Но нещо друго,
малко, неоткроимо сред забързаното ежедневие, ме впечатли и изпълни със своеобразно
съдържание оная крилата мисъл, че за света може да си само един човек, но за
един човек можеш да бъдеш целия свят. Автобусна линия номер 72 си е изпитание
сутрин, особено ако не се качиш на обръщалото до Плиска. Александровската
болница пък е едва след двадесет и една спирки и щастливците, успели да седнат,
имат реалната възможност да прочетат поне три пъти «24 часа», да решат
кръстословицата, а ако трафикът на Орлов мост им скрои номер – дори да
подремнат десетминутно преди работа. Всеки ден на първата спирка се качваха мъж
и жена. Сериозно възрастни и за моите четиридесет години, но с излъчването на
едно пораснало момиче и едно малко по-голямо момче, може би около осемдесетте.
Няма да описвам как той й подаваше ръка да седне или стане. Наблюдавах ги през
рамо и бях разтърсена от спокойствието и сигурността, с която неговата ръка
лягаше върху нейната и двамата оставаха загледани някъде напред, някъде през
хората и глъчката в автобуса, сякаш бяха ония двама познайници на Габриел
Гарсия Маркес от кораба, плаващ с товар любов по време на холера. Когато
прочетох книгата на двадесет години, признавам, тя ме докосна, но не я разбрах.
Двойката от автобус 72 ме върна в романа на Маркес. За тези, които не са чели
«Любов по време на холера» – двама млади се заклеват във вечна любов,
обстоятелствата житейски ги разделят, съдбата ги събира след 52 години и те
пътуват на кораб, неспиращ на никое пристанище, защото капитанът има заповед да
обяви екипажа за заразен с холера и така да осигури на двамата влюбени малък
миг от вечността приживе, наречена любов. Може ли една благородна лъжа да
издърпа чергата изпод краката на Оная С
Косата, може ли една лъжа и едно нереално самотно плаване да върнат
изгубеното, да запълнят дълбаната години пропаст на самота и копнеж, дали има
любов, надживяла холерата на човешката завист? Двойката от автобус 72 беше моят
втори прочит на Маркес. Опитах се във всяко едно от десетте пътувания до
клиниката да «поговоря» с тях за рецептата на специалитета наречен Пътуване
извън време и холера …
Ръцете им така и
не се отделиха една от друга. Като слепнали от старост и съпричастност: Основните продукти са един добър и един
силен партньор. Това не е наша мисъл, прочели сме я някъде, но на нашите години
е простено да забравяме подробности. Всеки партньор идва със своята
стопроцентова индивидуалност. Когато бъдат поставени и двамата в купата за
разбъркване, в оная месингова мелничка на дните, трябва да са поискали да
преглътнат половината, първите петдесет процента от егото си. Неосъществилите
се любови правят системната грешка да преглъщат маловажните неща и да оставят
нетърпението, нетолерантността и непрощаването да оплескат нещата. После
в съда го наричат несъответствие на характерите...
Ръката на мъжа
погали прозрачната ръка под себе си, стори ми се, че чух докосването като
спиране на вятър в кадифе. Погледите им все така бяха прескочили пътниците,
задръстването и дрезгавия глас на Ивана в девет сутринта «Шампанско и сълзи е
животът ни…». Забелязали сме, че най-популярните,
изтъркани метафори за съвместния живот и зрялата любов са свързани с
построяването на къща, оставането под един покрив… Истината е, че и едно небе
можеш да нарочиш за покрив, но е хубаво, когато мислиш за къща, да мислиш за
къщата, в която ще живееш утре. И двамата знаем притчата за оня уважаван
строител, който поискал да се пенсионира и на строителния предприемач били
нужни много усилия да го накара да построи още една последна къща. Колкото
неохотно се съгласил, дваж по-неохотно строил. Не изпипвал детайлите, карал
отгоре-отгоре, новопостроената къща уж била нова и висока, но някак неугледна и
нескопосна. Накрая, когато да предаде ключовете и да тръгне, строителният
предприемач дошъл, огледал къщата и усмихнат казал «Ето тази къща е за теб, за
твоето утре, тя е подарък за най-добрия сред строителите». За гнева, обзел
строителя, няма защо да говорим. Ние не забравихме нито веднъж, че ако днес не
вложим една тухла от това, което умеем в общия градеж, утре стената ще е крива…
Усмихваха се само
погледите им, не очите, избелели от взиране напред. И пак говореха, разбираемо единствено
за искащите да чуят:
Тайната е в това да казваме един на друг каквото
мислим, да не го оставяме да буренясва в душите. Научихме се, че истината много
боли, но е имунитет против холера и безвремие. Научихме се, че ако заключваме
желанията и мечтите си в шкафовете на консервативното възпитание и хорското
мнение, те ще останат там, сияйно студени и подредени в поднос за помен.
Научихме се, че ако телата ни искат едно, а душите друго, трябва да намерим
пресечната им точка. Тялото сито, а душата цяла – това не е равно на
съглашателството за вълка и агнето.
В едно от тъй
незабравимите пътувания с автобус 72, почти като в призрачното плаване по време
на холера, женската ръка придържаше мъжката, кой знае защо болезнено отпусната.
Кротката нейна усмивка галеше лицето на порасналото момче и изтриваше петната
от непонятна на мен болка: Вярно е, че
жените сме силни когато даваме. Много влюбени момичета, запалени от страст,
оплетени в илюзията на набъбналато желание мислят, че може да обичаме само
давайки, без да искаме да получаваме нечии чувства в замяна. Да, ама не. Няма
такова нещо. Също като стремежа да завоюваш и на свой ред да бъдеш завоюван.
Той е и доказване и усещане за сигурност. Има го и при хората, има го и при
животните, има го и на планетата на малкия принц. Нали си спомняте, там, където
опитомяването става бавно, мъчително сладостно и за опитомявания и за
опитомяващия… Това е тайната на дългата
обич – хем да си свободен, хем да си подчинен… да си нечий.
Получих
поредното потвърждение на вече проумяното от мен правило, че нещата се
наместват в точния момент, по неведоми пътища, когато в една от сутрините на
първата седалка на автобус 72 седяха момче и момиче, трогателно мили в неумелите
си 16-годишни опити да се целуват до бездъх. Поемаха си дъх, а очите им се
смееха. Усмихваха се и други от пътниците, вероятно засечени от вълните на
лекокрилата целувка. Прав беше магьосникът Маркес – една измислица, една
нережисирана игра можеше да запълва празнини.
Тъгата ми заради
неводършения край на несъстоялия се разговор с познанйниците на Маркес се сви
на кълбо, когато си тръгвах от Александровска болница. На същата седалка, оная,
заразяващата с любов без необходимост от холера, мъж и жена режеха с очите си
късове омраза, а ръцете им стреляха без куршуми, само с гневно изпънати
показалци. Застрелваха всичко, което някога беше раждало любов...
В автобус 72
имаше крещяща нужда от обявяване на Холерна Епидемия. В името на любовта.
