Вършец е малко курортно градче, с реставрирана стара минерална баня, висока безработица, 7 хиляди души население, на 85 километра от София.(а според забавното – и спорно – определение на един сайт: нито един известен българин не е забелязан да кара отпуската си в този курорт.)
Тъй като често ходя в района, забелязвам, че градчето живее в два паралелни свята. Мъжете остават вкъщи, с децата, жените отиват в Италия. Почти всяка жена или е била или се готви да замине. Някои не се връщат с години. Всички работят като баданте – новата професия за жените от изтока, както по-късно научавам в Италия – жена, която се грижи за стари хора в домашни условия.
Постепенно научавам, че всяка седмица има автобуси и коли, които карат жени от Северозападна България директно за Италия. Дочувам завист в истории за жени, които се връщат, окичени със злато, и обичат да ходят по главната. Работата привлича всички – „от 500 евро нагоре на месец, в къща си, ядеш, спиш, не харчиш, можеш цялата заплата да спестиш“. Разбирам още, че това е основният поминък днес във Вършец и тайното обяснение на яките летни ремонти и разхубавяващите се къщи.
Интересни са ми няколко неща – как така неусетно се е обърнал патриархалният модел – жените – на гурбет, мъжете – у дома? Наистина ли има толкова много стари хора в Италия? Как толкова много жени от Вършец отиват, без да знаят език и си намират работа като баданте? Как се справят с психическото натоварване? Какво се случва със семействата им?
Тръгвам набързо, братовчедка ми е говорила по телефона с нейна приятелка в Тоскана, близо до Понсако, тя гледа възрастна жена в голяма къща и е готова да ме приеме за една нощ.Преди това ще остана при Светла, която има квартира в Понсако, срещу 10 евро на нощ.
Пътят
Пътувам с микробус, само шофьорът е мъж, всички останали – жени, които се връщат на работа, над 50-годишни. Централна гара гъмжи от автобуси, коли, микробуси – всички – за Италия.
Докато пътувам, слушам истории. Всякакви. Всичко е незаконно, разказват. От минаването на границата до отиването в къща. В Рим има няколко българи (най-често се споменава името на Валери, чиято жена е от Вършец), които дават квартири и пращат жените на работа. На тях се плаща по около 500 евро за това. Сега обаче, след влизането в Европейския съюз, все повече жени имат официални документи, а някои – осигуровки, платен отпуск, 13-та заплата, и сами могат да си търсят работа. Стават самостоятелни. Всички са доволни от Европейския съюз (не съм попадала на по-единодушна група). За италианците мненията са различни. Една жена, която работи в Ливорно, разказва колко много жени имат черни любовници – „на тях цветът на кожата не им прави впечатление“. Друга разказва, че когато се връща в България, отива на вилата и не иска да вижда никого. „Писнало ми е от тех, рано изкукуригват, от бездействие“. Когато започват най-тъжните разкази, шофьорът се намесва и казва – „а в края на месеца паричките идват нали, 600 евро, в България кой ще ти ги даде?“ И микробусът се умълчава.
Изречения, които съм записала в тефтера си, по време на пътуването в автобуса:Болна нация е това
Те са много освободени, във всяко отношение
Кръвосмешението го има много при тях, затова и много увредени деца има
Те, децата инвалиди си ги гледат сами, не ги оставят
Тия живеят с орлите, по 100 години
Понсако
В един през нощта сме в Понсако, малко спящо градче с размера на Вършец, недалеч от Пиза, в Тоскана. Светла излиза на пиацата да ме посрещне, топло и тихо е, и ме води в квартирата, която е на няколко метра, в старата централна част на Понсако. Попадам в чудесно спретнато малко жилище, с каменно стълбище, дървен гредоред на тавана, с пране, което се простира от прозорците навън, а вътре всичко е така, както е било при собствениците – с две маслени картини и един морски акварел, Богородица с младенеца над кухненската врата, маса с мушама, пуснат телевизор.
Говорим със Светла повече от три часа. В Понсако и наоколо има много българки. Тя е вече шест години тук, вече познава целия град, отскоро е взела квартира, която дава под наем на други българки. Иначе работи и спи в къщата на болна възрастна жена на съседната улица, която според нея скоро ще умре. Взела е квартирата, за да се застрахова и да не остане на улицата, ако се случи нещо. Светла е първата, от която чувам думата „затворен“. И първата, която казва, че би останала да живее тук. Всичко й харесва – храната, хората, климатът, парите. Приятелства? „Имам само една приятелка, повече не ти трябва.“
Лекотата
Нито една от жените, с които се срещам, не е приемала сериозно работата като тежка, преди да дойде тук. Една от жените, с които пътувам в автобуса, ми дава следния пример: „ тежко ли?за нас не, ама за тях? Те не знаят какво е работа – я да ги опъна на два декара царевица, да видят какво е работа...“ Да се грижиш за болен, стар човек – за тях е било част от задълженията вкъщи. С тази разлика, че в България го правиш без пари, а в Италия ти плащат. Всички са тръгнали с мисълта, че не е кой знае какво. Още повече, след като са работили преди това тежка физическа работа в Кипър или Гърция или зле платена в България. Никой не се е замислял за това, че акумулира психическо напрежение и че това изисква някакъв тип „отработване“.
Но повечето ми събеседнички са категорични – след като научат езика, оправят документите си ще търсят нещо друго – в бар, почасово чистене или каквото дойде.
Самотата
Неочакваното, което им поднася Италия,е сблъсъкът със самотата – да си 24 часа затворен в една къща е ново и непознато усещане за всички тях, чийто живот досега неизменно е преминавал под знака на семейство, деца, мъж и работа, с много приятели и компании.
Или както казва Румяна – „иде ти момент, в който си казвам – на 38 години съм, животът ми минава от едната тераса на другата, разхождам се, па пак се върна на тази тераса, гледам хората как минават долу на улицата. И така ти минава животът. Днеска да мине, утре да дойде. Живееш от почивен ден за почивен ден. Живееш от заплата до заплата, и накрая един път в годината да си отидеш, полага ти се един месец или два, зависи как се разбереш със собствениците. Да си идеш на България, да похарчиш това, което можеш да спестиш. И обратно.“
Мъжете
Внимателно питам за това. Знаят, че съм журналистка. Аз пък знам от личен опит, че е тъпо да разпитваш за интимни тайни. Оставям ги да ми кажат това, което искат. Може би помага фактът, че съм живяла в чужбина и съм имала връзка с чужденец. Казвам го на няколко от тях. Това, което ми се струва интересно е, че българките най-добре контактуват с албанците от всички останали емигрантски групи в Италия. Не всички обаче говорят открито за това, защото на албанците не се гледа с добро око – постоянно са в новините, заради престъпления.
Една от дъщерите на моя събеседничка има албански приятел. Майката се притеснява.
Друга жена, с които разговарям, споделя, че албанските жени не работят, стоят си вкъщи, само мъжете работят. „Много е ревнив, но иначе такава грижа и такова отношение не съм видела никога – някой да ти купи нещо, да те покани на масата, да седнеш като човек. Видела съм само тегло – на всека дума мъжът ми ме псуваше, ама не се разведох заради децата“, казва тя.
Има жени, които се развеждат, други – продължават да водят паралелни животи – пращат пари на мъжете си в България, за да ги издържат, отиват си за малко през лятото и след това се връщат обратно, при другия живот.
На нито една не й се струва странен фактът, че жените са навън, а мъжете и децата им са в България. Обясняват си всичко икономически – „За мъжете е много трудно да се намери работа тук, на къща никой няма да ги вземе, а работа без език и пермесо (разрешително) е немислима“.
Всички продължават да издържат семействата си, дори когато имат нови връзки и отношения.
Почти няма жена от десетината, с които разговарям, при която да не е настъпила промяна в семейния живот. Промените са различни. При някои– мъжът, останал там, започва друг живот, както е при Румяна. При Галя, вдовица от 13 години, се е появил италиански приятел, Джулиано, също вдовец, банкер. Той започнал да й разказва за италианската история, да й показва нови места в Италия, църкви, паметници. Галя се радва на тази връзка. Научава много. Какво е новото за нея, което не е имала преди? Уважението, казва,без да се замисля. И после добавя – знаеш ли, аз вече не търся любов, търся сигурност.Смъртта
В един от дните се събуждам от камбаните на църквата в Понсако. Има погребение. После се разхождам по пиацата, където всеки ден седят старите мъже на Понсако. Не знам дали това променя фокуса на цялото ми пребиваване, но чак после осъзнавам с колко много страдание и смърт е свързана работата на българките като баданте. Почти всяка е минала през поне една смърт, там, където работи. На едно 26-годишно момиче това му се е случило вече два пъти – хора да умират в ръцете й.. Да се грижиш за чужденец в последните години на живота му, да си заобиколен от умиращи хора – не е лесно. В същото време се опитвам да си представя ситуацията от обратната страна – да допуснеш в последните години от живота си, преди смъртта, чужденец толкова близо до себе си – е не по-малко трудно. В това взаимно споделяне на страдание има някаква непозната за мен интимност, нещо по-дълбоко и важно от това, което виждам. Струва ми се, че именно в тези самотни моменти между двама души от два различни свята се случва истинският междукултурен диалог, за който толкова много иначе се говори в Европа днес. Той се случва незабележимо, кротко, съвсем тихо. Единият свят, по-богатият, който outsours-ва, дава под наем собственото си страдание. Другият свят, този, от който идвам аз, който с лекота и дори известна наивност приема да обслужва това страдание.
Пазарът за баданте
Италия има огромно и растящо застаряващо население. Над 10 милиона италианци в момента са над 65 годишна възраст. Според прогнозите, ако демографската криза продължава, през 2050 година, половината от цялото население на Италия – тоест около 28 милиона души – ще бъдат в тази графа.
Освен това италианците наистина живеят дълго – да достигнеш 95-100 години, особено в Тоскана, е повече норма, отколкото изключение.
Грижата за тези хора се оказва много трудна по две причини. Първата е, че италианските семейства вече не са така многобройни като в миналото и повечето имат само по едно дете, което живее отделно. Втората е, че домовете за стари хора струват изключително скъпо и непосилно за бюджета на много семейства – 3000 евро. Професионалната грижа от медицинска сестра вкъщи също е над 2000 евро. Според моята приятелка Беатриче, реставратор на картини, която живее във Флоренция, има и трета причина – „ние станахме много мързеливи, отвикнахме да работим за последните 40 години“.
Италия се оказва напълно неподготвена сама да се справи с кризата на възрастта.
„Тази професия – баданте – е нова, преди 10 години нямаше такова нещо, появи се последните години“, казва още Беатриче.
Предполага се, че около 3 милиона души работят в момента като баданте в Италия – това е 42 процента от всички чужди работници. Броят не може да се засече поради факта, че голяма част все още работят на черно. Всъщност до преди 2 години процентът на работещите на черно е бил 77 на сто. Ситуацията е изгодна и за двете страни – италианците плащат от 500 до 700 евро месечно, пари, които за новите работнички от Източна Европа са нечувани. Таса пазарът започва да се пълни основно с българки, румънки, молдовки, украинки, полякини. Предприемчиви българи, които отдавна живеят в Италия, като митичният Валери от Враца с жена от Вършец, който е в основата на работата на стотици жени от северозападна българия, създават свои агенции и започват да печелят в полусивата зона. Организират (между впрочем – доста добре) превоз, квартири в Рим, храна за българките. Така започва първата вълна, преди около 8 години. Сега е времето на втората – българките като цяло си създават добро име. Научават езика. Еманципират се. Започват да се справят добре и сами да си търсят работа, да наемат квартири и да дават под наем на други българки, както и да търсят и предлагат работа.
А влизането в Европейския съюз вдига самочувствието им – повечето вече имат редовни документи, осигуровки, 13-та заплата.
Между впрочем , проблемът е сериозно обсъждан в Италия. Във вестник La Stampa преди време беше повдигнат въпросът – защо италианските жени отбягват тази работа като неблагодарна? Държавата вече организира подготвителни курсове за баданте и да насърчава италианските жени също да упражняват тази професия.
Според едно изследване над 54 процента от италианците намират присъствието на баданте за „успокояващо“ в домовете, 16 процента никога не биха прибегнали до тези услуги, 13 процента смятат това за „срам“ за синовете, които не искат да поемат отговорност за родителите си.
Истината е, че пазарът за жени от изтока няма да намалее. Австрия има същия проблем с гледането на възрастни хора например – непосилни цени за семействата според действащите разпоредби и евтина работна ръка от съседна Словакия, която е готова да работи на черно и половин цена. За разлика от Италия обаче, в Австрия жените се сменят – по две в къща – на всеки две седмици.
Ефекти
Красотата, чистотата, подредеността, улиците, междусъседските порядки ги впечатляват. Но не препоръчват Италия за младите. Румяна казва за сина си, който е на 18:
„На мене ми се ще там да си остане, щото си му е познато, обичаите, нравите, езика, знае, че може да излезе на дискотека, тука трябва да идеш на 20 км, защото дискотеките са извън града. Трябва с кола да се отиде, задължително. После стават побоища, има проверки постоянно, не е България това. И ми се ще да остане там, ако може да пробие по некакъв начин. Тук не е за млади хора.“
Мисля си – как тази вълна ще се отрази на България. Струват ми се възможни два варианта – чрез тези жени да започнем да обръщаме повече внимание на проблемите и страданието, които имаме у дома си. И да се роди ново усещане за психичното здраве, за същността на този тип помощ. Но някой трябва да помогне на тези жени да говорят – и то тук, обратно – да говорят за опита помежду си, за чувствата си, да не се срамуват от неудобните чувства. Ако това не стане – вариантът с обезлюдяването и напускането ще продължи, вероятно заедно с нови болести и психически проблеми, за които няма да разберем откъде идват.
Но в крайна сметка струва ми се, че това, което се случва на тези жени, е най-доброто, което може им се случи, защото, казано с думите на Вирджиния Улф – „пари и собствена стая са първите неща, които жената трябва да има, за да твори“.
