Точно преди година учителският синдикат обяви 20 септември за ден на мълчанието. Учителите, поне според решението на синдиката, можеха да пишат на черната дъска, но не и да говорят. Така те приеха да изразят протеста си преди да преминат към ефективни действия. Лошо няма. Освен, че търсеният ефект получи нетърсено измерение – докато чаках пред класната стая на моята първокласничка, защото учителките ГОВОРЕХА на малките, дочух коментар на тийнейджърки: „И аз като се разсърдя, млъквам и не говоря. Особено у дома. И накрая на нашите им писва, и ми разрешават да закъснея! Елементарно, Уотсън!“
Едва ли е толкова елементарно, ако погледнем от друг ъгъл – какво „казва“ мълчанието. Кога мълчанието е злато? И крачка ли е разстоянието от златото до Мълчанието на агнетата?
Година след 20 септември 2007 влязох на родителска среща. Децата малки, няма къде да останат и класната разреши да седят зад чиновете и да видят „Колко послушни са родителите!“ докато обсъждат на чиновете един отговорен проблем. Училището предлага униформа, изработен е проект на костюмчетата, разясняват ни, че ако по-голямата част от родителите подкрепи идеята, проектът ще се реализира, училището ще получи средства, децата ни ще бъдат като в европейските училища, две трети от цената ще се плати по проекта, родителите ще се бръкнат само за около 30 лева. Двадесет родители – двадесет коментара на глас, че идеята е добра, но някак си са притеснени малките да имат един чифт панталон през зимата, притеснени са за бройката – само две ризки, за неудобството да се пере класически ушитото сако, което малкият ученик най-вероятно няма да опази чисто, за нуждата на дълго палто за момиченца с полички в студа и т. н. Все родителски страхове и притеснения. Децата слушаха с интерес дебатите- нали говорехме за тяхното облекло! Много от майките попитаха защо да не бъде по-раздвижена и по-цветна униформата, други изразиха гласно неодобрение и несъгласие, но… когато пуснаха за подпис декларации за приемане, всички наведоха глави, замълчаха, повъртяха химикалите „то… така и така ще стане задължително…“ И се подписаха. Не зная за другите класове, но в нашия децата получиха добър урок по мълчание. И по послушание на родителите!
Може би случката ще накара доста от читателите да махнат пренебрежително с ръка. Хайде сега, голяма работа! Стига са ходили разголени и развлачени като битници! Да. Така е. Но не за това иде реч. Момиченцето на жената до мен се обърна остро към майка си – Ти защо не се подписа, защо не си послушна? Нали ми казваш да слушам госпожата и да изпълнявам всичко! Вярвам, че майката е намерила своя отговор- правилен или не. Както вярвам, че никой не иска детето му да научи таблицата, химичните съединения и екологичните катаклизми, а да пропусне урокът по изразяване на собственото мнение.
Че е злато мълчанието, излишно е да се твърди. Макар да е вярно само в дадени ситуации. Че е знак на съгласие – всички казват така, макар да е условно вярно и в повечето случаи невярно.
В културната памет на един народ мълчанието е натоварено с какви ли не смисли. В историята на нашия народ МЪЛЧАНИЯ колкото щеш. Като онова лепкаво мълчание и срамене да се наречеш българин, срещу което Паисий вдига глас. Като удобното „Преклонена главица сабя я не сече“ – демек, ако си мълчиш и траеш, си подсигуряваш наличието на глава на раменете. Като невъзможното мълчание на Балканджи Йово, стъпило върху отрязаните ръце и нозе, за да устои на себе си и да се превърне в свобода на духа. Като тъмното мълчание на треперещите люде, здраво залостени зад портите и скрити зад дуварите си, докато „лудите“ глави тръгвали с черешови топчета срещу вековни империи. Като разтърсващото мълчание на Вълкадин, който говори само с бога, защото човеците са разрушили хармонията в света, защото идва момент, когато думите не са думи, а гранични бразди в душите човешки.
Прочетох, че мълчанието бива най-различно – мълчание по рождение, по необходимост, по желание, по принуда, от безразличие, мълчание заради нечия тайна. Кармата да мълчиш по рождение е страшна в света, в който говоренето е начало и край. Да мълчиш по собствено желание е повече от изкуство. Да владееш мълчаливото „говорене“ е съвършенство, което не всеки владее. От древни времена в Хималаите живеят мистици, наречени муни. Те никога не говорят, макар че живеят като всички хора. Често обаче живеят по-дълго, отколкото останалите: триста и повече години. Звучи фантастично, но обяснението е, че при въздържане от говор дишането остава равномерно, не се изразходва енергия и жизнена сила. Муните винаги са му отделяли голямо внимание и са превърнали неговото изучаване в основен момент от своите практики. Онзи, който е овладял мълчанието, е овладял дишането и следователно собствения си живот. Мълчанието е начин за релаксиране на ума и тялото. То лекува. Силата на мълчанието е много голяма не само от гледна точка на получаване и натрупване на енергия и жизнени сили, но и от морална гледна точка – понякога думите се оказват по-ценни от всички съкровища на света, понякога мълчанието е повече от злато.
Страхувам се от другото мълчание. На агнетата, безропотни, когато се приближава ножът. Мълчанието, което е липса на говор, а не на чувства или мисли. В измамната му тишина масата с дебели вратове и черни джипове решава, че те е победила и мълчанието е съгласие с безумието на наложените норми. Страхувам се, когато в клаустрофобната тишина на неговоренето се блъскат мисли и думи, които не са успели да излязат навън. Привидната тишина на мълчанието е най-страшното, с което можеш да се сблъскаш, защото поставя под общ знаменател всичко- свободното слово, свободните медии, свободния дух, свободната съвест. Мълчалив народ сме, когато не викаме по митинги и стачки. Когато не сме будни, а сънуваме, че като погледнем назад – зад нас стои друг българин, зад него трети, пък зад него – ехееееей – цяла дружина. И точно защото сме мълчалив народ, не питаме сън ли е или е истинска дружината, с която ще местим планината. И тъй, с мисълта за пушка и сабя, за „тиха, бяла Дунава“ неговорещият българин напуска пространството на съня, за да влезе в това на действителността – сам, с голата истина за българското търпение, примиренчество и … изчакване. И пак не говори. Чака да му дойде времето. Но докато времето идва, вкъщи той смело ръкомаха, пени се на новинарските емисии и коментира как управниците окрали България, как българският съд пазел престъпниците, как властимащата върхушка била недосегаема, как народните избраници спели в Народното събрание… и т. н. и т. н. И това слушат децата ни вкъщи ежедневно и го приемат за нормално.Чуват за поредния абсурд – за доклад на ОЛАФ, за корупция на съдебни магистрати, за източени средства, за политически провокации. Чуват ГОВОРА НА МЪЛЧАНИЕТО: „Вкъщи викай срещу Михаля, вън си мълчи – от неудобство, от възпитание, от интерес! Никой не е оправил света, че аз ли… или ти! Не се хаби нахалост!!“ И влизат децата ни в света на Голямото мълчание. Там се ширят алеи на леност и равнодушие, магистрали от безразличие и нихилизъм. Там можеш спокойно да се плацикаш в собствената си самовлюбеност и ограниченост. Там можеш да скриеш страха, че ще те вземат за смешен идалго, тръгнал против вятърни мелници. Там можеш да се слееш с останалите и никога да не бъдеш нарочен за „черната овца“.
От това мълчание се страхувам. То, ако не превръща децата ни в зомбита, със сигурност ги превръща в емигранти.
Вероятно читателят не би се съгласил с мен. Всъщност това търся у всеки един. Да отрече думите ми, за да повярвам, че в тази абсурдна действителност млъкналият е млъкнал не защото „дума дупка не прави“, а защото търси онези думи, които да направят дупките в нашето битие. Да повярвам, че мълчанието може да бъде и вик на протест, белег по рождение на силен човек, който се дистанцира от хаоса, за да открие пътя.
И защото съм жена, родена от жена, която също е родена от жена, нека да напиша и за онова мълчание, единственото, на което си струва да учим децата си. Мълчанието на две преплетени ръце, на думите, заменени с поглед, на прегръдката, укротила хаоса. Мълчанието на влюбените, от което се ражда светът.
