Тази книга съдържа разкази на пострадали от „възродителния процес“. Свидетелските показания на жертвите са предадени дословно – без художествена обработка и коментари. Това е тяхната истина за позорните събития, които се случиха през 60-те и 70-те години на двадесети век в долината на река Места. Истината на унижените! Истината на битите! Истината на интернираните в различни краища на България! Истината на вкараните в затвора след набързо скалъпените съдебни процеси! Истината – такава, каквато тези хора са я чули, видели и и преживели! Тази истина горчи! Тя повдига тежки въпроси с трудни отговори. В тази истина няма омраза, има болка. Болка от унижението. Болка от несправедливостта. Това ни задължава да помним всички и всичко. Изказваме най-искрени благодарности на хората, осмелили се да се върнат към тези трудни, зa тях и техните семейства, дни и да направят обществено достояние болката, скътана дълбоко в душите им. Благодарим им за искрените думи и за силата им да простят. |
(Във всички текстове е запазен оригиналния правопис на текста, за да се предаде автентичния говор на интервюираните. Бел. ред.)
Никой не искаше… по желание
Алириза Хасан Мимен
Роден на 15.01.1934 г в село Вълкосел, общ. Сатовча, обл. Благоевград
По време на възродителният процес дойде един майор Агов и по списък почна да изруква – той тук ли е, той тук ли е. Качиха на на един рейс и ни откараха в новото МВР. Това беше на 3 декември 1973 година. Там ни откараха отдолу в килиите и там един по един бой, колкото си искаш и ти пише името, как си иска той. Никой си ни казва така ме пишете. Никой не искаше по желание. До 12 часа ни държаха там. След това докараха един рейс пред МВР-то, качиха ни на рейса и си ни върнаха тук. В Гоце Делчев много ни наказваха и най-напред ти ударят сопата, подпишат те и това е.
Всичкия народ бягаше по балкана… джамията събориха и по гробето чупеха камъните… съдиха ни, третираха ни като убийци
Исмаил Исмаилов Качанов
Роден на 07.07.1941г. в село Плетена, общ. Сатовча, обл. Благоевград
Беше лошо по време на възродителния процес, лошо че събраха доста хора за затвора, това стана така, че си избираха хора. Ние влезнахме трима човека в затвора от Плетена, за които нашия кмет – Къдрев настоя лично, да влезнем в затвора. Където ние нищо не бяхме сторили, но лично той настоя, за да влезнем ние, та да се уплашат и останалите. Извикаха ни, отидохме в гр. Гоце Делчев на съд, осъдиха ни по една година. После обжалвахме в Благоевград, остана си същото и дойде призовката да отидем в затвора в Бобов дол. Изследваха ни в Сатовча десетина дена, питаха ме кой е обрязъл детето, как е станало, коя година е било Аз казвам, че 1983г.. а кмета, че е 1985 и така. А за името също стана по насилствен начин, със заплашване казаха ни, че ше ни интелират и ще ни бият. И ни написаха имена, каквито си искаха. Мен ме сложиха от Исмаил на Искрен. Една година беше присъдата и защото работихме ни намалиха един месец. Условията – като в затвор, ограничен си, не можеш да излезнеш навън, ходехме на работа, но работихме на различни места. Плащаха ни по 20 лв. на месец. И така трудно преживяхме една година. След 1989 г. никакво обезщетение не ми дадоха. По време на възродителния процес влизаха по къщите и ни търсеха, даже и побоища имаше. Всичкия народ бягаше по балкана. И джамията събориха и по гробето чупеха камъните. Това се отрази много зле на моето семейство – жената сама, детето малко. Мене ме осъдиха за нанасяне на тежки телесни повреди на детето си, едва ли не като убийци ни третираха.
От тия неприятности мъжът ми почина
г-жа Дуракова
не е декларирала личните си данни
Моят мъж и един комшия намериха един сюнетчия в Пловдив. Но ние не отидохме в Пловдив, а отидохме в Пазарджик. Един човек ни разкарваше, от нашето си село, но не искам да посочвам имена, не искам хората да си мислят, че аз съм ги издавала, да ги издавам и сега, аз си описвам моя живот. Намерихме една кола, качихме двете деца, отидохме в Пещера, найдохме там друг човек, обрязахме ги, върнахме се, мина една година 1982 година ги рязохме, а 1983 година рукнаха ни в съвета, децата ми бяха вече оздравели. Много беше трагично. И се започна нашето разкарване – по здравната ни разкарваха, след това в съвета, разпитваха ни, но те там ни питаха кой ги е обрязвал. Аз казвам, че аз съм ги обрязвала. В съвета ме питаха, къде е бил мъжът ми тогава (по време на обрязването). Аз казвам, че е бил на работа, ами аз от откъде сум намерила пари. Казвам, че не са ми взели пари, защото ако взема да издавам, трябва да навърза цяло село. В съвета ма изследваха, оттам на прокурора ма дадоха в града /Гоце Делчев/. Откара ме моят мъж – от такива неприятности той почина. Мен ме вкараха в една стая, разпитваха ме, дърпаха ме за косата, одариха ми няколко шамара и пак не казвам кой човек е. А мъжът ми го нямаше. Ной поне са отърва, след това ни заводиха дело. Докараха делото тук в селото. Да покажат на селото, че не трябва да се режат децата, за назидание, за да накажат мен, за да отделят децата от мене. Осъдиха ме една година затвор в Сливен. Откараха ни в града, отидохме да си вземем билет, ние сме осъдени. Преди това, като идехме да работим на нивата, моят мъж нито сядаше да яде, нито спеше, само пушеше. Ще навъртим децата да ядат, той не ядеше, а само пушеше и не искаше да яде (започва да плаче – не ѝ се разказва). Една година не можахме да си посееме тютюн. Пося ни свекървата малко, помогна ни жената, но ние знаехме, че аз ше вървя и… (започва да плаче).
Оставих си децата и трагнахме за затвора. В Гоце Делчев купихме билетите, отидохме да си вземем листовете, с които сме осъдени, бяхме три жени от селото и адвоката каза на мъжа ми, да иде да донесе почерпка. Той казва:
– Каква почерпка бе, ние сме купили билетите, жена ми ще върви в затвора, а ти почерпка.
– Ами 40-годишнината хваща жена ти и има амнистия някаква – казва наше адвокат и така, дотам приключи нашето дело. Тогава мъжа ми отиде, върна билетите, почерпихме го адвоката и се върнахме. По това време на годината, хората прашеха, а ние останахме без тютюн.
Народа бягаше оттук – надолу, нагоре по гората,… това беше ужас тогава
Мехмед Хюсеин Ходжа
Роден на 04.04.1935 г.в село Долно Дряново, общ. Гърмен. обл. Благоевград
По това време, когато сменяха имената – мен ме извика -имаше един Николов и ме пита, какво име си харесвам. Аз му казвам, че никакво име не си харесвам, че си имам име и той като почна да ме бие, докато ме събори на земята. След това ние се криехме по гората да не ни хванат. Един ден с брат ми, като си бяхме на една ливада, дойде един джип ни хвана и като ни награбиха, бой да ни сменят имената, да се подпишем. Брат ми взе една брадва да се отбранява, но те като го засилиха низ един трап надолу. След това ни написаха едни имена, както те си искаха. И след това колко пати ни извикваха по канцелариите в Г оце Делчев, какво се е извидело. Народа бягаше оттук надолу, нагоре по гората, абе това беше ужас тогава.
Балкана ни беше дом
Летиф Халил Летиф
Роден на 10.05.1929 г. в село Долно Дряново, общ. Гърмен. обл. Благоевград
Тогава обикновено са търсеше главата на семейството – бащата и тръгнаха по село. Лично за мен казвам аз, дойдоха у нас, ние си сваляхме тютюн. Аз се скрих още като ги видях, те хванаха жената, насилствено, развиха я там, подписаха я и си излезнаха. Сложиха ѝ такова име. каквото те си искаха, изобщо не я питаха нея, а ние се криехме, до последно се криехме. Нас ни хванаха после, бягахме спахме по балкана.
Те като ни загониха тук и цяло село отидохме нанадолу на вършачката, там се скрихме и наблюдавахме оттам. Ние там бяхме по-малко, а друга група имаше по-голяма на друга страна бягаха.
Седемдесет процента от хората препикаха кръв от тежката работа
Мехмед Мехмед Хане
Роден на 10.10.1926.г. в село Абланица, общ. Хаджидимово, обл. Благоевград
По време на възродителния процес ми сменива името на Албен. Я бяф овчар и дойдова там и този бригадира, който ни бяше Али Османов дойде с милиционера и той дигнал пушката и направо срещу мен. Казва ми, че ше ма разстреля, ако избягам, но я па ни си смянем името и оттам и ми казва, че в съвета ще го смяне, нема къде да ида. Там бяше и Динев от ДС и под насила ми сменива името, без мое съгласие. За какво бяше, за що бяше. Така живяфме – бяф овчар. Две години ми давава парите без никаков паспорт, след т’ва напуснаф и одиф по София, Пловдив, Петрич и Сандански да теглим пари. Изтьоглиф хиляда лева, ама те си вървява и са принудиф да си изкарам паспорт и след това касиера на ТКЗС-то ми казва, че имам 1400 лева семейни, ама няма да ми ги дадот. Тогава са принудиф да си направе паспорт. Той ми казва, че сега ше ми даде 900 лева, а другите другия мясец. Следващия мясец дойде и па ни ги дава.След 15 дена аз минавам през центъра, а той ми казва, че са бил майтапил и ми ги даде парите.
За Белене ме вкарава след това, за това, че аз имаф втори баща и той избяга в Америка и че уж я са го знаел това. Закарава ма в Гоце Делчев мъчева ма, мъчева – за какво и досега не знам нищо. Там бяф 18 дена и бяфме в една килия с Джемал и него го отмокнава от бой. Той като дойдеше при мен целия издут, я го питам какво става аго Джемал, а той отговаря, че са го пребили от бой. Отидаф при Грозданов, Динев и капитан Илиев и им викам, че те знаят какво стана, чи нито сме убили, нито сме клали, нито сме бягали. Джемал ше умре, бафтали го и цялия е надуен и ше умре. Теравме медицинска помощ, ама кой ти оброща внимание. Ама тогава я така и не ядоф бой и на другият ден ни дигнава за Благоевград. Там 48 дена карафме, но ядене ни давава, колкото да не умрем от глад. Мочева ни, мочева ни нищо не знаем. Мен оттам за София и оттам за Белене.
Там като влязафме един ни вика:
– От къде сте вие бе,
– От Абланица – казваме
– Ах маменцето ви, ние вас ви търсим под дърво и под камък, защото моят брат пострада заради вас.
Аз му викам на този, че той сигурно е пострадал, защото е бил виновен, но ние сме невинни.
След това карафме в Белене, што карафме. Ще ни нарамят дърва на ръцете по цял ден носим дърва, ръцете ни бява свити направо от носене. Одеялата си разрязавафме и си правифме амуте и тезгерета за да влачим дървата – по шест кубика трябваше на ден да носим. Смянева ни един ден дърва, един ден земе. Едно момче скочи през прозореца и те го застрелява, въпреки че той от скока си почина. Той искаше да се самоубие, но на сутринта капитан Г оранов ходи и още един патрон в челото, въпреки че човека е надупчен цялия. И на следващата вечер искат да ни изкарат и да ни изчистят добре, ама българите не искат да излизат. И престига някаковси от София. Обадила му со е някаква жена, че политическите затворници въстанава и той казва, че те не са ни докарали там да ни огояват, а ни докарали да ни унищожат. На сутринта капитан Горанов вика: „Маменцето ви, кожите на върбите ще ви ги закача. От 6 кубика на 12 кубика земя ше носите на 300 м, който ни изкара цяла нощ ше цепи върбови дърва, сутринта пак на ново.“ Тогава на тоя труд седемдесе на сто ората препикаха корв. И дойде рьод от нас да дигат. Анни ги докараха от Белица и тогава този писар щяли да го мястет в Сливен, а там бил един наш старшина и чул, че той казал, че ще ма убива и че ша ворве. На сабаленто тоя старшина идва и ми казва, какво е чул и ми вика да отиваме на обекта, но каквото ми каже това да праве, а този старшина дойде да ни закара от Благоевград и така са случи сетне, че той ма спаси. Отиваме на обекта и ми казва: „Ще отидеш, ей там в оня папур, там ще идеш да седнеш и докато аз не ти свирна, няма да дойдеш.“ Оня дошьол да ме тера в щаба, където спим, не ма намерил на работа сме и идват на работата при старшината, да терат Мехмед ага. А той им казал, че имам дело в Гоце Делчев и сам заминал за там. Тогава тоя въздоннал – „Ех, мамата му и помака ще живее.“ След това старшината ми свирна и аз излезнах и той ми вика, че този джип, който минал из тук е бил за мене. Това било брат му на писаря, който е пазил в Абланица бунара на центъра да не пълнят вода, но е упатил нещо и за това искаше да ме очисти. Там седях 24 месеца и след 1989 г. ми дадоха 33 000 хиляди лева обезщетение, за какво за здравето ли, или за хляба.
Биха ме за да сваля фереджето на жената
Алириза Ахмед Страндж
Роден на 28.08.1924г. в село Сатовча, общ. Сатовча, обл. Благоевград
Преди да вземат да сменят имената, ние работихме една група тук в балкана. Имаше акция тогава, да го наречеме, да сваляме фереджите на жените. От балкана на два пъти горския ни изгони, докато не идеме да си оправиме в съвета за фереджите, да подпишем декларация, че ще свалим на жените фереджите, няма да ходим на дърва. Ние ще отиваме там един- два дена скришно, без да ни знаят, ще съберем конете и пак идеме в балкана. И два три пъти ни предопреди горския, ние си не идвахме и една вечер тъкмо взехме да вечеряме в колибата в балкана. Такмо развихме вечерята и пребуче един камион, ние взехме да се майтапим, че идват да ни закарат. Те оставили по надолу камиона и идват пеша, защото беше кално. Хоп, и отвориха вратата, 4-5 човека с пушки въоръжени, с шинели. Казаха ни да оставиме яденето, да тръгнеме с тях, да ни карат в село. И яденето си остана така. Забраха ни оттам, отидохме на камиона, качиха ни, толкова дъжд валеше, че станахме като мишки. Докараха ни тука в съвета. Бяхме четири човека, в четири стаи ни вкараха. През нощта беше. И по двама човека ни дадоха да ни мъчат, да ни бият. Г аврил, Камата, Опи – тия бяха сътрудници на милицията, тия ги дадоха на мен. И с влизането Гаврил – полицай, хвана ме за яката:
– Ще свалиш ли фереджата на жена ти бе? – и думам, че това си е нейна работа, как ще ѝ я сваля. Той да ѝ я свали. Из тук един и изтук един, направо в земята и почнаха да ме ритат (започва да плаче). Пак ма хвана Камата за яката и по бюрото ме тупка, тупка с главата. „Ще ѝ свалиш ли фереджето“ – „Това си е нейна работа, аз не мога да ѝ я сваля, свалете ги вие, щом ни задължавате, вие ще ги свалите“. Държаха ме до 1.00 часа. мъчеха ме, бъхтиха ме, един ме остави, друг ме вземе и всички останали така по стаите са ги мъчели.
По едно време единия вика:
– Ставай, да еба мама ти! – и закараха ме, имаше магазин (селкопа), откараха ме там при счетоводителя на ТКЗС-то и взеха една рокля и една манта. Завиха ги в една книга и под мишницата. Накараха ни да подпишем си ведомостта тук, че сме взимали дрехи от ТКЗС-то, там ни отдържат парите. Подписваме се и айде да та нема – еби си мамата. Изгониха ни и това беше през фереджите.
Мина колко мина време. След това за имената като започнаха 1973г. бяха. Аз работех в ТПК-то като дърводелец и извикаха ни веднъж да си смениме имената. Тогава излъгахме, че ще се допитаме до семейството, за да се откопчим и избягахме. Цял един месец се криехме. Аз нямаше ме тука. Тука какво са правили, какво не са правили, не знам. Имам сестра в
Търговище, женена, при нея една вечер и оттам на другаде – по Разградско,
по Шуменско, навсякъде, скришно живеех един цял месец.
И умерих, там в едно разградско село Йонково, една къща под наем. И една вечер се връщам в Сатовча и без да знае никой с таксиметровия шофьор от селото Шокро Кьороски, който ми беше комшия. Извиквам го през нощта и му казвам, колко ще ми струва сега да товариме багажа и да ме откара в Разградско (Йонково). Той ми каза една цена към 400 лв., каза ми. че ако дам толкова ще ме откара. През нощта докара колата пред нас, взехме необходимия багаж, каквото беше. Два сина имах, женени и един неженен. Единия беше войник в момента, скоро се беше оженил и жена му (снаха ми) тръгна с мене. И оттук в Разградско.
Пристигнахме вечерта в Йонково, настанихме се и сутринта като видяли, че ме няма, започнали да въртят телефони нагоре-надолу, изрукали таксиметровия шофьор и той казал, че ни откарат в село Йонково, Разградско. И започнаха телефоните да въртят, да се върнеме тук. Още на третия ден дойде пъдарина там и кмета на селото и ми казват – „Има нареждане от вашето село да те натовариме тук на една кола на твои разноски и да си те откараме в Сатовча“. Ами аз им казвам, че ще сея тютюн там, мъча да ги заблуждавам, а те имаха нужда тогава от тютюн да сеят, ще ви сея тютюн им казах, туй-онуй. Председателят, който беше на ТКЗС-то, омекна. Председателя на съвета им казва да ни оставят два дена, аз ще мъча да остана, понеже обещах, че ще сея 15 декара тютюн и щях да ги сея. Те имаха 40 декара план. Ето половината плана им го взимах аз и казват, че ще ма оставят там. Мъчи тоя председател на ТКЗС-то, ходи по окръга натук-натам два дена. Върна се и казва, че не става, няма чалъм и ще трябва да си ме карат. По едно време му втекна. Това беше пак някакъв номер, ама аз го изпълних и казва:
Ще те пратим оттука в Сатовча. Там ще вземеш от вашето ТКЗС бележка, че те освобождава и ще те оставим тука, иначе ще си те откараме, – и аз волю-неволю, дойдох тук и ми казват това дума да не става. Един камион веднага, като ме видяха ме качиха. Оттук (Сатовча) бяха обадили там и като дойдохме ни чакаха кмета и един полицай, нахвърлиха ми набързо багажа и си ме докараха в село и това беше преживяването по време на смяна на имената.
Докараха ме тук и още сутринта получавам една призовка от съда – утре в 8.00 часа да се явя в милицията, стая еди-коя си, номер еди кой си и да си нося паспорта с мене. Аз няма как, паспорта си ми беше още на турско име, ходя в милицията, в тази стая. А ти ли си Странджев ма питат -
аз съм и като почнаха едни хубави шамари, както се казва. Носиш ли паспорта – нося го. Дай го паспорта тука. Слизай удолу в чакалнята, там където е паспортно бюро. Отидох там не мина се десет-петнадесет минути, донесоха ми нов паспорт, дадоха ми го в ръцете, айде да те нема казват и по-нататък разправии немах. И това беше историята. А тука за имената като се върнах от Йонково изрукаха ни пак в партийния комитет, ти бегаш а, като почнаха, пак конфузии, оттук-оттам шамари – бегаш а, ти си истински българин, ти така, ти онака – и аз малча, така удариха ми едни хубави тупаници тука и дотам е всичкото.
Закрилничка на краище
Айше Ахмед Сантурска
Родена на 17.10.1932 г. в село Краище общ. Белица, обл. Благоевград
Ами дойдоха, чедо, сьбраа тука народа да кажа, да ни обяснят, да ни покръстят, ама ние не се съгласяваме. Я кажаа на жените да отидеме да се оплачиме в Белица. Отидохме, те ни подгониха оттам, щеше да ни изпотрепят, ако ни бяха стигнали. И дойдехме, добегахме се дотука, аз съм заденала манечкото дете, тогава беше то под годинка. И останахме тука, собрахме се и викаме, че не сме съгласни да си дадеме името, не сме съгласни да си дадеме верата. И тия се умериха, айде да вървиме сега към Разлог. Някой ни подбутна, някой виде, че са се събрали войската, чакат да ни изтрепят. И ние се върнахме, айде пак решихме, като се съмне сутринта да идеме в Разлог. На сутринта тръгнахме към Разлог. Те ни стигнаа по пътя и викат да се връщаме, председателя на АПК-то. Отидохме, надолу тръгнахме, срещна не една кола чуждостранна. Спреха колата и спреха да ни питат къде сме тръгнали. Гледаа с тояги се подпираме кой крив, кой прав върви надолу да се плачи. И ни викат къде сме тръгнали, ние кажааме, че сме тръгнали към Разлог да се плачиме – искаа да ни кръстят, да ни вземат верата, ние не сме съгласни. И тъй и те не можаха да разберат и те на друг език думаа. И аз се обърнах и им показвам, че искаа да ни колят, да ни трепят да се покръстиме. И така ни се заканиха действително, че и така беше, троха народ измре, троха народ изтрепаа. И отидохме, заминахме си ние надолу, отидохме между „Голяма баня“ и „Ковачев“. Отидохме там, собрало се е плъстта и песок. Там ни притиснаа, нзхватаа тия, които бяха най-наотпред. А имаше работници по линията за влака. Те ни претрепаа с камъни. Изхватаа ни, ту в джипа ни наакаа, ту ни изпрепукаа с автомати, ту в реката ни хвърлиаа, даже некой хора прегазиаа реката и ги хванаа от другата страна. Оттам ни хванаа в шумата, в балкана. Исхватаа ни вече, нзпотрепаа ни.
След това ми вземаха дворо заради възродителния процес и никой не ми обърна внимание и до днеска съм в съдилища, питаш ли ми душата. И след това, чедо, врънахме се и дойдохме тука и почнаха да ни изрукваа, на който се нагледаа, мене вече ме посочиха за организаторка на тълпата. И ме рукаа няколко пътя и бойове ядох и зорове, зорове, та да кажа некой, ами кой да кажа като всеки е тръгнал за верата. Та никой не е тръгнал за нещо друго да се плаче. И отидохме, чедо, тука разкарваа ни, разкарваа ни, дадоха ни на съд в Разлог. Там ме осъдиха, след това отидохме в Окръжния в Благоевград. И не ни дадоха да идваме повече да се оплакваме, да идеме да водиме дела.
Станах и аз без да усетя, станах с децата, та в София и там одифме. хванахме адвокат, дори двамина адвокати бях хванала. И одих, давах, разказувах, носех документи, всичко. Изследоваха ме, гледуваха ме и накрая остана, чедо, да си ида в затворо. Рекоа останало е последно в Министерството по националност. Отидохме там, питахме г-н Колев не дава да влезна навътре, оти съм с детето, с детето на гърба заденала. Слезахме удолу в приемната, там пък и молбата не иска да ми приеме. След това казаха, че не искат, не могат да ни приемат, аз съм била организаторка и съм била хваната на границата. Аз им казвам, че ако границата е между „Голяма баня“ и гара „Ковачев“, мене там ме хванаха, ама аз на границата не съм фащана. И след това, чедо, казаха, че на другия ден ще дойде некакъв колега негов, който го нямало, отишъл по Варна и ке дойде вика и ке ревизираме, ке гледаме делото. Да дойдеме в 7.55 часа, те ке ни се обадаа да ни приемат. Сутринта ми казаха, че да си понеса сериозно наказанието, че аз съм заловена като организаторка на границата. И закриха делото на Върховния съд, отидохме в Министерството при министър Руменов. Той намери къде е закрияно делото и почнаа да ме изследва, изследва ме, мъчи ме да подпиша, че по народност съм българка. Аз не се съгласих, да ме затворят, ако само ми съжалят децата, за по- нататък не ме е, че ще ме затворят, верата си не давам. На утрето ревизираха делото, отидохме и така стана.
И така стана бяха ме осъдили на 6 години в Окръжния съд, но в София от министерството на правосъдието, ревизираха делото и ми наложиха 300 лв. глоба и 3 години условна присъда. След това работих тютюн, без да ми плащат. Имаше една агрономка тука от Пазарджик ми викаше:
– Така ще ни работиш без пари, нищо няма да ти даваме и така ще ни работиш – така съм, чедо, работила, така съм се наказувала и днес си се наказвам.
В Белица като ходихме и ни посрещнаха така – никакви мюсюлмани, никакви мохамедани, направо българи ще ни пишат. След това ми вземаха двора, а аз имам двама сина -малкият ми, като беше на една годинка много добре растеше, но ми го вземаха в Белица и като ми го върнаха забелязах, че са го тормозили, били са го и оттогава нещо са повреди, погледни го сега вънка (ние сме в колата, жената сочи мъжа пред колата) и сам ще оцениш, че той не е добре психически. От боя, който яде в Белица. Даже и не можа да порастне, да възмажее, погледни и сам ще оцениш. Сега е на 37 години, а като го видиш ще речеш, че е на 78. /Пред нас стои момче, слабо на вид, с ръст около 150 -160 см., с наведена глава. Едната му ръка е постоянно на лицето – погледа му е зареян, блуждаещ, като че ли е много далеч от мястото и действителността, в която живее. Поведението му е инфантилно – постоянно обикаля колата и подритва леко гумите, което показва, че е неспокоен, Усещам как съм му отнел най- скъпото нещо на света /майка му, която е в колата и разказва/и от това е породено неговото безпокойство като малко птиче, останало без сигурната защита на майчиното крило. Поглеждайки тази изгубена в пространството и времето душа, аз неволно си зададох въпроса „Какво ли би правил, когато тази прекрасна майка си отиде някога от света? „/
Пак ме откараха в Белица веднъж да ме изследват И тогава ми вземаха дет’то, за да мога да кажа, да предам някой, но никой не пострада от мене, само аз си пострадах (започва да плаче /Ама па шюкюр на Аллаха, на тая дюня сам наказана, па дано на другата убафку да ми е.
Тежи ми също, че много лошо съм погвацана, помачкана и едно ми тежи, че съдена съм по възродителния процес като организаторка, а моят син беше на Разлог, Якоруда и Краище шофьор – градска линия. Караше да си изгледа дечицата и оттогава той е безработен. И тук със зор влезна там да работи и след това дойдоха, изгониха го от линията, вземаа му други момчета линията, дето бяха капитани по време на възродителния процес. Те следяха, който го закопаваа без ковчег и елате та вижте какво ставаше. И така стана всичко.
Който иде там, жив няма да се върне… хората надделяха и тръгнахме към Корница
Селим Зекиря Буковски
Роден на 30.06.1955 г. в село Лъжница, общ Гоце Делчев, обл. Благоевград
През 1973 година аз една сутрин излизам, бяхме деца – младежи и казаха, че един мой пръв братовчед маха някакво знаме на местността „Голака“. Бяло знаме, че са нападнали село Корница, този мой братовчед беше пощаджия. От нашето село ходише в Корница и взимаше пощата. Като видяха знамето се събраха много младежи и хора и отидохме при кмета, който се казваше Чолаков, тогава му казахме, че искаме да идеме на помощ на Корница. Той каза:
– Слушайте сега, който иде там, жив няма да се върне, нямате право никъде да ходите, ние се обадихме, нямате право да вървите.
Но хората надделяха и тръгнахме към Корница. Бяхме се събрали около 400-500души, с децата общо. По-възрастните казаха, че за да не ни изтрепят, най- добре ще е да пуснат децата напред, а те след децата и точно така направихме. Като стигнахме на местността „Водна река“, прекосихме реката и който я прекоси бой, там имаше конница от 9-10 конника. От нашите един, „Джубрата“ му викаха, хвърли един камък, удари един конник, конника падна и с падането друг се хвърли на коня и продължиха. Един мой приятел, с който бяхме се казва Мехмед, него го удари един и той падна и аз взех един камък и почнах да хвърлям по него и той се отдръпна. Аз нарамих приятеля ми и та през нивата го върнах през реката. От нашия народ имаше 4-5 души паднали в нивата, целите в кръв, перат ги, бахтат ги, кучетата пуснаха и кой вече хванат. И аз с това момче през реката минаваме /посочва човека до него/, Мишо му викат, свартяли го бяха кучетата и го свалиха в реката, една жена също я бяха свартяли кучетата. Почнахме да се изтегляме, но един мой пръв братовчед го простреляха, после продължихме нагоре – те стрелят, кучетата ни гонят, а едно момиче 17-годишно, беше припаднала, аз я избутах на едно място и ѝ помогнах нагоре да излезне.
По същото време, кучетата събориха бащата на това момиче, защото той беше последен, аз успях да я изкарам до горе, а кучетата се върнаха. Нашият народ се изтегли, нзлезнахме горе, събрахме се много хора. Гледаме надолу на това момиче баща ѝ го бяха хванали кучетата и му бяха разкъсали дрехи, всичко. Няма кой да иде да му помогне, аз му отнесох панталони та да може да се прибере.
На кръчмаря шуре – Али се казва, него го свалиха н ливадата там с бой. неговата сестра – смела жена, без страх мина през полицията и отиде да му помогне. Тогава нея нито я биха, нит нищо, тя отиде с мъжа си, а ние си мислехме, че те живи няма да с върнат. Тези, които се върнахме бити, ранени, нашия лекар не искаше да ни превързва и да ни преглежда. Било му заповядано Обаче ние – хората го задължихме и той нямаше къде да отиде.
Като се изтеглихме от билото видяхме от Брезница народ пристигат към Корница. Но конницата се изтегли към тях, а към нас останаха само малко. Започнаха да стрелят към нас, за да ни плашат да не се върнем. А другите отидоха към Брезница.
Това беше страшно събитие, след това имената ни ги смениха, като идваха по къщите и търсеха бащите, докато не ги хванат. Моя баща се криеше, бягаше, но го хванаха и му казаха, че трябва да смени имената на
всички в семейството. Но не той ни избра имената, а те сами ни ги бяха написали, каквото бяха писали такива имена носихме.
Спомени от Белене
Абип Юсеин Имам
Роден на 12.01.1930 г. в село Абланица, общ. Хаджидимово, обл. Благоевград
Ами, какво се случи по време на възродителния процес ние постоянно бягафме и ни со спирафме тука при семейството, защото бяше опасно. Идваха тука Аврамов, по-нареждане на Причкапов, който го избрава сега кмет на Благоевград, и Грозданов идваха в селото и всеки час, всяка минута варвява низ селото и от улица на улица, варвява и гльодава – кой да фатет. Ние вече като разбрафме какво е положението и благодарение на това, че в Абланица се намираше много оръжие и то какво оръжие, всеки е зьол в ръката по анна торба пепел и някакъв нож, с т’ва бяхме решили ла са отбраняваме от Борис Аврамов, който бяше докарал уора под насила да ни смянет имената. Благодарение на Трендафил Даняка – началника на МВР, защото той ни искаше да са занимава с този възродителен процес, но казва, чи нема как наредбата е била спусната отгоре. И ние след това излезнафме да пазим селото, защото подразбрафме. чи ше идва войска, но Даняка знае историята на Абланица и знаеше, чи т’ва с Корница – немаше да е нищо с т’ва, което ша са случи в Абланица, ако бява дошли. И не позволи да дойдат тукад да вършат това, което са го вършили в Корница.
Така нас ни поотпуснава, но един по един ни изхващава и почнаха да ни содет, защо не си смяняхме имената. Содива ни прокорорите Киро Николов и Сматракалев, а съдия бяше Камен Скрижовски. Усодива ни най- жестоко, като ние знаефме. че ни осождат за опит за бягство от 1 до 3 години, а те ни усодива – мене 10 години и 300 хиляди лева, оти беф непълнолетен, до завчера си плащаф, а на бубайко му дадоха 15 години и 600 хиляди – който ни вярва, имам осъдителен акт. Обвинива ни за опит за бягство зад граница, а ние не сме си и помислили такова нещо и ни фатива в къщите си, оттам си ни закарава, а след това казава, че сме бягали да одим зад граница. Усодива четворица и направо в Сливен, поседяфме там една година оттам ни вдигнава направо в Белене. Там пристигнахме 19501951 година, стояфме там до 1953-1954 година някъде. Я бяф на втори обект на остров Гарвана, там пред моите очи през време на работа двама приятели затворници, адина гу зувява Милко, а другият бай Камен, както си работяфме и слушаш отнякъде са пука с автомат, а пък откъде са пука, ни со знае и я бяф до тия мои приятели и само видяф и чуф, ка паднава и ми викат: „Абипе помощ. Абипе помощ“ и я си викам „И я, ако ида да помагам и я ше ворве, ами речи Аллах, какото е писано, то ше са случи“ и ни морднаф, ако ги тера някой тей уора – те са на втори обект на остров Гарвана и там са им и костите, защото там си ги устаива.
Друго, куйоту бяше, че ядене немаше, наказание гулямо, работа тежка. Трябваше да изкарваме по 5 кубика земе и да я занесем с тарга, направехме ги като амути за конете и ги влачим да са изкопае тае земе и да я занесем на дигата, ако не си изкараш нормата, няма ядене вечерто и в карцера. И я сам бил в карцера, до корста във вода. Той са намира в ряката, змии имаше, но мене ни мо бяше стра, но имаше софиянци пищява по цяла нощ от змиите. Като ми завика един: „леле Абипе. тази змия“ – аз му викам: „Няма страшно бе, няма да та бара змийота. Малко другите змии в затвора та барат, та от нея ше то е стра.“
А боят там е не притеглим. При нас старшина бяше адин Йонко му викахме, а началник бяше, като че ли Газдов. Имаше такива без присъди там, те бява още по-наказани. При нас немаше, какво да са яде – като вървяфме под строй и ако са навидеш да отклониш нещо да хапниш, направо стрелят в тебе. Ако ти панни папуца ни моджи да си я надяниш, а са навидеш, а та гръмнава. Там сам изкарал три години и шест мясеца – под строг режим.
Правифме така, на вишката. като е наблюдателя /полицая/, обаче тя е широчка така, малко вишката, докато той изварти вишката, а ние на риск взимаме две каменчята, един път като чукниме, значи е опасно, два поте като чукниме, значи е зад вишката на нагоре – оборнат към Румъния. Влизаме под мрежата, вървиме при прасетата, там на тя им дават ярми, ние врозваме пантолето удолу, и ги пълним с брашно, от това дето дават на прасетата. И аз като ше се мушна там и като наполне там пантолето, давам знак, че съм готов И той дава знак, че е готов. Оттам па са промушивам, та като ми са закачи адиния крачол, и я с ритане, да я откачам, оти а та намери там полицая нема „Стой“ – т’ва ти, онова ти – смърт – направо стрелят. Убаво, ама са бя изсипало малко or брашното като сам са закачил и после каква мока, какво е било, що с било, та т’ва брашно гу върлифме, в земьота го зарифме (куйото ни гу бяфме изяли), оти ако ни бява фатили ша ни убият. Пък сега жинота ми бяше тогава глевеница, а тя ги изселива във Врачанско. Тя ни можи да дойди да ми даде нящо.
В затвора бяфме разделени на категории – бяфме около шест-седем хиляди души. Първа категория – от една до пет години, втора – от пет до десет, трета – от десет до петнадесет, доживотни и смъртни. Та на мен са полагаше за три мясеца анно колетче от четири кила. Какво да е т’ва колетче? А на мен кой да ми изпрати, бубайко ми е в затвора, нанка почина. Имам само един брат, а неговата жена и тя е болна, та помагаше ми само Джанаб’аллах. Всяка вечер си изпяваф дуички, т’ва което си знаеф и така.
Един път па бяфме в Белене на остров Ястребец. На този остров групата сичафме пилоти се казват – анни такива дървьота големи – греди по нашему. За да строиме втори обект. Добре, ама една група от седем души, имаше вълнение в Дунава, фана, та са приоборна лодката им. А пък ние излязафме първата, а втората се приоборна. И един от тя успя, да събличе затворничките шинели и бутуши и приплува, а другите се удавива.
Имаше анна група от Земеделския съюз, ся дето върви един – Яни Янев, от Земеделския съюз. Той е адин мръсник и тоя, за каквото е там. От истинския Земеделския съюз имаше – Трифон Кунев, Недялко Атанасов, Гичо Гичев, хората на Никола Петков и от земеделците на Александър Стамболийски. Там бяфме всички. Та от тия уора, защото са ни подчинявава на властта, помня си на Йорданов ден, точно тогава ги залостива на Ястребово – отгоре, където са разделя Дунава, българския ръкав и румънския и ги ворзава като трупи на полтона. И там, не знам дали останава живи, защото само викава „Червени гадове“ – не знам какво си. Оставива ги тия младежи, те бяха младежи като мен, но доколкото знам само един от Видинско е оцелял, ама без крака – инвалид. Там ги бява наказали зат’ва, чи ни со подчиняват. Ами, те са много тия неща, тия действия, т’ва в три – четри години со е случило, ами т’ва е вече педесет години.
Има още случки, когато бяше наводнението там. Там н нашта младежката чета бяше и секретаря на Славчо Трънски – Денчо Зенополски (Знеполски), та и той бяше там вече „Бог да го прости“ – макар че бяше куманист, той бяше много честен чувяк. По едно време давава сигнали от Унгария, че Дунава идва. А пък ние се чудим, какво да правим. Та това момче Зенополски, как и той са бяше оказал в Белене не знам, цяла нощ дежуреше и съобщаваше в затвора: „Уважаеми граждани-затворници, гответе се, че Дунава е вече от Лом надолу – три метра вода идва.“ И посред нощ слушаме, ама никой ни спи, слушаме из краищата, ка нахлува водота, тия ворбови чалтоци, ка са чупят, ка троши сичко водата. Свинета, коне, кокошки, брави, всичко са удави. Това е някъде 1952г. не мога да кажа точно. А пък ние са възкачифме на върбите, като кокошки. Ти да седиш два – три дена на върбите, как ше оцелееш. Ама Аллах даде ли ти здраве и живот – ше оцеляйш. Доде се разбие Дунава, долу на Свищов, дукату се разлее и тогава вече слязафме и гльодаме останали риби там, кадету е текла водата. Една риба, като работим на обекта – гльодаме я така на зимьота, ей такава голяма, можи да има метър и половина – сом. Зьофме анни дарвьота и отидафме да го трепем с тях, щото апи, т’ва е голяма риба – като хищник. Та я носифме трима души. Наш’та бригада бяше пръчкарска бригада – пръчкари. Та си разделифме тая риба на 55 човяка и не можафме да я изядем. Та като дойде тоя Йонков – старшината, та и на него дадафме. Той вика да ни ги сабираме тей риби, че са били риби на острова. И така карафме там около четири години.
Живот в пещера … на един човек му дай свобода и да бъде душевно чист… това е богатството на един човек
Ибрахим Исмаил Дагон
Роден на 29.07.1959 г. в село Дагоново, общ Белица, обл Благоевград
Ами 1973 година беше година много тъжна, с мъка я прие нашия народ тука. И цялото корито на Разложка околия. Много преживяхме тъги, измъчиха много народ, биха много народ. Почнаха така, първо почнаха да кръстят хората от селата, които живеят по-високо в гората – Бунцево, Пасково, Голево, Бабек. След това слезнаха тука, тука в близките села около Якоруда и Белица. Народа го прие с голяма тъга. Избиха народ също много, беше народа изплашен, избегаха тука от околните села по далечни градове и села в България за да се спасяват, за да прекарат някак си живота.
А самият процес в нашето село протече по следния начин. Един път като си стояхме, всичко мирно, чисто, постепенно блокираха с джипове, с камиони, въоръжени с карабини. Блокираха селото ни. Аз бях малко дете в 6-ти клас. Блокираха селото на два обръча, който можа избега в гората, който не можа бой, тормоз и по насилствен начин да подпише за имената, въпреки неговото несъгласие. Тези, които избегаха по гората доста време се криеха в гората, няма зима, няма лето, те се криеха, бегаха по гората. Но не можаха да одържат много, понеже трудни времена, всичко е проблем, на финанси, гладня, студ. Този народ трябва все пак някак си да преживява. И така моето семейство много изстрада тогава.
Баща ми се казва Исмаил Ибрахим Орцев, водиме се Дагонови, но иначе сме Орцеви. Баща ми навремето е бил голем борец, мюсюлманин човек, одеше на джамия, вярва в Аллах, на никой нищо не е направил лошо, беше един чист, добър човек, не че ми е баща. Обаче като строг, справедлив и борец се страхуваха от него и много страдаше той от нашите си хора, така наречените комунисти. Много топеха и той по принуда живееше няколко години /3-4 години/ в гората, бягаше.
Тука над селото наистина има няколко пещери, в една от тях той седеше зимно време. Вечер се прибира в 1.00 часа, сутрин излезне в 3.30 часа, за да не го види никой. Обаче нашите комунисти, които го следяха денонощно, го топеха и една сутрин, ставаме рано и той става да излезне пак отново в гората, обаче къщата ни бе блокирана. Имам брат по-голям и сестра по-голяма, сестра ми беше момичка тогава. Къщата ни беше два пъти в обръч, хора с карабини, живеехме близо до центъра, центъра беше пълен с джипове и камиони. Имахме в къщи старо нене, тя беше на 90 години. Хората, които влезнаха вътре в къщата бяха пуснали тези, които бият, които се пишат така най-сурови измежду тях. И ги пуснаха на баща ми, така да се разтоварят върху него така душманската, много бой изеде баща ми от тях, действително. Баща ми много се страхуваше, не че се страхуваше от тях, много се страхуваше за сестра ми, защото беше момичка. (започва да плаче)
Баща ми тогава не го хванаха, но насила го вкараха в една от стаите и това беше стаята на ненето, където живее. Там им беше подръка, там го вкараха, с мисълта да го прибият от бой и да му ударят палеца. Той няма да подпише, разбира се, обаче хващат му ръката и по насилствен начин му ударят палеца, щом ударят палеца или по някакъв си начин дадеш подпис там, ти си вече съгласен по тяхному. Влезнаха обаче около десетина души в стаята вътре, другите бяха в коридора отвънка – аз, майка ми, сестра ми, брат ми – даваме зор да помогнем на баща ми, защото го бият вътре. Те държат отвътре вратата, другите го бият вътре, ние даваме зор, ненето също стара жена и тя бута, плачеме вътре, хората гледат, минават покрай улицата (плаче и разказва) уплашени, никой не може да ни помогне. Защото баща ми се мина доста време, година-две тогава го хванаха. Ние даваме зор отвънка на вратата, те видяха зор отвътре, понеже и отвориха вратата отвътре и изкочиха навънка, баща ми като як човек ударжа вътре и сичките излезнаха бутнаха ненето. Аз бях на гащета, скъсан анцуг, който беше от тия старите, който носех през нощта, като сутринта много рано беше към 3.00 часа. И като падна ненето я бутнаха, падна на моите крака на пръстите, отдолу нямахме дюшеме тогава, къщата не ни беше оформена и падна на пръстите ми между краката ми и удари главата си в цимента. Ненето ми се вдърви, като умряла, падна в безсъзнание. И тогава баща ми каза така:
– Вие убихте майка ми, аз не жаля живота си или ше трепя някой от вас, или аз ше вървя.
При тези думи те излезнаха отвънка, тогава вече и баща ми излезна отвънка. Само ние останахме вътре в къщата, баща ми преди всичко, все пак казвам, подчертавам, той държеше много на сестра ми, защото беше една от най-хубавите момичета в селото. Тогава баща ми хвана сестра ми за ръката, а отсреща на съседите имаше градина, която градина беше насадена с фасул на пръти. И скочиха сестра ми и баща ми в градината натам, те го видяха, обаче отърваха се от тях, гората е близо до нас избегаха в гората. Преди да избяга, той ни каза така:
– Ще нзлезнете при старите къщи – Орцевите, нашите къщи, те са над селото на високо и когато дойде ненето на себе си, в съзнание, ще излезнете там и ще развивате бяло нещо да знам, че ненето е дошла на себе си, че не е починала. Да зная аз ако не е бяло, тогава друг цвят, черен цвят. Там да видя, да знам какво е станало с моята майка.
И така един път баща ми не го хванаха, отърва се от тази блокада, от този обръч.
Втори път мина се около половин година, пак са проследили баща ми, че се прибира в селото и пак правят същата блокада, пак избягва баща ми.
Трети път хващат майка ми и я карат в Разлог, там я затварят, за да отиде баща ми по желание да се прибере, да се предаде. Обаче майка ми е болна, тя страда от сърце и е затруднила там полицейския участък. Какво е ставало там не мога да кажа, обаче за да не почине майка ми там, освобождават я. Тя си дойде.
Правят пак блокада, дохождат също с карабини от Белица, по същия начин, тогава баща ми хваща сестра ми на тавана, ние сме тук край, който гледа много тютюн, на тавана имаме тютюн. Стълбището ни е до втория етаж, към тавана нямаме стълбище. Към тавана излизаме със стълба – подвижна. А баща ми няма къде да избяга, хваща сестра ми, скрива я към комина на тавана, където има повече тютюн. В топките тютюна я завива, а пък той излиза на къщата отгоре на покрива до самия комин. Но къщата ни се намира на по-високо и като се изкачи човека на по-високо и го видяха и почнаха да викат:
– Ето го на къщата, мамка му да еба. Стреляйте, стреляйте в него!
Тогава баща ми се върна пак долу и така с голяма борба, с голям зор те го хванаха. Те го хванаха, качиха го в джипа и го закараха в Разлог.
Там близо месец седеше в затвора. Всеки ден по 3-4 пъти разпити. Много изтормозен, много бит. И така по насилствен начин беше принуден да удари пръст. Когато се върна баща ми оттам, дойде тука, хората се насъбраха около него, плачеха, той се разсъблече. Тялото му беше като на това дете грейката (показва едно дете, което е с черно яке). Черно тяло на белези, синини навсякъде. Оттам насетне това им беше целта, баща ми да се предаде, целта им беше баща ми по насилствен начин да му вземат подписа.
Оттогава насетне хванаха пък нас, децата. Много ни тормозиха, без предимства да учим, аз например исках литература да уча в Благоевград. Докато работех, жичкаджия съм по професия, завършил съм в Разлог. 15 години съм в Белица жичкаджия. Имах огромно желание да завърша литература, обаче началника ми беше инженер, беличанин – Самарджиев. Със заместник-директора на университета в Благоевград са били съученици. Отидохме нещо да уреди да уча литература, обаче нашите комунисти тука не дадоха и не ми позволиха да постигна, също с брат ми. Не ни дадоха да се образоваме, въпреки че тук бяхме най-добрите ученици.
Видяхме голям зор, много хора от нашите села, имахме огромно желание да избягаме към Турция, след това казаха, че дават визи за Турция и ние като всички останали искахме визи за Турция, обаче с времето и това
дойде, като говориме всяка жаба да си знае гьола, всичко дойде на място. На един човек дай му свобода и друго не му давай. Дай му свобода и да бъде душевно чист, това е богатството за един човек.
Какво ма правиха, що ма правиха припаднал сум… и от там направо в моргата
Мехмед Алил Маджар
Роден на 01.03.1924 г. в село Вьлкосел, общ. Сатовча, обл. Благоевград
Тука бяха разпространили някаква брошура и заради нея искаха да ме обвинят. Изкараха, че аз сум я разпространил и ми дойде призовка да отида в милицията. В брошурата е писало „Дръжте се, мюсюлмани, ние имаме голяма забран и ще ви помагаме“. Имаше я, не че я нямаше, но те казаха, че аз съм я донесъл. И те ма затвориха там по някое време, ей сака им беше работата подпиши, подпиши – аз не подписвам и те искаха да ме излъжат. Там имаше един протокол в него сложили молбата – на нея пише „Моля да ми бъде сменено името“ и пак не сум сагласен. След това останах една неделя в килията, сетне ма изведоха долу в една стая, почнаха пак същото да ми викат, да си сменя името или няма да ме пуснат, но аз пак не сум съгласен. И те, какво ма правиха, що ма правиха, че сум припаднал и оттам ма дигат без да сум в съзнание, на ток ма бяха сложили, оттам ма дигат в болницата направо в моргата. Там един рекъл „Абе, не я умрял тоя. Виж, че си има червени линии по образа“. Тогава ма взимат пак отгоре и ми преливат кръв, но аз никога не помня да сум подписал. После дойдоха тука. карат ги в съвета и не ги питат слагат им имената и това е. А пък синът ми го обвиниха, че те са слагали бариера накрай селото да не влизат и ги осъдиха на 6 месеца затвор в Дулово.След това ме оставиха и излязна, че аз не сум разпространявал листовките и ма оставиха. А името ми го сложиха от Мехмед на Манол.
Те почнаха първи да издевателстват… да ни бият, да гърмят… като че ли са на лов на живо
Хюсеин Ибрахим Сьрманли
Роден на 24.03.1939 г. в село Корница, общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград
Мина доста време от започването на възродителния процес оттогава, ще се чества 30-годишния юбилей – 1973г. -2003 г. Какво мога да кажа, просто да възстановя цялата картина, което е много болезнено, обаче все пак това, което трябва, искам да го кажа да знаят по-младите и да не забравят миналото, ако мислят за бъдещето.
Режимът на Тодор Живков с някакви решения там на Политбюро на ЦК на БКП бяха решили да асимилират нашия етнос, мислюманския етнос в България. Зад тях бяха великият Съветски съюз, Варшавският договор, те се чувстваха силни за деня и по това време се случиха много събития от световен мащаб и това беше душич за българските власти. Слушахме, че просто по България, че къде доброволно, къде доброзорно, къде с агитация, къде с други икономически средства, започнаха да сменят имената, да посягат на религията, ние защото си гледахме другата работа и просто и житейските проблеми, така сме възпитани просто нали, такъв ни е на нас мислюманския манталитет и просто не го взимахме това за много сериозно нещо, докато не дойде и при нас това нещо.
Почнаха най-напред да привикват служителите по места, в това число и аз, тогава бях служител в ТКЗС-то. Извикаха ни и ни поставиха въпроса или ще си смениш името, или най-малко ще бъдеш уволнен има и други последствия. И в зависимост от хората, някои се поддадоха, други се поогънаха, а други останаха за помислюване. Обаче си напираха просто тука, беше като полувоенно положение и веки ден хора на държавна сигурност тука идваха и имаше психически натиск. Още хора, в това число и аз разбира се, решихме, че така не става, освен да намерим някакъв мирен начин да противодействаме. По мирен. За тази цел просто излезнахме всички на площада, просто да изразим едно общо негодувание, че не сме съгласни с това нещо и излязохме, целия март месец го изкарахме при лошо време на площада, почти цяло село. Почти цяло село в продължение на 2 месеца. Не сме предприемали никакви противодържавни, противозаконни мерки. Просто беше елин мирен протест и бяхме решили, ако дойдат те при нас. ние да им кажем, че не сме съгласни всички да ни сменят имената. Ние сме нямали лоши намерения спрямо строя, спрямо държавата, спрямо правителството и против тяхната партия – комунистическата, мръсна, но не сме очаквали, че ше има такива последици. И тука така цяла нощ стоиме деца, жени, старци, като през това време предприемахме други легитимни мерки в смисъл такъв, че разнасяхме писма до разни посолства, да научи света какво правят в България. Писма пращахме по американското посолство, руското, турското. Търсихме просто някаква опора някъде, но те обаче твърдо решили да не слушат никой, най-малко пък нас, да си свършат работата общо казано, направиха едно събрание тука, бившият първи секретар Петър Дюлгеров и Сандев на областният съвет дойдоха тука и ние им казваме нашата болка, че ако така продължат с нас ше спрем всякаква икономическа дейност, ше спрем да работим – всичко ние го държахме – ТКЗС, кравеферми, децата ше спрем от училище, да покажем по мирен начин, че не искаме техните имена и че не сме съгласни с техните решения. Те си отидоха, като казаха, че ще дойде депутата на Благоевградски окраг – Крум Радонов. Това беше в навечерието на 28-ми март 1973г. Ние просто се надявахме, че те ще дойдат и или ще спрат този рецидив, или ще действат по друг метод, докато се стигна до фаталния 28ми март 1973г.
В рани зори ние бяхме излезли на площада и изведнъж войска, конна жандармерия, кучета, воуражени, пожарни коли и как си стоиме ние тука на центъра и те почнаха да ни бият, да псуват – ей така те почнаха първи да издевателствуват – всичко това беше чисто и просто намислена комунистическа работа. И които бяхме отвън тука, ние бяхме доста внушителна група, обаче имаше и хора по къщите чуха пукотевиците, гърмежите и аз си казах те гърмят като че ли са на лов, на живо направо. Обаче аз нямам нищо и сам нямал и намерение да имам нещо за някаква воуражена съпротива или пак някакъв отпор, ние просто така сме вазпитани, че искаме по най-най-човешкият начин ла докажем, че не сме съгласни с това нещо и искаме ей така да не стават тези работи. Аз бях тука и видях, че те напъват и хващат на групи, на групи, и в читалището ги карат и ги затварят там.
Аз се отскубнах някак си и ей тука на тоя парапет /показва мястото/ бях ранен. Те продължаваха да пукат и аз се скрих тук в една къща, християнска къща и така изкарах една нощ там.
През това време, те са изхватили хората и аз оттам чух, че са набелязали хора, които трябва да ги окушарят, да ги затворят, да ги изселят и да си наложат пак тяхното. Видях, че преселиха и мойто семейство и това ме накара да се явя пред тях – да не се крия – аз знам, че те ме търсят и мен. Отидох и се предадох, казах:
– Аз сам лицето Сърманлиев – и те казаха:
– Ще дойдеш с нас в Гоце Делчев – и направо в ареста 2-3 дена.
Аз бях ранен в крака, за разлика от другите на мене тука в Гоце Делчев не ми обърнаха внимание. В Благоевград бях три дена и чак след една седмица ма откараха в София. Тогава ми се беше получила инфекция и оттам ме правиха операция. Лежах в следствието четири месеца и търсеха под вола теле, общо казано. Ние просто си казвахме нашата болка и защо се стигна до там.
Насрочиха процес, който се състоя в Благоевград не в съдебната зала, а в една стопанска постройка извън града. Формираха там, направиха сценария, тогава ни обвиниха по едни такива членове, по които е предвидена по-голяма присъда, че е била сформирана група, която е имала за цел да саботира народната власт и да свали правителството.
Групата, която ни осъдиха, се състоеше от 10 човека, девет от Корница и един от Лъжница, заради това, където бяхме изпращали писма до посолствата ни осъдиха за саботаж на правителството. По тяхно усмотрение там най-голямата присъда беше от 12 до 3 години. На мене бяха 8 години, при строг тъмничен режим. Аз се опитах да си направя самозащита, а те ми казаха, че само си влошавам положението и се натоварвам и няма да ми помогне нищо. Назначиха служебни адвокати. Осъдиха ни и имахме и парични санкции. Бях една година в Софийския централен затвор в наказателно отделение. Бяхме при затворници със смъртна присъда, просто за да почувстваме. След това ме откараха в Стара Загора, където лежах 6 години с работа. Приписаха ми и принудително изселване от Корница в Бяла Слатина, село Драняк, където преди това беше изселено и семейството ми, но те си бяха дошли, защото тяхната присъда беше минала за принудителното изселване и аз бях там сам. Изкарах там 2 години и половина като пастир на крави. Веднъж си дойдох нелегално, след това те ме извикаха в Гоце Делчев веднага и ми казаха да ме няма извън Благоевградски окръг да съм, защото те още не са си свършили работата, да ме няма. Отивам си аз пак там, още няколко месеца и пак се връщам в Корница. След това те пак ме извикват и ми казват:
– Какво искаш, пак в затвора ли?
– Аз от затвора не се плаша – им казвам.
– Добре, ще стоиш, но ше станеш наш човек.
– Не може така, какво значи ваш човек, не може така.
– Ами каквото става по Корница, всичко ще ни казваш. – аз не се съгласих, те ме изгониха навънка и ме оставиха на мира.
Трагедия за хората беше, че събориха джамията
Реджеп Абдурахман
Роден на 18.04.1951 г. в село Плетена, общ Сатовча, обл. Благоевград
Събитията в село Плетена, по време на възродителния процес, бяха същите като в останалите села. Имаше много насилие, имаше много хора, които ги вкараха в съвета и като си излезе оттам не може да си върви до вкъщи. Аз бях млад тогава, служех и като навърших една година в казармата 1972 г. започнаха събитията. Тогава мен ме пратиха от казармата отпуска за една седмица, за да си избера име и тогава пак да ида в казармата. През това време бях пазач на взривен склад и ме махнаха оттам, защото ги беше страх да не го взривя. Обаче аз и не съм си помисливал такова нещо. Когато си дойдох тук в село и кмете, който беше, се казваше Боян Шекеров – той ги беше сменил вече без да ни пита. Аз се казвам Реджеп, писал ме беше Радил, а баща ми и той Реджеп, писал го бе Радой и така. Но хората бягаха много, по гората се криеха – моето семейство също. Джамията, когато събаряха тука, помня всички, които бяха на работа им бяха казали, че те като служители ще стурвате. Председателят беше в Сатовча – Тодор Даракчиев казва: „Момчета, вие сте служители и утре ще стурвате джамията“ и мене бяха викнали там, но аз им отговорих, че няма да събарям джамията, че съм вярващ човек. Тогава казаха, че ще ме уволнят от работа, аз работих вече тогава, това се случваше по-късно след казарма, след смяната на имената вече. И така никой не отиде от село да събаря и не уволниха никой, но на сутринта дойдоха от други села. От Сатовча директора на горското – Манол Кръстев, се изкачиха на джамията и захвърляха керемидите, докарали бяха и машина и да събаря, имаше и един джип, в който имаше оръжие, та ако се съпротивлявахме да го използват явно. Едно момче, което караше трактор в ТКЗС-то – Сюлейман Кълков не искаше да опъне минарето и веднага го уволниха от работа, тогава един от Сатовча дръпна минарето. После Аллах много помогна на това момче, което отказа, защото, който не работи против Аллах, Аллах му помага. И така джамията я събориха и това беше голяма трагедия за селото и голяма загуба за народа, защото той после остана без джамия, а и оттам без вяра и морал, което после трудно се постига. Но въпреки всичко, хората си запазиха това, което им е на душата и това, в което вярват, въпреки че след това и гробищата оскверниха, изпочупиха камъните, погребваха ги по друг обичай и много, много работи правеха против волята на хората.
В Белене станахме свидетели на убийството на един младеж
Джемал Юсеин Пентов
Роден на 14.01.1924г. в село Абланица, общ. Хаджидимово, обл. Благоевград
Те ма ни питава, направо ма писава Билян през 1972г.
Това го понесав като здрав – мъртъв, чувстваф много тежест, много ми бяше тежко. Сичко почна с плашене, със заплаха – така ти, онака ти. Я сам малко твърд, но те решива да ма вдигнат оттук. И оттук в една кола ма качива и имаше и един от нашето село, там предател, един офицер му вика: „Тоя ли е бе, е онзи“. А оня казва: „Този същият е“. И оттук направо в МВР -12 дена в Гоце Делчев.
И през тия дни следствие по всяко анно вряме. Един път влязоха трима души и следователя ми казва: „Кажи бе, мама ти да еба!“, а я питам, какво да му кажа? А той ми говори, че ако не мога да говоря, да зема да пиша. Ама и да пиша, то сощоту ше ьо. И затевнива пердетата, награбива ма трима, кат ма пипнава, бой да видиш, какво става. И те си зьова тука тяхното, каквото бяше. Казава ми да сляза долу да си презна или жив нема да останам. И кога ма изкарава от стаята, адин агент гльодам зад вратата, с горб со е уборнал, да ни гу виде, бяше с оръжие. А той е гльодал и слушал, какво ма работят. И това мина и на другия ден събрали со са трима пред мойта килия, я сам на една дупчица – наблюдавам, те са. И Даняка казва да на пуснат, че не сме направили нищо. Па капитан Илиев викна: – В Белене ще ги пратим, тяхната мама.
И ни пратива в Белене. На тринадесетата вечер в 3.00 часа дойде рейса с една група милиция, направо в Благоевград – 24 дена там седяхме в ДС. Там бяфме арестувани, окражени от милиция, излизава нашите да работят, я ни излизав да работя. А мордниш два метра, веднага с шмайзера та удри, кат че ли си прибил татко му. И като не искав да излизам на работа, те ми давава по малко хляб, само душота да са върти. Па на другите им давава чорба. По едно време искав да излезам да работя, притеснив са вътре, ни мо пуснава. 24 дена изкаравме в Благоевград и тогава веке ни яннава на рейса и през София вечерто, абре-дебре първо в София в етапното и оттам в Белене. Пристигнавме в Белене. На брего адин цяпеше дърва и ни вика откъде сме. Ние му казваме, че сме от Абланица. „Да еба вашата мама, да еба, убаво сте дошли, ще ви утрепя с цепеницата“.
А тука в Абланица имаше бунар и не ни давава вода да си точим. А ние имафме бунар и ората точева от нашия бунар и затова ни обвинива. И ни откараха в Белене на порви обект. Накачулива ни с анни одеяла, да ни но гльодат другите отде идаме и какво сме. Вкарава ни в анно помещение, дадава ни дреи, надянафме са с военни дреи. Известно вряме карафме така с военни дреи, след т’ва сички нашивки да са укоцат, откоснафме ги и т.н. Работа до зор, гланнутия до зор. Т’ва мога да кажа.
В Белене изкараф около 14 мясеца без присъда, без никакво дело, без нищо. Там от министерството дохождава две голями главяки с нашивки и всеки месец там правиха ни следствие. И адин пот ни викат по обед да ни правят следствие. И качвам са там и те сьоннали и ме питат, аз какво да кажа. Каквото и да им кажеф сощото – на парчици да ма наряжет я ни мога да ложем. И рекава да каже, чи докато ни каже кокалите там ше ми изгният. И така, правят па дознание и па ма пускат на работа. И сяки мясец следствие, се анно и сощо. Искат от теле крава да роди, от вол теле да роди.
Там станафме и свидетели на анно убийство, адин младеж го убива в 2.00 часа сабале. Ние заедно работяфме, ако му продумаш и той ше ти продума, ако не – си мълчи. Той са опита в 2.00 часа да скочи през прозореца, а ние сме заградени от всякъде с тел, вишки има на 15 метра. Ни можи пиле да мини, като рече да скочи през прозореца и другите затворници са развикава, беглец, беглец… Пукнава два-три пъти със светещи патрони, видева го къде панна след като скочи от прозореца, като панна долу направо умря на място и сутринта седем чувяка, стрелява в гърдите му, а той бя мортъв.
След като излазавме от Белене ни дадова 20 000лв., като обещетение. Пуснава ни от острова и отидавме на щаба и ни казват така: „Слушайте, да не казвате нищо, какво е било тук, че върнете ли се втори път тук, тук ще ви убием.“
Човек докато е жив какво ли няма да види. Мен ми беше много тежко, защото ако имаф вина добре, но я бяв невинен. Невинен, на кокошка камен не со форлил. Обвиниха ме в бягство зад граница, а аз как ще бягам, аз имам семейство, имам две деца, къде ще бягам. И всичко това само заради името.
Ние сме мюсюлмани и трябва да издържим докрай
Исмаил Ибрахим Арнауд
Роден на 19.10.1947 г. в село Брезница, общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград
През 1972 г. партията искаха да ни сменят имената. Да, ама на нас това не ни беше угодно. Те искаха да ни преименуват на християнски имена. Ама ние сме мюсюлмани, такива сме са родили и такива трябва да си останим завинаги. Ние сме тръгнали в тоя път, в тая религия и трябва да държиме докрай. А който му аресува друго – нека да избира, да си върви по пътя. Добре, но казаха, че в село Корница ше има събрание и тръгнахме да идем в Корница на събранието, да видим там какво ше ни казува. какво ще ни лъжат. Добре, но по време на път, стигаме едно дере, една ряка. Бяхме около 200-300 човека, жени, деца, възрастни. Кой що можи, да чуй там, там ще са определи как ше бъде. Добре, ама ние вървяхме много, защото никой не беше съгласен да му сменят името.
Там народа като чу и тръгна. Добре, но през дерето, гледаме из Корница се задават едни камиони, ние малко така са поослушахме и то нема и време да се иде до Корница, те там като започнаха да стрелят в нас, един младеж на 21-22 години, ли беше, дошъл от казармата, златен човек, хубав човек, млад. Казаха, че е паднал, че са го убили на място. Майка му горката, седна до него и те като стигнаха милиционерите до него, той вече даде душа, се изпе и даде душа. Майка му, както си беше до него и те – милиционерите, като стигнаха до нея, като я почнаха, бой по гърба, по главата, бой до спукнуване /започва да плаче/ и от джипа излезнаха там двама трима, грабнаха го убитото момче и на камионе. И до ден-днешен никой не му знае гробчето. По едно време казаха по-отгоре ей Адиле Кадиева, и нея раниха и тя падна. Но тя била с малко бебенце на гърба, бебето за късмет останало живо. Тогава като ни заградиха и ни караха, караха с бой, на почивки. Даже и ни закараха, накрай Корница имаше язовир. Там накрай язовира сяки да си фати ръките на врътъ, да ни гледа встрани и да не познаваш кой та бъхте. И те си лущят по гърба, без жал и без нищо, че е човек. Почнаха да ни накарват през язовира да пълзим, а той е пълен с вода. Даже на една жена там ѝ паднаха и шълварите, да, ама никой не погледнува на страни, оти ги е страх.
Те ни бъхтаха, бъхтаха, вече се набъхтаха. Биха ни като магарета, а едно магаре като го бъхтеш и като го изоглавиш, то почва да бяга. Но преди това, докато имаше място в колите, товареха колкото има. Оттам в МВР-то в града /Гоце Делчев/, а там на ново, пак римонт. И който по- здравичък, го излущят вечерта да си дойде нагоре пеш, а той капнал като круша. Как ще върви пеш. А ние останалите, кой как намери обратно към Брезница. А някои от нашите ги откараха в Корница в читалището. В същия ден се връщам аз и отивам към 4.00 часа у моя дайчо Шабан. Гледам го него там, на креватчето, легнал никакъв го нема. Пъшка, зор, какво бе дайчо?, питам го. А той едвам казва, че са го съсипали, майка му стара. Я га видя гърба му, той вече по лицето, че беше одран – одран, ама… като му видя гърба, той беше цалия насинял, как да ви кажа, като един тиган беше, дето се готви – дъното, син цалия. Сина му хвана, закла една овца. Па хванаха с кожата му завиха целия гръб, седя два или три дни, пак му смениха тази кожа, пак друга кожа. И така, така, куртулиса се, но и до днеска си тегли от тоя кютек. Така преживяхме най-тежкото събитие по време на възродителния процес.
Със сопа ни откараха в полицията
Юсеин Ибраим Трохлев
Роден на 07.06.1934 г в село Вълкосел, общ. Сатовча, обл. Благоевград
Ужас беше това. Хванаха ме тука над село отгоре, със сопа ни откараха в милицията, кладоха ни на един стол, на ток ме кладаа. И тогава, какво са правили с мен, какво не са правили и когато се усетих, ми казаха, че е готово и айде върви си. Под насила значи. След това 10-15 дни вървях като пиян, дорде си дойда на съвестта. Това на ток да те клават не е малка работа. Оттука рейсове, рейсове пълни ги откараха там да им сменят имената. По милицията тупане, олелей, ужас беше това. И ми сложиха име Симеон, без да ме питат, те ми го сложиха. След това ние вечер си пазехме селото, за да не дойдат тука, защото разбрахме, че по някои села са влизали и са обирали къщите. След това ми дойде пак призовка да ида в милицията. Отидох там и те ми казаха, че сум имал пушка. Някой е казал, че другите, с които пазихме селото, са били с тояги, а аз сум бил с пушка. Там щеше да ме одерат за тази пушка. Я кликам, я не сум видял пушка в съня, само с една карабина сум стрелял като войник и това е било. Там имаше един мръсник – Ежков, ръките ми ги направи черни, всичко ми набра кръв. Клепачите на очите ми бяха скасани, се бях набол и той ме биеше само в ръцете с боксове и палки. След това тук в село ме налагаа с лук, с разни работи и на бани ходих да се оправя.
Тръгнахме да видим какво става в Корница
Хюсеин Мустафа Даракчи
Роден на 10.01.1933 г. в село Брезница, общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград
1972 година тук аз бях служител тогава, бригадир бях. Та викнаха на да си сменяме имената, обаче аз не са съгласих. И решиха да ма изселят оттук, от селото. Обаче я не знам къде ше ма изселят, аз разбрах само, че са решили така. Напуснах веднага работа, останах си вкъщи, много пъти и дни ме привикваха кога вечер, кога през деня.
В последно време през месец март, когато станаха събитията в Корница. И ние оттука трагнахме към Корница, защото ни казаха, че там ше се разберем какво ще стане с имената. Казаха, че в Корница са заградили селото с полиция, граничарски кучета, коне, това-онова и ние оттук решихме да идем да видим, какво става в Корница. Тръгнахме и като се навихме към Корница и оттатък започнаха да стрелят срещу нас, военни имаше, доброволци имаше – след това разбрахме, че е имало и хора от селото ни, християни, облечени в униформи като майори и подполковници. Почнаха да стрелят срещу нас. Аз помислих, че ако вървими, ще стане лошо, но все пак вървяхми, не се отказахми. Като наближихми вече Корница, убиха едно младо момче – Тефик Хаджи, после раниха една жена от Кадиевите тука. Раниха един друг от Хаджиевите и просто аз се изплаших и реших да бягам. Върнах се назад, другите продължиха напред. Аз започнах да бягам, обаче с почването да бягам, имах изпредвит, че бях малко на огъня. Обаче през това време, докато се видим с братя, с това-онова да бягаме, престигна една конница и гранчарски кучета и тръгнаха след мен. Аз бягам, след мене са те, но те не ме познаваха. След мен имаше трима още, защото всички хора започнаха да бягат и те се разделиха. Повечето ги върнаха, забраха ги нататък, но аз избягах. Обаче тези хора тогава ги бяха съсипали от бой. Откарали ги там на ино место и търсели мойто име. За разстрел, направо са ме търсели, за назидание пред другите. Причината е, че аз съм бил като агитатор на селото да не си сменят хората имената, бяха ме набедили. Даже един мой баджанак, там някой го беше посочил, че ми е баджанак, съсипали го бяха от бой, да каже къде се намирам аз. Но аз успях да избягам, млад бях още, имах сила.
След това дойдоха си хората тука и вечерта ме потърсиха от Благоевград имаше, а и хора от Гоце Делчев имаше. Потърсиха ме и аз нямаше как да ни отида и там ме питат, защо не сам участвал там, защо ма’й нямало там. Аз казах, че като сам видял, какво правят с хората и избягах и те ми казват, че мене ще ма изселят заедно със семейството ми или само мен. Викам им както искат, така да правят, това е. После ми викат да си сменя името, аз вече видях, че няма какво да правя, смених си името. Дадоха ми там книгата и все пак да ползвам буквата „ю“ – Юлиян си го смених, а на баща ми му сложиха Пирин, на Пирин планина, и така Пирин ще се казва.
Обаче след това, вече бях напуснал работа и избягах, отидох в Пернишко да работя. Поработих там един-два месеца. Оттам пак ме викаха два-три пъти и последният път ме задържаха. Откараха ме в Гоце Делчев питаха ме защо не сам искал да си сменя името, защо сам агитирал хората и те да не си сменят имената. Викам им, че аз си отговарям само за мен. Оттам ме откараха в Благоевград една вечер и оттам в София. И там, в София, вече ми сложиха белезниците и ме закараха в Плевен. Прекарах и там две вечери и там доста ме питаха.
Смених си името, искаха да го сменя – смених го, не знам защо съм тук, те ми викат, че сега ще ме закарат в Белене. Нямаше нито дело, нито нищо, направо в Белене, никакво дело. В затвора ми дадоха един човек и ме отведе в лагера точно срещу Свищов. В този лагер имаше големци хора от предишният строй. От 1946-1948 год. хора, които тогава са били във властта. Изкарах 11 месеца, от тези 11 месеца, 3 месеца семейството ми не знаеха къде се намирам. След това вече пратих писмо, след третия месец. Когато ми разрешиха, семейството ми дойдоха там на свиждане, горе в затвора, отидох там и се видях с жената, с братята, с близките и на 11 -ия месец аз направих една жалба, понеже имах деца, които учеха в Гоце Делчев и направих една жалба да ме изкарат оттам, да ме пратят на някое място, където мога да работя, да пращам по някой лев на децата – да учат, да не останат и те простички като мен. И тогава дойдоха хора от Плевен и от София, изпитаха ме и ме пуснаха 10 дена отпуск до село и правехме- струвахме през тези 10 дена, а ми казаха че съм осъден за 5 години.
В затвора имаше голям тормоз, извикваха ни в централния затвор в Белене, защото ние бяхме 13 километра от него надолу. Разпитваха ни това-онова, даже и ми смениха името, направиха ми и паспорт. Бяха го пратили в нашето кметство и там си видях и досието. И сигурно това ме защити да не ям бой тогава. Обаче моите колеги, имаше от други села, много ядоха, съсипаха ги с бой. Като ме пита там, един полковник в Белене ми казва, защо сам тука като сам си сменил името и паспорт имам нов. А я му каам, че някой пат зарад сухото и суровото гори. Като си дойдох тука, в селото, ме освободиха и ми казаха, че където те ми кажат, там ще работя.
След това пак решиха да ме издигнат за бригадир, защото преди това си гледах добре работата, даже имам грамота по случай 25-тата годишнина от деветосептемврийската революция, че съм бил първенец. 13 г. бях бригадир тук – 13 г. бях на първо място в наше район. След 1989г. ми дадоха много малко обезщетение. Дадоха ми към 550 лв. за това, че съм лежал в Белене.
Ангел Цанев – вътрешният министър… докарайте сега Турция да ви помогне
Сюлейман Ибрахим Амидеин
Роден на 02.08.1934г. в село Корница, общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград
Аз също бях там в килията, той като ни пита, позднаваме ли го кой е той и Шабан казва, че го познаваме, как да не го познаваме – Ангел Цанев – вътрешният министър:
– А да, аз сам – казва той, – аз сам същият, докарайте сега Турция да ви помогне – и идва и началника на МВР Трендафилов – казва на Варвала:
– Да дойде Турция, няма да ви отърве от нас.
Бяхме 85 човека в една килия, всички бяхме от Корница. След това един по един ни изкарваха и ни слагаха по килиите отделно и ни биеха.
Тука в читалището ги бяа наблъскали един в друг и докарваха въжета и тел да ги връзват, оттук ни закарваха и ни караха на края на селто в стопанския двор. Там откараха 30 човека и почнаха да бият всички наред и ако не дойдоха лажниченяне да ни защитават отатак, нас ни бяха ликвидирали, а в другата парва пратка на Баничан – Салия умря и там ни откараха в килията 85 човека и дойде тогава министърът.
Който беше тешко ранен, вече почнаха да ги карат по болницата.
Аз също бях изселен за 5 години. След това 1989 г. пак ни изпратиха в един лагер в Сливница със синът ми, който сега е в Турция. Защото той преживя всичко това тука и реши да отиде на свобода в Турция, за да живеят свободно неговите деца.
И тръгнах по пътя на гроба, обаче не пропаднах в дупката. Заминах я и изчезнах от Белене… защото съм невинен
Юсеин Сюлейманов Машев
Роден на 18.08.1933 г. в село Рибново, общ.Гърмен, обл.Благоевград, понастоящем живее в Република Турция
Възродителният процес е смърт на мюсюлманите, това е възродителният процес, който българските комунисти го искаха, но не можаха да го постигнат. Защо? Защо да бият този невинен народ, когато е роб на този свят. Те изпълняваха плановете на България, този народ е заробен в земята, в труда и храни тези хора, които ги биеха и ги трепаха. Те трепаха мюсюлманите, което беше неправилно, а те го мислеха за правилно. На тях им се струва, че те са като един диктатор и могат да командват, какъвто е днес Садам Хюсеин – диктатор на света. И те се смятаха така, обаче не можаха да успеят.
Лично за мен. Аз съм бил като миньор, влезнах още 1962 година в мината до 1970 година. Аз бях първият майстор копач. Винаги са ме търсили. По 8 вагона ни търсеха руда, ние давахме по 24. Получавах пари, ама пак не ми стигаха със семейство от 5 деца и болна жена. Нямам ни майка, ни баща, ни брат, ни сестра, нищо нямам. На 1 годинка сам останал без баща, на 4 години сам останал без майка. Израснах при тетя ми, тя ме изгледа. 60-та година /1960/ започнах да си градя сам къща. Обаче и днеска преди 40 години, каквото сам направил в България, и днеска си е така. В България комунистите, което го искаха, те го получиха. Обаче видяха, че е малко трудно, цивилен народ, вярващ народ, защо да го потъптават. За мюслюманина си има джамия, за християнина – черква. Обаче те забраниха черкви, забраниха всичко. Аз получих втора степен силикоза от рудника и се уволнявам и ме настаняват в с. Рибново, в училището като прислужник, от 540 лв. заплата в рудника, дойдох на 62 лв., което на мен не ми достигаха само за лекарства за булката. Почнаха да ме навиват да си сменя името. Господин Мимишев от Гоце Делчев, който е от с. Кремен, той е квартален отговорник по нашите села и се запина до мене да си сменя името, че ми са дали служба, 62 лв. служба. Аз казвам им, че напускам, но името няма да си сменя. Пише в молбата, че заради името напускам, те не го приемат, във втората молба пиша, че ми е малка заплатата, пак не я приемат и ми казаха да пиша в трета, че сам болен, по болест да ме уволнят. Почнах да чистя дъбови храсти за да залесят. Оттам ме хващат и ме заселват в село Земен. Радомирски район. 12 месеца там всяка вечер се разписвам. След това ми дават безсрочно отпуска. След 70 дена ме взимат, защото още не си бях сменил името, бой, трепане и направо за Белене. В Белене стоях 11 месеца и оттам избягах.
В Гоце Делчев при изследването бях 10 дена, трепане, ни един сантиметър бяло по мене, беше всичко посиняло и почерняло. Оттам ме взимат двама души в Благоевград една вечер, преспивам една вечер пак с ритници, оттам в София във влака. В София приспахме 82 души в една стая, 2м широка, 4м дълга – един върху друг. Вътре се ходеше на тоалетна в една кофа в ъгъла. Няма игла къде да спуснеш. Сутринта с белезници на влака 48 души, къде ще ни карат не знаем, на тая гара свалят 10, на другата 10, до Белене останахме само 2-ма.
В Белене мен ме откараха към щаба на острова, а другия и до днес не знам къде е. Там намерих 31 човека от нашия край, от всяко едно село по един. На всички имам списък и мога да ви ги кажа. От тия хора може да има още 6-7 души живи. Там не беше лесно да си жив и аз бях решил, че има два пътя – единия в гроба, другия да живея. И тръгнах по пътя на гроба, обаче не пропаднах в дупката. Заминах я и изчезнах от Белене на 6 август 1974г.
Успях да избягам оттам, имаше едно куче, което пазеше и кой като забяга, то го застигаше и буквално го изяждаше, но аз в продължение на много време успях да стана приятел с кучето. И то мен не ме закачаше, така като забягахме с един софиянец, с плондер от вътрешна гума на „Г азка“-та в продължение на 2 часа и половина ние се носихме по Дунава, докато стигнем до Свищов. В Свищов останахме цяла нощ, а на сутринта се качихме на кораб до Русе. От Русе какво сам пътувал по гарите вечерта, какво не сам, в 10.00 часа на другия ден пристигнахме в София. Там намерихме работа – 4 дена и 4 нощи боядисвахме врати, за да вземем някой лев. И оттам от Захарна фабрика, взимаме билети за Кюстендил. Оттам на 19 август пристигнахме в Югославия. Дотам пътувахме една седмица, като се криехме покрай границата, докато я минем. Да, но в Сърбия ни хванаа на 26-ти август.Там като им разказахме какво сме преживели, казахме им също, че в Белене имаше 80 души български македонци. Казахме им, че сме били заедно с тях във Втори обект в Белене и как сме режили дърва и че ни даваха по 1 лв. на ден, само за ядене. Сутрин 30 ст. за чорба, на обяд 30 ст. за чорба и вечер 30 ст. за чорба. Които работеха – по 600 гр. хляб на ден, който не работеше – по 200,100 и т.н. И така кой издържи там издържи, кой не издържи яка му душица. Моя приятел се казваше Георги Мишев, той беше на 56 години тогава. Той оттам после отиде във Франция, а аз исках да ида в Турция. Цялата тази история, която им я разказах на сърбите, ме накараха за 10 дена да я науча на сръбски и да я кажа по тяхното радио. Като за нас там се застъпи представител на човешките права. Той ни взе от Скопие и ни закара в гр. Снежана на италианската граница и оттам ни предава на един полковник. Оттам на границата се вдига една бариера и питат парола. Полковника отговаря: „Ножът свой“ три пъти. Вдигат бариерата и ние минахме. Минахме около 300 м в италианска територия. И се враща и ни показва теливезионата кула в град Триест (Италия), там като стигнеме, ще се придадеме, но да не казваме, че са ни помогнали, защото ние сме първите, на които помагат от България. Те са имали спогодба да връщат избягалите, обаче като видяха, че ние не сме такива убийци не ни връщаха, а ни пуснаха напред да вндиме света.
Пристигаме в град Триест, спахме вечерта в една лодка на пристанището. Сутринта ставаме, намираме полицията и се предаваме. Разпитаха ни и там ние им казахме, че 22 дена вече пътуваме. Оттам ни откараха в лагер и ни разпитаха. Казаха ни кой за където иска да отиде, да направи молба – аз сам за Турция, приятеля ми за Франция. Там намерихме в лагера 45 души българи, също бегълци все млади.Оттам ни откараха на екскурзия по Италия до Рим, Неапол и др. Там стоях 13 месеца. През това време ходихме на екскурзия по Франция, Г ермания и Австрия. И след това се качих на кораб и след три дена и три нощи и пристигнах в Турция. Без виза, без нищо, като беглец. На 17 май 1974 г. в 10.15 часа пристигам в Турция и чак след десет дни се предадох на полицията там. Там ма разпитаха и ма оставиха свободен и живея вече 27 г. там. Тези години на мен ми минаха като 27 дена. Защото сам свободен. Името ми го смениха в Белене, но аз никъде не сам се подписал, а те ми го смениха служебно. Сложиха ми името Юлиан Събев Машев.
Вече идвам в България като свободен човек, но вълк и овца не могат да живеят на едно място, никога няма да забравя преживяното в Белене. Там виждах как убиваха хора и храниха животните (кучетата) с човешко месо. Виждах как караха починалите и ги варяха, месото го даваха на прасетата, кокошките и на кучетата, а кокалите с булдозер копаеха дупка и ги зариваха. Това ми е пред очите и не искам повече да говоря.
От май 1975 до 1980г. бях сам в Турция и на 3 септември 1980-та година се качвам на кораб от Истанбул до Венеди – Италия. От там в Югославия, влизам в България. Дойдох в Родопите, намерих булката с децата ми, закарах ги нелегално двете, а другите три бяха женени и си останаха тук. И оттам обратно пак в Югославия. По същото време в Турция стана преврат и ние останахме два месеца там, докато намерим място в самолета да се придвижим до Турция. На 14 октомври 1980г. пристигнахме в Турция, предадохме се там на полицията, разпитаха ни и ни казаха свободни сте.