„Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр…
Но, слава Богу, аз се отървах, отървах се, свършено! Ами твоя милост?“
Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“
Има една забавна логическа задача: един лодкар трябва да превози от единия на другия бряг на реката един вълк, една коза и една зелка. В лодката си на всеки курс той може да вземе само едно от тези три неща, а същевременно не трябва да оставя без надзор вълка и козата, защото вълкът ще изяде козата, нито да оставя козата и зелката, защото козата ще изяде зелката. Ако лодкарят закара първо вълка, междувременно козата ще изяде зелката. Ако закара първо зелката, докато го няма вълкът ще изяде козата. Може да закара първо козата, но ако след това закара вълка или зелката и се върне да вземе останалия товар, на отсрещния бряг ще бъде изядена или козата, или зелката.
Тази задача има решение. Лодкарят закарва първо козата, после се връща и закарва вълка, връща обратно козата, закарва зелката при вълка и накрая отново закарва козата. Подобен проблем, но с все още неизвестно решение, срещат станалите отново актуални опити да се укрепи патриотичният характер на историческото образование. По-конкретно темата се върна на дневен ред в медиите поради шумните спорове около помагалото по предмета „Човекът и обществото“ за 3-и клас, както и поради намеренията на една нова парламентарна сила да настоява за въвеждането на часове по родолюбие в училище.
Образованието, казват още първите уроци по педагогика, включва два компонента – обучение и възпитание. Казано опростено, обучението включва овладяването на учебния материал, придобиването на познания за определени факти от заобикалящия свят, а възпитанието – създаването на определена ценностна система. С други думи няма да е преувеличено, ако кажем, че двата стълба, на които стои образованието, са истината (познанието) и моралът. Когато към истината и морала прибавим и патриотизма, получаваме тройката вълк, коза и зелка, която лодкарите на патриотичното образование се опитват да прекарат през реката на нашето училище и от която накрая все някой бива изяден.
На патриотизма в образованието често се гледа като на някаква добавка, като на сол в ястието на историята, а проблемът се представя като спор за балансираното солене, иначе казано – дали храната трябва да е по-солена или по-безсолна, дали да сложим повече или по-малко патриотизъм. Така в количествени спорове не се забелязват чисто методологическите, деонтологичните[1] и изобщо системните проблеми, които среща историческото образование, когато е поставено под натиск да изпълнява партиотизираща функция. Естествено настоящият текст няма амбицията да добави нещо към дидактиката на историята или към теорията на патриотизма – теми, по които има къде по-компетентни публикации – а да акцентира популярно върху тези измерения на проблема.
Противопоставянето между „патриотите“ и „либералите“, ако можем така да наречем двата лагера в спора, често включва взаимна размяна на различни квалификации. „Патриотите“ обвиняват своите опоненти в родоотстъпничество, национален нихилизъм, прокарване на чужди интереси, платена или безплатна служба на чужди разузнавания в конспирациите да разрушат тъканта на българската нация или просто във всякакъв род предимно „неолиберални“ заблуди. „Либералният“ лагер пък обвинява насрещната страна в примитивен национализъм, промиване на мозъци, популизъм, ксенофобия, антиевропейско и антидемократично мислене. В целия шумен спор, представен като сблъсък на две мирогледни позиции, почти не намират място далеч по-принципни и практически въпроси като това що е то патриотизъм, трябва ли изобщо да бъде поставен за цел на образованието, ако да – как това може да бъде постигнато, и не на последно място – как и дали изобщо обучението по история, от което основно се очаква да постигне патриотичното възпитание, може да се справи с тази задача.
Определения за нещо (на пръв поглед) просто и очевидно като патриотизма в научната литература и публицистиката има толкова много, че в крайна сметка единствено личните предпочитания могат да накарат човек да избере едно от тях. Като цяло определенията се групират около две основни позиции. Едната е, че патриотизмът е светло чувство на любов, което кара личността да надмогне личния си интерес, дори понякога да достигне до саможертва в името на благото на своята национална общност. Някои стигат и по-далеч – твърдят, че патриотичното чувство е дълг на всеки, а този, който не го притежава, е предател, ренегат, нихилист и изобщо някакъв вид нравствен инвалид. От другата страна са онези, според които патриотизмът е просто по-благозвучно име на национализма – идеологическа доктрина, създадена в епохата на възникването на националните държави през XIX век с цел обосноваване на тяхното съществуване и осигуряване на необходимата кохезия на населението им. От там вече някои достигат до квалификации на патриотизма като резултат от масова манипулация на населението от демагозите на контрапросвещението. Тук трябва да се отбележи, че към последната група далеч не принадлежат само съвременни неолиберални мислители, но и по-отдавнашни учени, сред които и някои социалисти.
Като оставим настрана оценъчния характер, който често съдържат двете позиции, явно можем да разглеждаме патриотизма по два начина – като емоция и като идеология. Разликата тук е, че докато емоцията е субективно преживяване, то идеологията се опитва да рационализира това преживяване, да създаде логическа аргументация за специалното отношение към родното.
Според мен патриотизмът като емоция е напълно естествено отношение, което човек развива към своята родина. Далеч съм от мисълта по някакъв начин да отхвърлям чувство, което аз самият изпитвам. Човек се ражда със склонността да изпитва привързаност към родната среда, към близкото и познатото. Така се привързва и обиква семейството си, родната си къща и град, дори предмети, сред които е израснал. Разширяването на понятието за „родно“ при формирането на нациите естествено прехвърля тази привързаност към цялата родина, независимо дали тук включваме територията, населението, историята или представителите на съответната нация навсякъде по света. Несъмнено историческото образование и по-специално изучаването на националната история създават привързаност и специално чувство към родината, като я включват в сферата на близкото и познатото, позиционират индивида във времепространството, създават усещане за принадлежност към една общност, една територия и една времева последователност. Този ефект, независимо дали е търсен или не, в повечето случаи е естествено следствие от историческото образование и е предвиден в програмите по история, учебното съдържание и учебниците и в настоящия момент.
Когато говорим за патриотизма като емоция не трябва да забравяме, че Всеобщата декларация за правата на човека на ООН прокламира ненакърнимата свобода на убеждение на човека. Пренесено на образователна плоскост това означава, че ученикът като автономна и пълноправна личност има абсолютното право сам да изгради убеждения и отношение, а училището е призвано не да го индоктринира, да му внуши и втълпи мисли и чувства, а да го направи информиран и морално компетентен сам да ги създаде. Наскоро един виден наш историк в защита на патриотичното образование по история заяви, че няма история без емоция. Това несъмнено е така, а и всеки историк или любител на историята е в правото си да влага своето отношение в публикациите си. Но отговорността на автора на учебници е по-сериозна. Той и учителят са длъжни, ако процесът на обучение изправи ученика, образно казано, пред няколко врати, да му помогнат да отвори всички от тях, а не да го принуждават да се насочи към тази, която те предпочитат. Затова и учебникът, без да е възможно, нито желателно да бъде „безчувствен“, трябва да остави възможността и правото на ученика сам да изгради отношение, даже да го насърчи в това, а не да му внушава на всяка цена емоцията или мнението на учителя, автора на учебника или на някой друг историк. Трябва да се приеме и фактът, че докато овладяването и осмислянето на учебния материал са несъмнени цели на образованието, то емоцията, която това ще създаде, е нещо, което е извън властта на училището. Иначе казано, право на ученика е да избере дали да стане патриот или не, а училището трябва да уважи този избор.
Но докато е лесно да приемем, че патриотизмът като емоция е естествено, желателно и съвсем добросъвестно постигнато следствие от самото изучаване на родната история, не е точно така, когато говорим за призивите учебното съдържание да бъде така подбрано или така представено, че то по своя характер гарантирано да предизвиква тази емоция. Тук навлизаме вече в сферата на рационализацията на тази емоция, т.е. към втория вид патриотизъм – идеологическия.
Емоционалният патриотизъм обикновено не засяга истината и морала в образованието, защото е поставен на чисто субективна и ирационална основа извън тях. Привържениците на патриотичното образование обаче не са удовлетворени от този вид патриотизъм, защото, доколкото не е следствие от знанията и от нравствените ценности, при най-малкото противоречие с тях той лесно може да бъде изместен в подреждането на приоритетите на личността. За да направят патриотизма абсолютен приоритет, те се опитват да го рационализират, като го представят като следствие на познанието или на моралните ценности, или пък и на двете.
Свързването на патриотизма със знанието, т.е. представянето на патриотичното чувство като следствие от познаването на националната история, обикновено се изразява в призив за ревизия на учебното съдържание, така че то да упражнява засилено патриотично въздействие върху учениците. За да си отговорим на въпроса дали, от една страна, намесата с цел усилване на патриотичния ефект на историческите факти е нужна, а от друга – дали е допустима, трябва да видим дали българската история във всички случаи сама по себе си е способна да предизвика патриотично чувство.
За да установим това, нека се спрем на може би най-оспорвания от „патриотите“ и техните опоненти период от българската история – османското владичество. Там обикновено спорът е дали акцентът трябва да бъде поставен върху страданията и героичните борби на българския народ, или пък върху периодите на относително мирно съжителство на етносите и религиите в империята.
Ще илюстрирам мисълта си тук, като използвам малко лични спомени от „патриотичното“ историческо образование в средното училище през 80-те години на миналия век и от по-малко патриотичния, но по-академичен негов вариант малко по-късно. От ранните класове на училището ми остана впечатлението, че по време на „турското робство“ българите са прекарвали дните си в криене от случайно и нарочно преминаващи турци, а нощем са треперели зад залостени врати да не би да намине някой османлия, да им вземе добитъка и зърното, да им изнасили дъщерите, да им изяде вечерята и накрая да поиска и данък за това. Разбира се, задавах си и въпроса защо турците толкова са се затруднявали да изловят българите на нивата или да разбият вратите на къщите им. Чак в по-горните класове разбрах, че голяма част от българите е имала съвсем реален шанс никога през живота да не срещне турчин, а друга част, ако не чак да е другарувала с турците, то поне е въртяла с тях бизнес и се е поздравявала с тях на улицата. Немалка част от тези открития дойдоха дори от такива патриотични източници като „Под игото“.
Друга фиксация на патриотичното образование са масовите помохамеданчвания. Трябваше да навляза доста в европейската история, за да науча, че религиозната нетърпимост далеч не е някаква специфична характеристика на турците. Дори се оказа, че инцидентният стремеж на отделни техни представители да обърнат един или повече християни в исляма бледнее пред реките от кръв, които по същото време съпътствали Реконкистата в Испания или Контрареформацията в Западна Европа[2]. Още по-интересна история, който узнах чак в университета, е за организирания опит на българската държава през 1913 г. да похристиянчи всички мюсюлмани в новоосвободените през Балканските войни земи – независимо дали става въпрос за българомохамедани или етнически турци. Тук не става въпрос изобщо за нещо подобно на начинанието на комунистическия режим през 80-те години да смени турско-арабските имена на мюсюлманите, а за широкомащабна и насилствена кампания за промяна в религията на стотици хиляди мюсюлмани, която по нищо не отстъпва на няколкото регионални случая на насилствено ислямизиране в България. Разбира се поражението на България в Междусъюзническата война рязко променило политическата ситуация и както българските власти, така и новопокръстените християни, предпочели да забравят за целия случай. Тези събития между другото са проучени подробно от професорите Величко Георгиев и Стайко Трифонов – двама учени извън всякакво подозрение за неолиберални или нихилистични симпатии.
Та моят въпрос е – редно ли е, независимо от подбудите, да създаваме у учениците впечатлението, че Османската империя и като следствие – нейните исторически наследници, днешните турци – са се отличавали с някаква особена склонност към религиозно насилие и нетолерантност? Нима и сред нас, българите, днес не ходят внуците на онези войници, македоно-одрински опълченци, администратори и свещеници, които са събирали помашките и турските села на масови насилствени кръщенета? Не казвам, че този исторически инцидент трябва да бъде по някакъв начин изтъкнат в учебното съдържание по история. Може би не е нужно даже да бъде изучаван изобщо. Но трябва същевременно да приемем, че „Балканджи Йово“ и „Време разделно“ не са уроци от учебника по история, а по литература, както и че религиозното насилие е болест, от която са се заразявали както нашите съседи, така и ние самите, и че трябва всички да се лекуваме и пазим от нея, а не да сочим другия с пръст. От тази позиция вече и учебникът ще бъде в състояние да представи на учениците правилния контур на миналото, поне такова, каквото ни е известно от запазените източници. От миналото неизбежно може да бъде представен само контурът, защото всички детайли за цялата история не са известни дори на професионалните историци, които неизбежно трябва да се специализират в дадена област, но дори това смътно очертание може да бъде вярно, а не изкривено през кривото огледало на героизацията или виктимизацията на българския народ и на преките или косвени обвинения към други народи.
Тези примери могат да бъдат продължени, но изводът е все същият – намесата, избирателното отношение, модифицирането на учебното съдържание с единствената цел то да стане по-патриотично, неизбежно води до изкривяване на историята, до превръщането ѝ в една ако не откровена лъжа, то поне в полуистина. Което е все същото. История, в която българската кауза винаги е справедлива, а чуждата – никога, в която българите винаги са доблестни и героични, а другите коварни и подмолни, история, която е съставена единствено от бляскави победи и незаслужени страдания, и която приписва на българите най-добродетелна толерантност, а на другите – грозна нетърпимост – това не е истинска история. А история, която не е истина, не е даже изобщо история, а е митологема, пропаганда и манипулация.
Когато говорим за патриотично възпитание в образованието не трябва да забравяме също, че образованието е многофакторен процес. То далеч не зависи единствено от учебника и от учителя. Не по-малко съществен фактор представляват и самите ученици. И докато някога, в края на XIX или началото на XX век, основната част от учениците са били деца, за които единственият досег със света извън селцето или градчето им е бил класната стая, а учебникът е бил първата и вероятно последната книга, която ще докоснат през живота си, е било лесно историята да бъде представена такава, каквато е нужно да бъде, то днес положението е много и необратимо променено. Децата и младите хора за заобиколени от всякакви източници на информация, мнозина от тях знаят чужди езици, така че за всякакво изкривяване на учебната информация е просто въпрос на време да бъде разкрито, поне от по-будните от тях. И както често казваме, че любовта най-лесно се превръща в омраза, това се отнася с пълна сила и до любовта към родината. Откритието, че това, на което са били учени в училище, е нещо между лъжа и полуистина, скалъпено, за да ги накарат да мислят по определен начин, лесно се превръща ако не в омраза, то поне в отхвърляне на всичко научено, даже и на това, което е било съвсем вярно. Успехът на образованието, продуктивността на връзката училище – ученик се основава на доверието и ако това доверие не бъде оправдано, то се загубва завинаги. Така дори съвсем законните причини за национално самочувствие се превръщат в повод за насмешка, вицове и циничен кикот. По този начин идеолозите на „патриотичното образование“ се превръщат в основни виновници за националния нихилизъм, чуждопоклонничеството, скъсването с корените и за каквото и да било друго, в което те самите обвиняват своите опоненти.
В крайна сметка опитите на онези „патриоти“, които се опитват да нагодят историята към своите цели, да я изкривят, променят, подменят или цензурират, са обречени. В триадата истина – морал – патриотизъм, която тези лодкари се опитват да превозят през реката, изядена накрая е истината и това е трудно да се скрие. По-опасен обаче е един друг вид патриотизатори на образованието, които са достатъчно умни и компетентни, за да знаят, че на лъжата краката са къси, и затова жертват не толкова истината, а друг елемент от товара на лодката – морала. Най-общо тяхната позиция може да бъде илюстрирана с изказвания от рода: „За нас българите Левски е герой и само така трябва да бъде представен в учебниците ни. Нека турците пишат, че е бил закононарушител – тяхно право“. Тук проблемът не е в неспособността на привържениците на това мислене да осъзнаят истинското величие на Левски – а именно идеята, че в България всички хора, независимо от народност и религия, ще се радват на една и съща свобода и справедливост. Проблемът е в допускането, че дадена личност или действие може да бъде оценявано в морален смисъл различно в зависимост от гледната точка. Тази нагласа, известна като морален релативизъм, е далеч по-опасна от обикновената подмяна на истината, защото от една страна често е трудно различима от безвредния и дори желателен емоционален патриотизъм, за който вече стана дума, а от друга страна тя пряко атакува самото изграждане на морални ценности у учениците, размива границите на доброто и злото, с две думи – застрашава тяхното формиране като нравствени личности. За да бъде изобщо морал, дори когато е резултат от свободата на убежденията на индивида, от неговия свободен избор, моралът трябва да отговаря на поне два критерия: първо, да борави с категориите добро и зло, а не изгодно и неизгодно, и второ – да бъде общоприложим, да зависи от характера на действието, а не от това кой е извършителят му и към кого то е насочено – т.е. да бъде абсолютен, а не относителен. Относителният псевдоморал е добре илюстриран в анекдотичния случай с антрополога, който интервюирал представител на примитивно племе за представите му за добро и зло. „Зло е, когато някой дойде и ми вземе кравата, жената и имота; добро е, когато аз взема на някого кравата, жената и имота“, отговорил дивакът. Тази логика присъства в откровен и съвсем нецивилизован вид и в „морала“ на тази група „патриоти“.
Нека се върна към цитата от Никос Казандзакис, който използвах за мото на този текст. Вероятно този отказ от родината, която превръща човека в „див звяр“, описва писателя като непатриот, даже като обратното на патриот. Същевременно той обаче е автор и на епичния роман „Капитан Михалис“, в който присъстват героизмът и саможертвата в името на родината. Разбира се не родината, а човекът е в центъра на творчеството на Казандзакис, но тук не е мястото за анализ на идеите му, нито за разсъждения за сложната връзка на автора с родината му Гърция. Това, което е важно, е, че самият Казандзакис илюстрира провала на „патриотичното образование“ у мислещия и чувстващия човек, ако щете у хуманистичната личност. Писателят не отхвърля патриотизма изобщо, но и не го възвеличава, а го разглежда, заедно с останалите идеи, чувства и страсти, като част от сложния и противоречив път на човешкия дух към разбирането за самия себе си, към окончателното очовечаване. В този път патриотизмът, подобно на всяко чувство, не е едноизмерен и еднопосочен, както се опитват да ни убедят патриотизаторите на образованието. Не е едно непрекъснато усещане на преклонение, гордост и възхищение, а може да се прояви и като разочарование, отчуждение, отхвърляне. Тази многопластовост на по-развитите емоции прави плоския патриотизъм характерен и подходящ единствено за също толкова плосък духовен и интелектуален вътрешен живот.
В заключение мога да кажа, че не виждам нищо лошо и неестествено в обичта към родината. Нищо лошо няма и в това патриотичното чувство да възникне или да се развие в средата на българското училище. Но училището не трябва да забравя своите приоритети – да даде познание за истината и да помогне на учениците да станат добри хора. В лодката на образованието има място за много неща, но авторите на учебници и учебни програми и най-вече самите учители са призвани да внимават там да не попада нищо, което застрашава двете основни ценности, които трябва да занесат при своите ученици – истината и морала.
[1] Касаещи проблемите на дълга и отговорността. Бел. ред.
[2] Има и нещо повече, разбира се – колкото и трудно да е за нас да осъзнаем и да приемем нещо, което противоречи така рязко на „уроците“ от училище, улица, познати и по принцип „всички“ или поне огромното мнозинство хора в България, то реалното изучаване на историята на Османската империя потвърждава само и единствено факта, че в нея религиозна нетърпимост просто НЕ Е имало – не и на държавно, не и на политическо ниво. Доведената до съзнанието на българите като неизбежна идея за османската нетърпимост към друговерците е просто и само една от многото исторически неистини, с които всички ние сме възпитавани от „памтивека“, тоест от началото на създаването а българския национализъм някъде през 1830-години насам. Бел. ред.
