Снимка на убитата в Иран Махса Амини, Ню Делхи, септември 2022 г.
Анушри Фаднавис / Ройтерс
Защо движенията, ръководени от жени, успяват, но и рискуват да срещнат ожесгточен отпор
Няма признаци, че протестното движение, водено от жени в Иран, се забавя, въпреки жестоките репресии от страна на иранските сили за сигурност. Само през миналата седмица хиляди иранци преминаха през град Сагез, родния град на Махса „Зина“ Амини, чиято смърт в ареста преди 40 дни предизвика публична скръб и възмущение, които прераснаха в масово движение. 22-годишната иранска кюрдка Амини е била на гости на членове на семейството си в Техеран, когато е била арестувана от нравствената полиция за предполагаемо нарушаване на иранския закон за хиджаба. Свидетели твърдят, че полицаите са я пребили жестоко; тя умира три дни по-късно в болница, след като изпада в кома.
Смъртта ѝ катализира едно от най-големите и продължителни въстания в Иран от едно поколение насам, което мобилизира хиляди иранци и поддръжници по целия свят. Протестиращите възприеха кюрдския лозунг „Жена, живот, свобода!“ като свой обединяващ вик и излязоха по улиците, за да искат политическа свобода в условията на спиране на достъпа до интернет, масови арести и нападения с бойни патрони от страна на службите за сигурност. Забележителният размер и устойчивост на тези протести са пряко свързани с централното участие на жените. Когато жените са на предна линия, масовите движения имат по-голям шанс за успех и е по-вероятно да доведат до по-егалитарна демокрация. Това е една от причините днешните протести да са толкова заплашителни за иранския режим. Както две от нас (Ченоует и Маркс) вече писаха във Foreign Affairs по-рано тази година, „напълно свободните, политически активни жени са заплаха за авторитарните и склонните към авторитаризъм лидери – и затова тези лидери имат стратегическа причина да бъдат сексистки настроени“.
През последната година в Иран контролът на правителството върху живота на жените се засили, особено по отношение на закона за хиджаба. Вирусни видеоклипове, на които се вижда как моралната полиция насилствено прилага закона, предизвикаха вълна от гняв и неподчинение. Смъртта на Амини вероятно е преломният момент.
От самото начало жените задават тона на тези протести и намират новаторски начини да изразят гнева си срещу правителството. Въпреки че мъжете също участват масово, те го правят в името на Амини и възприемат феминистка реторика повече от всякога. По този начин женското организиране и възмущение положиха основите на едно много по-широко продемократично въстание.
Това е момент на голяма надежда, но и на голяма тревога. Въпреки че широкото участие на жените на първа линия в протестните движения често ги прави по-ефективни, то също така повишава драстично залозите. Ако иранският режим победи днешните протестиращи, може да последва още по-дълбока патриархална реакция, която да върне правата на иранските жени и политическата свобода с десетилетия назад.
Полицейско преследване на женските тела
В месеците преди убийството на Амини в Иран вече се надигаше гняв. Жена на име Сепидех Рашно беше арестувана, пребита и принудена да се „изповяда“ по държавната телевизия след пререкание с друга жена, носеща хиджаб, в градски автобус. Всичко това стана широко известно през юли. При друг инцидент във вирусен видеоклип се вижда как майка се опитва да спре полицейски микробус, плачейки: „Моля, освободете дъщеря ми! Тя е болна!“ Микробусът продължава без да обръща внимание на молбите ѝ. В допълнение към нападенията, свързани с [неносенето на] хиджаба, правителството наскоро въведе засилена демографска политика, която налага социален контрол над жените и семействата и е на път да маргинализира още повече жените от обществената сфера. Политиката, осъдена от Върховния комисар на ООН по правата на човека, криминализира абортите и ограничава семейното планиране и грижите за репродуктивното здраве, като например наблюдение на плода, достъп до контрацептиви и доброволна вазектомия.
Мона Таджали, изследователка на политическото представителство на жените, отбелязва, че през последните две десетилетия иранските жени, работещи в правителството и извън него, са постигнали известен напредък в отварянето на политическото пространство и увеличаването на приобщаването. Таджали отбелязва например, че от въвеждането на задължителния хиджаб през 1979 г. насам са проведени множество ненасилствени протести срещу него. А през 2018 г. жени, членове на иранския парламент, организираха първото официално правителствено проучване относно религиозните укази на държавата за облеклото на жените, което разкри, че солидно мнозинство от иранците не одобряват тези мерки. Но през 2020 г. консервативните репресии започнаха да обръщат тези трудно извоювани успехи, като фундаменталистките лидери забраниха на откровено говорещите жени да се кандидатират за постове, преследваха ги с необосновани съдебни дела, даваха подкрепата си на твърдолинейни кандидати от двата пола и брутално налагаха ислямските правила за обличане. Сега иранските жени и мъже се борят срещу това.
Жените отдавна са двигатели на промяната в Иран. Високата избирателна активност на жените на президентските избори през 1997 г. доведе до встъпването в длъжност на президента Мохамед Хатами и помогна поставянето на началото на ера на реформи. Жените изиграха видима роля в Зеленото движение от 2009 г. срещу спонсорираните от държавата изборни измами и представляваха значителна част, ако не и мнозинство, от активистите на първа линия. Жените разработиха няколко инициативи за поддържане на уличните протести, като например „Майките в траур“ и „Майките за мир“ – групи от жени, които са загубили децата си по време на протестите или са ги видели арестувани, което е накарало близките им да поискат справедливост и тяхното освобождаване.
Но централната роля на правата на жените в днешните бунтове ги правят различни от тези предишни случаи на политическа мобилизация на жените в Иран и уникални сред последните масови движения в Близкия изток. От Арабската пролет през 2010-2011 г. до революцията в Судан през 2019 г. протестите в региона често избухваха след смъртта на млади мъже. За пръв път в най-новата история на региона общонационален бунт се разпалва като следствие от смъртта на млада жена – при това идеща от етническо малцинство. Вълната от протести в името на Амини означава широка подкрепа за политическата власт и активност на жените, които са от основно значение за политическата промяна в Иран, като същевременно подчертава полово обусловения характер на репресиите от страна на режима. А кюрдската ѝ идентичност предизвиква мултиетническа солидарност.
Не просто оцеляване, а процъфтяване
Тези бунтове се различават от други скорошни кампании и поради факта, че са ръководени, видимо и упорито, от жени. От протести в кръговото движение до ръководене на масови демонстрации, жените не само символизират свободата, но и поемат огромни рискове – като в някои случаи губят живота си. Това затруднява режима да спре бунтовете и увеличава шансовете на движението да доведе до промяна. Движенията, в които жените играят важна роля, обикновено привличат много по-голям брой участници. Средно те са около седем пъти по-многобройни от движенията, в които жените остават настрана, а по-големите движения имат по-голяма вероятност да успеят. Поради прекъсването на информацията е невъзможно да се разбере колко души са били активни в движението досега. Въпреки това, както отбелязва социологът Мохамед Али Кадивар, днешното движение е получило много по-широка подкрепа от други скорошни протести, както на улицата, така и от страна на ключови сектори на иранското общество. Освен реформаторите, студентите и интелектуалците в големите градове, движението е получило подкрепа от различни групи хора – от петролни работници, през известни спортисти и артисти, та чак до търговци от базара в Техеран.
Движенията, в които участват голям брой жени, обикновено се възприемат и като по-легитимни в очите на наблюдателите, които често реагират на символичната сила на смело протестиращите баби и ученички. В Иран новините за убити или задържани ученички – често по време на набези в изцяло момичешки училища, заподозрени, че не спазват закона за хиджаба – катализираха учителския синдикат да започне стачка и да поиска оставката на министъра на образованието. Освен това участието на жените в масовите движения позволява на активистите да получат достъп до социалните лостове за промяна, върху които жените оказват влияние в рамките на своите семейства и общности, където те могат да използват мрежи и норми, различни от тези, в които доминират мъжете. Например в семействата и общностите жените често могат да предявяват морални претенции и да упражняват социална власт по начин, който формира поведението и нагласите на околните. В резултат на това протестните движения, в които участват представители на двата пола, често успяват по-добре да намалят лоялността на елитите на режима, да дадат възможност на реформаторите и да изместят настрана привържениците на твърдата линия при засилване на конфликта.
В Интернет има кадри на възрастна майка, която отвежда сина си от група полицаи, готвещи се да се разправят с протестиращите. А известни жени възразяват срещу това да бъдат изобразявани на спонсорирани от държавата билбордове с лозунга „Жените на моята страна“. Сред първите, които протестираха публично, беше награждаваната актриса Фатемех Мотамед-Аря, която пусна видеоклип, в който се появи без хиджаб и каза: „Не се считам за жена в страна, в която малки деца, момичета и свободолюбиви млади жени са убивани по полетата ѝ.“
В световен мащаб движенията, ръководени от жени, също са по-иновативни – особено по отношение на тактиката на отказ от сътрудничество – в сравнение с онези, които оставят жените настрана. В Иран някои тактики на протест са уникални по отношение на пола. Жените свалят хиджабите си, горят ги или ги размахват, докато скандират лозунги, както е в случая с ученичките, които бяха заснети да крещят „Махайте се!“ на представител на Корпуса на гвардейците на ислямската революция в тяхното училище. Жените отрязват косите си публично, като се позовават на древен персийски мотив на траур и възмущение от несправедливостта и поставят началото на нов символ на международен протест. Една 80-годишна майка, чийто син е бил убит в затвора, откри и подстрига косата си, за да подкрепи движението, след като цял живот се е забулвала публично. От улиците на Санандадж, столицата на иранската провинция Кюрдистан, през съседните Афганистан и Турция, до парламентите на ЕС и Белгия, жените по целия свят подрязват коси от всякакви цветове и текстури, за да символизират насилието над женските тела и отхвърлянето на консервативните стандарти за красота и морал.
И накрая, кампаниите с водещо участие на жени са по-устойчиви пред лицето на репресиите, отчасти защото е по-вероятно приобщаващите протести да останат ненасилствени. Държавното насилие срещу протестиращи жени може да има обратен ефект; нападението над жени и деца често се възприема като нелегитимно и като признак за слабост на правителството. Това се видя остро по време на протестите в Иран през 2009 г., когато 26-годишната Неда Ага-Солтан беше застреляна, превръщайки се в мъченица за движението. По време на настоящите размирици според сведенията иранският режим е арестувал над 8000 души, включително стотици деца, и е убил над 200 протестиращи. Когато млади и стари, жени и деца са третирани по този начин, това представлява сериозен риск за възприемането на легитимността на употребата на сила от страна на силите за сигурност.
Опасност от провал
В исторически план да доведат до демократичен пробив е по-вероятно за движенията, в които участват голям брой жени, отколкото за онези, в които преобладават мъжете. Примери за това са кампаниите за демокрация в Аржентина, Бразилия, Чили, Филипините и Полша през 1980-те години. Когато кампаниите са успешни, засилената демократизация обикновено води и до по-голямо зачитане на гражданските свободи и равенството между половете през следващите години.
В резултат на това подобни движения повишават залозите за авторитарните режими. А когато те бъдат победени, често следва силен патриархален отпор, който връща правата на жените до нива, по-ниски от тези преди началото на движението.
Иран вече ограничава свободата на изразяване и телесната автономия на жените по начини, които имат значителни ефекти върху свободата на движение, личните и професионалните им възможности и самоопределение. Това е съчетано със законова полова дискриминация, която има значителни икономически и политически последици: жените в Иран съставляват повече от 50% от завършилите университет, но едва 14% от пазара на труда. Ако настоящото движение отслабне, иранските жени вероятно ще се сблъскат с по-строго прилагане на вече репресивните патриархални политики.
Никой не може да предвиди дали движението в Иран ще успее или ще надделее управляващият режим. Някои промени обаче изглеждат неизбежни. Чувството за непобедимост на режима и за маргинализация на жените в политиката е разрушено. Но борбата срещу патриархалните политики и ценности вероятно ще продължи независимо от това какво ще се случи. Дори и протестите да не доведат до срив на режима, сегашните викове „Жена, живот, свобода!“ може би вече са променили социалния и политическия пейзаж. Появиха се и съюзи между толкова различни избиратели като ученичките, петролните работници и кюрдските националисти. Нещо повече, исканията на движението намериха отклик по целия свят – включително и в Съединените щати – където подновените ограничения върху репродуктивната автономия и насилието срещу жените в политиката породиха чувство за обща кауза.
Занапред движението ще трябва да преодолее организационните пречки и да преодолее информационното затъмнение, наложено от иранското правителство. Международните участници биха могли да помогнат на протестиращите, като им предоставят алтернативни средства за достъп до интернет, които да им позволят да заобиколят правителствените спирания и да общуват помежду си и с останалия свят. Но дори и без подобна помощ видеоклиповете и снимките, които са успели да преминат през медийното затъмнение в Иран, показват как жените могат да действат като мощни двигатели на промяната дори – може би особено – в условията на патриархална авторитарна политика.
Фатме Хагигаджу е съоснователка и главна изпълнителна директорка на Инициативата за ненасилствена демокрация (Nonviolent Initiative for Democracy). От 2000 до 2004 г. е член на иранския парламент.
Ерика Ченует е професорка в Harvard Kennedy School.
