„Либерален преглед“ – Съдържание

Великите сили започват да осъзнават военния потенциал на Прусия с победата й над Австрия в битката при Кьонигграц през 1866. Четири години по-късно лекотата, с която пруската стенобойна машина премазва защитните валове на Париж ги смайва отново. Посланието е ясно: дните, в които Великобритания е била неоспорим господар на световната търговия и индустрия, са преброени. Обединението на Германия сред Френско-пруската война от 1871 маркира сериозно изместване в баланса на силите. Дългогодишната враждебност между Великобритания  и Русия, например, в края на краищата ще бъде преодоляна, а консервативните връзки, свързващи Германия и Австро-Унгария с Русия, ще се прекъснат. Новите подредби постепенно се превръщат в два властови блока, които започват война през 1814 – Тройната коалиция на Германия, Италия и Австро-Унгария, срещу Антантата, която обединява Великобритания, Франция и Русия. Тази трансформация е най-видима на Балканския полуостров, където ще предизвика истински хаос.

През лятото на 1878 Германия вече е започнала да нарушава европейското равновесие. Индустриалното й производство е увеличено с огромна скорост, с което тя догонва икономиките на всичките си конкуренти и задминава по-слабите сред тях. Берлин е най-видимият символ на мощта на новата империя. Само две десетилетия по-рано пруската столица е била сънливо провинциално градче. Днес вече всички германски железопътни линии водят към Берлин. Една от тях свързва града с юнкерските имения в източна Прусия; друга води към тепърва появяващите се тежки индустрии от Лайпциг и Котбус; трета – към световните пазари, през Хамбург и Северно море; четвърта отваря път към ресурсите на Рейн и грамадните гори на Хесен и Бавария. Населението на града е минало границата от един милион и расте всеки ден, докато селяни, учители, бюрократи и предприемачи се втурват от всички страни към столичната пещера на Аладин.

Решението да се свика конгрес в Берлин, за да се реши Голямата източна криза потвърждава специалното значение на града. Действително, основното значение на Берлинския конгрес е в самото му местоположение. Само Германия, „честният посредник“, по фразата на Бисмарк, може да претендира както за необходимата военна мощ, така и за неутралността по балканските въпроси, които биха й позволили да посредничи сред свадливите си съревнователи.

По време на Конгреса, който трае точно един месец – от 13 юни до 13 юли – германската мощ е въплътена в принц Ото фон Бисмарк. Конгресът се провежда в официалната резиденция на Бисмарк в центъра на Берлин – Дворецът Радзивил. Построен през 1730, дворецът е изкупен от германската държава седем години преди Конгреса, когато имперските служби се прехвърлят в Берлин. Разположен близо до Унтер ден Линден, на Вилхелмщрасе, той е едновременно и удобен, и величествен. Заседателната зала на Конгреса на първия етаж е запълнена от гигантска маса във формата на подкова. Седемте делегации са разположени около нея според френския азбучен ред. Секретарят на Конгреса, Йозеф Мария фон Радовиц, е прекарал дни в изучаване на документите от Виенския конгрес (1815). Парижката конференция (1856) и Константинополската конференция (1875-6). Най-важното му откритие е, че великолепната храна, сервирана в Константинопол, е послужила като противоотрова срещу разпалването на темпераментите. Големият бюфет на Радовиц, разположен непосредствено до конгресната зала, си създава репутацията на най-ефективно дипломатическо влияние в Берлин. Когато духовете се разпалват, делегатите просто се отправят към трапезарията, за да похапнат нещо от богатото меню и да го полеят с чашка шери.

Председателят Бисмарк седи на челото на подковата, винаги готов да използва позицията си, за подкладе деловия дух в моментите, когато изглежда, че той се разпада във фракционерска досада. Нетърпението му притежава добре известна на всички ниска точка на кипене. Страстните пледоарии в полза на потиснати нации или отклонения от прецизните линии на новите граници предизвикват бърза реакция. В такива моменти канцлерът разгръща юнкерския си размер и помахва презрително с ръка, отнемайки думата на говорителя или обявявайки изказването му за несъществено.

Не че Бисмарк успява да постигне всичко, което желае. Конгресът от Берлин събира заедно една изключително мощна група от дипломати и политици. И макар че събитието е обявено публично едва седмица преди да бъде открито, това време е достатъчно за европейската и американска преса, която изпраща батальони от кореспонденти, възбудени от перспективата да преживеят някакво бляскаво повторение на Виенския конгрес от 1815. Но те са разочаровани. Бисмарк е дипломатически гений, но и пълна противоположност на Метерних, оркестраторът на Виенския конгрес. За удивление и на приятели, и на врагове, той пристига в Берлин, носейки непривична за него брада. Радовиц пише по-късно, че „онези от нас, които го познаваха по-добре, виждаха как голямата брада лишава физиономията му от привичната й подвижност, придавайки му вместо това нещо мрачно, правейки го да изглежда по-възрастен“.[1] Метерних танцува по пътя към европейския мир. Бисмарк си пробива път чрез мръщене.

Суровият цинизъм на канцлера означава слаба храна за кореспондентите, които насочват вниманието си към другото звездно присъствие – Лорд Бийкънсфийлд, наскоро произведеният в рицар Бенджамин Дизраели. Близостта на Бийкънсфийлд с кралица Виктория и репутацията му, и като политик, и като писател, осигуряват превръщането на ежедневната разходка на премиер-министъра по Унтер ден Линден в атракция за цели групи любознателни зяпачи. Но Illustrated London News напразно се опитва да прибави малко пипер към аферата, представяйки Конгреса като господарска борба на волите между „Бизи и Дизи“. Всъщност Бисмарк няма никакво желание да дразни Дизраели и го третира с голямо уважение.

Най-верният съюзник на германския канцлер е хабсбургският външен министър, Юлиус Андраши, който изпъква сред монотонното облекло на останалите участници с ослепителната си алена униформа, със сабя на кръста. За Андраши се оказва трудно да удържа на напрежението, причинено от необходимостта да се харесва на три страни – императора Франц Йозеф, Бисмарк и собствените му, непрощаващи лесно унгарски сънародници. Напредващата старческа слабост на руския канцлер, принц Александър Горчаков, пък е толкова очебийна, че той трябва да бъде транспортиран ежедневно до конгресната зала в специална носилка-паланкин, сякаш в отражение на отслабващото влияние на Русия върху международните дела.

Но въпреки присъствието на тези личности пресата е дълбоко разочарована от Берлинския конгрес. Динамичното развитие на Германия е донесло със себе си нови проблеми на социално недоволство, с нови подривни идеологии, поставящи на изпитание авторитаризма на Бисмарк и неговия император. В годината преди Конгреса, Вилхелм I е избегнал две покушения срещу живота си и се е оттеглил в провинциалната си резиденция, предавайки ролята на домакин на сина си, имперския принц. Въпреки цялата си тежест, Бисмарк е човек, който също се бои за живота си. Освен че по всяко време носи със себе си револвер, той ограничава публичните си появи до минимум и, с изключение на Дизраели, останалите делегати следват примера му. Самите заседания си остават затворена книга за повечето кореспонденти, които се опитват вместо това да разговарят с по-дребни дипломати.

В определен смисъл няма какво да се разказва, тъй като големите четирима – Германия, Великобритания, Австро-Унгария  и Русия, вече са взели най-важните решения още преди Конгреса да бъде свикан. Разбира се, от време на време споровете почти спират работата. При един по-дребен от Бисмарк председател, той сигурно би могъл и да пропадне. Но Русия вече се е съгласила, че България ще бъде разделена на части. След като е принудила султана да приеме създаването на тази голяма славянска страна през декември 1877, с договора от Сан Стефано, тя на свой ред е принудена да отстъпи от него. Натривайки сол в раната на московците, тук в Берлин се стига до споразумение, че хабсбургската армия може да окупира Босна-Херцеговина.

Първата половина на конгреса е посветена почти изцяло на очертаване контурите на българското споразумение. Час след час изминават в пазарлъци относно точното разположение и броя на войските, които султанът ще може да разположи в Източна Румелия. Проблемът е не толкова в тези дяволски подробности, колкото в упоритото боричкане между Лорд Бийкънсфийлд и Горчаков. Съответните им секунданти, Солсбъри и Пьотр Шувалов, са постоянно заети с опити да сключат споразумение през главите на босовете си. „Старецът“, оплаква се Шувалов от Горчаков, „е пълен с глупост и суета, и е в състояние да провали всичко“[2] Също толкова раздразнен, Солсбъри пише за Бийкънсфийлд, че „той почти няма представа от онова, което се случва – разбира всичко долу-горе – и си въобразява постоянни конспирации“.[3] Но, за ничия изненада, те все пак се съгласяват. Вярно, Бийкънсфийлд си позволява театралния блъф да постави в готовност министерския влак и да заплаши, че ще напусне преговорите, ако Русия не отстъпи по някаква незначителна точка. Но в края на краищата е необходимо да се даде на по-малките сили и пресата впечатлението, че Конгресът е в бизнеса на реалната политика.

Граф Андраши е изправен пред трудна дилема. Неговият император, Франц Йозеф, както и австрийските военни кръгове, са твърдо решени да окупират, ако не и анексират, Босна-Херцеговина. Но правителството в Будапеща се отнася отрицателно към идеята за присъединяване на още повече славяни към империята. След известни сръчни задкулисни ходове, Андраши успява да убеди англичаните да предложат сами Австро-Унгария да окупира Босна-Херцеговина, за да осигури регионалната стабилност. Дори и унгарските му колеги разбират, че би било фатално недипломатично от негова страна да откаже едно предложение, направено от най-решителния поддръжник на Османската империя. И така, след България, Босна-Херцеговина е бързо „разрешена“.

Понеже основните въпроси, касаещи ревизията на договора от Сан Стефано са уредени предварително, личните неприязнености и слабости играят много важна роля по време на конгреса. Бисмарк не прави тайна от факта, че желае конгресът да приключи работата си колкото се може по-скоро. Цялата тази работа го е принудила да отложи ежегодната си почивка в любимия му курорт и силната жега в Берлин усложнява тежко кожната му болест. По собствено признание, единственият начин, по който той е в състояние да понася болката, е да се подготвя за всяка сесия на конгреса с каничка портвайн. Това пък влошава нетърпеливостта му и принц Александър от Хесен, който среща Бисмарк по средата на конференцията, отбелязва как „той е пуснал корем и говори трудно, сред непрекъснати хълцания“.[4]

Ако лошото настроение на Бисмарк поражда клюки сред делегатите, то е посрещнато с безпокойство от участниците от онези „места, за които никой не беше чувал преди тази война“, както Бисмарк нарича Балканите. Балканският полуостров е в пълен хаос. Той се е превърнал в лаборатория за политически промени, където велики дипломати и безпарични елити провеждат собствени игри насред бъркотията от сриваща се власт, местни народни традиции, нови националистически идеологии и, преди всичко, собствените им краткосрочни интереси, за да създадат един назъбен конституционен и териториален монтаж. Конгресът от Берлин е свикан на фона на огромни движения на бежанци, дребни, но отровни териториални диспути и вътрешни борби за власт. През цялото време, в което конгресът върви така мудно, руски войници и български нередовни войски са обединили сили в убийствени набези срещу мюсюлманското гражданско население в България. Над 150,000 бежанци се изливат в Истанбул през това лято, което довежда почти до колапс на градската инфраструктура. Местните власти вече се огъват под напрежението, когато внезапна епидемия от тиф, съпровождана от голям глад, убеждава правителството да върне бежанците в Едирне (Одрин), който по това време се намира под репресивна руска окупация, ръководена от военни командири, склонни да толерират насилието срещу мюсюлманите. Такива и подобни на тях черти от балканската реалност се подминават на конгреса с мълчание.[5]

Когато турската делегация, седмата „велика сила“ на масата, се опитва да повдигне тези въпроси, Бисмарк решително ги отхвърля. Турците са унижавани на всяка крачка. По време на един от официалните балове на конгреса, немският оркестър е подготвил програма от оригинална музика от всяка от седемте страни-делегати. Но музикантите отказват да се мъчат с турска музика и вместо това предлагат моцартовия „Марш а ла турка“ и „Султанския марш“ на Доницети.[6] Това е едно от по-дребните унижения, които им се налага да преглътнат.

Водач на турската делегация е интелигентният, но лишен от късмет Каратодори Паша, който, като гръцки фанариот, може удобно да бъде обвинен от султана за катастрофите, които с неизбежност ще се стоварят върху Османската империя на конгреса. Бисмарк счита избора на грък за водач на делегацията за безчувствен, но възприема като непростима обида избора на заместника на Каратеодори, Мехмед Али Паша, който е бил [турски] военен герой в Сръбско-турската война от 1876. Мехмед е роден като Карл Детройт в Бранденбург, на няколко километра от Берлин. В късните си тийнейджърски години пруският младеж е дезертирал от кораба си в Истанбул, за да се спаси от издевателствата на тираничния си капитан. Тук той става протеже на Али Паша, великия човек на Танзимата. Детройт преминава към исляма и започва да се издига в йерархията на османските военни сили по същия начин, по който сръбският изменник Омер Паша Латаш го е направил тридесет години по-рано. Мехмед е включен в турската делегация поради обширните му познания за географията и политиката на Балканите – доста рядка стока на конгреса. За съжаление той не успява да сподели знанията си с останалите делегати, тъй като Бисмарк последователно му отнема думата и не му позволява да участва в дебатите.

Портата и султанът влошават още повече обстоятелствата за турската делегация. Каратодори е получил стриктни разпореждания да не отговаря на каквито и да било предложения без предварително да съгласува всичко с Истанбул. Понякога му се налага да чака цели дни преди да получи отговор от преднамерено бездейното си правителство, докато отблъсква нетърпеливите настоявания на Бисмарк за турско послушание. Окончателното му унижение идва от липса на пари. Заплашена с изхвърляне от хотела си, турската делегация е принудена да изпрати оставката си до Истанбул, преди Портата най-после да изпрати своите мизерни дневни харчове. Но при всички неприятности на Каратеодори и Мехмед, резултатът от конгреса би бил същият дори и ако би присъствал самият султан. Въпреки формално равния им статус около гигантската маса, османците са поканени на конгреса по една-единствена причина – за да отстъпят големи парчета територия на всекиго, когото великите сили считат за подходящ.

Портата все пак може да получи някакво утешение от факта, че представителите й присъстват на всяка сесия на конгреса. Останалите балкански страни, надяващи се да бъдат възнаградени или за доблестните си усилия на бойното поле, или за добросъвестното съблюдаване на интересите на великите сили, се оказват щастливци, ако пратениците им получат покани дори за баловете, посещавани от по-дребните делегати на конгреса. Единствената по-сериозна намеса на френския външен министър, Уилям Х. Уодингтън,[7] е да позволи на конгреса да допусне гръцката делегация, водена от Теодорос Делянис, да представи гръцките искания за териториално разширение по време на една от сесиите. Делянис и неговият заместник, Александър-Рицос Рангавис, получават разрешение да пристигнат в залата и да говорят по темата за Велика Гърция в продължение на половин час. Секретарят на конгреса, Радовиц, пояснява, че по време на цялата гръцка реч, главните спонсори на Атина – Уодингтън, Бийкънсфийлд и Солсбъри – са „спали съня на праведните“.

Румънците имат малко повече късмет. Те са поканени да присъстват на десетата сесия на 1 юли. Исканията им, включително и ключовата претенция за Трансилвания, са елегантно формулирани и прецизни. За нещастие и двамата водещи делегати – Когалничеану и Братиану – са прекомерно респектирани от случая и Солсбъри отбелязва, че речта им е почти недоловима, от началото до края. Но дори и ако биха успели да говорят достатъчно високо, никой не би взел мнението им пред вид. Щом само напускат залата, конгресът се съгласява да даде на Румъния независимост, но игнорира всички териториални претенции на Букурещ.

Най-неприятното отношение конгресът обаче запазва за сърбите. Бисмарк демонстративно изключва Йован Ристич, външния министър, от достъп до конгреса. В противоположност на това пък, на персийците, едва ли централни участници в Голямата източна криза, се позволява да направят изказване. На Ристич се позволява да представи сръбските претенции само в писмена форма, а делегатите не са задължени да ги прочетат. В замяна на това канцлерът лично уверява конгреса, че дискусиите, касаещи Сърбия, ще бъдат обсъдени допълнително, в отделен договор между Виена и Белград. В този случай думата „договор“ се оказва просто евфемизъм за „диктовка“.

Албанците, които са изпратили двамата си най-изтъкнати интелектуалци, Абдул Фрашери и Яни Врето, изтеглят пълен кьорфишек и бързо напускат, за да спестят пари. Черногорците също са игнорирани. Единствената балканска нация, която може би е очаквала конгреса с някаква надежда за успех е България, която, парадоксално, по това време дори още не съществува като държава [и следователно не е представена на конгреса]. От Русия може да се очаква да играе за България, тъй като нейните имперски цели зависят от създаването на силна България. Българите дори не знаят, че съдбата им е била предварително решена: те ще изгубят Македония, с други думи почти половината от територията, върху която предявяват претенции. И така, макар че България има известно дипломатическо предимство в сравнение с останалите балкански нации по време на Берлинския конгрес, самото рождение на страната е свързано в българските умове с мъчително усещане за териториални загуби.

Споразумението: великите сили и Балканите

Бисмарк е арогантен, но с добри основания. Способността му да разчита мотивите на участниците в конгреса, да предугажда разногласията между отделните делегации и да ги убеждава, че работи в името на колективния интерес на великите сили, представлява връх на държавническото изкуство от 19 век. И действително, претенцията, че действа като „честен посредник“ не е фалшива, защото, за разлика от останалите велики сили, Германия няма клиент сред балканските народи. По онова време новата империя все още не притежава никои от онези външни и колониални обвързаности, които се разбират като истински „имперски“ в смисъла на късния 19 век. Когато през декември 1876 Бисмарк казва пред германския парламент, че Балканите не „струват костите дори на един-единствен померански гренадир“, той би могъл да каже същото и за северна Африка, Кавказ или Индия. На Балканите просто се случва да попаднат във фокуса на европейското внимание от онова време.

Канцлерът има само една външнополитическа цел – да поддържа баланса на силите, който да блокира създаването на антигерманска коалиция. Крайъгълният камък на тази стратегия е Лигата на тримата императори, неформалното съглашение, обвързващо консервативните столици на Европа – Берлин, Санкт Петербург и Виена. То не е точно пълен съюз, но насърчава координацията между трите империи. Бисмарк разсъждава правилно, че докато това споразумение е в сила, нито Великобритания, нито Франция, в съюз или поотделно, биха заплашили фундаменталните интереси на Германия.

Договорът от Сан Стефано от декември 1877 е разширил влиянието на Русия дълбоко в Балканите и по адриатическото крайбрежие. Той позволява на руснаците да доминират Балканите и достъпа до Черно море. Това е неприемливо както за Австро-Унгария, така и за Великобритания. През февруари 1878 Великобритания  е изпратила бойни кораби в Дарданелите и войната е започнала да изглежда напълно възможна. Евентуалният конфликт би изправил Русия срещу съюз от Австро-Унгария  и Великобритания. Бисмарк, колкото и да не му се иска да отложи почивката си, не вижда друга алтернатива освен да свика конгрес в Берлин, за да възстанови баланса между двамата си съратници, Двойната монархия и Русия. Щом принципите на Лигата на тримата императори се окажат застрашени, Бисмарк трябва да предложи услугите си като посредник.

Оценката на Бисмарк се основава на политиката на твърдите „интереси“. Realpolitik-ата се основава на способността да се упражни действителна сила. Той отхвърля като несъществени както големите, разпадащи се империи, така и малките, новопоявяващи се държави. Ако държавите не са в състояние да поддържат големи армии, то мнението им няма значение. Тези дребни играчи са просто фигурки, които трябва да бъдат премествани насам-натам в една игра на музикални територии: на Берлинския конгрес Русия например получава южна Бесарабия за сметка на Румъния, най-вече за да бъде компенсирана за смаляването на санстефанска България. Орязването и добавянето на територии не е нова идея, но постоянното фрагментиране на Балканите води до все по-неразбираеми размествания. Единствено неподвижният принцип на империалистическата картография е поддържането на интересите на великите сили. На Бисмарк дори не е минавало през ум, че и други религиозни или национални групи биха могли да имат легитимни права или аспирации.

Макар и практическа, тази стратегия прикрива една сериозна слабост. Под водещата ръка на Бисмарк, Берлинският конгрес подразделя всички интереси и искания на балканските страни под три разширяващи се сфери на интереси – австро-унгарската, руската и британската. И докато османското влияние постепенно се оттича от западната си граница, администрациите и армиите на другите три империи се приближават все повече едни до други. Но все по-увеличаващите се искания и противоискания на новите балкански страни постепенно започват да въздействат като острилка за ножове, правейки пресечните линии между Русия и Австро-Унгария  особено назъбени и опасни. Оттук нататък сравнително мътните диспути между страните в югоизточна Европа могат много бързо да се влошат и превърнат в значително по-голям конфликт между техните спонсори сред великите сили. След приключването на конгреса Радовиц пише, че като цяло той се е оказал успех, тъй като ще поддържа мира „в течение на около пет години“. Всъщност споразумението се оказва далеч по-издръжливо. Язовирната стена, изградена в Берлин, осуетява една общоевропейска война в продължение на около три десетилетия.

Макар и манипулативна и съмнителна от морална гледна точка, политиката на Бисмарк все пак има предимството да бъде честна. Без активни интереси на Балканите, Германия няма основания да мами когото и да било. Другите велики сили в Берлин обаче не могат да си позволят такъв лукс. И така те се лъжат едни други, а после лъжат и бедните турци, гърци, румънци, черногорци и албанци. Те са настроени измамнически и насилствено. Турция и Великобритания изненадват делегатите в средата на юни, обявявайки британския план за окупация на Кипър. В замяна на това Великобритания  се задължава да защищава различни турски територии в Азия срещу руските попълзновения. Би било погрешно да се облагородява кипърската аранжировка с думата „споразумение“. Обяснението на Бийкънсфийлд за османската евакуация от източното Средиземноморие е, че то позволява на султана да „концентрира и кондензира“ ресурсите си. Гърците с готовност предлагат помощта си за този изобретателен план за съживяване на Турция, като я освободят и от други териториални тегоби. Бийкънсфийлд отхвърля предложението безцеремонно. Гърците, казва той „са се объркали напълно що се касае до целта на този конгрес: те изглежда си въобразяват, че тя е да се раздели на парчета Османската империя, докато нищо не би могло да бъде по-далеч от мислите на събранието.“[8] Подобно на хората, разполагащи с бъдеще, държавите също трябва да се научат да чакат, поучава той.

В този случай Бийкънсфийл най-вероятно заблуждава самия себе си, а не толкова лъже. Но конгресът маркира една повратна точка в балканската история. При разрешаването на всички предишни конфликти от 19 век, великите сили винаги са се стремели да се завърнат колкото е възможно по-близо до status quo ante[9] в югоизточна Европа; предпочитаното в Берлин решение е разделение на територии и, там където е необходимо, обмен на населения.

Четирите столетия на милет-система са довели до сложна демографска картина из цялата Османска империя. Това обяснява объркващата смесица от раси, вярвания и националности, пред които са изправени новите „картографи“ на Европа, когато съсредоточават усилията си върху Балканите през втората половина от 19 век. Има много области, особено Македония, където никакви усилия или внимателна дипломация не могат да премахнат проблемите, причинени от надигащите се и конкуриращи се национализми. Но конгресът изостря проблемите във всички мислими посоки, като съзнателно игнорира местния демографски баланс. Русия и Австрия първоначално са се намесили на Балканите под претекста да защищават тамошните християнски общности, а по-късно – за да дадат израз на политическите аспирации на балканските народи. По времето, когато те стигат до Берлин, тези намерения са напълно забравени. За Андраши не е особено трудно да убеди британската и руска делегации да се придържат към прагматични принципи: „При всички определяния на граници решенията трябва да се основават на първо място на географски и стратегически съображения; а на етнографски – само когато не може да се намери никаква друга база.“[10]

Всички войнолюбци от Голямата източна криза са огорчени от резултатите от конгреса. Русия и Турция, двете големи сили, които са водили война през 1877-78, са принудени да приемат дипломатически поражения: първата трябва да преглътне огромните промени на договора от Сан Стефано; втората е по същество изтласкана вън от Европа. Румъния и Сърбия, които са участвали във войната, са дълбоко незадоволени от Берлинския договор. Австро-Унгария, която се е държала настрана от войната, изглежда е спечелила, получавайки контрол над Босна, Херцеговина и санджака[11] Нови пазар. Но решението на Виена да окупира Босна в края на краищата се оказва най-голямата външнополитическа грешка в историята на Хабсбургската империя, като довежда директно до колапса й през 1918. Великобритания получава Кипър и с удоволствие приема намаляването на руското влияние в региона, но все пак се страхува, че Санкт Петербург е получил прекалено голямо влияние над българите.

Вестник Berliner Tageblatt (15 юли 1878) коментира един ден след края на конгреса, че мирът от Берлин представлява компромис, който не задоволява никого и все пак гарантира мир в Европа за кратко време. Русия е изисквала прекалено малко, Англия е отстъпила прекалено много. Австрия е разровила славянското гнездо на оси, а малките балкански държави са нещастни… Италия и Франция си отиват с празни ръце и се измъчват от това. Честният посредник обаче потрива ръце, защото картите са били размесени по такъв начин, че планираната антигерманска коалиция изглежда по-малко вероятна от всякога. И това е нашата победа в Берлинския мир.

Има два отчетливо различни аспекта на Берлинския договор. Първият е директното териториално споразумение. Контурите се очертават в Берлин, но голяма част от подробната работа е предадена на различни гранични комисии или прехвърлена към по-маловажни договаряния. Вторият аспект може да бъде описан тук като империалистически клаузи. Това са дипломатическите механизми, включени в договора или в свързани с него споразумения, които осигуряват руския, австрийски и британски контрол над съответните зони на влияние.

След един месец на обсъждания, стратегическата карта на Балканите изглежда по следния начин: договорът възстановява Македония и Тракия като части от османската империя. На Сърбия, Румъния и Черна Гора се дават малки териториални парчета, за сметка на Османската империя. Гърция също трябва да получи повече земя, макар че в този случай конгресът по същество дава на Турция възможност да отлага, и тя го прави в продължение на години. Русия ще продължи да поддържа окупационни сили в България и Източна Румелия до май 1879, а след тази дата руското влияние както в Княжеството, така и в Румелия, ще си остава огромно. На Австро-Унгария се разрешава да окупира Босна-Херцеговина и санджака Нови пазар. Султанът все още е номинален суверен на тези територии (и Виена, разбира се, прави всичко възможно Истанбул да си остане отговорен за дълговете на Босна), но, както и в случая с България, всички разбират, че Босна, Херцеговина и санджакът са изгубени за Империята завинаги. Дори и единствено оставащите съществени притежания, Македония и Албания, оставят Портата с много повече проблеми, отколкото предимства.

Санстефанска България е смалена от 176,000 квадратни километра до само 96,000. Бидейки преди това голяма по площ, сега тази останка е разделена на две, по протежението на Стара планина, докато третата й голяма част, Македония, е дадена обратно на Османската империя. Българското княжество трябва да избере монарх, приемлив за великите сили, макар че на теория той все още си остава поданик на султана. Конгресът определя размера на годишния данък, като пресмята приблизително каква част от османския дълг може да се припише на княжеството. По този начин султанът всъщност никога не вижда пари и те отиват директно в джобовете на неговите кредитори.

На юг, за провинцията източна Румелия се твърди, че тя е неделима част от османската империя. По тази причина англичаните дълго и упорито са настоявали по време на конгреса, че Истанбул ще трябва да контролира провинцията с полицейски сили.[12] Всъщност местните милиции, тренирани и съветвани от руските окупационни сили и съставени само от българи, държат контрола над Румелия. Главният губернатор е руснак и с изключение на някои несъответствия в икономическите политики на княжеството и Източна Румелия, между двете не може да се направи особена разлика.

Като компенсация за загубата на южна Бесарабия в полза на Русия, Румъния получава северна Добруджа – ценно парче балканско недвижимо имущество, включващо устието на Дунав. За нещастие на Букурещ, претенции към част от него имат и българите, и под руски натиск Берлинското споразумение им дава част от южна Добруджа. Това ще създаде още един иредентистки проблем.

Печалбите на Сърбия, първата страна, осмелила се да подхване война с турците, са незначителни. Тя получава градовете Пирот и Ниш, важни стратегически и търговски укрепени пунктове малко на север от македонската граница. Но Босна, чието православно селячество е разпалило Голямата източна криза, сега е стриктно извън тяхната сфера поради предстоящата хабсбургска окупация. Австро-унгарският контрол над санджака Нови пазар пък е сол в раната.

Съвременниците й разглеждат упадъка на Османската империя като уникален феномен, чиято основна причина лежи в непримиримостта между християнските и мюсюлмански общности. По време на конгреса започва да се стъмнява небето и над Хабсбургите, но толкова слабо, че още никой не го забелязва. Ausgleich-ът (споразумението) от 1867, което дава на унгарците самоуправление в земите под техен контрол, вече е подкопало сцеплението в Европа. Сега националните аспирации на славянските нации вече започват да се сблъскват с национализма на немски-говорещото население. Но през 1878 окупацията на Босна изглежда като удар срещу славянския национализъм, тъй като блокира западното разширение на Сърбия. Така че сръбската държава запазва претенциите си към Босна за по-късно и покорно следва логиката на хабсбургската политика в региона, обръщайки експанзионистичните си амбиции вместо това към Македония. Както Русия, така и Австро-Унгария подтикват България и Сърбия към експанзия в Македония. Един трети източник на напрежение в тази уязвима територия разбира се са гръцките претенции.

В Сан Стефнао руснаците са възнаградили верните си черногорски приятели с драматични териториални придобивки. В Берлин те са съществено намалени, макар че на тази миниатюрна страна е даден ценен излаз на море в Антивари (днес Бар). Като компенсация за нарастващото австрийско влияние на север, на Черна гора се дава скромно разширение на юг. Но колкото по на юг отива Черна Гора, толкова по-голяма става концентрацията на албанци, разбира се – тоест тук се подготвят нови неприятности. Албанците не получават почти нищо в Берлин – освен може би лек намек за добра воля от страна на австрийците.

Бийкънсфийлд и Уодингтън оказват реторична поддръжка на Гърция в Берлин, но това не донася на Атина почти никакви осезаеми ползи. Гръцките искания за повече земя са поставени в зависимост от развоя на гръцко-турските преговори, които Истанбул успешно довежда до скоростта на охлюв. Изминават три години, преди гърците най-после да получат контрол над Тесалия и малко парче от Епир.

Споразумението от Берлин създава объркване и възмущение сред големи части от Балканите. Първата карта включва някои драстични конституционни решения – всъщност цяла мрежа от взаимно несъвместими претенции, подкрепяни с исторически, демографски и стратегически аргументи, които ще доведат до няколко бъдещи кървави конфликти. Великите сили сега са обвързали имперските си интереси с аспирациите на появяващите се балкански държави. Това е голямото бедствие от 1878. Новите елити по балканската периферия научават добре урока, който им е набит в главите по време на конгреса: консолидацията и разширението на държавата могат да бъдат постигнати само чрез намиране на мощен покровител, а не чрез сътрудничество с някой от съседите.

Формално, Сърбия, Румъния и Черна гора стават, също като Гърция, независими страни в югоизточна Европа. Навсякъде се приема, че България и Източна Румелия скоро ще ги последват. Но структурите и условията, свързани с тази нова свобода, са толкова сурови, че понятието „независимост“ изглежда почти смехотворно.

Йован Ристич, който е пътувал до Берлин с големи надежди за Сърбия, е свален обратно на земята по време на втората седмица от конгреса. Австрийците го информират, че като условие за независимостта си, Сърбия ще трябва да плати на един австрийски предприемач, барон Хирш, който да изгради железопътната линия от Белград до османската македонска граница. Освен това Сърбия ще трябва да сътрудничи при изграждането на друга линия от България до Турция. От нея се иска и да подпише договор за търговия с Австрия след двустранни преговори. Накрая, Сърбия трябва да се съгласи с австрийските планове за навигационен режим по Дунав и незабавно да даде на Австрия търговски статус на „най-предпочитана нация“. Ристич, който обвинява Австрия, че държи нож на гърлото на Сърбия, удържа в продължение на няколко дни, през които Швегел от австрийската делегация нарича сърбите „банда негодници“ (Schandgesindel). Само дни по-късно сръбският министър се е съгласил с всички условия. Австрийците са твърдо решени да поемат контрола над сръбската търговия и външна политика, правейки от Белград съучастник в империалистическото си разширение на юг. Тази стратегия достига кулминацията си през 1881, когато Виена подписва таен договор с принц Милан.

Австрийците притискат и Румъния по въпросите за изграждане на железопътни линии и търговските отношения. Но над всичко друго румънците са подразнени от клаузата за „свобода на съвестта“, която им е наложена в Берлин. В единствения хуманитарен жест, включен в договора, Румъния, Черна гора и Сърбия трябва да включат в конституциите си клаузи, гарантиращи свободата на религията. В Сърбия и Черна гора това служи най-вече като защита на мюсюлманското население. В Румъния то защищава евреите. Горчаков се опитва да блокира този ход, твърдейки, че евреите в Русия и Румъния са социално бедствие, което не трябва да бъде обърквано с изтънчените търговци от Лондон, Париж, Берлин и Виена.

На малката Черна гора освен това в Берлин се казва, че не може да поддържа собствена флота и че всички нейни кораби трябва да пътуват под хабсбургски флаг.

Основният фокус на Берлинския конгрес е съсредоточен върху Балканския полуостров. Почти случайно обаче, той повишава и залозите в „голямата игра“, англо-руското съперничество в Кавказ и Централна Азия. Нещо повече – Франция, подразнена от изненадващата британска окупация на Кипър, получава съгласието на Бисмарк за собствената си окупация на Тунис. Френската експанзия в Магреб разпалва „боричкането за Африка“, този изключителен и съдбовен взрив на колониална активност, чиито следствия силите трябва да „разборичкват“ чак до наши дни.

Модерната история на Афганистан, Босна и Судан, страни, които светът започна да открива едва в последно време – всички те започват с Мира от Берлин. А. Х. Лейърд, британски консул в Константинопол по онова време, е един от първите хора, коментирали последствията от споразумението. В продължение на цял век никой друг коментатор не е давал по-проницателна оценка на проблема:

Онези, които считат себе си достатъчно силни, за да подкрепят аспирациите си със силата на оръжието, ще бъдат готови по всяко време да се надигнат срещу властта, под която те смятат, че са били поставени в нарушение на принципа за „националността“. Онези пък, които не могат да прибягнат до сила, ще се обърнат към интригите и конспирациите. И двата процеса вече са започнали.[13]

Откъс от: Misha Glenny: The Balkans, 1804–2012: Nationalism, War and the Great Powers

Миша Глени (род. 1958) е британски журналист и специалист по югоизточна Европа.