От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 06 Bosna

 

В босненската Долина на пирамидите, близо до средновековния град Високо, се намират три хълма, за които Сам Османагич, антрополог с образование от Сараево, който ги „открива“ през 2005 г., твърди, че са построени от хора преди 29 000 години. По време на т.нар. малък ледников период, казва той, високоразвита цивилизация е избрала това място, за да издигне блок по блок три симетрични структури с височина от 85 до 335 метра: Пирамидата на Дракона, Пирамидата на Луната и Пирамидата на Слънцето. Според него трите структури вероятно са функционирали като усъвършенствана комуникационна система, излъчваща „енергийни лъчи“, които са следвали пътя на слънцето. „Руските учени твърдят, че скоростта на скаларните вълни е сто милиона пъти по-голяма от скоростта на светлината – казва той, – така че информацията се движи мигновено от единия край на галактиката до другия.“

Под Долината на пирамидите се намират тунелите на Равне – древен, създаден от хора лабиринт, който Османагич започва да разчиства през 2006 г. Той казва, че в частта с дължина 2,8 километра, отворена за обществеността, високата концентрация на наелектризирани молекули, известни като отрицателни йони, доставя лечебна енергия. „Мога да ви кажа това, никога не съм имал Ковид, а престоят на това място е хиляда пъти по-силен от която и да е ваксина“, каза ми той по-рано тази година, докато стояхме до входа и наблюдавахме как посетителите си слагат каски, преди да се потопят в мрака. Въпреки че учените отхвърлят пирамидите като измама, комплексът се е превърнал в най-популярната туристическа атракция в Босна. Миналата година пирамидите бяха посетени от около 136 000 души, които искаха да укрепят имунната си система, да лекуват различни заболявания или да се предпазят от коронавируса.

Най-известният популяризатор на пирамидите е тенис звездата Новак Джокович, етнически сърбин от Белград – и търсач на „енергийни центрове“ и „концентрични кръгове“ – който е нарекъл обекта „рай на земята“. Джокович, който беше отстранен от Откритото първенство на Австралия през януари, след като не успя да представи доказателство за ваксинация срещу коронавирус, е дошъл за първи път при пирамидите в началото на 2020 г. и се е връщал четири пъти. По време на посещението през септември Османагич е превел Джокович през висока до гърдите вода в секция, затворена за посетители. „Усещаш как тази енергия преминава през тялото ти и това е много трудно да се изрази с думи“, каза ми Османагич. „Ти си като в утробата на майка си. Защитен си.“

Сложих си каска, сведох глава и, придружен от млада, англоговоряща водачка, последвах маршрута на Джокович през тунела. Докато се спускахме през слабо осветени коридори, тя разказваше с рутина за измервания на енергията в мащаба на Бовис, левитиращи клетки, скаларни вълни и древни „проторунически“ символи, гравирани върху плоча от пясъчник. В една зона за почивка се заговорих с Амир, слаб, мършав мъж, който изглеждаше на около 70 години и седеше на пейка до жена си. Диагностициран с рак и преминаващ през седмия кръг на химиотерапия, той е идвал в тунелите в продължение на 10 поредни дни, всеки път за по няколко часа. Той ми каза, че лабораторният анализ е показал значително подобрение в броя на белите му кръвни клетки. „Не мога да кажа: ‚Чувствам това, чувствам онова‘, но поне то ме накара да имам желание да продължа“, каза той.

Повечето хора смятат туристическата атракция на Османагич за безобидна фантазия – или поне така беше, докато не настъпи пандемията и някои босненци не се опитаха да се лекуват тук, вместо да се ваксинират. (По данни на Световната банка Босна е с едно от най-ниските нива на ваксинация срещу коронавирус в Европа – около 26%). В продължение на години босненци – босненски мюсюлмани като Амир – се стичат към мястото, разположено в предимно мюсюлманска част на страната. Някои приемат твърденията на Османагич като доказателство, че са потомци на велика цивилизация.


Small Ad GF 1

Босненските сърби също смятат пирамидите за символ на национално превъзходство. Това е убеждение, което съответства на твърдението на покойния сръбски псевдоисторик Йован Деретич, че сърбите са „най-старият европейски народ“, който е доминирал на континента в продължение на хилядолетия. За босненските сърби обаче тази самозаблуда е част от по-голямо прекрояване на реалността, от вълна от недоволство и отрицание, която сега заплашва да разкъса страната.

Едно поколение след Босненската война, в която от 1992 до 1995 г. загинаха близо 100 000 войници и цивилни, босненските сърби до голяма степен са възприели измислицата, че те са основните жертви на конфликта. Известните военни лидери като Радован Караджич, осъден за военни престъпления заради ролята си в обсадата на Сараево, и Ратко Младич, командир на силите, които избиха над 8000 бошняци и момчета в Сребреница, се възприемат като неразбрани герои, които са се борили, за да спасят сръбския народ. Миналата година Центърът за хуманитарно право в Белград, столицата на Сърбия, публикува доклад, в който се посочва, че босненските сръбски официални лица разпалват националистически страсти, като омаловажават военните престъпления и твърдят, че чуждите сили принуждават сърбите „да се срамуват“.

Подобни емоционални пренаписвания на историята изпълват учебниците на популистките лидери в цяла Европа. В Сърбия президентът Александър Вучич подкрепи твърдението, че сърбите са били несправедливо злепоставени като агресори в Босненската война, възхвали Слободан Милошевич – осъден в Хага за престъпления срещу човечеството – като „велик сръбски лидер“ и изрази съжаление, че Сърбия не се е разширила по-далеч на Балканите. Вучич, който беше избран за втори мандат като президент през април, е един от малкото европейски лидери, които поддържат близки връзки с Владимир Путин – отношения, които се засилват от общата им християнска православна вяра и националистическите им възгледи.

Освен това двамата споделят убеждението в силата на [националния] разказ за жертвеността. Путин, който нарече разпадането на Съветския съюз „голямата геополитическа катастрофа на века“, се позова на редица екзистенциални заплахи – нацистите, НАТО, покварените западни ценности – за да оправдае нахлуването на Русия в Украйна. И, подобно на Вучич, той следва стратегия на отричане, обвинявайки например украинското правителство за руските зверства в Украйна или твърдейки, че те са инсценирани от антируски фигури. И Путин, и Вучич разчитат на убеждението, че управляват велики народи, които са били ограбени от естествените им граници и героичните им съдби, независимо дали от „нацизираните“ украинци, босненци или от ръководените от Америка и Европа заговорници.

В Босна подобен рецидив достигна връхната си точка през юли миналата година, когато лидерът на босненските сърби Милорад Додик, в отговор на новия закон, който забранява отричането на геноцида в Босна, ограничи сериозно участието на сърбите в босненското правителство за шест месеца. Додик е верен съюзник на Вучич и Путин, а интересите му все повече съвпадат с тези на Русия, която се стреми да блокира членството на Босна в Европейския съюз и НАТО, и иска да укрепи сръбско-руския съюз. Съществуват опасения, че войната в Украйна може да предизвика ефект на разпространение, като Путин работи заедно с Додик за разделяне на крехката страна. Миналата есен Кристиан Шмид, международният администратор, отговарящ за наблюдението на Дейтънските споразумения, които сложиха край на войната в Босна през 1995 г., представи доклад пред Съвета за сигурност на ООН, в който предупреди: „Перспективите за по-нататъшно разделение и конфликт са съвсем реални.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Федеративна народна република Югославия е създадена през 1945 г. по времето на Йосип Броз Тито, партизански и комунистически лидер от Втората световна война. През десетилетието след смъртта му през 1980 г. федерацията, състояща се от шест републики, започва да се разпада. През 1991 г. Словения, Хърватия и Македония обявяват независимост. През 1992 г. Босна и Херцеговина – мултиетническа държава, съставена предимно от хървати, бошняци и сърби – излиза от състава на Югославия, оставяйки след себе си само Сърбия и Черна гора. Босненците, които съставляват почти 50% от населението на Босна, се стремят да запазят границите на държавата от 1945 г. Представителите на босненските сърби поискаха независимост за всички области, в които живеят значителен брой сърби. Нова босненска сръбска армия е сформирана от 80 000 уволнени югославски войници, които са били на гарнизон в Босна. Подкрепяна от Милошевич и остатъците от югославската армия под негов контрол, включително командоси от специалните сили, новата сила започва да обединява отделни анклави, като прогонва и избива хървати и бошняци. Скоро след това хърватите и бошняците също започват да се борят за територии вътре в страната, а в някои случаи бошняшките военни части дори се обръщат една срещу друга.

През април 1992 г. сръбските сили, организирани от Младич и Караджич, се струпват по хълмовете, които обграждат Сараево, и започват обсада на босненската столица, която продължава 46 месеца. При обстрел и снайперистки огън загиват около 10 000 цивилни. В Баня Лука, етнически смесен град с население около 200 000 души в северозападна Босна, босненските сърби прогонват бошняците и хърватите и унищожават повечето следи от мюсюлманската култура, включително джамията Ферхадия – забележителност от XVI в., смятана за един от най-добрите примери за архитектура от османската епоха на Балканите.

Три години по-късно армиите на бошняците и хърватите от Босна и Херцеговина обединяват усилията си и заедно – с въздушната подкрепа на НАТО – принуждават лидерите на босненските сърби да преговарят за прекратяване на сраженията. В резултат на Дейтънското мирно споразумение са създадени две „единици“ на етническа основа – Република Сръбска и Федерация Босна и Херцеговина. Те са обединени от слабо федерално правителство в Сараево, което има тричленно председателство (бошняк, хърватин и сърбин) и единна босненска армия, данъчна администрация и съдебна система. Споразумението предостави на сърбите, които сега съставляват малко повече от една трета от населението на Босна, малко по-малко от половината от територията на страната, като замрази придобивките, които те постигнаха по време на войната. Доклад на Централното разузнавателно управление от 1994 г. обвинява босненските сръбски войски и паравоенни сили за „90%“ от военните престъпления в конфликта, включително за насилственото изселване и системното избиване на членове на други етнически групи. Въпреки това според Лейла Бичакчич, директор на Центъра за разследващи репортажи в Сараево, босненските сърби са си тръгнали с друго послание от разделянето на страната: „Това беше гражданска война, те защитаваха своята територия и затова не бяха извършени никакви престъпления“.

Додик е роден през 1959 г. в Баня Лука и е израснал в близкия град Лакташи, където родителите му отглеждат картофи във ферма от 70 декара. Въпреки че в ранна възраст се подготвя за кариера на месар, като тийнейджър Додик се включва в политиката на комунистическата партия и учи политически науки в Белградския университет. Когато войната започва през 1992 г., той се държи настрана от бойните действия. Синиша Вукелич, директор на „Капитал“, независима новинарска служба в Баня Лука, ми каза, че по време на конфликта Додик е превозвал контрабандни цигари между Хърватия и Баня Лука, закрилян от сръбски политици и командири. Прякорът му бил Миле Ронхил, по името на популярна хърватска марка. „Заради добрите връзки на Додик с Белград те получиха съобщение: „Оставете този човек на мира, той е един от нас“, казва Вукелич. Когато войната приключва през 1995 г., Додик се позиционира като реформатор и основава умерена алтернатива на екстремистката партия на Караджич.

Волфганг Петрич – австрийски дипломат, който от 1999 г. до 2002 г. изпълнява длъжността върховен представител в Босна и Херцеговина и отговаря за наблюдението на Дейтънското споразумение – определя Додик като политик, който може да подкрепи крехкото споразумение. „Той беше един от малкото, които не бяха участвали активно във войната“, каза ми Петрич. Мъжете разговаряли за политика, докато се возели в черния мерцедес на Додик. „Мислех си: Как може да си позволи такава кола?“, казва Петрич. „Знаехме, че има корупция, но трябваше да избираме между това да я изобличим и да се занимаваме с тези, които са по-малко лоши.“ Петрич постига споразумения с Додик за защита на правата на малките хърватски и бошняшки малцинства, живеещи в Република Сръбска, и за подкрепа на изграждането на мемориал в Сребреница. Ричард Холбрук, пратеникът на Съединените щати, който посредничеше при сключването на Дейтънските споразумения, хвали помирителното отношение на Додик в книгата си „Да сложиш край на една война“ от 1998 г. Ако се появят и се задържат повече лидери като Додик, „Босна ще оцелее като единна държава“, пише той. Според Петрич „това е бил най-интензивният период на изграждане на нация в историята на Босна и Додик е бил напълно съгласен с него“.

Макар че Додик е сръбският член на тричленното председателство в Сараево, той прекара последната година – след драматичния си ход през лятото на 2021 г., ограничаващ ролята на сърбите в босненското правителство – в Република Сръбска, подготвяйки се за националните избори тази есен и от време на време побратимявайки се със сръбски знаменитости. През септември той беше записан да пее сръбски народни песни заедно с Джокович на сватбата на златен олимпийски медалист по джудо. В резултат на това вниманието на социалните медии се насочи към връзката между популисткия политик и световноизвестния спортист, който понякога прегръща тревожни символи на сръбския национализъм. Например през 2008 г. по време на протестите в Белград след обявяването на независимостта на Косово от Сърбия – около десетилетие след войната в Косово, в която сръбските войски и милиционери избиха хиляди цивилни мюсюлмани – Джокович направи видеоклип, в който заяви: „Готови сме да защитим това, което е наше“, след което добави: „Косово е Сърбия“. (Бащата на Джокович е роден в Косово по времето, когато то е автономна област в рамките на Сърбия.) През 2020 г. той позира за снимка, държейки бутилка ракия, украсена с образа на Дража Михайлович, противоречив лидер на сръбското четническо движение, който е осъден за военни престъпления и екзекутиран от правителството на Тито след Втората световна война. (През 2015 г. сръбското правителство отмени присъдата.)

Додик на два пъти награждава Джокович с Ордена на Република Сръбска. През 2020 г. двамата мъже направиха съвместно посещение на ски курорта Яхорина край Сараево, който е бил символ на мултиетническата идентичност на Босна по време на Зимните олимпийски игри през 1984 г. Но с Дейтънските споразумения районът е обявен за част от Република Сръбска и днес другите етнически групи в страната до голяма степен избягват това място. Джокович е бил обект на яростни онлайн атаки от страна на бошняшки активисти, въпреки че неговите защитници, сред които има хървати и мюсюлмани, казват, че той е влязъл в някои противоречия неволно и до голяма степен е бил сила за помирение на Балканите. Говорил е за приятелството си с хърватски спортисти, а през 2014 г. ръководи международна кампания за набиране на средства и медийна осведоменост след наводненията в Сърбия, Босна и Хърватия, при които загинаха десетки хора и хиляди останаха без дом.

През февруари се срещнах с Додик, който е на 63 години, в централата на неговата управляваща партия в Баня Лука, сега столица на Република Сръбска. Той седеше в кресло със златна тапицерия в салон, украсен с подходящи килими, завеси и дивани в кремав цвят. След като се изправи и ме хвана за ръка, му казах, че съм писал за него през 2000 г., когато администрацията на Клинтън го смяташе за умерен в една страна, доминирана от сръбски екстремисти. През последните години обаче реториката му се превърна в злостна – той презира бошняците като „второ качество хора“ и „коварни новопокръстени“, които са продали първоначалната си православна християнска религия „за една вечеря“. (Един от принципите на сръбския национализъм е, че бошняците първоначално са били православни сърби, които са приели исляма и са улеснили петвековното османско владичество.) Той нарича клането в Сребреница „измислен мит“ и „нещо, което не съществува“.

Какво, попитах аз, обяснява тази трансформация? Той се наведе напред в стола си и прехвърли темата към това, което нарече предателство на босненските сърби. Дейтънското споразумение е „провал“, каза той, чието разпадане Съединените щати и европейските им съюзници не са направили нищо, за да предотвратят. „Вината е на американците, не на мен“, каза той. „Мюсюлманите смятат, че са най-големите жертви на войната, и искат цяла Босна за себе си. Сърбите са жертви на дългогодишно демонизиране“. Додик се нахвърли върху новия закон срещу отричането на геноцида, наложен от предшественика на Кристиан Шмид като върховен представител. „Не може един чужденец да идва тук и да налага закони, независимо какво е съдържанието им“, каза Додик. Всъщност споразумението от 1997 г. на Съвета за прилагане на мира, състоящ се от 55 държави и агенции, които наблюдават Дейтънските споразумения, предоставя на върховния представител правомощието да създава закони и да уволнява босненски служители.

Попитах Додик коя страна подкрепя в очертаващия се конфликт в Украйна. (Руснаците нахлуха три дни по-късно.) Той се е срещал няколко пъти с Путин в Москва и Белград и Русия подкрепя твърдението му, че върховният представител превишава правомощията си и застрашава правата на босненските сърби. „Аз съм на страната на мира“, казва Додик. Той добави, че Путин е „истински добър човек“.

Откакто е на власт в Република Сръбска, Додик, според критиците му, е превърнал образуванието в лично владение. „Сега той контролира всичко.“ ми каза Лейла Бичакчич. „Обществените търгове, обществените поръчки, инфраструктурните дейности – всичко води до него.“ Драшко Станивукович, кметът на Баня Лука, твърди в социалните медии, че Додик и близкото му семейство са натрупали скрити дялове в 70 компании – много от тях са собственост на роднини, приятели и бизнес партньори. Додик отхвърли обвиненията в корупция. „Може би в Америка хората ще гласуват за престъпници, но не и тук“, каза той. Той призна, че притежава един успешен бизнес: дестилерия за сливовица във фермата си в Лакташи. Произвежда 100 000 бутилки годишно, като много от тях се изнасят за Сърбия, Словения и Германия. „Мека е като коняк“, каза той и ми предложи една чаша.

Додик поддържа народната подкрепа чрез груби емоционални призиви към сръбската идентичност. На 9 януари тази година, на 30-годишнината от Деня на Сръбската република – годишнината от обявяването от Караджич на отцепническа сръбска държава в рамките на Босна и Херцеговина – Додик не се подчини на заповедта на босненския конституционен съд и организира войнствено честване на сръбската власт. Стотици полицаи с червени барети и автоматични оръжия маршируваха зад бойни машини, към които се присъединиха сръбски офицери от обединената армия, които не бяха на служба. Представители на Русия, Китай, Сърбия и френската крайнодясна партия „Национално обединение“ наблюдаваха събитието от трибуна. След края на митинга поддръжниците на Додик пяха сръбски националистически песни, развяваха трикольорното знаме на Република Сръбска и издигаха знамена, посветени на Младич. Додик „си играе с огъня“, каза ми един западен дипломат.

Босненците и хърватите също са податливи на собствената си политика на разделение и самозаблуда. Босненски ветерани, облечени в зелени барети, развяващи зелени ислямски знамена и крещящи „Аллах акбар“, преминаха в Бужим, близо до Бихач, в Западна Босна, в контрапротест след парада по случай Деня на Сръбската република 9 януари. Хърватският демократичен съюз на Босна и Херцеговина, националистическа партия, се обяви против примирителния език на Желко Комшич, хърватския член на президентството, който по време на войната е служил в мултиетническата босненска армия; съюзът настоява за пренаписване на избирателните закони в страната, така че само етнически хървати да избират хърватския кандидат за президент. (Съюзът отрича това твърдение и заявява, че обмисля няколко предложения). Понастоящем, съгласно Дейтънските споразумения, всички граждани във Федерация Босна и Херцеговина могат да гласуват за хърватски или бошняшки кандидат.

Политиката на Додик обаче предизвиква най-много разделения. По улиците на Баня Лука никъде не се вижда синьо-жълтото знаме на Босна и Херцеговина; само трикольорът на Република Сръбска се вее на сградите на държавните учреждения, полицейските участъци и обществените паметници. В един квартал с порутени следвоенни жилищни блокове видях изрисувани по стените груби портрети на Младич, наричан от мнозина „касапинът на Босна“. Местните журналисти ми казаха, че портретите са се появили след Нова година, поставени от млади членове на футболни клубове и платени от местни политици. „Тези младежи се опитват да си създадат идентичност“, каза ми Семир Муйкич, главен редактор на Балканската мрежа за разследващи репортажи в Босна и Херцеговина, която следи отричането на геноцида в страната. „Те виждат, че сърбите са нападани, затова си мислят, че могат да направят нещо за своя народ, могат да го защитят“. На едно от големите кръстовища голям стенопис изобразява Младич, позиращ пред знамето на Република Сръбска, заедно с надпис на кирилица: „Обединението започна и вече не може да бъде спряно.“ Репликата се отнася до все по-популярните настроения в Сръбска, които подкрепят присъединяването на единицата към Сърбия, с която тя граничи – ход, на който президентът на Сърбия Александър Вучич заяви, че се противопоставя.

Едно от малкото места в Република Сръбска, където босненското знаме се вее открито, е в Сребреница – мястото на най-тежкото зверство на войната. Докато боевете се водеха в Източна Босна, през април 1993 г. Съветът за сигурност на ООН обяви общината за „безопасна зона“ и тя се превърна в сборен пункт за разселените босненци. Две години по-късно босненските сръбски сили предприеха военно нападение. 30 000 души се струпаха на територията на несъществуващ югославски завод за автомобилни батерии в село Поточари, което холандските миротворци от ООН бяха превърнали в свой щаб. Преди войските да се изтеглят под заплахата на силите на Младич през юли 1995 г., сърбите откарват мъже и момчета с автобуси, разстрелват ги в гори и складове, а след това захвърлят телата им в масови гробове. Въпреки че хиляди оцелели избягаха в планините и се опитаха да стигнат до друг безопасен район – Тузла, на 60 мили оттам, почти всички бяха проследени и убити.

Години наред босненските сърби възпрепятстват усилията на бошняците да издигнат светилище на мястото. През 2001 г. Службата на Върховния представител под ръководството на Петрич създаде Мемориален център „Сребреница“ в старата база на холандските миротворци. Останките на повече от 6600 жертви, извадени от масови гробове и планински склонове, са погребани в огромното гробище от другата страна на пътя. Оттогава мястото се е превърнало в бойно поле между босненците, които се стремят да припомнят убийствата, и сръбските етнически националисти, които отричат това да се е случило.

Посетих Мемориалния център в един студен следобед през февруари. В този ден се откриваше изложба на вещи, извадени от масови гробове или дарени от семействата на жертвите – табакера, джобен часовник, чифт дънки, а сред стотиците посетители бяха европейски посланици и босненски високопоставени лица. Казаха ми, че не е дошъл нито един представител на Република Сръбска. „Ако дойдете тук, ви смятат за предател“, каза ми Семир Муйкич, чиято Балканска мрежа за разследващи репортажи е един от организаторите на изложбата. Малък контингент от полицаи охраняваше паркинга.

Муйкич обвинява Додик, че насърчава културата на отричане. Сърбите обвиняват босненците, че преувеличават броя на загиналите; твърдят, че гробището е пълно с бошняшки войници или дори с празни ковчези; и заявяват, че жестокостите, на които е бил подложен техният народ, са били също толкова или дори още по-лоши от тези, които са преживели босненците. „Без Додик нямаше да е така“, казва Муйкич. „Няма да кажа, че цялото сръбско население се радваше на тази идея, но ако през последните 10 години имахме друг разказ, всичко можеше да се промени.“ Когато по-рано бях попитал Додик дали смята Караджич, Младич и други осъдени сръбски военнопрестъпници за виновни за геноцид, той се въздържа. „Не мога да отменя решенията на Международния наказателен трибунал“, отговори той. Но, продължи той, „ако Младич е виновен за зверства срещу мюсюлмани, тогава мюсюлманските генерали трябва да бъдат държани отговорни за зверствата срещу сърби“. (Всъщност трима високопоставени бошняшки офицери са подсъдими в местни съдилища за военни престъпления, включително генерал Сакиб Махмулджин, който е обвинен, че е командвал отряд, убил 50 босненски сръбски военнопленници и цивилни през 1995 г.)

Директорът на Мемориалния център Емир Сулягич, който има членове на семейството си, убити в Сребреница, ми каза, че центърът често е обект на атаки от страна на войнстващи отрицатели. Няколко дни по-рано, каза той, лидерът на малка дясна партия в Сърбия застанал на пътя, който минава между гробището и центъра, и се снимал, обявявайки: „Аз съм в Поточари и геноцид не е имало“. Според Сулягич сърбите са се върнали към лъжата и самозаблудата, за да не се изправят срещу ужасите на войната и собственото си съучастие. „От една страна, разполагате с ДНК технология, а от друга – с устна традиция, епични песни и глупости“, каза той. Той похвали новия закон за геноцида за това, че значително е намалил фалшивите твърдения, които някога доминираха в социалните медии и обществения дискурс в Република Сръбска.

Срещнах Ясмила Жбанич, най-известната босненска режисьорка, една сутрин в Kawa, кафене на хълм с изглед към центъра на Сараево. През прозореца, докато пиехме капучино, се виждаха някои от местата, от които сръбските батареи са обстрелвали града със смъртоносни минохвъргачки. Жбанич получи номинация за „Оскар“ за международен игрален филм за филма си от 2020 г. „Quo Vadis, Aida?“, в който се разказва за отчаяните опити на преводачка на ООН да евакуира съпруга и синовете си от Сребреница, докато холандските миротворци стоят настрана. Но заснемането на филма е било изпитание, казва тя. Кметът на Сребреница, който е лоялен на Додик, не им е дал разрешение да снимат на място; Додик и други високопоставени политици не им позволили да осигурят босненски военен танк за ключова сцена. (След месеци на молби те получили разрешение да използват два танка за един ден, но единият от тях веднага се развалил.) Въпреки успеха на филма, той все още не е показван публично в Република Сръбска. Лидерите на босненските сърби са „твърде умни“, казва Жбанич, за да го забранят. Предишният ѝ филм за войната, „Грбавица: Земята на моите мечти“ също не е бил показван в кината в Република Сръбска. Според Жбанич собствениците на кината са казали: „Страхуваме се. Ще разбият театъра. Ще изпратят финансова полиция“.

Както ми каза Желко Комшич, хърватският член на тристранното председателство: „Губим огромно количество време и енергия и създаваме чувство на безпомощност у хората. Определени хора смятат, че нещата, които не са успели да постигнат по време на войната, използвайки оръжие, насилие и етническо прочистване, могат да направят по политически път.“

Днес босненската Долина на пирамидите е част от едно по-широко явление: царство на мечтите и дезинформацията, в което изглежда живеят все повече хора по света. Фантастичните твърдения, че енергията ѝ може да лекува рак и Ковид, че служи като фар за междугалактически цивилизации, са съблазнили десетки хиляди желаещи да повярват, в търсенето на противоотрова срещу едно разбито общество. Пирамидите, според Сам Османагич, са първата проява на една изтънчена балканска култура, която е надминавала всички в Западна Европа. „Трябва да знаете, че първият културен оазис след ледниковия период е бил в Сърбия“, каза ми той. „Първата европейска цивилизация е била по поречието на Дунав, около днешния Белград“.

Като цяло археолозите са съгласни, че между 5300 и 5000 г. пр.н.е. в долината на Дунав – 1770-километровата ивица покрай реката, която включва части от Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия, Румъния, България, Молдова и Украйна – наистина са възникнали селища, но учените не са единодушни дали първото от тях е било в днешна Сърбия. „Нашата история е написана от Берлин, Париж и Лондон, но аз казвам, че като народ трябва да се гордеем с това“, казва Османагич. Общият интерес към това неолитно цвете му е помогнал да се сближи с Новак Джокович, каза той: „Новак е човек с много интереси, включително и за истинската история на Балканския регион, както и аз.“

Двамата с Османагич минахме покрай сергии за сувенири, на които се продаваха картички, натурални сапуни, билкови чайове, гъби на прах и флакони с босненска пирамидална вода, взета от подземните езера в тунелите на Равне. Тази вода, както ми беше казала моята водачка в тунела, имала „емоции“ според един японски учен. Тя реагирала благоприятно на „положителната енергия“ в лабиринта, каза тя, и развивала шестоъгълни кристали, което правело пиенето ѝ особено терапевтично.

Група деца и техните учители, които бяха на училищна екскурзия, се развълнуваха, когато Османагич се разхождаше край тях: През последните години антропологът се е превърнал в една от най-разпознаваемите личности в Босна. През последните няколко години той използва част от спестяванията си, за да купи пълното с боклук блато до тунелите и да го превърне в „Парк Равне 2“ с място за концерти, горска пешеходна пътека и други атракции. Бързото разширяване вече се е оказало изключително популярно.

„Това са големи неща – история, наука, духовност, красотата на живота, всичко това заедно“, казва той, оглеждайки озеленените площи. „След три или четири години ще имаме 500 000 души. След 10 години – един милион. Дори не знаем докъде ще стигне това.“

 

Източник

 

Джошуа Хамър (род. 1957) е американски журналист и чуждестранен кореспондент на свободна практика, както и бюро-шеф на списание Newsweek по цял свят. В частност, бил е шеф на бюрото в Найроби (1993-96), в Южна Африка (1996-97), в Лос Анджелис (1997-2001), Берлин (2000-2001) и Ерусалим. негови статии са публикувани в множество престижни американски издания като например The New York Review of Books, The New Yorker, Smithsonian и много други.


Pin It

Прочетете още...