Владимир Путин навърши 71 години на 7 октомври миналата година, в деня, в който Хамас нападна Израел. Руският президент възприе бурята като подарък за рождения си ден; тя промени контекста около агресията му в Украйна. Може би за да покаже своята признателност, в края на октомври той накара външното си министерство да покани високопоставени представители на Хамас в Москва, подчертавайки съвпадението на интересите. Няколко седмици по-късно Путин обяви намерението си да се кандидатира за пети мандат на изборите без право на алтернатива през март 2024 г., а по-късно проведе годишната си пресконференция, на която предложи на фаланга от послушни журналисти привилегията да го чуят как самодоволно се надсмива над умората на Запада от войната в Украйна. „Почти по цялата фронтова линия нашите въоръжени сили, да го кажем скромно, подобряват позициите си“, похвали се Путин в предаването на живо.
На 16 февруари руската Федерална служба по изпълнение на наказанията съобщи за внезапната смърт на опозиционния активист Алексей Навални, на 47 години, в наказателна колония над Полярния кръг, откъдето той продължаваше да изпраща на милионите си последователи инструкции как да протестират срещу плебисцита на Путин. Месец по-късно най-многото, което можеше да се каже, беше, че Кремъл поне е изчакал да мине времето след провеждането на гласуването, за да обяви победата на Путин.
Путин се определя като нов цар. Но един истински цар не би трябвало да се тревожи за предстояща криза във връзка с наследяването му или за това какво може да направи тя с властта му в настоящето. А Путин се притеснява; отчасти затова той трябва да симулира избори. Сега той ще заема поста си до 2030 г., когато ще навърши 78 години. Средната продължителност на живота на мъжете в Русия не достига и 67; онези, които доживеят до 60, могат да очакват да доживеят до около 80 години. Потвърдените столетници в Русия са малко. Един ден Путин може да се присъедини към тях. Но дори и Сталин е умрял.
Предшественикът на Путин, Борис Елцин, се оказа онзи рядък вид бъдещ цар, който успя да посочи наследник и изглади пътя му към властта. През 1999 г. Елцин, изправен пред хронични здравословни проблеми и изпълнен със страхове, че той и „семейството“ му от корумпирани приближени може да попаднат в затвора, след като се оттегли, избра Путин, за да запази свободата и наследството си. „Погрижете се за Русия“, предложи Елцин като прощално наставление. През 2007 г., на 76-годишна възраст, той умря като свободен човек. Но грижовникът се въздържа да подражава на примера на своя патрон. През 2008 г. Путин за кратко се оттегли от президентския пост, като призна същото ограничение за два последователни мандата, което беше наложено на Елцин. Путин назначи на негово място удобно за него лице, сам се премести на поста министър-председател, а през 2012 г. се върна веднага за трети президентски мандат, а след това и за четвърти. Накрая той накара своя фалшив законодателен орган да промени конституцията, за да премахне всякакви ограничения върху срока на мандата. Сталин също упорито се държеше за властта, дори когато недъзите му се задълбочаваха. Той отказваше да допусне появата на наследник; накрая получи масивен последен инсулт и, както се говори, е паднал в локва от собствената си урина.
Путин не е Сталин. Грузинският деспот изгради свръхсила, докато изпращаше десетки милиони хора на смърт в глад, лагери за принудителен труд, килии за екзекуции – и едва успя да се оправи в една първоначално зле управлявана отбранителна война. За разлика от него Путин навлезе във война по свой избор и успя бързо да създаде груба сила, като изпрати стотици хиляди на смърт. Въпреки това съпоставката е поучителна. Системата на Сталин се оказа неспособна да оцелее без него, въпреки че имаше институционализирана управляваща партия. И все пак, на фона на срива, започнал с разпадането на Съветския съюз, но продължил и след 1991 г., Путин успя да консолидира нова автокрация. Тази сплав от крехкост и зависимост от обстоятелствата произтича от много фактори, които не се пренастройват лесно: география, национално-имперска идентичност, вкоренена стратегическа култура. (Руският сатирик от XIX в. Михаил Салтиков-Шчедрин отбелязва за страната си, че всичко се променя драматично на всеки пет до десет години, но нищо не се променя в хода на 200.) И все пак, когато и да си отиде Путин, неговата персоналистична автокрация и в по-широк смисъл Русия вече са изправени пред въпроси за бъдещето.
Режимът на Путин определя себе си като ледоразбивач, който разбива на пух и прах международния ред, ръководен от САЩ, в името на човечеството. Вашингтон и неговите съюзници и партньори се оставят да бъдат изненадани от него отново и отново – в Либия, Сирия, Украйна и Централна Африка. Това провокира опасения за следващата неприятна изненада. Но какво да кажем за дългосрочната перспектива? Как, в светлината на неизбежната лидерска смъртност и по-големите структурни фактори, Русия може да се развие (или не) през следващото десетилетие, а може би и след това?
Лидери като Путин и китайския Си Дзинпин не са просто фигури, които са преобърнали с главата надолу един инак обнадеждаващ процес; в немалка степен те са резултат от него.
Читателите, които търсят варианти за траекторията на Русия, трябва да се обърнат към пазарите за залагания. Това, което трябва да направят западните и други официални лица, вземащи решения, е да разгледат набор от различни сценарии: да екстраполират настоящите тенденции по начин, който може да улесни планирането на извънредни ситуации. Сценариите са опит да не бъдем изненадани. Излишно е да отбелязваме, че светът постоянно изненадва и може да се случи нещо, което е невъзможно да се предвиди: прословутият черен лебед. Смирението е в реда на нещата. И все пак за момента най-вероятни са пет евентуални сценария за Русия – и Съединените щати и техните съюзници трябва да ги имат предвид.
В хода на многобройни президентски администрации Вашингтон научи по трудния начин, че всъщност не разполага с лостове за трансформиране на места като Русия или Китай: страни, които са възникнали като империи на евразийската суша и се славят като древни цивилизации, които отдавна са предшествали основаването на Съединените щати, да не говорим пък за формирането на Запада. Те не са герои от пиесата „Пигмалион“ на драматурга Джордж Бърнард Шоу, готови да се превърнат от уличници в изискани дами: т.е. от авторитарни, империалистически режими в отговорни участници в доминираната от САЩ международна система. Усилията за преобразяване на техните „личности“ неизменно водят до взаимни обвинения и разочарования. Лидери като Путин и китайския Си Дзинпин не са просто фигури, които са преобърнали с главата надолу един инак обнадеждаващ процес; в немалка степен те са резултат от него. Така че Вашингтон и неговите партньори не трябва да преувеличават способността си да оформят траекторията на Русия. Вместо това те трябва да се подготвят за всичко, което евентуално ще се случи.
Русия като следваща Франция
Франция е страна с дълбоко вкоренени бюрократични и монархически традиции – а също и с нелесна революционна традиция. Революционерите премахнаха монархията само за да видят как тя се завръща под формата на крал и император, а след това отново изчезва, тъй като се появяват и изчезват републики. Франция изгради и изгуби огромна империя от колониални владения. В продължение на векове френските владетели, и особено Наполеон, заплашваха съседите си с война.
Днес тези традиции продължават да съществуват по много начини. Както проницателно отбелязва френският мислител Алексис дьо Токвил в своя труд от 1856 г. Старият режим и революцията, усилията на революционерите да скъсат окончателно с миналото в крайна сметка неволно укрепват етатистките структури. Въпреки утвърждаването на републиканската система, монархическото наследство на Франция се запазва символично в дворците във Версай и на други места, във вездесъщите статуи на владетелите от династията на Бурбоните и в една прекомерно централизирана форма на управление, с огромна власт и богатство, концентрирани в Париж. Дори и лишена от официалната си империя, Франция си остава една силно горда страна, която много от нейните граждани и почитатели разглеждат като цивилизация с трайно усещане за специална мисия в света и в Европа, а също като език, говорен далеч отвъд границите ѝ (60% от ежедневно говорещите френски език са граждани на други страни). Но от решаващо значение е, че днешна Франция се радва на върховенството на закона и вече не заплашва своите съседи.
Русия също притежава етатистка и монархическа традиция, която ще се запази независимо от естеството на всяка бъдеща политическа система, както и крехка революционна традиция, която също е престанала да бъде належащо начинание, но продължава да живее в институциите и спомените като източник на вдъхновение и предупреждение. Да, автократичните Романови са били дори още по-малко ограничени от абсолютистките Бурбони. Руската революция е била значително по-брутална и разрушителна дори от френската. Изгубената руска империя е била континентална, а не отвъдморска, и е продължила много по-дълго – всъщност през по-голямата част от съществуването на съвременната руска държава. В Русия господството на Москва над останалата част от страната надхвърля дори това на Париж във Франция. Географският обхват на Русия е по-голям от този на Франция, като страната е вплетена в Европа, но също така и в Кавказ, Централна Азия и Източна Азия. Само малко държави имат много общо с Русия. Но Франция го има, и то повече от всяка друга страна.
Съвременна Франция е велика страна, макар че не е лишена от критици. Някои от тях критикуват прекомерния ѝ етатизъм, високите данъци, необходими за поддържане на неравномерни услуги, както и широко разпространения социалистически дух. Други намират вина в това, което възприемат като претенции на Франция за велика сила и културен шовинизъм. Други се оплакват от трудностите на Франция при асимилирането на имигрантите. Възможно е обаче да сме разочаровани от тези или други аспекти на страната и все пак да признаем, че тя представлява най-близкия до реалността модел за една просперираща и мирна Русия. Ако Русия стане като Франция – демокрация с правова държава, която се наслаждава на абсолютисткото и революционното си минало, но вече не заплашва съседите си – това би било постижение от висок порядък.
Франция е изминала труден път, за да се превърне в това, което е днес. Спомнете си революционния терор на Робеспиер, катастрофалната експанзия на Наполеон, преврата на Наполеон III (от избран президент до император), завземането на властта от Парижката комуна, бързото поражение на страната във Втората световна война, последвалия колаборационистки режим на Виши, колониалната война в Алжир и извънконституционните действия на президента Шарл дьо Гол след излизането му в пенсия през 1958 г. Човек може да бъде съблазнен от мисълта, че Русия се нуждае от свой собствен Дьо Гол, който да помогне за консолидирането на либералния ред отгоре, въпреки че на непосредствения хоризонт на Русия не се очертава такъв deus ex machina. Но само хвалебствените биографи вярват, че днешна Франция е създадена от един човек. Независимо от моментите на нестабилност в страната, в продължение на поколения Франция е развивала безпристрастните, професионални институции на една демократична, републиканска нация – независима съдебна система, държавни служби, свободна и открита публична сфера. Проблемът не е основно в това, че Елцин не беше Дьо Гол. Проблемът е, че през 1991 г. Русия беше много по-далеч от стабилен конституционен ред от западен тип, отколкото Франция три десетилетия по-рано.
Русия се отдръпва
Някои руснаци биха приветствали превръщането на страната в нещо, което прилича на Франция, но за други този резултат би бил анатема. Това, което светът сега вижда като путинизъм, се появи за първи път в рускоезичните периодични издания и доброволческите дружества през 70-те години на ХХ век: авторитарен, възмутен, мистичен национализъм, основан на антизападния подход, изповядващ номинално традиционни ценности и заимстващ ту от славянофилството, ту от евразийството или източното православие. Човек спокойно може да си представи някой следващ авторитарен националистически лидер, който приема тези възгледи и който, подобно на Путин, е непоколебим в убеждението си, че Съединените щати се стремят да унищожат Русия, но заедно с това е дълбоко обезпокоен от неясното дългосрочно бъдеще на Русия – и е готов да обвинява Путин за това. Тоест някой, който се харесва на базата на Путин, но доказва, че войната срещу Украйна вреди на Русия.
Демографията е особено болезнена тема за руските националисти, които са дълбоко ангажирани с темите „кръв и почва“, да не споменаваме пък военното ръководство и много обикновени хора. От 1992 г. насам, въпреки значителната имиграция, населението на Русия намалява. През 2006 г. населението в трудоспособна възраст достигна своя връх от около 90 млн. души, а днес е по-малко от 80 млн., което е катастрофална тенденция. Разходите за войната в Украйна увеличиха руската отбранителна индустриална база, но ограниченията на намалената работна сила в страната стават все по-очевидни дори в този високоприоритетен сектор, който разполага с около пет милиона квалифицирани работници по-малко, отколкото се нуждае. Делът на работниците в най-продуктивната възрастова група от 20 до 39 години ще продължи да намалява през следващото десетилетие. Нищо, дори отвличането на деца от Украйна, за което Международният наказателен съд обвини Путин, няма да компенсира загубата на руснаци, която прекомерните жертви на войната задълбочават.
Нарастването на производителността, което би могло да компенсира тези демографски тенденции, не се вижда никъде. Русия е почти на последно място в света по мащаб и скорост на автоматизация на производството: роботизацията в страната е само микроскопична част от средната за света. Още преди разширяването на войната в Украйна да започне да поглъща държавния бюджет, Русия заемаше изненадващо ниско място в световните класации по разходи за образование. През последните две години Путин доброволно разпиля голяма част от икономическото бъдеще на страната, като накара или принуди хиляди млади технически работници да избягат от военна повинност и репресии. Вярно е, че това са хора, за които яростните националисти твърдят, че не им липсват, но дълбоко в себе си мнозина знаят, че една велика сила има нужда от тях.
Като се има предвид обширната ѝ евразийска география и дългогодишните ѝ връзки с много части на света, въпреки западните санкции Русия все още е в състояние да внася много незаменими за икономиката си компоненти. Но при цялата тази изобретателност и привикването на обществеността към войната, руският елит знае унищожителната статистика. Хората по върховете са наясно, че като страна-износител на стоки дългосрочното развитие на Русия зависи от трансфера на технологии от напредналите страни; нахлуването на Путин в Украйна затрудни използването на Запада като източник, а символичното приемане на нихилизма на Хамас безпричинно обтегна отношенията на Русия с Израел, основен доставчик на високотехнологични стоки и услуги. На по-основно ниво руският елит е физически откъснат от развития свят: убежищата в Обединените арабски емирства (ОАЕ), колкото и да са приятни, не могат да заменят европейските вили и пансиони.
Въпреки че руският авторитарен режим за пореден път доказа своята устойчивост във война, сериозната липса на вътрешни инвестиции и диверсификация, задълбочаването на демографските проблеми и ролята на Путин в технологичната изостаналост на страната може все пак да накара твърдите националисти – сред които и много елити – да признаят, че Русия се движи по саморазрушителна траектория. Мнозина стигат до заключението, че Путин смесва оцеляването на своя застаряващ режим с оцеляването на страната като велика сила. Поне в исторически план подобни осъзнавания са ускорявали промяната на курса, завой от прекомерна външна екстензия към вътрешно съживяване. Миналото лято, когато отрядът на смъртта на лидера на наемниците Евгений Пригожин тръгна към Москва, той не предизвика подкрепа от страна на военните, което беше една от причините Пригожин да го отмени. Но и не мобилизира поддръжниците на режима да защитят Путин в реално време. Епизодът се превърна в неволен референдум за режима, разкривайки известна празнота в репресивната сила.
Отдръпването може да се появи като резултат от ускоряване на оттеглянето на Путин или да последва естествената му смърт. То може да му бъде наложено и без да бъде отстранен – например чрез значими политически заплахи за управлението му. Каквото и да се случи, то ще включва предимно тактически ходове, подтикнати от признанието, че Русия не разполага със средства, за да се противопоставя безкрайно на Запада, плаща непосилна цена за опитите си и рискува трайно да загуби жизненоважни европейски връзки в замяна на унизителна зависимост от Китай.
Русия като васал
Пропутински настроените руски елити се хвалят, че са разработили [социален] вариант, който е по-добър от Запада. Китайско-руската връзка изненада много анализатори, запознати с острите отношения на Пекин и Москва в миналото, включително и с печално известния китайско-съветски разрив през 60-те години на миналия век, който завърши с кратка гранична война. Въпреки че този конфликт беше официално уреден с демаркация на границите, Русия си остава единствената държава, която контролира територии, заграбени от империята Цин по силата на това, което китайците определят като несправедливи договори. Това не е попречило на Китай и Русия да укрепват връзките си, включително чрез провеждането на мащабни съвместни военни учения, които през последните 20 години са станали все по-чести и с все по-голям географски обхват. Двете страни са напълно единодушни по отношение на недоволството на Русия от разширяването на НАТО и намесата на Запада в Украйна, където китайската подкрепа за Русия продължава да бъде от решаващо значение.
Сближаването между Китай и Русия предхожда възхода на Путин и Си. През 80-те години на ХХ век Дън Сяопин извърши отдалечаване от Москва, далеч по-значимо от онова, което Мао Дзедун беше осъществил през 60-те и 70-те години на ХХ век. Дън получи достъп до американския вътрешен пазар за китайските производители – същият трик, който в по-ранни времена беше направил възможна трансформацията на Япония, а след това на Южна Корея и Тайван. Разводът на Дън с комунистическия Съветски съюз за сметка на фактическия икономически брак с американските и европейските капиталисти постави началото на ера на изумителен просперитет, която роди китайската средна класа. Но Китай и Русия си останаха преплетени. Избраният от Дън наследник, Дзян Дзъмин, който е подготвен в съветски завод, върна Русия като любовница, без да прекъсва американско-китайската брачна връзка. Дзян направи поръчки, които помогнаха за съживяването на руския военнопромишлен комплекс и за модернизирането на собственото китайско оръжейно производство и армия. През 1996 г. Дзян и Елцин провъзгласиха „стратегическо партньорство“. Въпреки скромната двустранна търговия, вътрешният икономически бум на Китай косвено спомогна за възкресяването на гражданското производство от съветската епоха, като повиши световното търсене, а оттам и цените на промишлените суровини, които Съветският съюз произвеждаше с ниско качество, но в голямо количество – от стомана до торове. Както Съединените щати помогнаха за формирането на китайската средна класа, така и Китай изигра роля в създаването на руската средна класа и икономическия подем на Путин.
Въпреки това обществените и културните отношения между двата народа си остават повърхностни. В културно отношение руснаците са европейци и малко от тях говорят китайски (в сравнение с английския). Въпреки че някои възрастни китайци говорят руски, наследство от някогашното централно място на Москва в комунистическия свят, броят им не е голям, а дните, когато китайски студенти посещаваха масово руски университети, са далечен спомен. Руснаците се страхуват от мощта на Китай, а много китайци, които презират слабостта, осмиват Русия в интернет. Водачите на Китайската комунистическа партия продължават да не прощават на Москва унищожаването на комунизма в Евразия и Източна Европа.
И все пак дълбочината на личните отношения между Путин и Си компенсира тези иначе крехки основи. Двамата мъже са изпаднали в почти интимна връзка, като са се срещали изумителните 42 пъти, докато са били на власт, и публично са се възхвалявали един друг като „моя най-добър приятел“ (Си за Путин) и „скъп приятел“ (Путин за Си). Авторитарната солидарност на двете сродни души е подкрепена от траен антизападен и особено антиамерикански дух. Когато Китай, бившият младши партньор, се превърна в старши, двамата автократични съседи подобриха отношенията си, обявявайки през 2013 г. „всеобхватно стратегическо партньорство“. По официални данни през 2023 г. търговията между Русия и Китай ще надхвърли 230 млрд. долара; с отчитане на инфлацията, три десетилетия по-рано тя се е движила около 16 млрд. долара, а в средата на 2010 г. е била едва 78 млрд. долара. Освен това цифрата за 2023 г. не включва още десетки милиарди в двустранната търговия, която е прикрита с помощта на трети страни, като Киргизстан, Турция и ОАЕ.
Китай все още купува двигатели за военни самолети от Русия. Но иначе зависимостта е в друга посока. Западните санкции ускориха загубата на руската автомобилна индустрия в полза на Китай. Сега Москва държи значителна купчина от резерви в юани, които могат да се използват само за китайски стоки. Но въпреки безбройните срещи в продължение на десетилетия, все още няма окончателно споразумение за голям нов газопровод, който да започва от Сибир и да стига до Китай през Монголия. Китайското ръководство избягва да изпада в енергийна или каквато и да било друга зависимост от Русия. Напротив, Китай вече е световен лидер в областта на слънчевата и вятърната енергия и работи за изместването на Русия като водещ световен играч в областта на ядрената енергия.
Руските елити, ако и да осъждат яростно въображаемата решимост на САЩ да подчинят или разчленят страната им, като цяло не са издигнали глас срещу подчиняването на Русия на Китай от страна на Путин. Напоследък руските коментатори се впуснаха да разказват историята на Александър Невски, който през XIII в. управлява като княз на Новгород – една от държавите, включени в състава на Московската империя, предшественик на имперска Русия. Когато е изправен пред предизвикателство на два фронта, Невски избира да се бори с кръстоносците на запад, побеждавайки тевтонците в Ледената битка, и да приеме нашествието на монголите на изток, пътувайки през Централна Азия до столицата на монголската Златна орда, за да бъде признат за велик княз на Русия. В този разказ западните християни са твърдо решени да подкопаят източната християнска идентичност на Русия, докато монголите просто искат Русия да им плаща данък. Изводът е, че днешното приспособяване към Китай не изисква от Русия да се откаже от своята идентичност, докато неуспехът да се противопостави на Запада би го направил.
Това е глупост. На руснаците им бяха нужни векове, за да се освободят от това, което учебниците им наричат монголско иго, но Русия е оцеляла в отношенията си със Запада през вековете, без да се превърне в западняк. Да си незападен обаче не означава непременно да си антизападен – освен ако, разбира се, не се бориш да защитиш един нелиберален режим в един либерален световен ред. Русия съществуваше в постсъветските си граници в продължение на две десетилетия, преди Путин да реши, че ситуацията е нетърпима. Сега, след като е изгорил мостовете към Запада и го е обвинил за подпалването, той няма друг изход, освен да разчита на благоволението на Китай.
Големият и нарастващ дисбаланс в отношенията накара анализаторите да говорят за Русия като за васал на Китай. Но само Китай решава дали дадена страна да стане негов васал, при което Пекин диктува руската политика и дори персонал и поема тежестта на отговорността. Китай няма обвързващи договорни задължения с Русия. Путин разполага само с думата на 70-годишния Си – а Си също е смъртен. Въпреки това двамата лидери продължават да осъждат стремежа на Съединените щати към хегемония и си сътрудничат тясно. Общият ангажимент да направят световния ред безопасен за своите диктатури и да доминират в своите региони води до фактическо васалство, което не се харесва на никой от тях.
Русия като Северна Корея
Задълбочавайки зависимостта на Русия от Китай, Путин или неговият наследник може да почерпи парадоксално вдъхновение от опита на Северна Корея, което от своя страна може да накара Си или неговия наследник да се замисли. По време на намесата на Пекин за спасяването на Пхенян по време на Корейската война Мао, използвайки една поговорка, заяви, че ако устните (Северна Корея) са изчезнали, то на зъбите (Китай) ще бъде студено. Тази метафора предполага както акт на буфериране, така и състояние на взаимозависимост. С течение на годините някои китайски коментатори се съмняват в ползата от поддържането на Северна Корея, особено след дръзкия ядрен опит на последната през 2006 г. Изправено пред санкциите на ООН, към които се присъедини и Китай, ръководството на Северна Корея продължи агресивно да развива програмите си за ядрени оръжия и ракети, които могат да достигнат не само Сеул и Токио, но и Пекин и Шанхай. Въпреки това през 2018 г. ръководството на Китай потвърди подкрепата си за Пхенян. Като се има предвид изключителната зависимост на Северна Корея от Китай по отношение на храните, горивата и много други неща, изглежда, че Пекин държи лидера ѝ Ким Чен Ун в юмручна хватка.
И все пак лоялните към Пхенян понякога предупреждават, че зъбите могат да захапят устните. Както управляващите кръгове в Пекин неведнъж са откривали, Ким не винаги се подчинява на своите покровители. През 2017 г. той поръча убийството на своя полубрат Ким Чен Нам, който се намираше под закрилата на Китай в чужбина. На Ким му се разминава, защото знае, че колкото и да раздразва Пекин, Китай не иска режимът в Пхенян да падне. Ако севернокорейската държава се разпадне, полуостровът ще се обедини отново под егидата на Южна Корея, съюзник на САЩ по договор. Това би означавало, че Китай най-накрая ще загуби Корейската война, която повече от 70 години е спряна с примирие. Загубата на корейския буфер може да усложни възможностите и вътрешните срокове на Пекин по отношение на очакваното усвояване на Тайван, тъй като Китай ще се изправи пред по-враждебна външна среда в близост до острова. В исторически план има тенденция нестабилността на Корейския полуостров да се разпространява в Китай, а притокът от бежанци би могъл да дестабилизира североизточната част на Китай и потенциално много повече. Така че Пекин изглежда е заклещен в една форма на обратна зависимост с Пхенян. Си не би искал да се окаже в подобна ситуация с Москва.
Русия и Северна Корея едва ли биха могли да бъдат по-различни. Първата е повече от 142 пъти по-голяма по територия. Северна Корея притежава династия, каквато Русия няма, въпреки че всеки наследник на фамилията Ким бива утвърждаван за лидер от партиен конгрес. Освен това Северна Корея е официален съюзник на Китай, единственият такъв съюзник на Пекин в света, тъй като през 1961 г. двете страни подписаха договор за взаимна отбрана. (В някои китайски коментари се изказва предположение, че Китай вече не е длъжен да се притича на помощ на Северна Корея в случай на нападение поради разработването на ядрени оръжия от страна на Пхенян, но пактът не е отменен). Северна Корея се сблъсква със съперничеща корейска държава в лицето на Южна Корея, което я прави по-близка до Източна Германия (която, разбира се, отдавна не съществува), отколкото до Русия.
Въпреки тези и други разлики Русия може да се превърне в нещо като гигантска Северна Корея: репресивна вътре в страната, изолирана и агресивна в международен план, въоръжена с ядрени оръжия и крайно зависима от Китай, но все пак способна да му се противопостави. Остава неясно колко много от плановете си за Украйна е разкрил Путин в Пекин през февруари 2022 г., когато предизвика съвместна декларация за китайско-руско „партньорство без граници“, която скоро направи така, че да изглежда, че Си одобрява руската агресия. Не след дълго, след като Китай публикува мирен план за Украйна, Си пътува до Москва за среща на върха, като в един момент се появи заедно с Путин на богато украсеното стълбище в Кремъл, по което през 1939 г. Йоахим фон Рибентроп, германският външен министър на нацистите, е слизал заедно със Сталин и неговия външен министър Вячеслав Молотов, докато скрепяват пакта Хитлер-Сталин. И все пак говорител на Кремъл отхвърли възможността за мир, въпреки че правителството на украинския президент Володимир Зеленски прие неясния документ на Китай като достоен за обсъждане. (Мирната мисия на Китай на ниско ниво в Киев се провали.) По-късно, след като китайски дипломати се похвалиха пред целия свят и особено пред Европа, че Си е измъкнал от Русия обещание да не използва ядрени оръжия в Украйна, режимът на Путин обяви, че разполага тактически ядрени оръжия в Беларус. (Китай продължи да критикува разполагането на ядрени оръжия.) Малко вероятно е някой от тези епизоди да е бил замислен като явна обида. Но те накараха наблюдателите да се замислят за еволюцията на Русия към севернокорейски сценарий, тъй като, дори и ако не са преднамерени, те разкриха потенциала на Москва да злепостави Пекин, без да понесе последствия.
От бунта на Пригожин насам Си подчертава това, което нарича „фундаментален интерес на двете страни и техните народи“, намеквайки, че специалните отношения ще надживеят сегашното ръководство на Кремъл. В действителност един авторитарен Китай едва ли би си позволил да загуби Русия, ако това би означавало да се окаже с проамериканска Русия на северната си граница – сценарий, който е паралелен, но драстично по-застрашителен от проамерикански, обединен Корейски полуостров. Като минимум, достъпът до руски нефт и газ, частичен предпазен механизъм на Китай срещу морска блокада, би бил застрашен. Но дори и Китай да спечели малко от Русия, предотвратяването на обръщането на Русия към Запада ще остане основен приоритет на националната сигурност. Една накланяща се към САЩ Русия би позволила засилено западно наблюдение на Китай (по същия начин, в обратен ред, по който сближаването на американския президент Ричард Никсън с Мао позволи западното наблюдение на Съветския съюз от Синцзян). По-лошото е, че Китай внезапно ще трябва да пренасочи значителни средства, за да защити обширната си северна граница. И така, Китай трябва да е готов да поеме подобно на Пхенян поведение и от страна на Москва.
Русия в хаос
Режимът на Путин използва заплахата от хаос и неизвестност, за да отблъсне вътрешните предизвикателства и промени. Но докато охотно сее хаос в чужбина – от Източна Европа до Централна Африка и Близкия изток, самата Русия може да стане негова жертва. Режимът на Путин изглеждаше повече или по-малко стабилен дори под екстремния натиск на широкомащабната война, а прогнозите за срив при мащабните западни санкции не се потвърдиха. Но и двете руски държави, управлявани съответно от Санкт Петербург и Москва, се разпаднаха през последните около 100 години – и двата пъти неочаквано, но изцяло. Съществуват много вероятни хипотетични причини за разпад в близко бъдеще: вътрешен бунт, който излиза извън контрол, една или повече природни катастрофи, които властите не могат да овладеят, авария или умишлен саботаж на ядрени съоръжения, случайна или неслучайна смърт на лидер. Държави като Русия с корозирали институции и дефицит на легитимност могат да бъдат податливи на каскадно разпадане при внезапен стрес. Хаосът може да се окаже цената за неуспеха да се променим.
Но дори в условията на анархия Русия няма да се разпадне като Съветския съюз. Както се оплакваше последният главен анализатор на КГБ, съветската федерация приличаше на шоколадово блокче: колективните ѝ части (15-те съюзни републики) бяха очертани като с жлебове и по този начин бяха готови да бъдат откъснати. За разлика от нея Руската федерация се състои предимно от териториални единици, които не са базирани на етническа основа и нямат квазидържавен статут. Нейните съставни части, които имат национално предназначение, в повечето случаи нямат титулярно мнозинство и често се намират дълбоко във вътрешността на страната, като например Татарстан, Башкортостан, Марий Ел и Якутия. Все пак федерацията би могла частично да се разпадне в нестабилни гранични райони като Северен Кавказ. Калининград – малка руска провинция, географски откъсната от останалата част на федерацията и разположена между Литва и Полша, на повече от 400 мили от самата Русия – може да бъде уязвима.
Ако в Москва настъпи хаос, Китай може да се опита да си върне обширните земи в басейна на Амур, които Романови са отчуждили от Цин. Япония би могла да предяви насилствено претенциите си към Северните територии, които руснаците наричат южните Курили, и остров Сахалин, които някога са били под японско управление, и евентуално към част от руския далекоизточен континент, който Япония е окупирала по време на гражданската война в Русия. Финландците може да се опитат да си върнат частта от Карелия, която някога са управлявали. Подобни действия биха могли да предизвикат общ разрив или обратен ефект, като провокират масова мобилизация в Русия.
В условията на хаос, дори без големи териториални загуби, престъпните синдикати и киберпрестъпниците биха могли да действат още по-безнаказано. Ядрените и биологичните оръжия, както и учените, които ги разработват, могат да бъдат разпръснати – кошмар, който можеше да съпътства съветския колапс, но беше избегнат, отчасти защото много съветски учени вярваха, че може да се появи по-добра Русия. Ако има следващ път, е невъзможно да се предвиди как руснаците биха балансирали надеждите спрямо гнева си. Не е задължително хаосът да означава сценарий на Страшния съд. Но би могъл. Армагедонът би могъл да се окаже само отложен, вместо предотвратен.
Континентална задънена улица
Липсващото в момента руско бъдеще е това, което преобладава сред говорителите на режима на Путин, както и сред неговите крайно десни критици: Москва като полюс в някаква версия на многополюсен свят, който командва Евразия и е ключов арбитър в световните дела. „Трябва да намерим себе си и да разберем кои сме“, разсъждаваше миналата година верният на Кремъл Сергей Караганов. „Ние сме велика евразийска сила, Северна Евразия, освободителка на народите, гарант на мира и военно-политическо ядро на Световното мнозинство. Това е нашата явна съдба.“ Така нареченият глобален Юг – или, както Караганов го формулира, „Световното мнозинство“ – не съществува като кохерентна единица, камо ли пък с Русия като нейно ядро. Проектът за Русия като самодостатъчен суперконтинент, разположен най-добре в Европа и Азия, вече се провали. Съветският съюз насилствено поддържаше не само вътрешна империя на Балтийско и Черно море, но и външна империя от сателити, в крайна сметка без резултат.
Светът на Русия на практика се свива въпреки окупацията на близо 20% от територията на Украйна. В териториално отношение тя е по-далеч от сърцето на Европа (с изключение на Калининград), отколкото когато и да било след завоеванията на Петър Велики и Екатерина Велика. Повече от три века след появата си на Тихия океан Русия все още не успява да се превърне в азиатска сила. Това беше така, дори когато Втората световна война ѝ предостави възможност да отмъсти на Япония за поражението, което Русия претърпя от нея през 1905 г., да възстанови царските позиции в китайска Манджурия и да разшири влиянието си до част от Корейския полуостров. Русия никога няма да се чувства у дома си в Азия, а нейното и без това малобройно население на изток от езерото Байкал се е свило след разпадането на Съветския съюз.
Влиянието на Русия в непосредственото ѝ съседство също намалява. По-голямата част от неруснаците в бившите съветски погранични райони все по-малко желаят да имат нещо общо с бившия си господар и със сигурност не искат да бъдат отново погълнати от него. Арменците са озлобени, казахите са предпазливи, а беларусите са в капан и са недоволни от това. Евразийството и славянофилството са предимно мъртви букви: преобладаващото мнозинство от неруските славяни по света се присъединиха или се стремят да се присъединят към Европейския съюз и НАТО. Без Русия, която заплашва европейските си съседи, причината за съществуването на НАТО става несигурна. Но това означава, че Русия може да разбие НАТО само ако се превърне в трайна правова държава – точно това, на което Путин се противопоставя с цялото си същество.
Няма основание, на което Русия да служи като глобален фокус, който да привлича държавите към себе си. Нейният икономически модел не предлага много вдъхновение. Тя не може да си позволи да бъде основен донор на помощи. Тя е по-малко способна да продава оръжия – сама се нуждае от тях и дори се опитва да изкупи обратно системите, които е продала – а в някои случаи е сведена до бартер с други държави-парии. Загуби силната си позиция на доставчик на спътници. Тя принадлежи към клуба на париите заедно с Иран и Северна Корея, които бурно си разменят оръжия, пренебрегват международното право и обещават още много проблеми. Не е трудно да си представим, че всеки от тях ще предаде другия при следващата по-добра възможност, стига обаче най-първо да не се разпадне; Западът е по-устойчив от „партньорствата“ на антизапада. Дори много от бившите съветски партньори, които отказаха да осъдят Русия заради Украйна, включително Индия и Южна Африка, не гледат на Москва като на партньор за развитие, а като на скеле за укрепване на собствения им суверенитет. Външната политика на Русия носи в най-добрия случай тактически, а не стратегически ползи: няма силен човешки капитал, няма осигурен достъп до водещи технологии, няма вътрешни инвестиции и нова инфраструктура, няма подобрено управление и няма желаещи да се обвързват с договорни съюзници, които са ключът към изграждането и поддържането на съвременна мощ. Освен суровини и политически бандитизъм, единственото, което Русия изнася, са талантливи хора.
Русия никога не се е поддържала като велика сила, ако не е имала тесни връзки с Европа. А за Путин или негов наследник това би било дълъг път назад. Той отмени повече от два века неутралитет на Швеция и три четвърти век финландизация (при която Хелзинки се подчиняваше на Москва по основните външнополитически въпроси), като накара и двете страни да се присъединят към НАТО. Много неща зависят от развитието на Германия: представете си съдбата на Европа, а и на световния ред, ако след Втората световна война Германия се беше развила така, че да прилича на днешна Русия, вместо да претърпи забележителната трансформация. Германия играеше ролята на мост към Русия, осигурявайки мирно обединение при нейни условия и изгодни бизнес партньорства. Но при сегашното положение на нещата Москва вече не може да сключва сделки с Берлин, за да съживи европейските си връзки, без да промени из основи собственото си политическо поведение, а може би и политическата си система. Дори и Русия да се промени системно, Полша и балтийските държави сега стоят решително на пътя на руското помирение с Европа като постоянни членове на Западния алианс и ЕС.
Бъдещето на Русия се раздвоява: единият път е рисковано залитане към по-крепка китайска прегръдка, а другият – връщане към Европа. Да имаш тортата и да я изядеш – да се запазиш като велика сила с възвърнат икономически динамизъм, да избегнеш радикални отстъпки пред Запада или трайно подчинение на Китай, да доминираш в Евразия и да установиш световен ред, безопасен за авторитаризма и хищничеството – всичко това би изисквало обрати, които Русия не е в състояние да предизвика.
Има ли по-добър начин?
Основната велика стратегия на Русия изглежда проста: да се инвестира значително повече във военните сили, подривния потенциал и тайната полиция, и да се опита да подкопае Запада. Без значение колко тежко става стратегическото ѝ положение (а то често е тежко), Русия може да се справи, стига Западът също да отслабне. Отвъд разпадането на Запада някои руснаци тихо фантазират за война между Съединените щати и Китай. Западът и Изтокът ще се размажат взаимно, а Русия ще подобри значително относителното си положение, без да се изпоти. Резултатът изглежда очевиден: Вашингтон и неговите съюзници трябва да останат силни заедно, а Пекин трябва да бъде възпрян, без да се провокира война. Конвенционалните възможности обаче имат сериозни ограничения. Една от тях е приспособяването, от което руските управници понякога се нуждаят, но рядко го прилагат – а когато го правят, затрудняват Запада да го поддържа. Другата е конфронтация, от която руските режими се нуждаят, но не могат да си я позволят, а алтернативните разходи за нея са твърде високи за Запада. Пътят към по-добър вариант започва с откровено признаване на неуспехите, но не в съответствие с общоприетата мъдрост.
Призивите за признаване на „легитимните“ интереси на Русия често се чуват в критиките на американската политика, но стабилността на великите сили, закупена чрез задоволяване на принудителни сфери на влияние, винаги се оказва ефимерна, дори когато мъките на пожертваните по-малки държави и позорът от компромиса с американските ценности винаги остават. Помислете – след маневрите на Никсън и държавния секретар Хенри Кисинджър Китай и Русия са по-близки от всякога. Контролът над въоръженията е мъртъв. Размразяването умря още преди много хора да разберат какво означава тази дума, но щетите в Индокитай, Латинска Америка, Южна Азия и на други места остават осезаеми дори сега. Кисинджър би могъл да твърди, че за тези разочароващи резултати са виновни други, които не са се придържали към неговата практика за проницателно балансиране в международните отношения. Но всяко равновесие, което зависи от ловкостта на един човек, всъщност не е равновесие.
Много защитници на ангажираността твърдят, че многогодишната американска политика на ангажиране на Китай е била по-умна, отколкото изглежда; че американските политици винаги са били скептични; че икономическият растеж ще доведе Китай до отворена политическа система, но все пак са вярвали, че си струва да се опита. Някои от тях твърдят също, че са се застраховали срещу риска от провал. Подобно ретроспективно лъскане на имиджа се опровергава от крещящата несигурност на глобалните вериги за доставки (както разкри пандемията COVID-19) и от плачевното състояние на отбранителната индустриална база на САЩ (както разкри войната срещу Украйна). В случая с Русия Вашингтон се застрахова, като разшири НАТО, за да включи почти цяла Източна Европа и балтийските държави. Но това беше свързано не толкова с несериозна оценка на възможната траектория на Русия, колкото с позора от Ялта, когато Вашингтон се оказа безсилен да изпълни обещанията си за свободни и честни избори след Втората световна война, и с молбите на потенциалните нови участници за приемане след 1989 г. Критиците на разширяването на НАТО, от своя страна, го обвиняват за реваншизма на Русия, сякаш един репресивен авторитарен режим, който нахлува в съседите си в името на нейната сигурност, е нещо неочаквано в руската история и не би се случило така или иначе, ако алиансът не се беше разширил – оставяйки още повече държави уязвими.
Мирът идва чрез сила, съчетана с умела дипломация. Съединените щати трябва да поддържат съгласуван натиск върху Русия, като същевременно предлагат на Москва стимули за отстъпление. Това означава да се създаде натиск чрез военни инструменти от следващо поколение, но също и да се водят преговори в тясно сътрудничество със съюзниците и партньорите на САЩ и подпомогнати от т.нар. обмен по „Път II“ между влиятелни, но неправителствени фигури. Междувременно Вашингтон трябва да се подготви и усърдно да насърчава възможността за руско националистическо рекалибране. В случай че Русия не се превърне във Франция в скоро време, възходът на руски националист, който признава дългосрочната цена на крайния антизападен подход, си остава най-вероятният път към една Русия, която намира стабилно място в международния ред. В близко бъдеще стъпка в тази посока би могло да бъде прекратяването на бойните действия в Украйна при благоприятни за Киев условия: а именно примирие без правно признаване на анексиите и без договорно нарушаване на правото на Украйна да се присъедини към НАТО, ЕС или друга международна организация, която би я приела за свой член. Путин може и да постигне военните си цели, преди някой руски националистически офицер или чиновник да получи възможност да приеме такива условия, но високите разходи за Русия ще продължат, тъй като конфликтът може да се превърне от война на настъплението в украинско въстание.
Колкото и странно да звучи, за да се създадат правилните стимули за отстъпление, Вашингтон и неговите партньори се нуждаят от проруска политика: т.е. вместо да тласкат руснаците още повече в обятията на Путин, потвърждавайки твърденията му за непримиримо антируски колективен Запад, западните политици и организациите на гражданското общество трябва да приветстват и възнаграждават – с визи, възможности за работа, инвестиции, културен обмен – онези руснаци, които искат да разконцентрират Путин и Русия, но не непременно да приемат идеите на Джеферсън. Би било грешка да се чака и награждава само прозападно руско правителство.
Освен това Западът трябва да се подготви за една Русия, която нанася още по-големи опустошения в световен мащаб – но не и да я подтиква към това. Някои анализатори призовават президента на САЩ Джо Байдън (или друг бъдещ президент) да направи обратното на Никсън-Кисинджър: да започне дипломатически контакт с Москва срещу Пекин. Разбира се, Китай и Съветският съюз вече се бяха разделили много преди този предишен американски гамбит. Днес разделянето на Русия от Китай би било трудна задача. Дори и да успее, това би наложило да се гледа встрани, докато Москва насилствено налага отново сфера на влияние върху бившите съветски владения, включително Украйна. Междувременно тясната връзка между Китай и Русия е взаимно дискредитираща и обвързва съюзниците на Вашингтон в Азия и Европа много по-тясно със САЩ. Вместо да се обърне, Вашингтон може да се окаже в „актуализиран момент на Никсън-Кисинджър“: да поиска от Китай да помогне за ограничаването на Русия.
Възможност в чужбина, възможност у дома
Най-голямата ирония на американската голяма стратегия през последните 70 години е, че тя проработи, като насърчи един интегриран свят на впечатляващ и споделен просперитет, и въпреки това сега се изоставя. Съединените щати бяха отворени за бизнес за своите противници, без да има реципрочност. Днес обаче т.нар. индустриална политика и протекционизъм частично затварят страната не само за съперниците, но и за съюзниците, партньорите и потенциалните приятели на САЩ. Американската политика заприлича на китайската – точно когато последната се е изправила пред стена.
Със сигурност контролът върху износа на технологии има място в политическия инструментариум, независимо дали става въпрос за Китай или Русия. Но не е ясно какво предлагат Съединените щати в положителен смисъл. Стратегическа търговска политика – отразена в инициативи като търговското споразумение за Транстихоокеанско партньорство, което Вашингтон изработи, но след това изостави – може да се окаже неуспешна в настоящия вътрешнополитически климат. Една гъвкава администрация обаче би могла да представи такъв подход като амбициозен стремеж за осигуряване на глобални вериги за доставки.
Световният ред се нуждае от легитимност, от пример, който си заслужава да бъде подражаван, от система, отворена за стремящите се. Някога Съединените щати бяха синоним на икономически възможности за своите съюзници и партньори, но също и за други, които се стремяха да постигнат просперитета и мира, които отвореният икономически ред, ръководен от САЩ, обещаваше – и в по-голямата си част постигна, като намали неравенството в световен мащаб, изведе милиарди хора от бедността и насърчи силна средна класа. Но с течение на времето САЩ отстъпиха тази роля, позволявайки на Китай да се превърне в синоним на икономически възможности (като водещ търговски партньор на повечето държави) и производствени умения (като център на техническо ноу-хау, логистично майсторство и квалифицирани работници). За да се възвърнат загубените позиции и да се рестартира двигателят на социалната мобилност у дома, Съединените щати, които разполагат с едва 1,5 милиона учители по математика и трябва да внасят знания по този предмет от Източна и Южна Азия, трябва да стартират програма за създаване на един милион нови учители по математика в рамките на едно десетилетие. Безсмислено е да приемаме студенти в колеж, ако те не владеят универсалния език на науката, инженерството, компютрите и икономиката, а се ограничават до това да се занимават със себе си и своите оплаквания.
Правителството и филантропите трябва да пренасочат значителни средства за висше образование към обществените колежи, които отговарят на показателите за ефективност или ги надвишават. Отделните щати трябва да започнат амбициозно разгръщане на професионалните училища и обучение, независимо дали ще ги въведат отново в съществуващите средни училища или ще открият нови самостоятелни такива в партньорство с работодателите на местно ниво. Освен човешкия капитал, Съединените щати трябва да предизвикат бум в жилищното строителство, като намалят драстично екологичните разпоредби и премахнат субсидиите за строителите, оставяйки пазара да работи. Страната трябва също да въведе национална служба за младите хора, може би с компонент, включващ представители на различни поколения, за да се възроди широкото гражданско съзнание и чувството, че всички работят заедно.
Инвестирането в хора и жилища и преоткриването на граждански дух от мащаба, характерен за изумителните мобилизации по време на Студената война около науката и националните проекти, не би гарантирало само по себе си равни възможности у дома. Но подобни политики биха били жизненоважно начало, завръщане към изпитаната формула, която изгради националната мощ на САЩ в съчетание с американското международно лидерство. Съединените щати биха могли отново да станат синоним на възможности в чужбина и у дома, да придобият повече приятели и да станат все по-способни да посрещнат каквото и да е бъдеще на Русия. Американският пример и икономическа практика са променяли траекторията на Русия и преди. Те биха могли да го направят отново, този път с по-малко илюзии.
