнически град, 80% съ изселници от България, от Югославия има и от Гърция, и от Беломорска Тракия.“
Като първоначална отправна точка преселниците от времето та т. нар. „Голяма екскурзия“ са избрали европейската част на Турция. Там се настаняват в Одрин или Истанбул. След известна адаптация към турското общество обикновено мигрантите са се преместили в други населени места. Изселниците от България предпочитат да се заселят в Бурса, Измир, Чорлу и Карадаг: „Първо в Истанбул се настанихме. Там седем години работихме. И после тука взимaхме. Обикновено повече преселници се събраха на едно място и така решихме при роднини. Имаме близки, дошли през `51 година. В Измир са и те ни казaха, че Измир за вас е по-добро място. Те ни казаха, ние не знаехме Измир какво представлява.“
Влияние върху избора на град за живеене оказва не само мнението на роднините от предишните изселвания, но и природно-географските условия. Някои от преселниците предпочитат Бурса, заради подобния на България климат. Други се насочват на юг, към Измир и егейското крайбрежие, защото там е по-топло през зимата.
Определящи при избора на град за заселване са и възможностите за препитание, които дава новото селище: „Разбрах за Измир – бях решил там да отида. Викам: „Голям град, има пристанище, летище, значи има перспектива.“
Преселниците предпочитат големите градове, защото там могат да намерят добре платена работа: „Там е по-друго, защото много текстилни фабрики има между Люлебургаз и Чорлу. Тия фабрики ги няма в Истанбул. Не само от наши преселници, ами от Източен Анадол, от Югоизточен Анадол, предимно кюрди отиват там да работят.“
Религиозната Бурса и европейският Измир
Прави впечатление, че съществува възрастово разделение при избора на град. Например по-възрастните преселници се настаняват в Бурса, а по-младите – в Измир. Причината е, че в Бурса населението е известно със своята религиозност и придържане към мюсюлманските норми и канони. По тази причина след известен престой при своите родители и близки по-младите преселници се насочват на юг. Те предпочитат да се заселят в европейската част на Турция, в „Тракията“ или Западна Турция, и по-точно – егейското крайбрежие.
Градове като Измир ги привличат със своето силно европейско и светско влияние: „Първо в Бурса, после в Измир. Тука се преместихме, за по-европейско го намерихме.“
Откриването на големи градове, където светското начало е водещо, се превръща в единствения спасителен остров за гьочмените. Там преселниците не се притесняват от своето „европейско“ облекло, жените спокойно могат да носят къси поли и панталони: „Сега Измир, казаха, по-европейски. Там по-бързо се свиква със някои работи. Хората не съ забрадени, по-отворени, така както във България, където сме живяли. Де да знам, без забрадка, със къси дрехи, със шорти, де да знам, с панталони можеш да обикаляш. Спокойно можеш да обикаляш. Защото е един европейски град. Докато в Анкара, в Бурса, в другите градове не е така. Може би някои хора натиск ше направят, за да се приспособиш към тях. Ше гледат със други очи. По-добре е в Измир, казва. Всички решихме – и родителите, роднините, почти съ в Измир и в Бурса. В Бурса имахме стари, от по-рано дошли роднини там. Ние предпочетохме Измир и наистина по-лесно свикнахме тука. Аз ако не бях в Измир, аз обратно щях да се върна. Честно!“
Конфесионалната принадлежност на българските турци също има решаващо значение при избора на град за заселване. Например алевите се насочват предимно към Истанбул и Чорлу, поради големите маси представители на хетеродоксните течения там.
Българските турци признават, че при избора на град роля играе дори поезията. Случаят с Измир е показателен: „За Смирна сме чували, от Христо Смирненски знаеме още.“
Изграждане на квартали
Обикновено в големите градове мигрантите се настаняват в отделни, преселнически квартали. Едната част от тях са били изградени специално от държавата за дошлите от България турци. Тези квартали са разположени в покрайнините на големите градове и представляват огромни комплекси от панелни блокове. Пример за преселнически квартал в гр. Измир е Гьоредже. Апартаментите там са били разпределени по лотариен принцип, като предимство е било давано на пострадалите по време на „възродителния процес“. В тях дошлите от България турци се чувстват като в „старата“ родина: „В Истанбул Филuш кьой – там съ, шъ кaжеш България мaлка република. Сuчки. От Дoбруджа, от Силистра.“
Изграждане на нов квартал за българските изселници в квартал „Шекерпинар“, Истанбул.
В градове като Измир или Истанбул българските турци са решили самостоятелно да изградят свои квартали. За целта мигрантите са избрали близки до града села. Държавата е разрешила на мигрантите да закупят на преференциална цена парцели, на които по-късно да построят жилища. Пример за такива квартали в Измир са Сарнъч и Буджа: „От много време е. Ние като дойдохме. Това село беше. Сто къщи имаше, не повече. Купихме си земя и тогава се настанихме. Всичко, дето е направено е със собствен труд. Там няма държавно. Държавата само пътища прави, електричеството, водата. Земята е купена само от преселници, къщите са направени сега. Държавата няма.“
Развитието на новите квартали е било стремглаво. Често пъти районът е бил застроен само за няколко месеца: „Аз два пъти идвах да купувам парцел. Първия път идваме тука и нищо няма, поле. Ходих при кмета, той вика: Ти не гледай, че нищо няма, скоро място няма да остане!“ И втория път като дойдох – всичко застроено. И така ни дадоха онзи парцел, на края, късмет ни е.“
Изграждане на жилищен квартал за български изселници в Бурса.
Българските турци посочват като основна причина за изграждането на преселническите квартали желанието да се съберат на едно място всички роднини и близки: „Всеки си иска при свои роднини, при близки, всеки си иска да бъде на едно място. Така е по-хубаво, всеки познава всеки.“
Този факт предопределя пряката зависимост между заселването в новите квартали и района, от който идват мигрантите: „Ние сме от Кърджали. Това всичкото (целия квартал Буджа, гр. Измир – м. б., М. М.) махалле, ние сме го направили.“
В новата страна се възпроизвежда селищната и социалната структура от старата. Обикновеното преселниците предпочитат да се настаняват близо до роднините си. Но парцелите за новите къщи се купуват и на принципа на старото съседство от България: „Жената вика: „Съседите от България купуват там парцели. Дай и ние да купим там (в Сарнъч – м. б., М.М.)“
Така в новите квартали се оформят отделни райони, където живеят мигранти от едно селище – например от Джебел или Черноочене. Обикновено изграждането на преселническите квартали е свързано и с друг факт. Повечето от мигрантите идват от селските райони на България и трудно свикват в големите градове като Истанбул и Измир. Строителството на собствени квартали в покрайнините представлява компромисен вариант. Преселниците изграждат свои „селца“ в рамките на космополитните градове. Така се съчетават добрите възможности за намиране на работа с тишината и спокойствието: „Далече е, но е по-удобно, безшумно е. Ние не сме свикнали. Селски деца сме. Не сме свикнали така по големия град.“
Друга причина за създаването на нови преселнически квартали е невъзможността на мигрантите да свикнат с панелните апартаменти. Новите жилища им са се виждали много „тесни“ (120 м.2). Това е породило желанието на преселниците да се заемат с изграждането на собствени къщи.
Изграждане на къщи
Строителството на нови, големи, двуетажни или триетажни къщи се превръща в характерна черта на заселването на българските турци в Турция. Според мигрантите изпълнението на строежа в новата страна е лесно, тъй като материалите могат да се вземат на кредит: „Сега, виж, тука е по-друго. Тук като живееш, дават, помагат ти. Ако се наложи да строиш, дават ти.“; „Тука лесно се строи – тухли, цимент, арматура взимаш, после плащаш. А какви договори. Те знаят, че ще платиш. Всичко това за 13 години направихме.“
Обикновено при строителството помагат близки и познати, защото повечето от тях са строители. Така се спестяват пари и строежът върви по-бързо. Къщата се построява между 1 и 5 години в зависимост от финансовите възможности на собственика: „Постоянно, иначе не може да си направиме тия къщи. Ако бяхме почнали да си правим с тия пари, ако на майстори плащахме, не можехме да ги направим. Се`а със близки тухлите, бетони, калъпи. Събота-неделя, събота-неделя – през тия двата дена, празниците, се събирахме, да речем – тая година на тоя близък, другата година, след два-три месеца да речем – на мен, след два-три месеца на другия, сe така си ги направихме тия къщи значи. Са`а, ако имаме възможност си помагаме. Ако нямаме, всеки си гледа неговата си работа, но ако си имаме. И те ни помагат, и ние си помагаме. Взаимно си помагаме.“
Според мигрантите колективното строителство е донесено от България. Запазването му в Турция е резултат не само от практичността му, благодарение на която преселниците спестяват финансови средства. То изпълнява и важна социална функция. Общото строителство засилва връзките между мигрантите, изгражда неформалната мрежа от взаимоотношения, която осигурява взаимната им морална подкрепа в турското общество. Колективното изграждане на къщи допринася за изграждането на усещането им за принадлежност към преселническата общност.
Причините за строителството на къщи след преселването са няколко. На първо място се посочва навикът от България: „В България имахме къщи, а тука под наем. Много ни заболя. Тогава всяко семейство си направи семеен план, толкова за храна, толкова за други неща, толкова ще се спестява. Нали, в България имаше петилетка и ние така. Купихме си парцели и още година или три и ще си я направим.“
Мигрантите от България са свикнали да живеят в собствени жилища, не им харесва идеята да са зависими от хазяи и да плащат наем, а още повече, че поради високата инфлация той се покачва постоянно. За преселниците новата къща е добра инвестиция, с помощта на която се спестяват пари: „Жилищният въпрос е много труден. Като си на квартира, всяка година увеличават квартирните пари. Как се казваше на български забравих? Наем. Петдесет-седемдесет на сто увеличение. Ние сме свикнали да живеем така, по-така, със собствена къща.“
Третата причина се крие в традиционния възглед за семеен модел. Според преселниците след задомяване децата трябва да останат при родителите на момчето. Строежът на големи къщи предпоставя добрите условия на живот на бъдещите млади семейства. Но за съжаление на възрастните, децата често пъти предпочитат да живеят на квартира, отделно от родителите си и да бъдат независими от тях: „Виждаш ли каква къща направихме! Защо? Уж децата щяха да живеят тука, не искат. За какво ни е на нас с жената такава къща?!“
По тази причина някои от преселниците дори съжаляват, че са хвърлили средства и усилия за изграждане на огромни къщи, вместо да построят например вила в някой от егейските курорти. Тук трябва да се посочи и една важна причина, пряко свързана с адаптацията на преселниците в Турция. За българските турци новата къща се свързва с усядането. Изграждането на дом често пъти е еквивалент на пускането на корени в новата страна. По този начин окончателно се слага край на надеждата за връщане обратно в „старата“ родина и се поставя началото на живота в „новата“.
Но въпреки изграждането на къща в Турция, малко от мигрантите се решават да продадат останалите в България имоти. Повечето от преселниците предпочитат да ги дадат под наем на близки или дори да ги оставят да пустеят вместо да се разделят с тях завинаги. Този факт показва, че макар и да се установяват за постоянно в Турция, те продължават да усещат връзката с България и нямат сили да я прекъснат.
Преселнически пазари
Пряко свързан с изграждането на новите квартали е строежът на джамии и на специални, преселнически, пазари. Някои от тях се провеждат в определен ден от седмицата, обикновено почивен – например в Сарнъч са всяка събота, докато в други квартали – като Буджа, има и постоянни сергии. Основната причина за съществуването им е желанието на изселниците да се снабдяват с български стоки. Преселниците предпочитат българските изделия заради „навика“ от България и „свикването“ с тях: „Свикнали сме там, излязли сме на времето и ни харесват българските работи. То и от тука си купуваме, ама всяка седмица си купуваме. Нaпример, там в събота става пазара в Сaрнъч, всяка събота си отиваме лично от тия българските детски закуски, фафли, разни швепс портакал, мед, ако има си купуваме, кашер – кашкавал.“
Разликата между българските и турските не е в цената, а в качеството: „Той, продавача, го купува на една цена, но аз не обръщам внимание. Там продават тукашни пари 6 лв. килото. И тяйните кашкавали и те толкова струват. Обаче по-хубав вкус има български кашкавал, балканския и „Витоша“-та. Се`а и други неща оттука носят. Сладки работи, салам, суджук.“
Особено предпочитани от преселниците са кюфтетата и кебапчетата. Но именно заради свинското месо в тях местните турци не купуват донесените от България хранителни продукти: „В началото като разбраха, че тези неща съ от България, питаха само: „Има ли свинско?“ И тия лукчета, и тука прават същите, ама по-малки, и за тях питат: „Има ли свинско?“ И пак не купуват. Страх ги е.“
Често освен хранителни стоки, цигари и алкохол, от България се носи козметика, лекарства, дори дрехи. Повечето преселници са на мнение, че българските обувки са много качествени и издръжливи и затова ги предпочитат: „Тука има, ама тука е съвсем друго. Тука е по-модерно, по-скъпо, но не както трябва. Нетрайно е. Всяка година трябва да купиш.“ Обикновено българските стоки се внасят нелегално, благодарение на пътуващите всекидневно автобуси.
Изграждането на преселнически квартали в рамките на градовете помага за създаването на усещането за общност. Съседството и взаимопомощта засилват както роднинските, така и връзките между мигрантите от различни райони. В случая с българските турци в Измир трудно може да се говори за редуциране на тези взаимоотношения.
Трудова заетост
След преселването повечето от мигрантите са имали проблеми с намирането на работа. Голяма част от тях са работили „каквото им падне“. Но след първоначалното настаняване и свикване с новите условия на пазара на труда, е настъпило известно стабилизиране. По време на изследването (2000-2004 г.) се установи, че настоящата трудова заетост на преселниците се покрива със заеманата в България или поне е в същата професионална сфера. Изключение не правят дори онези преселници, които са се занимавали със земеделие в България. Сега повечето от тях се преквалифицират в градинари или търговци на земеделски стоки. Други се занимават с куфарна търговия между България и Турция. Голяма част от тях са доволни, че вече не работят на полето и са се „отървали“ от „тютюна и катрана“.
Наблюдава се много ясно полово разделение на труда. Прави впечатление, че жените работят предимно в многобройните шивашки цехове. Обикновено в България те са били заети предимно в селското стопанство. По тази причина след преселването в Турция жените не могат да си намерят добра работа. Роля изиграва и сравнително ниското им образование и липсата на професионална квалификация. Повечето от преселничките са недоволни от лошите условия в цеховете, но въпреки това предпочитат да работят, отколкото да останат домакини вкъщи.
Най-успешна е реализацията на онези преселници, които имат добро образование или търсена в турското общество професионална квалификация. Мигрантите с полувисше и висше образование като лекари, учители, инженери и т. н. са не само много добре платени, но и са особено уважавани.
Обикновено онези от мигрантите, които имат собствени фирми, предпочитат да вземат на работа членове на преселническата общност. Основната причина е, че се познават и са убедени в квалификацията, трудолюбието и лоялността им. По време на теренната работа в гр. Измир се открои един важен факт. Според самите мигранти той е характерен за турското общество, но и те го възприемат в последните години. След навършване на определена възраст, обикновено след 45 години, те се смятат вече за „стари“, предпочитат да получават пенсия и да си живеят спокойно. Затова след построяването на собствена къща и достигане на определен жизнен стандарт повечето от преселниците правят всичко възможно да се пенсионират.
Прави впечатление, че голямата част от българските турци-преселници са вече част от средната класа на турското общество. Малко от тях са приети в елита на новата страна. За мигрантите настоящето им социално положение се възприема като „издигане“ в социалната стълбица, поради факта, че идват от чужда страна, без пари и имущество, а успяват да си намерят добра работа, да постигнат завиден жизнен стандарт, да построят къща (в някои случаи и по няколко), да купят кола/и и да си позволят чести почивки, ако не в Турция, то поне в България. За българските турци в Турция тези материални придобивки се смятат за основни измерители на един спокоен и благополучен живот в новата държава.
Преселнически организации
Независимо от големия брой организации на преселниците техните членове и поддръжници са много малко на брой. Най-известната от тях е „Дружество за култура и подкрепа на балканските изселници“ (B alkan G o c m enleri K u l t u r v e D ayan ışm a D erne ği) или съкратено „Бал гьоч“ („Bal goc“). Създадена е била през 1985 г. и централата ѝ е в Бурса. Постепенно тя е изградила свои отделни представителства из цяла Турция, включително и в Измир. Дейността ѝ е свързана с организиране на културни и спортни мероприятия. Издава и „Списание за турската култура на Балканите“ („Balkanlar`da Turk Kulturu Dergisi“). Заедно с това се стреми да разрешава някои от проблемите на преселниците като например редовното получаване на пенсии или искането на различни обезщетения. Това дружество има и политическа роля, защото подпомага и организира секциите по време на парламентарните и президентските избори в България.
Повечето от българските турци имат доста негативно отношение към организацията „Бал гьоч“. Преселниците са недоволни от дейността на дружеството. За това говори фактът, че от близо 100 000 български мигранти в Измир, членовете на местната организация са едва 8 000 души. По общо мнение основната причина е, че това дружество не изпълнява никаква функция, освен да облагодетелства ръководството му. Работата на организацията се описва като „борба за кокала“. Голяма част от мигрантите са на мнение, че дружеството с нищо не допринася за разрешаването на техните проблеми: „Бал гьоч нищо не прави, не ги обичам. Кажи, какво съ направили за нас тия? За тия, които взимат пенсиите, виж какво стана?! По няколко пъти ходят докато си вземат парите. Нищо не правят.“
Другата причина е, че повечето от членове на ръководството са от групата на „старите“ изселници, т. е., дошлите в Турция преди 1989 г. Негативното отношение към организацията е продиктувано и от факта, че ръководството се занимава с политика: „Бал-гьоч не ги харесвам. Те политика прават. Те трябва да работят за сближаването на двата народа, но нищо не прават.“
Но съществува и друга причина за това отношение. Смята се, че характерна черта за мигрантите от България е липсата на доверие към такъв тип организации. Според преселниците негативното им отношение към дружествата се корени в техния индивидуализъм: „Те не обичат партии още от България. И второ, те са индивидуалисти. Всеки на себе си разчита.“ Поради отрицателното отношение на преселниците и ограничения брой членове дружеството не успява да изиграе социалната функция на обединител на преселническата общност. Според мигрантите ролята му може да се определи като формална и незначителна.
Свободно време
За да се измери степента на адаптация на преселниците в новата страна, трябва да се отбележат и възможностите за почивка и отдих. Първоначално българските турци са нямали време не само за почивки, но дори за ходене на гости. Те са се стремели да се устроят в новата страна, да построят къщите си и да се адаптират към новата обстановка. Едва след настаняването българските турци са започали да мислят за почивки или събирания: „Преди не се събирахме, работа, работа само, а сега почнахме. Събота, неделя се събираме. Ние първите десет години прекарахме в работа, нямахме много-много време за развлечения. Всеки гледаше да си построи къщата. Но в последните две-три години гледаме повече да правим срещи.“
Преселническите сбирки обикновено се правят в кварталния парк, наречен „пикник аланa“ (поляна за пикник –т. ез., м. б., М. М.). Той е пригоден за организиране на барбекюта и почивки сред природата. Обикновено през съботните и неделните дни трудно може да се намери празно място в него: „Има едно място –за пикник се казват. Идват, събират се. Ядат, пият, веселят се. В България нямаше такива неща, където градското население отива там да си прекара свободното си време.“
В последните няколко години преселниците започват да организират и землячески срещи. На тях присъстват обикновено хора от едно и също населено място. „Правим срещи на хората от Черноочене. Ядем, пием, това е. Тука има. Има по-млади, които се интересуват от това. Те ни поканиха нас.“
Срещите протичат в разговори за близки и роднини, с консумиране на „български“ кебапчета и пиене на ракия. По този начин се запазват връзките между преселниците от едно населено място и се съхранява усещането им за локална принадлежност. Оформят се групите на „джебелчаните“, „чернооченците“, „кърджалийците“ и т. н.
Поддържането на старата социална мрежа се оказва много полезно в новата страна, защото мигрантите имат различни професии и занимания и могат да си помагат помежду си в случай на нужда. Но това е и начин за разтоварване и почивка от напрегнатия ритъм на живот: „Събираме се, разбира се. Не, събота-неделя си отиваме. Имаме си пикник алана и там си приказваме за работа –как е, удобна ли е, как ти е заплатата, хубава ли е, доволен ли си от работата си, събираме се, разбира се.“
Преселниците организират своите срещи и в местните чайни, наречени локали. Освен пиенето на чай, там се четат вестници, не само турски, но и български, играят се карти или шах: „Има локали на преселниците, където се събират.“
Често навикът да се ходи на риба или на лов още от България се запазва и след преселването в Турция: „Ние сме любители риболовци. И ходим на риба. Всяка събота и неделя ходим. А в България на язовир „Кърджали“ ходихме.“ Ходенето на лов в Турция става възможно заради големия брой глигани. Освен за развлечение, ловът има и практична страна –набавяне на свинско месо, което липсва в Турция, но с което преселниците са свикнали: „И то диви прасета има на планината, бум и ядат. Какво да правиш опасно е, но ядат. Аз заради това не ям (болести –м. б., М. М.) Заради опасността.“
Освен пазарите с български стоки, ловът на диви прасета е единственият начин за добиване на свинско месо, от което се приготвят кебапчета и кюфтета: „Стават 10 години ходиме на лов тука, в Странджата. Има много глигани. Ядеме ги. Преселниците ядеме. Научийме и тях да ядат, защото месото е скъпо там. Да не съ луди да купуват месо! Жилаво е, но дробим на кайма и кюфтета пра`име. „
Често пъти се организират спортни срещи. Понякога под патронажа на преселническите организации се правят футболни турнири за деца и възрастни. И докато изброените по-горе забавления са предимно мъжки, жените предпочитат да се събират в къщите. Правят си седенки и пият кафе: „Ние се събираме като тука (в България –м. б., М. М.) –на седенки, пием кафе, говорим си по съседски.“
В крайбрежните градове като Измир семействата на преселниците ходят на море всяка събота и неделя през лятото. Причината е географската близост на курортните селища като Гюмюлдюр и Кушадасъ: „През 15 минути си има превờзи до морето. Скоро бяхме, преди да си ида в България на гости. За две седмици отидохме със семейството, топла вода, добре си живяхме, стрес си изхвърлихме малко.“; „Тука се ходи на море за един ден. Отиваш сутринта и вечерта се връщаш. Тука морето е близо.“
Прави впечатление, че по отношение на свободното време преселниците се придържат към донесения от България модел. Единствените възприети нови развлечения са ходенето на пикник в близкия парк и на море. Но дори в тях преселниците включват отделни елементи на донесената от север култура на свободното време като ядене на кебапчета, пиене на ракия или кафе.
Наблюдава се и ясно полово разделение, което определя „мъжкия“ и „женския“ тип почивка. Първият е изнесен предимно в местния локал, докато вторият е съсредоточен у дома. Но те не са абсолютизирани, защото съществува и един междинен – семеен тип почивка. Общото прекарване на свободното време засилва връзките между мигрантите, спомага за обединението им и създава усещането им както за локалната група, така и за цялостната преселническа общност.
