I.
ЗАЩО ВСЕ ПАК РАДИЧКОВ НЕ МОЖА ДА СПЕЧЕЛИ НОБЕЛОВАТА НАГРАДА?
Всеки път националният празник поражда и този въпрос: „Защо пак не признаха Радичков?“. Неговата неприкрита ирационалност и наивна абсурдност ще се окажат слаби пред могъщата стихия на амбивалентната сдвоеност на националния комплекс и националното самочувствие. Този въпрос изобщо не засяга литературата. Там, където става дума за национална гордост, разбира се, вътрешните проблеми на литературата не са вече важни. Собствената ù конституция, изискваща от нея да отговаря на по-едри питания, каквито са екзистенциалните, в този случай изглежда безинтересна.
Въпросът, пряко допълнение на който е името на някоя награда, винаги е стоял като проблем на самото родно самочувствие. Никога като въпрос, поставян от литераторите заради литературата. Това е вечната стратегия на провинциалното мислене – за него е ценно да му бъде оказана чест, да бъде признавано, а не да оказва чест и да признава. Така Нобеловата награда е всъщност български феномен, тя се раздава в рамките на самото родно самосъзнание. Тя е част от прочутото желание като желание на Другия.
Затова и предпочитам да не отговарям лесно и буквално на въпроса, зададен в заглавието на този текст. Защото не е бил предложен в подходящ момент, защото не е лобирано ефективно, защото не е преведен добре на шведски и английски, защото българската литература не е популярна по света и държавата не я популяризира, защото ежбите в българското писателско съсловие са такива, духът на егоизма дотам надвива над духа на солидарността, че винаги се намира доносник, който да извади кирливите ти ризи на показ (мълвата твърди, че при предходна номинация на Радичков някъде през 1970-те години се намерил някой, който да докладва пред Нобеловия комитет, че от книгите на Радичков, дадени за превод, съвсем не от скромност са спестени пасажи, иронични към западните ценности и западната демокрация). Това са отговори на друг въпрос. Този, който интересува наистина литературата, вътрешната ù история е как нейните автори и текстове събират в едно своята уникалност и тази всеобща екзистенциална проблематика при търсенето на излаз към един външен – принадлежащ на друга култура и език – читател. Какво съотношение на преводимост/непреводимост демонстрират текстовете на съвременните български писатели? И в тези точки презумпциите на българското съзнание са прелюбопитни. То например смята, че ценен е този текст, който не може да се преведе. Повече от ясно защо: така се тематизира в положителна светлина провалът. И това е една самозатваряща презумпция. Но би ли могла една литература със самосъзнание, наблягащо на своята затвореност, откъснатост от доминиращите, влиятелните, трансмисивните световни контексти, една по романтически избягала в пущинака, отсъстваща от общата история и от съвременността, една свръхоценностяваща екзотичността и самодостатъчността си литература да бъде интересна извън себе си, извън полето на породилото я очакване за литература? Ценно у нас се счита не общосподелимото, не носещото максимално висок обективен корелат и индекс на общочовешка разчетимост и едва оттам споделимост, а неконвертируемото. Колкото по-непреводимо, толкова по-добро като литература. Но нали и вътре в националната литература има граници на разбираемост и уместност, социални стилове, приемливости?
Всяка есен медиите вадят от кивота скрижалите, зададени им от родното училище и от едно ненакърнено статукво на литературността от 70-те. Рядко се задава въпросът за участието на тези автори и на текстовете им в цялостния контекст на глобалното време. Българското съзнание предполага, че ще смае света тъкмо със случаите на крайно изключване от този контекст (и че Стокхолм е светът). То спряга преди всичко имената на своите наивисти – Александър Геров и Йордан Радичков. Този избор в случая е напълно ексцентричен. Наистина прозата на Радичков има поне две качества, които ù придават статута на представителен текст. Тя е „поетическа“ – метафорична и катахретична едновременно – тя смесва несъвместимото, разбърква го, извежда лъжливи следи, прави невъзможни връзки. Не само създава херменевтични проблеми, но може да се каже, че те са същината ù. Тук неисторичната типология ни кара да потърсим сравнение с „Дон Кихот“ или „Швейк“. Второ, безкрайният ù разказ, или другояче казано – океанът от малки разказчета, я прави толкова вкусна за всички желаещи да избягат от празното слово на голямата идеология. Тя може да бъде четена като контраидеологична, като пародираща дрънчащия на кухо дървен език. В това отношение тя се разгръща върху основата на надлъгването и на криволичещото слово на селския хитрец, шегобиец и фантазьор, а най-представителната книга за това слово е „1001 нощ“.
Но едно националноцентрично съзнание не би могло да види тези неща. Те са му безинтересни.
4 март 1996, написано за в. „Континент“, непубликувано
II.
РАДИЧКОВ, НОБЕЛ И БАЛКАНИТЕ
Българските медии побързаха да разшумят около поредното издигане на българска кандидатура за една награда, която никога не е била печелена от български писател – Нобеловата премия за литература. На 3 декември ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Боян Биолчев изпрати официално предложението на представляваната от него институция. Той беше съобщил за амбицията на университетското ръководство предварително – при връчването на Голямата награда на СУ на 29 ноември. Беше направена връзка между двете награди: Радичков получи едната и заедно с това журито го предложи за другата. Проблемът е, че както винаги през последните години заявката беше шумно аплодирана, без да бъде коментирана. И това е много симптоматично. Защото на Нобеловатата премия за литература в България традиционно се гледа като на литературно отличие, което се връчва на най-добрите писатели, сред които не може да не са и някои български.
Проблемът е, че цялата патардия около Нобеловата награда вече започва да заема много по-голямо място, отколкото заслужава. И това е в пряко отношение с кризата на българските културни институции. За нашето колективно несъзнавано тази награда се превръща в някаква обетована земя, която ще потвърди силата на българския дух, творчески гений или поне художнически талант. С това се постига едно почти фройдистко изтласкване на болезнена емоция и заместването ù с друг проблем, който изглежда решим. Нобеловата премия се е превърнала в общобългарска мечта, която ще разреши недостатъчност от общобългарски порядък. Каква е тя? Става дума за липсата на автономия, на усещане за културна пълноценност или, с други думи, на собствен културен и обществен живот.
Затова е и тази фиксация в Нобеловата премия, която отстрани може да изглежда смешна вдетиненост на публичното, но отвътре си е направо трагично безсилие за еманципация и самоинициация. Защото, разбира се, нито Радичков може да спечели Нобел, нито пък това е чак толкова важно. А усилието на ректора на Софийския университет си остава поредната проява на провинциализъм.
Защо Радичков не може да се конкурира за Нобел? На първо място, защото тази премия не е чисто литературна. Тя се връчва на писатели, които са ангажирани с едри политически проблеми. А той не е такъв. Балканите не са престанали да бъдат възел на напрежения: междуетнически, социални и най-важното днес – религиозни. И макар отдавна да не са буре с барут, защото светът, образно казано, се разшири и Балканите вече не могат да окажат същия ефект върху световните отношения като преди сто години, те все още биха могли да служат за пример, да бъдат представителна извадка. Точно това Нобеловият комитет оценява – дали едно творчество е екземплярно, дали може да служи като пример за много голямо политическо обобщение. Но днес шансовете определено са на страната на албанските и сръбските писатели. Жалко, че и в двете литератури излъчените като представителни фигури писатели са все постмодернисти, метафорично пишещи скептици, в чието творчество отсъства просто прокарана хуманистична визия. Исмаил Кадаре е софистициран дисидент с несигурни дисидентски кредитиви (връзките му с режима на Енвер Ходжа останаха неясни), Милорад Павич е не само сръбски националист, но и югоносталгик.
Радичков лично е обречен по отношение на приемането му сред големите. Неговото творчество е бягство от политиката, неговият стил отказва политическа морална поука. При него нямаме представяне на етническа или религиозна нетърпимост, която да кулминира в сблъсък и помирение. Дори нямаме нормални герои, а само скици – доколкото той винаги пише за деца и животинчета, бомбета и дървени куки. Фактът, че е езикотворец, не работи за него, защото не непреводимият автор може да бъде отбелязан от Стокхолм, а обратното – свръхпреводимият.
Но, както казах, проблемът не е на Радичков. Защото добри писатели по света има немалко, но относително малко са интелектуалците сред тях – тези, които не само са допуснати в един писателски клуб (а Радичков не е), но и които биват канени и пишат из световните издания по големите проблеми на цивилизацията. Няма български писател, който да е член на този световен клуб. Както няма и такъв, който да е бил канен да пише за промените, които глобализацията извършва върху човека и човешкото. Това, че днес от България се излъчва име на наивист, не е кой знае колко по-добро от ситуацията от миналата година, когато се спрягаше името на епика на националната митология Антон Дончев. Става дума все за автори, които са в пълен разрез с ангажираната хуманистична визия на един отворен либерален свят.
Затова и българските институции се държат като македонските, които преди няколко години настоятелно предлагаха Славко Яневски – автора на деветтомна неомитологична сага за божествения произход на македонците и непрестанните чудеса, които съпътстват мисията им на Балканите. По повод 50-годишнината на съюза на македонските писатели беше издаден юбилеен лист, който имаше мото от Яневски: „Душата не се мие със сапун“. Може ли такъв писател да коментира на ниво опасностите за свободата на индивида вследствие на поредната терористична вълна и засилените мерки за сигурност, вследствие генното инженерство и съпротивата срещу медицинските открития или вследствие на либералистките допускания на евтаназията или употребата на наркотици? Реторичен въпрос. Специалното издание на списание „Нюйоркър“ след атентатите на 11 септември се откриваше със стихотворение на Адам Загайевски. На Балканите в този момент едва ли има писател, който би могъл да се окаже в същата позиция.
Да размишлява върху темите на Европа и света от началото на новото хилядолетие е от огромно значение за носителя на тази премия. През 2001-а бе награден тринидадско-британския писател Найпол, а не също толкова цветнокожия английски автор Рушди именно защото първият е реалист. Измежду руските нобелисти повечето са точно такива – Солженицин и Шолохов трудно могат да минат за авангард на съвременното писане. Изобщо, от Източна Европа са били отличавани винаги такива творци, които могат да служат за пример за несъгласие с авторитарните режими. Неслучайно полякът Чеслав Милош бе награден през 1980 г., секунди преди Солидарност да предизвика най-голямата криза на соцсистемата в своята родина, позовавайки се на дисидентския опит на интелектуалци като Милош. През 90-те бе награден Йосиф Бродски, но това пък влизаше в категорията награда за заслуги към падането на Желязната завеса. Такъв беше и случаят с Вислава Шимборска.
Затова и предложението на ректорския съвет на Софийския университет е нелепо. Но то е неизбежно в момент, когато българското духовно усилие е толкова лишено от шанс да бъде овъзмездено на място, от собственото общество. През 1994-а българският отбор по футбол достигна до полуфинал на световното първенство с помощта на стратегия, която се състоеше в разрушаването на играта на противника. Но на колективното несъзнавано беше необходима компенсация за разрушената утопия на социализма. Всички засилки в посока на Стокхолм имат подобен характер. Но сега вече е намесена и травмата от неконвертируемостта на произведеното на Балканите.
3 декември 2001, написано за в. „Дневник“
III.
НЕИЗВЕСТНОСТИ, ОБРАТИ, ЛИТЕРАТУРОВЕДСКИ КЛАШ
Радичков безспорно е новатор. Но българското литературознание в своя плен на политическата поръчка (която не е еднопосочна) и като резултат от самоизграждането на интелигенцията (търсенията на идентичност, облик, представителност) го лиши от контекст. Както от контекста на статуквото, традицията, от която се оттласква, така и от контекста на другите новатори. След години, дай боже, ще се появи изследване, което ще покаже каква е ролята на Служебния бюлетин на Съюза на българските писатели, чрез който част от членовете на организацията следят новостите в световната литература, преведени само за тяхното затворено общество. Факт е, че появата на някои композиционни хватки в „Барутен буквар“ (1969) съвпада по време с преводите на текстове от Итало Калвино, Джон Барт и т.нар. „черен хумор“ в САЩ в Бюлетина, а и в сръбски и руски издания.
След 1990 г. се появиха статии, студии и дори магистърски тези, обявяващи го за „липсващото звено“, предтеча на българския постмодернизъм. Други го определиха като магически реалист. Познавам един от текстовете на нарочилите го за постмодернист – като най-удачна илюстрация бе избран „Ноев ковчег“ (1985), последната по-значима книга на Радичков. Няма да нищя по-надълбоко от това да спомена, че три години по-рано подобна книга печели наградата „Букър“ („История на света в 10 и 1/2 глави“ на Джулиън Барнс). Нито, че „Прашка“ (1979) е много по-силно авторефлексивна и автоописателна книга, книга за самото писане почти толкова, колкото „Когато странник в зимна нощ“ на Калвино – в нея именно думите са герои, писането е светът, а творческият акт е сюжет.
Нищо ново, защото когато трябваше да се въведе в обръщение и в българската литературна наука понятието сказ, Радичков бе избран като най-подходящ. В знаменитата малка монография на Енчо Мутафов, която показва колко фино може да бъде пренесено едно чуждо понятие, в случая на руските формалисти, и колко уместно може да бъде употребено, Радичков е въздигнат в ранг на архисказист, а е изпусната възможността за исторически екскурси, които да покажат как сказът е присъщ на Михалаки Георгиев и Захари Стоянов. Да не говорим, че от съвременниците на Радичков Николай Хайтов е далеч по-удобен за илюстриране на сказа, доколкото при него са далеч по-слаби други текстови фигури (перифразирам Женет) – пастиша и смесването на стиловете, употребата на парчета „дървен език“, журналистическа реч, историографски дискурс. Т.е. Радичков е пародист и сказът е само един от похватите в арсенала му.
Но за разлика от 1996 г., когато мислех, че литературата трябва да се отърси от външните гледни точки и че за да се говори експертно за нея, трябва да се отиде в една все по-фина стилистика, днес именно антропологическите и политическите измерения на употребата на литературата, а и на пораждането ù ме вълнуват повече. Нагонът да разказваш може и да е общочовешка даденост, може би той задоволява и метафизични потребности, но той се отключва в конкретни исторически ситуации и именно в тяхната рамка може да бъде признат като ценност. Да, стихията на устното слово. Да, народът сякаш говори. Но това е литературна игра, номер, фокус. Никакъв народ – това е само маската на един протеичен автор. Може би той е естествен вентрилоквист? Позволявам си да не вярвам. Как социалистическият реализъм на „Сърцето бие за хората“ (1959), „Прости ръце“ (1961) и „Обърнато небе“ (1962) се смени от параболизма и гротеската?
Същото се отнася и до самото литературознание. Когато то за дълго избира да забрави някакви жанрове и дори родове или да оцени премного други, то го прави при конкретни политически условия. Защо десетилетия наред литературоведите формалисти у нас пренебрегват прозата? Защо спорът от 1973-74 г. е на гърба на Хайтов, а не на Радичков, когато и двамата активно работят за стиловото обновяване на прозата през 60-те? Защо стиловото обновяване е разчитано с помощта на понятието сказ, а не на „потока на съзнанието“, на видовете романово слово, на монологичната и диалогичната реч? Защо не е видяно като идеологически амбивалентно? Защо не е отчетено взаимодействието му с видовете публики?
И един съвсем пресен пример за сложното демаркиране на прочита. В неделния брой на „Гардиън“ от 31 януари 2004 г. двама български литературоведи, живеещи от няколко години в Англия, Аделина Ангушева и Галин Тиханов, публикуваха некролог за Йордан Радичков. После този некролог бе преведен в софийския „Култура“ от 27 февруари и вероятно поради липса на място, или защото българската публика познава добре биографията на своя най-прочут писател, или пък защото биографията не е най-важното в случая – нека един вид на първо място изредим творчеството му, а може би поради съвсем четвърта причина, но при превода бяха отпаднали два пасажа. Единият сбито разказва за прохождането на Радичков като писател и за работата му като журналист в централните и официозни „Народна младеж“ и „Вечерни новини“. Другият е заключителната част на некролога:
In the early 1970s, Radichkov became a government adviser in the council for cultural values. Early in 1989, President Mitterrand of France invited him, along with other Bulgarian intellectuals, to breakfast at the French embassy in Sofia, in a gesture seen as a signal of support for the dissident movement in the country.
The following year, in the first freely elected Bulgarian parliament, Radichkov became an MP for the Socialist (formerly Communist) party, but soon afterwards resigned in silent disagreement. In his last years, he was increasingly withdrawn from politics. His wife, and their son and a daughter, survive him.
Сдържано, но със стремеж за точност. Един некролог не бива да съдържа анекдотични места. Но нима ако преразкажем как през 1989 г. френският президент Митеран първо се среща на таен обяд в своето посолство в София с дванайсет дисиденти, а след това засича някои от тях (между които и Радичков) на официално дадената му вечеря от комунистическото правителство, ще кажем нещо повече от думите на Ангушева и Тиханов? И как да тълкуваме техния израз „мълчаливо несъгласие“ – особено в контекста на понятието дисидент?
март 2004
