От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Виктор Пасков
(10 септември 1949 – 16 април 2009)

2011 02 Marasm

Йордан Ефтимов,
„Тук лежи заекът“
Изд. „Сиела“, 2010

20011_02_Tuk_lezhi_zaekyt

Виктор Пасков бе автор на отчаяна проза. Героите му – в конвулсии, а стилът – безобразно ярък, с недопустимо съчетаване на чисти цветове. Много семпъл като мислене писател, той не пишеше за нищо друго, освен за твореца, на когото е позволено да бъде ужасен, защото само той обича и живее истински, само той е истински ужасен. И дори когато е избрал да използва сюжетите от порнографските канали, като в „Аутопсия на една любов“, той е сантиментален и убедителен за вечно готовите да съчувстват на онази свиня твореца.

В един форумен коментар след мемориалната страница на вестник „Дума“ негов познат, подписал се като Любомир Гаврилов, казва остро: „Виктор Пасков приживе виждаше агенти на ДС навсякъде.“ Потвърждава го героят му в „Ций Кук“, който усеща, че винаги някой го следи и дори не върви по петите му, а е винаги една крачка преди него на всяко място, където отива. Може би обществената позиция на Пасков след 1989 г. изобщо не влиза в противоречие с белетристиката му, където героят е самоомерзен, намразил не само света, който обитава, но и себе си? Може би не става дума за обикновен слаб ангел, какъвто имат героите му, когато подкрепяше Георги Първанов и участваше във всякакви подписки срещу Сорос или управлението на Костов редом до талантливи артисти, които до един се оказаха доносници на Държавна сигурност? Пасков очевидно имаше своя утопия – тази за намиращия се над политиката творец. Точно тази визия го кара да избере за свои приятели и Христо Калчев, с неговия алкохолизиран свят, тотална параноя и политическо самомаргинализиране, и Иван Гранитски, с неговите Съвети за културно развитие към Президента. Не, Виктор Пасков беше много повече от облизанко, който се върти около трапезата на управниците, за да си осигури прилично съществуване и реализиране на творческите си проекти. Неговата представа бе наивно ницшеанска, той бе избрал кои да са художниците свръхчовеци, към които да принадлежи и които стоят като абсолютен контрапункт на скотското общество. Всички те са хиперболици, владетели на великолепни тостове и скрабьозни проклятия. Всички до един са циници, а някои – като Калчев и много от анонимните му познайници на градус – и чисти киници.

Белетристиката на Пасков е пълна с маразъм. Йов от „Мартина“ е наркоман, който не може да търпи българския еснафски свят около себе си и затова е непрекъснато друсан. Героят от „Ций Кук“ се държи като герой на Буковски, но алкохолният делириум не му пречи да вижда на всеки метър, зад всеки ъгъл мизерията и лъжата, в които е потопен като ембрион в стъкленица с формалдехид. Далеч по-тривиално, реалистично са представени героите му музиканти – младия Виктор в „Германия – мръсна приказка“ и героя от „Аутопсия на една любов“ – които с изцъклени очи, като пеперуди на карфици, треперят от ужаса, че живеят в най-отвратителната битова, дребнобуржоазна неистина. Навсякъде заобикалящият свят е неистински, като употребяван многократно декор въпреки различните епохи в постановките. Неистински, но и самоопровергаващ се със своята олющеност, оплютост от мухи, евтина лъскавост.

Историческият разказ на Пасков е „Ций Кук“ – разказът за неавтентичността, за нелепото участие в събития, над които нямаш никакъв контрол дори когато си избягал от обичайния орднунг на подреденото си всекидневие. Не само вечно откриваш, че не си първи, но и че грозните събития, които си предизвикал нарочно, отказвайки контрола на съзнанието посредством безпаметно напиване, не са предизвикани от теб.

Антропологическият разказ на Пасков започва с „Невръстни убийства“, чийто герой дете е наясно, че никога няма да има абсолютен слух, продължава през гастарбайтерския кошмар на героя от „Германия – мръсна приказка“ рязко да бъде придърпан в сюжета на примерен сив бюргер и свършва с „Аутопсия на една любов“, където унижението и неразбирането са толкова плътни спътници на най-възвишеното чувство, колкото и предателствата на тялото.


Small Ad GF 1

Но нелепият свят непрекъснато го наказваше с неуместност. Ужасен от тъпото дирене на корените, той обруга в „Мартина“ фолклорните човечища, селяните, самото село с шопския му език и дивашки ритуали, но във филма „Индиански игри“ целият този кич по-скоро тържествува (съчетан с повял откъм русенските събития екологизъм). Обруга в „Биг бизнес“ „успелите на Запад“ бизнесмени, като описа поръчката за фалшива автобиография, която му отправя един резидиращ в Париж български милионер, но точно този текст не се радва на никаква популярност у нас. В „Биг бизнес“ е изобразен и български просяк в парижкото метро, който крещи, че е жертва на режима на Чаушеску, и който заявява на писателя Пасков, че го познава като близък на Тодор Живков и че като таксиджия го е карал в олян вид от резиденцията към града.

Нелепостта го застигна и в некролозите. Няма късмета на Константин Павлов, след чиято смърт един вестник озаглави страницата си с едри букви: „Константин Павлов реди рими пред Бога“. Но бе наречен „посланик на светлината“.

Виктор Пасков се самоописа в есето „Лот в ексил“ и дори изобрети понятието „ексилант“, за да се постави сред радикалните отрицатели на посредствеността, на живеенето нито горещ, нито студен.

Йов, Лот, Мартина, постоянното присъствие на не-назования Христос. Библейският интертекст на творбите му също има обяснение в афинитета му към един възвишен, релефен стил. Както и любовта му към немските романтици. Към френските екзистенциалисти. Към американските постмодернисти.

Виктор Пасков ошашави всички с това, че посмя да пише една неоавангардистка проза в епоха, когато българската литература бе потънала в битовизъм. Не бе единствен. Клаустрофобията на „развития социализъм“ бе уловена и от Красимир Дамянов, и от Александър Андреев, и от Златомир Златанов – страховити писатели, които се отказаха от самомитологизиране, отказаха се дори от това да минават за творци. Не бяха толкова самолюбиви и толкова наивни. Пасков обаче бе и благодарение на това масовата публика все пак знае, че българската литература познава пародията, самоиронията, безпощадното отвращение.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Публикация със съгласието на автора.

Йордан Ефтимов е български поет, литературен историк и критик. Главен асистент по теория на литературата в Нов български университет, София. Доктор по история на българската литература с дисертация на тема „Проблеми на символизма в творчеството на Иван Андрейчин, Иван Грозев, Димо Кьорчев и Димчо Дебелянов“ (2008). От 1993 г. с прекъсвания е редактор на независимото седмично издание за култура „Литературен вестник“. Автор е на стихосбирките „Метафизика на метафизиките“ (1993), „11 индиански приказки“ (1997), „Африка/Числа“ (1998), „Опера нигра“ (2001) и „Жена ми винаги казва“ (2005), а също и на научнопопулярните книги „Антична литература“ (2001) и „Модернизъм“ (2003), както и на монографиите „Опроверганата добродетел: Опити върху Цветан Марангозов“ (2008) и „Двойното дъно на класиката“ (2010). Редактор е на „Увод в литературната теория“ на Тери Игълтън (2003) и на сборника „Литературни култури и социални митове“ (ч. I – 2003, ч. II – 2005). Освен на академичните си задължения се отдава и на радиожурналистика – автор и водещ първо на предаването „Книжни тигри“ по Radio France International (2001-2005), а след това на „Студио „Хеликон“ в програма „Хоризонт“ на Българско национално радио (февруари 2005-юли 2008). От ноември 2009 до юни 2010 е автор и водещ на ежедневната телевизионна рубрика за нови книги „Зона за четене“ по Pro BG.

Pin It

Прочетете още...

Нежен агресор

Людмила Ламбовска-Мила 18 Сеп, 2011 Hits: 12333
Миналата година, когато се появи първата…

Винтенето на езика

Йордан Ефтимов 30 Мар, 2011 Hits: 13614
Дори вестник „Труд“ отбеляза смъртта му.…