С Джунайдер от село Брод се запознах през
лятото на 2003 г. в Прищина на една от многото конференции, замислени да
придадат смисленост на огромния чиновнически апарат в управляваната от ООН
провинция Косово. От години търсех начин да разбера какво става с гораните –
малка общност, описана в началото на XX в. от българските
етнографи Васил Кънчов и Йордан Иванов като българи, живеещи в Шар планина в
Косово, Северна Албания и Западна Македония. И ето че пред мен стояха двама
млади планинци, високи, с будни черни очи и ми говореха на архаичен български
диалект: „Ние сме от село Брод, над Драгаш, Шар планина, горани сме“.
Сякаш ми паднаха от небето и така започна моята горанска сага точно от
конференцията, на която международни чиновници се опитваха да ни убеждават в
мултиетничността на Косово, при положение, че на самия форум само един сърбин
беше дръзнал да дойде в Прищина. От цялата тази мантра за мултиетническо Косово
на 17 февруари 2008 г. се роди поредната държавица на Балканите – Косово, с 95%
албанци и едва 5% „други“. Започна сладка приказка, чийто край не се виждаше, и
затова попитах Джунайдер и Мурсел дали в Прищина има някоя горанска
сладкарница, в която да пием кафе и да опитам прочутия специалитет на нашенци –
горански бюрек и боза. Джунайдер ме предупреди, че ако отидем и започнем да
говорим на български в сладкарницата на негов приятел, ще му навлечем
главоболия с албанците. „Нас, гораните, ни е страх да се разходим дори и по
главната улица на Прищина, не знаем албаски. Прищина е един изцяло албански
град.“
На другото лято през 2004 г. отново имах
пътуване до Прищина и едва изчаках да свърши конференцията, на която валяха
оплаквания за нарушени човешки права и от сърбите, и от ромите, и от турците, и
хванах автобус за Призрен. Кирил Желязков, полицай към мисията на ООН в Косово,
ми помогна да обиколя няколко села в сърцето на Шар планина в Гора. Първото от
тях беше Брод, родното село на Джунайдер. Веднага го открих и седнахме на
раздумка. Тогава за първи път пих и горанска боза, която има различен вкус от
българската, занаха на диск автентични горански песни. В тях се пее на
български диалект за любов, за севда – „Мерак ти имам“, „Тия лични очи“,
„Алтъно“; за хубостта на Шар планина – „Горо, бре майко“, „Шар планино, висока
планино“, „Ей, бре Горо, мила сестро“; за носталгията на гурбетчиите – „Ей,
Горо, празни села“, „Туджина йе много тешка“. В една от песните „Зайди, зайди“
познах песента „Dreams“ на Горан Брегович във филма „Аризонска
мечта“, която вървеше и в рекламния клип на минерална вода по една от френските
телевизии.
Джунайдер ми каза, че старите брояни (жители
на Брод, които в другите горански села са наричани броджани – бел. авт.)
помнят времената преди Втората световна война, когато техни роднини са били на
гурбет в много български градове. Оцеляването през размирните военни години
никак не е било лесно: „Когато е било немско, гораните сложили ядене за
немците, после сложили ядене за партизаните. Ние сме прекалено малки, ние не
воюваме“, разказва Джунайдер.
Беше икиндия, по улиците вървяха жени с
пъстри шамии и шалвари. Досущ като помакините, все едно бях в някое планинско
село из българските Родопи. По едно време не се стърпях и тръгнах по петите на снажна
нашенка със синьо пардесю, забулена с красива бяла шамия, с капа с няколко реда
златни дукати. Тогава разбрах, че омъжените горанки трябва да искат
разрешението на мъжете си, за да бъдат снимани. Стана една от най-хубавите ми
снимки, защото жената веднага вдигна още по-нагоре шамията си, за да скрие
лицето си, и на снимката излязоха големи искрящи очи, а над тях – старовремски
златни дукати. Слушах бавните носталгични ритми и по едно време ми хрумна, че в
София такъв тип бюрекчийница ще бъде много посещавана. Народно заведение за
бюреци и боза, някъде на кьоше, в което да има снимки от горанските села –
едновремешни и сегашни, в които да звучат бавните носталгични песни. Щом преди
70–80 години в София и други български градове е имало горански бюрекчийници,
за които постарите българи още си спомнят, значи и сега може да се намери
мегдан. Даже измислих и името на такава бюрекчийница „Нашенци“. Тогава
Джунайдер сякаш не обърна голямо внимание на идеята ми. Имаше си други планове.
Беше подал документиза българско гражданство и през декември, преди Коледа,
получи български паспорт. Беше много щастлив, когато се видяхме в София да
полеем повода във виенската сладкарница до катедралата „Св. Александър Невски“.
Джунайдер е завършил право и след изтичане на временния му договор с ОССЕ беше
на кръстопът. Трудно беше да си намери добре платена работа в Косово.
Безработицата сред гораните е смазваща – над 90%, и затова той си беше наумил
да си търси късмета в Западна Европа.
„На твое място щях да дойда в София и да
направя горанска бюрекчийница, вместо да се скитам из Европа“, започнах да го кандърдисвам за моята
идея за сладкарница „Нашенци“. Навън снежинките премрежваха погледа, по всичко
изглеждаше, че ще вали цяла нощ и на сутринта ще натрупа дебел сняг. „Сега в
Гора има няколко метра сняг, който ще се разтопи чак напролет, преди
Джурджевден“, отбеляза Джунайдер. На сбгуване ме покани на най-големия
горански празник Джурджевден, както гораните наричат Гергьовден. На другата
година не успях да отида в село Брод. Джунайдер вече се скиташе из градовете на
Германия. Един ден ми позвъни от някакъв немски град, за да ме пита дали мога
да му помогна чрез мои познати да си намери работа в Италия. Трябваше да минат
още няколко месеца, за да разбере, че българският паспорт по онова време му даваше
право да пътува без виза, но не и да си намери сносна работа. Беше пообиколил
гораните гурбетчии и видял, че повечето работят или по ресторанти и кафенета,
или като хамали. Джунайдер се върна в Брод и почнахме да си пишем по-редовно
мейли. В края на август ми се обади да се видим. Беше дошъл в София със зет си
Билгаип, когото всички наричаха Биго.
„Ти се оказа права. Решихме да дойдем в
България и да отворим сладкарницата, за която ми говориш от толкова време.“ Двамата започнаха да търсят подходящо място
за дюкян.
НАЙ-СЕТНЕ „БОЕМ“!
Изтърколи се есента и Джунайдер и Биго
решиха да се преселят в Петрич, защото София им се стори твърде голям и
анонимен град, в който те се чувстваха изгубени. Къде другаде, ако не в Петрич,
Пиринска Македония, беше точното място за тях. Петрич е близо до Македония,
жителите му имат добър стандарт, понеже умеят да се възползват от предимствата
на изгодното положение да са на път, по който текат стоки от и за близката
Гърция. Топлият климат на този южен град много допадна на моите приятели.
Обадиха ми се след Нова година, че са отворили
сладкарница „Боем“ и им е потръгнало.
„Идвай ни на гости да опиташ бюреците. Ние
сме на центъра, когото и да питаш за нас, ще те упъти. Ще бъдеш наш гост“, каза ми Джунайдер. От сладкарница „Боем“
ми се обаждаха всяка седмица: „И да не си помислиш, че сме те забравили“.
Междувременно вече мислех да пътувам до
Гора в Косово и Северна Албания. Исках да отида на горанска сватба, защото
знаех, че трае поне 3 дни и 3 нощи и се празнува по старите традиции. Като чу,
че планирам да ходя в Косово и Албания, Джунайдер каза да не бера гайле за
подслон и че мога да отседна в къщата му, колкото искам. Сватби в Гора имало
всеки ден през юли и август. През лятната ваканция семейството му е в Петрич,
така че цялата къща е на мое разположение. Не можех да тръгна към Косово и
Албания, без да видя с очите си как живеят моите приятели в Петрич. Още по
телефона Джунайдер ме предупреди, че не е сложил снимки от селото, но пък имало
други изненади.
„Боем“ е на пъпа на Петрич, само за
няколко месеца беше станала най-модната сладкарница на градчето. Биго и
Джунайдер бяха я украсили с два чадъра като от приказките – светлосин и бял,
обсипани с пайети, сребристи бродерии и дантели. „Чадърите са от нашите
сватби, донесохме ги от село Брод. Ще видиш, че на нашите сватби булката трябва
да е с чадър“.
Джунайдер и Биго се представяха като
македонци. Косово е далече от Петрич, да не говорим за Гора, и хората свързваха
провинцията с албанците. Докато Струмица е само на няколко километра и петричани
са свикнали да контактуват с тамошните хора. В „Боем“ имаше домашна атмосфера.
Клиентите се чувстваха като на гости при комшии. Моите приятели познаваха
хората по име, поздравяваха ги, интересуваха се как са. Всеки, който прекрачеше
прага на „Боем“, се чувстваше като у дома си. Горанското гостоприемство личеше
и в дюкяните им, където и да се намират.
НАШЕНЦИ В XXI В.
Историята може да спре тук, защото има
щастлив край. За „Боем“ се носят легенди чак до Благоевград. Но моята мечта
беше да пътешествам из нашенските села в Гора и Жупа, Косово, и Северна
Албания, да разбера дали планините са естествени бариери, които са им помогнали
да се съхранят като общност, или са се претопилив албанското море, какви се
чувстват. Защо тази малка етнографска общност е описвана в книгите и медиите,
които ползвах, ту като горани, ту като горанци, ту като торбеши,
ту като „македонци муслимани“, ту като българи, а напоследък като
бошняци? За какви се смятат те самите? Как ще ги заваря, ако се движа по
маршрутите отпреди 100 години на големите етнографи Васил Кънчов и Йордан
Иванов? Как живеят в планините? Съхранили ли са своите традиции, в които се
преплитат езически, християнски, богомилски, мюсюлмански елементи? Защо, както
и различно да се определят, помежду си всички тези хора се наричат нашенци,
а езика, на който говорят и който учат само вкъщи – нашенски. Има ли
спомени и паметници от богомилите по тези места? Какъв отпечатък има в
историческата памет за днешните хора в Гора и Жупа двата века българско господство
(XI – XIII в.) и голямото турско владичество на тази територия от 1445 до 1912 г.? Когато
отидох в тези села, открих, че всъщност става дума за едни и същи хора, които
преди 100 години са описани като българи мохамедани от историците,
етнографите и пътешествениците. Наричам тези потомци на българи мюсюлмани,
които говорят красив стар български диалект, помаците на Шар планина.
В Косово ги заварих в момент на голяма
криза на идентичността. Малката етнографска група живее на границите на три
съвсем млади държави на Балканите – новосъздаденото Косово, младата Македония и
създадената през 1912 г. по-„стара“ Албания. Тези хора са застрашени от
претопяване. Историците в балканските страни спорят за техния произход. Според
албанската теза това са славянизирани илири, сръбската теза е, че това са
ислямизирани сърби, българската теза – ислямизирани българи, най-вероятно
потомци на богомили, а македонската теза претендира, че това са македонци с
ислямско вероизповедание. В годините след създаването на държавата Босна и
Херцеговина в Гора и Жупа, Косово, даже се появиха и новокомпонирани бошняци. За
да разбера как се усещат днес тези хора, реших да тръгна по местата, които са
описани от българските етнографи Кънчов и Иванов в началото на XX в. Попаднах на невероятно красиви места, които не
са далече от България – и географски, и духовно. Запознах се с дружелюбни и
гостоприемни хора, които ми помогнаха да напиша тази книга. За първи път отидох
в Гора през лятото на 2004 г. През юли 2006
направих по-дълго пътешествие из горанските села на Косово и Албания –
Призренска и Кукъска Гора. Живях в село Брод и Борйе, където нашенци ме приеха
като тяхна дъщеря и сестра. През всичките ми пътувания си водех подробен
дневник. В тази книга съм разказала най-интересните си срещи с нашенци в
Призренска Гора, Жупа, Кукъска Гора – обикновени хора, политици, интелектуалци,
журналисти, активисти от неправителствения сектор. По време на пътуванията ми в
Сърбия – Санджак, Прешевската долина, в сръбските части на Косово – Митровица,
Лепосавич, Чаглавица, интервюирах доста нашенци. Прочетох доста за гораните в
библиотеките, в сръбските и македонските научни извори, в медиите и интернет. В
интервютата ми като журналист с политици от Косово, Сърбия и Албания винаги
задавах въпроса за гораните.
Благодаря на д-р Антонина Желязкова от
фондацията ИМИР, която ме насърчи в начинанията ми, на Европейската културна
фондация, която финансира пътешествието ми сред гораните през 2006, на
„Осерваторио суи Балкани“, които подкрепиха последното ми пътуване в Гора през
2008 на Джурджевден. Благодаря за помощта на Мариела Баева, евродепутат. Пламен
Юруков помогна за организиране на кръгла маса в София за гораните през 2008.
Мнозина, които срещнах в планините на
Косово и Албания, ми помогнаха да напиша тази книга. С Джунайдер Бойда от село
Брод и цялата му фамилия сме почти роднини, а това означава много в нашенските
традиции. Дължа много на моя приятел Динко, с когото преди години ентусиазирано
започнахме да проучваме Македония и Сърбия, а после създадохме култовото сп.
„Балканите“. Благодаря на Назиф Докле, поет и изследовател, който беше мой гид
в Албания, а също и на всички добри хора, които срещнах по балканските друмища
и без които нямаше да мога да напиша книгата. Някои от описаните герои вече са
на небето – мъчно ми е за Рустем Ибиши от село Млике, който не можа да се
пребори с коварната болест, за веселия Аце от село Брод. Харесвам думата нашенци,
защото е достатъчно красноречива и говори сама по себе си какви са тези хора.
Топлината, гостоприемството, дружелюбността, хуморът, с които ме посрещат
винаги в къщите си, ме карат да се чувствам като у дома. Нали точно Димитър
Чорбаджийски – Чудомир описва духа на българите през 30-те и 40 години на XX в. и нарича „Нашенци“ една от най-добрите си книги. Затова озаглавих дневника
на моите пътешествия „Нашенци в Косово и Албания“.
ПО ПЪТЯ НА БЮРЕКА
Няма страна на Балканите, в която да не
съм яла бюрек, най-универсалната балканска храна, която прилича на българската
баница. Има го в различни варианти в Македония, Косово, Сърбия, Албания,
Турция, Гърция, Босна и Херцеговина. В бивша Югославия и Албания има какви ли
не видове бюрек – с месо, гъби, спанак, картофи. Най-вкусното нещо се нарича „кромпируша“
и се прави на Баш Чаршията в Сараево, където е старият център от османско
време. Разбира се, от горани. В Босна на баницата с месо казват бюрек, има „сирница“
със сирене, „зеляница“ със спанак и „кромпируша“ с картофи. Там
бюрекът се пече на жарава и сач, захлупен с капак с въглени отгоре, като верига
вдига капака. Пръстите да си оближеш! Тъкмо в една от бюрекчийниците на Баш
Чаршията в Сараево през 2003 се запознах с Веиз Несими от село Радеша и по
говора му веднага познах, че е от Гора, Косово. „Аз съм торбеш, говоря
македонски“, представи ми се той. Работил е в България, Македония, Турция,
Германия и Сараево. Тогава ми хрумна, че понеже гораните са бозаджии и бюрекчии,
и техният бюрек се прави навсякъде из Балканите, най-лесният начин да ги проуча
е, като тръгна по пътя на бюрека.
Книгата ми е написана по подробните записки,
които си водих от 2003 г. до 2008 г., пътувайки из балканските друмища. Имам
много пътувания из Балканите като журналист и това ми даде възможност да проуча
това малцинство в далечните планини на Косово и Албания. Намерих гораните в
бюрекчийниците из някогашна Югославия, от която вече се родиха нови държави и
протекторати. Цитираните стихове и проза са фонетично редактирани от мен, някои
са кирилизирани. Черно-белите снимки в глава първа са от лични архиви на
нашенци в Косово.
Васил Кънчов дава информация, че в
началото на XX в. в столицата на България е имало
горански дюкяни. „В София дохождат от Призренска Гора бозаджии, които държат
3–4 дюкяна. С тях всяка година доходат малки 10–12-годишни деца, някои за пръв
път. От тях би могло да се проучи тамкашното наречие“ (Васил Кънчов,
„Избрани произведения“, том 2, 1970). Разпитвах нашенци за връзките с България,
която не е била далечна и непозната за тях в началото на XX в. Много горани в Косово и Албания разказаха
семейни истории за дядовци и прадядовци, които са пътували и работили в
България. В планинските села на Гора човек все още може да се натъкне на
възрастни нашенци, които са работили в България. Някои от героите на писателя
Садик Идризи от книгата му „Гора – далечна и сама“ са живели в България,
където са имали дюкян за боза и бюреци. Тъжно отбелязвам, че днес гораните нямат
много информация за България. Те пътуват повече до Белград, Сараево, Санджак и
Скопие, отколкото до София.
Когато тръгнах да обикалям нашенци в
Косово и Албания, все още не беше издаден „Горанско (нашенски) – албански
речник“ (Reçnik Goranski (nashinski) – Allbanski, Fjalor Gorançe (Nashke) – Shqik“, монументален труд на изследователя Назиф Докле от Кукъс, нашенец от село Борйе.
През 2007 г. Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“ отпечата речника,
съдържащ 1383 страници с 43 000 думи и изрази на диалекта на деветте горански
села в североизточна Албания. В предговора Назиф Докле пише, че този диалект
принадлежи към крайните български говори в Северозападна Македония. „В тези
девет села в Албания живее компактно помохамеданчено население от български
произход, което и днес говори български диалект. Неговите членове сами се
наричат нашинци или горани, а албанците, живеещи в съседство с тях, ги наричат
торбеш, горан или ги характеризират като потур“. В предговора
изследователят от Кукъс благодари на Емил Миланов, който има заслуга речникът
да види бял свят. Всъщност Емо беше първият българин след 1989 г., който отиде
при гораните в Косово и Албания и направи публикации за тях. И до ден-днешен в
Гора към него се отнасят с голяма симпатия.
Търсех пари за пътуванията ми и благодаря
на Бога, че винаги намирах. Пътешествах с автобуси, маршрутки, коли, на магаре,
на стоп и това го знаят приятелите ми и дъщеря ми Елена, която търпеливо ме
чакаше да се върна от планините на Косово и Албания. Нашенските села в Гора,
Косово и Албания са етнографски резервати, в които може да се чуе архаичен
български диалект отпреди столетия. През тези няколко години на пътувания из
Косово и Албания, но също и в Сърбия и из бившите югославски републики,
разговарях със стотици горани. Книгата ми е документален разказ за нашенци през
XXI в. София, юни 2008
НА СВАТБА В СТРАНАТА НА „КАНЕ“
„А бре, Севдо, гледанице,
я ти голем мерак имам;
а що имаш бело лице,
бело лице за гледа е;
а що имаш русе косе,
русе косе за комари;
а що имаш алтан чело,
алтан чело за дукати.
Ке ти купим алтан капа,
Да га носиш – да те гледам:
А що имаш права става,
Права става за терлице;
А що имаш бело грло,
Бело грло за джердани.“
(Харун Хасани, Горанске народне песме,
1987)
„Нали пътувате за Призрен? Откъде
минавате?“, попитах
шофьора на автобуса от македонската столица Скопие до Косово. „Все през
Албания“, с доволна усмивка отвърна шофьорът албанец. И наистина автобусът
пътува само през населени с косовски албанци места в Косово – Феризай, Щиме,
Суха река. Неусетно минават 3 часа и вече съм в град Призрен. Оттам се качвам
на „комби“, както местните хора наричат маршрутките, и пътувам към Драгаш –
главното населено място на Призренска Гора.
В разгара на юли по целия път срещаме
колони от коли на сватбари, които надуват клаксони. Споделям с моите спътници,
че в Косово май само се женят. „Сватби и сюнети – само това правят гораните през
лятото“, шегува се шофьорът. Две седмици преди да тръгна към Гора, в една
горанска кебапчийница до автогарата в Скопие се натъкнах на младия Бислим,
който ме покани на сватбата си на 21 юли в родното му село Брод, Призренска
Гора. По всичко личи, че съм в сезона на сватбите.
Пътят се вие нагоре към Шар планина, от
Призрен се стига до Драгаш за по-малко от час. В Драгаш едва отминах базата на
турския военен контингент КейФОР и чух някой да ме вика по име. Мъж на средна
възраст се представи като Гафур, а до него беше Нехал. Джунайдер беше пратил
роднините си да ме чакат в Драгаш. Такива са законите на горанското
гостоприемство.
Село Брод е последното в Призренска Гора,
до границата с Македония, след него свършва асфалтираният път и започват
планинските пътечки на Шар планина. През лятото тук живеят над 1000 нашенци, а
през зимата – около 600 души. Има около 700–750 къщи. Местните реки са
Бучковица и Лйева река. Нашенци, където и да живеят, през лятото идват на
почивка в родните села. Много от хората имат македонски паспорти, работят и
живеят в Република Македония. В селото се отглеждат около 500–600 овце. Местни
специалитети са шарпланинскосирене – прилича на италианското сирене
„пармиджано“, без да е толкова сухо, и „урда“ – млечен специалитет между
извара и катък. Настаних се в къщата на Джунайдер и станах гост на цялото село.
Гораните са изключително гостоприемни и при тях гостът се радва на особена
почит. Ако пътешественикът замръкне сред нашенци, тези балканджиии с широки
сърца веднага го приютяват и му предлагат подслон и храна. Магазинът на Джунайдеровите
роднини Нехал и Гафур е в центъра на Брод и освен че доставя стоки, е социален
център. Къщата на Джунайдер е на два ката с дърворезби, прекрасна градина,
спретната и подредена. Има впечатляващ петметров дувар. Нехал ми довери, че
преди зидът бил триметров, като на всички останали, но преди да замине за
България, Джунайдер вдигнал още два метра, за да са под закрила жените, които
оставя.
Тръгвам из селото и на всяка крачка хората
ме спират и ме разпитват коя съм и откъде съм – нещо, което ще правят всеки ден
по много пъти. „А си имаш дру’ство?“ – питат ме дали имам компания и се чудят
как така сама обикалям планините на Косово. Тук това изглежда странно. Но
всички ме убеждават, че в Гора нищо лошо няма да ми се случи. Гораните са
кротки люде, самият факт, че тук няма престъпност, убийства и дрога, говори сам
за себе си.
По пътя към гробищата срещам рояци деца.
Нашенци имат средно по 3 деца и затова Брод кипи от живот. Въздухът упоява със своята
чистота, тук никога не е имало тежка индустрия. Каменните зидове на къщите са
облепени с „лоина“ – изпражнения на крави, които се сушат на слънце. От
столетия гораните се отопляват с тези своеобразни брикети през зимата, която
трае 7 месеца. Същевременно Брод е модерно село, има и Интернет и „брояните“
говорят по скайпа с роднините си, пръснати по близки и далечни градове на
света.
Катеря се по хълма зад новата джамия и
снимам стари нишани, мюсюлмански надгробни камъни. Малко след икиндия е и от
хълма виждам селото като на длан, а и мен ме виждат – на отсрещния хълм ми
махат няколко жени, които прибират добитъка. На 200 метра от мен в по-ниското
овчар пасе стадо, около него подскачат кончета. Идилия!
На слизане от хълма ме залая едро куче,
пазач на стадо, което местните хора наричат „шарпланинско псе“, а аз прекръстих
на шарпланинска каракачанка. Поздравяват ме усмихнати нашенки, които преди това
ми махаха от хълма. „А си добро?“, ме питат. През дните, които прекарах
сред нашенци в Косово и Албания, това е дежурният въпрос, на който по нашенски
се отговаря с „кане“, което означава „да“. Това симпатично „кане“ е
съкратена форма от „како да не“ (как да не). Употребява се в Албания и в Косово
и е нещо като емблема на нашенци и на Гора, магическата страна на „кане“.
Същата форма се среща и в
България, района на Стара Загора, откъдето съм родом. „А“ играе роля на въпросителна частица, която се
слага винаги в началото на въпроса – „А си раат?“, „А си арно?“, „А имаш
деца?“, „А имаш майка?“ и т. н.
Диалектът на „брояни“ е богат, има
около 9 дифтонга, които според изследователя от Кукъс Назиф Докле са влияние от
арумънския диалект. Докато мъжете употребяват доста думи от сръбския и
македонския, жените са пазителки на архаичния диалект. Нашенци са патриархално
общество и мъжете изкарват прехраната от векове, ходят на „печалба“, на гурбет
предимно в бивша Югославия и езикът им е повлиян от сръбския (без падежите,
само като лексика). Жените, които остават да гледат децата и домакинството,
пазят нашенския диалект, който е стар български говор.
Късно вечерта вечерям в едно от кръчметата
на Брод и хортувам с Демир Лика. Той има дюкян в Радовиш, Македония. „Полека-лека
бегаме от тук. Бегаме в Скопие, защото културата, езикът и манталитетът са
подобни“, обяснява Демир. Според него в Брод има фантомни бошняци, а
в Рестелица и Крушево – уахабити.
„Сви брояни – агелари“ е стар лаф за нашенци от Брод. Казвали им „агелари“,
защото носели много злато и пари от печалба в Гърция и България. Името на Брод,
Гора, означава пристанище и идва от това, че селото било спирка за керваните.
Хората в Брод били толкова богати, че се казвало: „Ако Призрен изгори, Брод
ще го построи“. Печалбарството, както тук наричат гурбета, е спасило
гораните от глад, имало е много трудни години. Демир има чичо в България, а
дядо му е бил сладкар в Бургас. Той помни от предците си, че България е била до
Групчин (село между Скопие и Тетово, където е минавала разделителната линия
през Втората световна война, откъдето днес започва Западна Македония, която е
предимно албанска – бел. авт.). В Гора няма село с турско име, обяснява Демир.
Тук имената и топонимията са славянски – Плава река, Урош, Попов рид, Томавци, фамилия
Павле. Гробището над училището в Брод е „гявурско“, там е била погребана
Божана. В селото е имало и християнско гробище, когато правили парка в селото,
намерили кръстове.
„Македония не е съществувала, а е била
бановина, Тито направи Македония, а Косово е покрайнина“, се провиква
ядосано старец, който е наострил уши, както и останалите мъже в кафенето, чиято
сладка вечерна раздумка е накърнена от моето женско присъствие. Тръгвам си от
мъжкото царство и попадам насред голямото хоро, което се е извило по
централната улица на Брод и в него виждам и напетия и засмян до уши Бислим.
Вдигам ръка за поздрав. Той ме позна и се усмихваме един на друг. Едва ли ми е
повярвал, когато в Скопие му казах, че ще дойда на гости в село Брод и ще
снимам сватбата му. Хорото, по нашенски „коло“, се е извило на „корзото“
– дума в Македония и Косово за стъргалото, по което се разхождат младите
хора. На „корзото“ момците и момите дефилират и се харесват, тук
започват любовни истории, които обикновено завършват със сватба. През нощта
отивам на сватбеното празненство на Бислим в къща в горната махала, където
мъжете и жените стоят разделени в две отделни стаи.
ФЕНОМЕНЪТ БЪЛГАРСКИ ПАСПОРТ
Докато обикалях из Шар планина, нашенци
непрекъснато ме питаха дали мога да им помогна да получат български паспорт.
Гора е анклав и в момента нашенци не могат да пътуват свободно в Европа. Където
има дефицит, там се ражда и „черен пазар“. Етническите българи от чужбина могат
да получат българско гражданство, но процедурата отнема вече 4–5 години. По
втория начин заветният паспорт струва до 6000 евро и който може да си го
позволи, плаща, за да не чака години наред в Министерство на правосъдието,
където има само две гишета за опашката от желаещи кандидат-българи. Държавната
агенцията за българите в чужбина, откъдето се издава документ за български
произход, работи много тромаво и нашенци от чужбина чакат години наред.
Чиновници от тази агенция твърдят, че имало опасност албанци да се представят
като горани и затова законният срок не може да бъде спазван. Това обижда
нашенци, защото те бягат именно от албанците, с които не могат да съжителстват.
Но най-голямото чакане след депозиране на документите за паспорт е в
Министерството на правосъдието. Основните спънки се създават от странни
чиновници от МВР, които дописват законите, измислят нови правила. Но докато
нашенци от чужбина чакат вече 5 години за българско гражданство,
недобросъвестни служители на МВР са дали „на черно“ паспорт на наркотрафиканта
от Санджак Куйович. В подготвения документ за държавна политика към българите в
чужбина през декември 2007 г. бе оповестено, че не е редно България да
либерализира прекомерно издаването на български документи за самоличност „от
съображения за национална сигурност“. Фактите показват, че изкуственият
дефицит не е случаен. С размахване на плашилото за „национална сигурност“
всъщност се подхранва „черният пазар“ на визи и паспорти. Говори се, че залогът
е толкова голям, че става дума за милиони. Депутатът от Демократи за силна
България ген. Атанас Атанасов смята, че бивши служители на МВР са създали
адвокатски къщи, които посредничат на етнически българи да получат бързо
български паспорт. В Македония много хора от различни градове са ми споделяли,
че фирми посредничат срещу солиден хонорар за бързо издаване на български визи
и паспорти.
Р. от Призренска Гора постоянно е на път
между Гора, Сърбия и България. Той се прехранва като посредник на сръбски,
македонски и български паспорти. Страх го е да пътува из Косово, но няма как.
Дава си сметка, че албанците отдавна са го взели на мушка и решат ли, ще се
разправят с него. Осъзнава риска, който поема, като пътува почти всяка седмица
до Ниш. Албанците вземат сръбски паспорти, за да пътуват, и Р. пренася
документите им до Крагуевац. Той пътува и до София, за да пренася документи за
български паспорти. Обяснява ми, че гораните искат да работят в чужбина с
български паспорт, за да могат да хранят семействата си. Безработицата в Гора е
ужасна. Има 200 молби от горани за български паспорти. Срещнах Р. в София след година
и той беше доволен, че бързо е получил удостоверения за български произход.
Търсеше сигурен човек, който да му извади български паспорт по „втория начин“,
не му се чакаше 2–3 години. В един от документите, който попълнил, трябвало да
посочи адрес в България и някакъв човек „услужливо“ му предложил адрес срещу
200 евро. Аз му подарих моя адрес, докато пиехме кафе до Археологическия музей
при БАН – бивша джамия от османско време. Пратих го в музея да види залата с
тракийски маски и съкровища. Р. е измислил резервен вариант, ако в Косово стане напечено. „Ние не можем да живеем с албанците и
затова аз си правя къща в Суботица. Във Войводина е хубаво за живеене, там има 28 малцинства и много малко албанци.“
Еюп от Брод има кебапчийница в Скопие, но
е готов да продаде всичко в
Македония и да отвори ресторантче в София. Той е подал документи за българско
гражданство и го получава след 5 години чакане. Еюп получава български паспорт,
когато е загубил надежда и мерак. А междувременно населението в Гора е намаляло
до 5000 души, 4 училища в 4 села вече са затворени. „България сега трябва да
помогне на гораните от Косово, защото утре ще е късно. Всеки иска да се спаси
от Косово... Ние сме ситне пари. Искаме
да отворим бизнес, но никой не ни помага“, казва Еюп. През лятото на 2008 г. той се
реши да продаде малкото си ресторантче до автогарата в Скопие, за да мигрира в
Скандинавия.
Надир от село Урвич, Македония, дошъл през
1992 г. в София, развил е успешен сладкарски бизнес, но чиновниците от
Агенцията за българите в чужбина отказали да му издадат удостоверение за
български произход. Съмнявали се, че е албанец, който се представя за горанин.
Едва ли си дават сметка колко обиден се чувства Надир. В днешна Македония има
две горански села – Урвич и Йеловяне, разположени в Шар планина, между Тетово и
Гостивар, заобиколени от всички страни от албанци и подложени на асимилация.
Описани са от Васил Кънчов. Историята на Надир е показателна за проблема с
българското гражданство за етническите българи от Балканите. Надир е напълно
интегриран в българския стопански и културен живот. Той живее в българската
столица със семейството си, има сладкарница „Ардиян“ на бул. „Христо Ботев“, до
Централна гара. Баща му Бекир Алили дошъл от Урвич в София през 1920 г. и живял
в столицата над 20 години, имал 5 дюкяна, къща на бул. „Скобелев“, сладкарница
„Камелия“ на „Витошка“ и бул. „Патриарх Евтимий“. Апартаментът му е конфискуван
през 1962 г. Според Надир над 100 души от с. Урвич са работили в София като
бозаджии.
Надир и жена му Ганимет първо отворили цех
за фунийки за сладолед в квартал Драгалевци, скоро направили сладкарница със
собствено производство. Рецептите за ориенталските сладки са от Македония и
Турция. Вече имат цех за сладкарски изделия в квартал „Разсадника“. Вкусните им
тулумбички се продават в около 20 магазина и сладкарници, наели са и работници
в сладкарския цех. Купили са и къща в кв. „Надежда“.
Макар че живее отдавна в България, има
собствен печеливш бизнес и е изряден данъкоплатец, Надир не е успял да получи
българско гражданство. Живее в България като чужденец с карта за постоянно
пребиваване. Той е разочарован от Агенцията за българите в чужбина. Подал молба
да получи удостоверение за български произход, но още не е получил. А са минали
6 години! Дал 1500 лв. на адвокат, за да му извади по-бързо удостоверение за
български произход, но адвокатът взел парите и изчезнал. Чуди се как така в
Скопие се чака най-много 4–5 дни за издаване на документ, а паспортът е готов
за 3 дни, докато в България се чака с години.
„Тук спечелих пари, купих цех,
сладкарница, 2 къщи. Други хора дойдоха от Урвич в София, но се отказаха да
правят бизнес заради бюрокрацията.“ Надир смята, че езикът на гораните от Урвич е „нашенски“ и обяснява, че
хората в селото се наричат нашенци помежду си. „От всички страни сме
заобиколени с албанци. В село Урвич има 4–5 махали – Богородица, Царска махала.
Селото има над 100 къщи. Половината работят в Италия, другите – в Турция
(Истанбул, Одрин, Бурса). В селото са остана-ли малко горани. 20 семейства са
получили италианско гражданство, за 2–3 години са си купили и къщи в Италия.“
АВНИЯ БАХТИАРИ: „АКО НЕ ПОЛУЧИМ ДОКУМЕНТИ, НЯМА НИЩО, ЛУК И ВОДА“
Авния Бахтиари е председател на
регистрираното от офиса на ООН в Косово на 22 декември 2005 г.
културно-просветно дружество „Младежки съюз Гора“. Според него в Гора Белград
плаща заплата на 2000 души (около 400 евро заплата, плюс стаж, здравни и
социални осигуровки), както и пенсиите на 1800 пенсионери. Ако получат
гражданство от друга държава, тези хора губят сръбското си гражданство и всички
екстри. Българската държава трябва да си дава сметка за всичко това и да улесни
процедурите за даване на българско гражданство за хората в Гора, документът за български
произход трябва да се дава по-бързо, призовава Авния. „Нашите хора са ценни,
имотни и работливи. Ако получат документ за българско гражданство, всички биха
инвестрали в България, а и България би имала свои хора в Косово. Ние не искаме
социална помощ от България, не искаме пари, а гражданство. Не искаме помощ, ние
ще работим в България и ще донесем капитали в България. Ние ще живеем в
косовското общество, но не можем да чакаме за паспорт две години. Македония,
като идва в Гора, дава македонско гражданство. Има голяма асимилация на
горанците. Ако матичната държава не ни защитава, асимилацията е готова.
Съществуват горанци с българско потекло и трябва да се бърза. България трябва
да ни защитава пред международната общност. Ние ще знаем колко души сме, ако
получим българско гражданство. Ако не получим документи, няма нищо, лук и вода.“