Не е никак странно, че Москва и Белград активираха до максимум своите пети колони в София и в Скопие в навечерието на 2 август – датата на договореното от премиерите Борисов и Заев съвместно честване на Илинден и планираното подписване на договор за добросъседство между двете страни. Изолацията на Македония от нейните съседи е основна регионална политическа цел на Белград с цел да не се допусне интеграция на Скопие в НАТО и ЕС преди приемането на Сърбия за член на ЕС (Белград засега отказва членство в НАТО).
В продължение на четвърт век поддържането на изолацията на Скопие бе лесно заради няколко обстоятелства. Първо, твърдият бойкот на Атина за признаване на македонската държавност поради проблема с името на републиката и – в по-широк план – поради спора за античното културно наследство, който Скопие при управлението на Груевски доведе до ключов проблем на македонската идентичност. Бойкотът на името и оттам – на членството на Македония в НАТО и ЕС не пречат на Атина да поддържа максимално активни икономически отношения със Скопие и да контролира лъвски дялове от стопанството на малката република. Но този бойкот поддържа македонската уязвимост в регионален и международен план, което е в интерес на стария тандем Атина – Белград.
На второ място, регионалната и международна изолация на Скопие се обезпечава от външно спокойните, но вътрешно напрегнати отношения на Македония с двете съседни албански държави, които всячески подкрепят ескалацията на етническите претенции на албанската общност в северозападна Македония и предизвикват различни по сила и характер кризисни процеси в крехката македонска държавност. Кризата от 2001 г., която доведе до Охридския договор и практическата кантонизация на Македония бе предизвикана от метежа на местното – македонско крило на Армията за освобождение на Косово: военна структура с претенции за националноосвободително движение, но функционираща като криминално-мафиотска мрежа.
Всяко разклащане на политическото статукво в Скопие се използва от албанския фактор в Тирана и Прищина за по-нататъшно автономизиране в посока откъсване на албанците в Македония. Последният прецедент на подобна открита арогантност бе лансирането от албанския премиер Еди Рама на т.нар. „Тиранска платформа“ на македонските албански партии за нарастваща албанска хегемония върху македонската държава. С това свое поведение албанският фактор на Балканите пряко подпомага стратегията на Белград – и както ще видим, на Москва – за криза и изолация на Македония на Балканите.
Трето, хроничната нестабилност и изолация на Скопие се поддържат от хегемонното присъствие на сръбските разузнавателни, политически и стопански фактори на територията на самата република Македония. Сръбската популярна култура притежава хегемония в македонския публичен живот, а поредица от македонски политици – включително досегашния премиер Груевски – имат дълга лична история на служба в полза на Белград. Всички тези инструменти на влияние върху вътрешнополитическия живот на Македония съхраняват нейния прото-колониален статут по отношение на Сърбия. Един от ключовите инструменти на сръбската политика в Македония е системната и непрекъсната анти-българска кампания, която се води от медии, академици, политици и още дълъг списък хранени хора на Удба.
Тук е време да споменем четвъртото обстоятелство за системната изолация на Македония в контекста на балканския регион. Комбинацията между плиткоумен „национализъм“ и успешна агентурна дейност на руската пета колона в България поддържа буен огъня на враждебността към „сърбоманите и македонистите“ оттатък Гюешево. Липсата на опитен и интелигентен български национален елит доведе до дългосрочното пропиляване на множество възможности за необратимо сближаване и стабилизиране на отношенията между София и Скопие. Ако някой полуидиот в Скопие рече, че Самуил, Братя Миладинови и Гоце Делчев са македонци, поне трима малоумници в София се считат за длъжни да го наругаят и да потвърдят очевидното – че въпросните исторически фигури са българи. Много често е важно не толкова какво казваш, а как го казваш. Тези престрелки на мутри с интелектуални претенции от двете страни на границата на практика дават достатъчно храна на пропагандни източници – в Атина, Белград и самата Македония – които съществуват, за да поддържат мита за българската опасност спрямо Македония. Днес към дежурните по македонска тема в София се присъединиха и мощни подкрепления – цялата агентура на руската пета колона в България.
Русия в продължение на доста време пазеше предпазлива дистанция спрямо регионалния ребус около Македония. Днес Кремъл смени доста рязко своите позиции. Като започнем от азбуката, дошла от „македонските земи“, като минем през пряката подкрепа за властта на клана „Груевски“ и като стигнем до изявленията в българския парламент за това, че Македония е българо-сръбски проблем и никакъв договор между София и Скопие не бива да се подписва.
Защо Путин изкара цялата артилерия?
Просто защото Македония е ключов шанс на Москва да дестабилизира Балканите и да осуети развитието на евро-атлантическата интеграция на региона. Кремъл разчиташе на Черна гора, известна с ентусиазираното си русофилство от 19 век насам. Но Подгорица обърна гръб на Москва и влезе в НАТО – може би защото през последните 15 години черногорците видяха за пръв път на живо доста руснаци – което повлия смущаващо на русофилството им… Ако Македония реши проблема с името и влезе в НАТО – подобно на своите съседи – единствената надежда на Путин остава република Сръбска в Босна и Херцеговина. Самата Сърбия вече заяви чрез своя премиер, че евроинтеграцията има приоритет пред връзките с Русия.
През следващите дни и седмици ще наблюдаваме все по-пряката и очевидна връзка между анти-македонски изказвания в София и руските пари и пропагандни мрежи, функциониращи с нарастваща упоритост в България. Играта, както се казва, е ва банк. Същото ще се случва и в Скопие – антибългаризмът ще стигне до кресчендо и руско-удбашките кръгове ще се постараят силно за това.
На България е необходима стратегия на перспектива и разум в подобряването на отношенията с Македония. Преди всичко, ние нямаме драматичен залог, за да бързаме в тези отношения. Необходимо ни е да осигурим спокойна среда за двустранно сътрудничество – първоначално в „негорещи“ направления – железница, магистрала, стопанско сътрудничество, инвестиции. Политиката на идентичност може да почака и да бъде придвижвана с разум, спокойствие и яснота по един основен въпрос – Македония е друга държава, която носи отговорността за своето поведение и идентичност, но нашата история няма кой да я вземе. Тя вече се е случила. Това не означава, че трябва да премълчаваме безобразия, случващи се в Скопие. Но трябва да ги посрещаме спокойно – със самочувствието на нация, която има време да разреши своите наследени проблеми, ако бъде успешна в основните посоки на своето развитие.
Най-малкото – да не позволяваме на кремълските хибридчици да ни водят за носа и да режисират поредна балканска свада с великодържавни задни мисли. Македония вече не бива да бъде емоция за нас, българите. Македония е част от нашето разумно и прагматично построено бъдеще в региона на Балканите.
Препечатваме мнението на политолога Огнян Минчев от профила му във Фейсбук. Заглавието е на „Либерален преглед“
https://www.facebook.com/ognyan.minchev.3/posts/10212096423259595
