Pin It

 

2022 01 Anagihara

 

КЪМ РАЯ
От Ханя Янагихара

Може ли една американка от азиатски произход да напише голям американски роман? Трябва ли големият американски роман да се разпростира от Ню Йорк до Хаваите, пропускайки Средния Запад? Може ли да премине от реализъм към антиутопия? И – може би най-важното от всичко – може ли в центъра му да бъдат гейове?

Значителна заслуга на Ханя Янагихара е, че новият ѝ роман повдига точно тези въпроси. В повече от 700 страници и с продължителност 200 години „Към рая“ започва в Ню Йорк през 1893 г. Имаме патриарх, богатство, деца; има уговорен брак, наследство, истинска любов, класово разделение и значителен поврат. Умело разгърната и разумно детайлизирана, историята се справя с конвенциите на романа от XIX век. Но това не е всичко. Със спираща дъха дързост Янагихара пренаписва Америка, в която Гражданската война е създала не обединена държава, а конгломерат от територии, включително една, наречена Свободни щати. В тази държава в държавата гей браковете са разрешени – макар че, (и това придава допълнителна дълбочина на картината), уговорените бракове също са разрешени.

Янагихара продължава да пренаписва историята и в други векове, дори когато премества действието от Ню Йорк на Хаваите и обратно, преговаря за три големи и девет малки промени във времето и, което е най-поразително, сваля героите си от сцената, за да ги върне многократно в други епохи и други образи. Давам само един от безбройните примери: Дейвид Бингъм, наследник на имение в първата част, се завръща век по-късно като помощник-юрист, страстно влюбен в Чарлз Грифит. (Срещали сме Чарлз и преди, като по-възрастен, твърд ухажор, който е бил отхвърлен от Дейвид Бингъм от първата част. Сега той е още по-възрастен, но елегантен и светски настроен партньор във фирмата на Дейвид; освен това Дейвид, който преди е бил със светло лице, сега е със смесена раса).

Има десетки други подобни превъплъщения и те едновременно заслепяват и объркват. Ако в един руски роман човек се мъчи да следи кой с кого е свързан, тук се мъчим да следим кой в кого се е превърнал, още повече че Янагихара майсторски пренарежда теми, ситуации и мотиви. Повтарят се не само уговорените бракове и класовите различия. Пандемии, имения, триъгълници, болести, изоставяния, смъртни случаи, писма и наследства също се появяват калейдоскопично, както и дядовци, любовници, инвалиди, болногледачи, утописти и др.

Всеки раздел на книгата е полезен с помощта на собствена драма. Едно имение е завещано; един мъж помага за организирането на прощална вечеря за умиращия бивш любовник на своята любима; един мъж и семейството му се борят с несъстоятелния му професионален избор. Зад промяната на предназначението има цел. В един момент един от Давидите се пита: ами ако нещата бяха различни – какво тогава? „Дали щяха да продължат да се познават? Дали все още щяха да се влюбят? Дали Дейвид все още щеше да има нужда от Чарлз? … Дали Дейвид все още щеше да намира нещо, което да обича в него?“


Small Ad GF 1

И наистина, в хода на книгата виждаме, че с развитието на героите се променят и техните взаимоотношения. В един момент един от Чарлзовците – изразявайки, изглежда, загрижеността на Янагихара за „истината за това кои сме, нашата същност, нещото, което се появява, когато всичко останало е изгорено“ – пише, че пандемията, която преживява, „изяснява всичко за това кои сме; разкрива измислиците, които всички ние сме изградили за живота си“. Освен това: „Тя разкри колко крехка е поезията на живота ни – разкри приятелството като нещо крехко и условно; партньорството като контекстуално и обстоятелствено. Никакъв закон, никаква уговорка, никаква любов не бяха по-силни от собствената ни нужда да оцелеем.“

Този Чарлз разказва по внушителен начин една история, която веднъж му е разказала неговата хавайска баба, за гладен гущер, който, след като изял всичко на земята, накрая изял Луната и се взривил. Земята се възстановява, както и луната, а гущерът се завръща като човек, който след време също необмислено изяжда луната. Но поуката не е такава, каквато бихме могли да очакваме. По-скоро тя е, че „ние сме гущерът, но сме и луната. Някои от нас ще умрат, но други ще продължат да правят това, което винаги са правили, ще продължат да вървят по собствения си забравен път, ще правят това, което природата ни принуждава да правим, мълчаливи, непознати и неудържими в своя ритъм.“

Колкото и ограничени и обстоятелствени да са в крайна сметка, проявите на любов и доброта наистина подхранват тази книга, която се занимава както с уязвимите, така и с неизбежните. Какво чудно обаче, че историята се повтаря, социалният прогрес е ефимерен, а свободата е само трептяща надежда.

В разказа си за вечната повторяемост и илюзорната природа на живота „Към рая“ напомня будистки идеи и толкова голяма мъдрост, че може да изглежда абсурдно-земно да критикуваме романа като занаятчийско произведение. Но книгите от 700 страници на места увисват и тази не прави изключение. Тя губи пара в частта за Хаваите и само мъчително набира скорост до завладяващия си край.

Както и във втория си роман, „Малък живот“, Янагихара проявява загриженост към ужасяващото, а антиутопичното бъдеще, описано в последната част, е наистина ужасяващо. Но четейки за развитието на обществото, можем да копнеем за финия усет, с който започва романът. Вместо характерните за Янагихара емоционални сондажи, последната част ни изправя пред парчета експозиция, не само в писмата на един смутен, блестящ учен, но и в спомените на психически компрометираната му внучка. Тя например пише, че лабораториите му

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

понякога са работили с различни министерства, особено с Министерството на здравеопазването и Министерството на вътрешните работи, но държавата не е имала никаква юрисдикция върху работата им. След 56-та година обаче това се променя и през 62-ра година, когато е създадена държавата, тя получава надзор над всички изследователски съоръжения в страната. През следващата година 45-те щата са разделени на 11 префектури, а през 72-ра, годината след създаването на зоните, държавата е една от 92-те държави, които подписват договор с Пекин.

За разлика от тях, по-рано в книгата един от Чарлзовците си спомня, че е видял майка си с обречения си брат:

В лявата си ръка тя люлееше бебето. Но в дясната държеше странен инструмент, прозрачен стъклен купол, и поставяше купола върху устата и носа на бебето, а след това стискаше прикрепената към него гумена крушка. … На всеки около 10 стискания тя спираше за секунда и аз едва-едва дочувах дишането на бебето, толкова тихо. …

Разбира се, това не се получи. … Но напоследък си мисля за това… кой ще държи тази малка въздушна помпа вместо мен, когато дойде моят ред. Не защото мислят, че ще ме съживят или спасят. Но защото искат да опитат. …

Те мълчаха дълго време и въпреки че Дейвид си мислеше за много неща, той мислеше най-вече за това колко хубав е този момент – да лежи до Чарлз в топла стая, а навън да вали сняг. Помисли си, че трябва да каже на Чарлз, че ще му държи въздушната помпа, но не можа.

Този амбициозен роман разглежда основни американски въпроси и дава отговори на тях по оригинален, увлекателен начин. В него има голямо усещане. Но накрая именно в такива незначителни моменти Янагихара показва величие.

 

Източник

 

Гиш Джен (родена като Лилиан Джен, 1955) е съвременна американска писателка и публична говорителка. Публикувала е кратки творби в New Yorker, Atlantic и десетки други американски периодични издания, антологии и учебници. Нейни творби са публикувани четири пъти в „Най-добрите американски разкази“, включително в „Най-добрите американски разкази на века“ под редакцията на Джон Ъпдайк.

Pin It

Прочетете още...

Проектът Парушев

Борислав Гърдев 15 Окт, 2012 Hits: 13419
Излязох в дълга отпуска по болест, имах…