(Предговор към българското издание на книгата на Дорон Рабиновичи[1] )
Австрия през 1995 година, Виена, Нашмаркт. Романът напомня на моментна снимка, където обективът се приближава все по-отчетливо към обекта, и сменяйки от време на време гледната точка, представя една монументална картина, панорамата на един от решителните моменти в европейската история: момент на проверка на демократичните устои на страната и на Европейския съюз.
Това е годината на присъединяването на Австрия към Европейския съюз през месец януари. Същевременно това е и годината на парламентарните избори през декември, когато на трето място в парламента влиза крайната десница, така наричаната Партия на свободата, крайно националистическа и пронацистки ориентирана партия с водач Йорг Хайдер. Същевременно това е и последната година на войните в бивша Югославия, определяни от някои политици и като Балкански конфликт. Време, в което след падането на желязната завеса и преди всичко поради бушуващите от 1991 до 1995 година войни в съседната Бивша Югославия през Австрия минават маси от бежанци, търсещи икономически просперитет или политическо оцеляване. И в този момент австрийското общество е поставено пред ново изпитание: започването на една миграция, която постепенно обхваща целия континент. По различни географски и политически причини Австрия се превръща в крайъгълен камък на движението на мигриращите маси. Но към това се прибавя и споменът за едно недалечно минало, за предишни войни и престъпления.
Тук, във Виена се преплита интеркултурността на имперското минало, когато в столицата са се събирали представители от всякакви националности, и ксенофобията на нацисткото минало, когато австрийските военни сили са служели съвместно с военните сили на Германия.
В романното действие всички пътища водят до или около Нашмаркт, най-големия вътрешен пазар на Виена, който свързва централната част на града и сградата на Сецесиона с прилежащите райони, наричани в Австрия бецирк. И както е добре известно, пазарът е средището, на което се срещат не само разделените етнически групи, но и стратифицираните социални групи; място, на което могат да се правят както интеркултурни, така и социални изследвания. Построен в края на 18-ти век, този пазар се е превърнал в туристическа атракция и същевременно в символ на мултикултурността на града.
Попадайки на това място, читателят може да се запознае доста подробно с картата на виенските улици, които както е известно в Австрия не са Straßen (щрасен), а Gassen (гасен), с местата за срещане на различни културни кръгове и сцени – виенските кафенета, които представляват част от културната история и от настоящето на Виена.
И тези места, както и хората, които се срещат там, носят информацията на миналото и сиглите на настоящето, които само трябва да бъдат разчетени и осмислени.
Как се живее в едно мултикултурно общество, как функционира то? Гърци, турци, босненци и сърби, евреи и румънци живеят в съседство, спорят и се събират, женят се и преодоляват дългогодишни омрази и конфликти … или както се казва в една поговорка: Истинският виенчанин трябва да има поне една баба от Бохемия…
Но зад тази привидна идилия прозират проблемите на съвременното общество в неговия шпагат между минало и настояще. В раните, които видимо и невидимо се носят от хората - синдромът Корсаков при бившия нацист и ампутирания крак на гърка, избягал от военните конфликти в страната си.
И тук, както в този роман, така и на това място – Нашмаркт – се среща комуникативната памет на едно мултикултурно общество, непреодоляното, непревъзмогнато нацистко минало на Европа и неговото продължение в съвременните войни и войнстващи политики, в съвременните омрази и ксенофобии. Тук наративът все още тържествува над алиенацията или тъкмо отново се заражда. Загатнати са преходите на омразата – нацистката омраза към евреите преминава в комунистическа омраза към капитализма и пак към евреите, към чужденците, към капиталистите, към другомислещите… Идеологии, които изключват човешкото и човещината.
…. Няма бивши убийци – казва и показва авторът. А болката от убийствата е залегнала както при жертвите, така и при извършителите. За първи път в романите си Дорон Рабиновичи засяга и болката и нещастието на извършителите, на убийците – последствията от войната и от престъпленията в психиката на извършителите! Десетилетия след престъпленията убиецът попада в ада на спомените си, премества се в един паралелен свят на своето минало, а близките му трябва да се примирят с едновременността на неедновременното, да бъдат поставени на изпитанието на човечността в този сблъсък на световете.
Има една интересна структурна особеност на романа: десетте глави са изградени върху десет израза, с които започва и завършва всяка от тях. Тези изрази могат да се възприемат като встъпителни думи, но те обобщават на определено ниво съдържанието и могат да бъдат също така заглавие и водещ слоган. И с тези десет думи може да се обхване както съвременната история и политика, така и цял един човешки живот. Като в огледало в тях се отразява и синтезира действието на романа, те формират нишки, които свързват персонажите и различните линии на действие: 1. Все някога трябва да се сложи край; 2. Нищо подобно; 3. Не искаш да разбереш; 4. Как точно трябва да е било; 5. Време беше; 6. Докога?; 7. Това е история; 8. Дори в комплект; 9. Забрави го; 10 Не всичко бе свършило
В тези думи се преплитат историята и настоящето, индивидуалното и общностното, откриваме човека, който търси себе си и достойнството си. Но откриваме същевременно и многозначността на езика: и без това вече всеки смята, че Все някога трябва да се сложи край. Но в устата на бившия нацист този слоган има съвсем друго значение, отколкото в устата на жертвите или на онези, които очакват дивиденти от тази политика или на онези, които са вече уморени от медийните манипулации… Но авторът не налага тези прозрения дидактически, не се намесва поучително в повествованието, а се оттегля и оставя героите си сами да се разкриват: един интересен подход, който характеризира повествованието на Дорон Рабиновичи. С една типична за съвременната немскоезична литература резервираност авторът се въздържа от обилни описания на чувства и картини. Затова той прилага този специфичен за творчеството му прийом - във всяка глава въвежда in medias res с някаква фраза или цитат от разговор направо в действието, конфронтира ни с героите си, с които тепърва трябва да се запознаем и предоставя на читателя да си създаде сам преценката. Затова пък неговите персонажи са приказливи, всеки от тях живее в своя наратив, със своите митове и легенди, които са се превърнали в негов живот. Тук разцъвтява фабулирането, характерната балканска и азиатска бъбривост между фикция и действителност, типични балкански сюжети, грузинска находчивост и китайска изобретателност, пренесени в нова среда. А авторът, който не налага наративното си присъствие, ги подрежда във вълнуващ сюжет, който ни кара да се вживеем в събитийността, да се вълнуваме от съдбата на героите му, да разпознаваме типажите, характерни за това мобилно общество.
И без това животът е кратък, и без това никой не слуша, какво се говори, и без това всичко се забравя и човешката памет е твърде краткосрочна, и без това човек не може да избяга от себе си и от света такъв, какъвто е устроен, но може да се постарае да го промени. Защото в крайна сметка става въпрос за стойностите в и на живота, за този свръхчовешки дар, който с човешката любов и разум трябва да се изживее…
Дорон Рабиновичи е автор, който съумява да съчетае духовността с душевността, конструкцията с емоцията, да запази човечността в отношението към типажите си и да насърчи читателя да я открие в себе си.
