От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 10 Kotkin

 

След руската инвазия в Украйна The New Yorker публикува репортажи на място от нашите кореспонденти Люк Могелсон, Маша Гесен и Джошуа Яфа, както и коментари и репортажи от Вашингтон до Варшава и балтийските държави. По време на целия конфликт поддържах връзка със Стивън Коткин, професор по руска история, който повече от тридесет години е преподавал в Принстън, а сега е в Станфорд. Коткин е автор на много книги, включително на два тома от планираната тритомна биография на Йосиф Сталин.

Войната на Русия срещу Украйна започна през 2014 г. с милитаризираното анексиране на Крим и премина в сегашната си фаза, когато през февруари 2022 г. Владимир Путин нареди пълномащабно нахлуване. В първите месеци на тази втора фаза Украйна, под ръководството на Володимир Зеленски и с подкрепата на НАТО, постигна някои удивителни победи, сред тях успешната защита на Киев. Но въпреки че украинският народ продължава да смайва света със своята устойчивост и въображение, войната не дава признаци за скорошно приключване. И както казва Коткин, Украйна изпитва трагичен недостиг на млади мъже в бойна възраст. В същото време Путин не се колебае да хвърля безброй руски мъже в месомелачката на войната.

В интервю за The New Yorker Hour Коткин разговаря с мен за ситуацията на бойното поле и за развиващата се политика на Киев, Москва, Вашингтон, Пекин и други страни. Той повдигна въпроса за възможността за руска „офанзива Тет“, която може да промени хода на американските избори. Освен това постави под въпрос очевидното решение на администрацията на Байдън да „изключи от дневния ред“ смяната на режима – заплаха за управлението на Путин.

 

Това е третият ни разговор по време на тази проклета война. Започвам с много прост въпрос: Къде се намираме в момента?

За съжаление, Украйна се бори със сериозни трудности. Украинците се бият и умират. Смелостта и изобретателността все още са налице. Но се изчерпват осемнайсет до трийсетгодишните млади мъже. Средната възраст на украинските войници, които се обучават в Европа в базите в Германия или Великобритания, е тридесет и пет и повече. Нямат и достатъчно боеприпаси. Липсват им противовъздушни ракети. Затова съм притеснен. Много съм разтревожен заради огромните жертви и огромния брой на населението на Русия в сравнение с това на Украйна.


Small Ad GF 1

Очевидно е, че загубите и от двете страни са огромни. Какво знаем за конкретните цифри?

Украйна не оповестява публично броя на жертвите си, така че не знаем точния брой. Но загубите са наистина големи – десетки хиляди само по време на контраофанзивата. И тук е проблемът: човекът в Кремъл не се интересува от това. Украинското ръководство не може просто да жертва хората си в големи количества. Така че проблемът не е само в това, че цифрите са лоши, а в това, че едната страна може да използва хората си като пушечно месо, а другата не може да се бие по този начин.

Какво е вашето разбиране за успеха или неуспеха на украинската контраофанзива срещу Русия?

Това е като на фондовата борса. Всички казват, че са дългосрочни инвеститори, че се опитват да създадат дългосрочна стойност, а след това идва анализаторът и казва: „Направихте ли тримесечните си отчети? Това беше мястото, където трябваше да се намирате, а вие се провалихте“. За съжаление, по същия начин разглеждаме и случващото се на бойното поле. Администрацията на Байдън, европейските ни партньори и самите украинци казват, че са в играта за дълго време. Но след това отиват на пресконференция и първият въпрос, който им се задава, е: Как така не постигнахте тримесечните си резултати? Защо контраофанзивата е толкова бавна?

Войната е вече на девет години. Хората продължават да ме питат как ще свърши, а аз им отговарям: „Защо мислите, че ще свърши?“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Говорейки като историк, с какво може да се сравни война с такава продължителност? Какъв е прецедентът за нея?

Всички войни, които започват като маневрени, се превръщат във войни за изтощение, ако продължат повече от шест месеца. А войните на изтощение продължават, докато и двете страни имат възможност и желание да воюват. Ако не унищожите възможностите или волята на противника, не можете да спечелите войната на изтощение. Украйна направи някои неща, които просто спират дъха. Успяха да неутрализират руския Черноморски флот, без да разполагат със собствен. Изобретателността продължава.

Проблемът е, че във войната на изтощение има две ключови променливи. Едната е способността на другата страна да воюва. Трябва да бомбардираш фабриките им и да извадиш от строя производството им на боеприпаси. Другата променлива е волята им да се бият. А за Русия волята за борба се отнася до един човек. Е добре, но ние сме отхвърлили възможността за смяна на режима. Много пъти сме казвали, публично и частно, че няма да преследваме режима на Путин, защото не искаме той да ескалира. Но като сваляме от масата смяната на режима, ние не натискаме върху волята за борба. И ако не въздействаме върху капацитета на Русия да воюва, нито пък върху волята ѝ да воюва, те могат да продължават много дълго време.

Тоест казвате, че е било грешка Съединените щати да дадат ясно да се разбере на Русия, че не преследваме смяна на режима в Москва?

Аз твърдо подкрепям политиката на заплаха за смяна на режима. Тя е най-важният лост, който може да се натисне, за да се окаже натиск върху Путин, който цени личния си режим над всичко. Докато Путин смята, че режимът му е в безопасност, той ще продължи да унищожава Украйна и да хвърля собствения си народ на смърт.

Но признавам аргумента, че ескалацията е опасност, която може да възникне от такава политика. Мисля, че това е тема, достойна за обществен дебат: дали заплахата от смяна на режима ще накара Путин да ескалира конфликта? Избягването на по-широка война е реално постижение на администрацията на Байдън. Трудно е да получиш признание за нещо, което не се е случило, но администрацията го заслужава.

Въпреки това все още подкрепям оказването на натиск върху режима на Путин. Трябва да търсим дезертьори сред националистите, военните и хората от сферата на сигурността. Да изведем тези хора – които са готови да заявят публично, че войната е грешка, че тя вреди на Русия и че Украйна е отделна държава и народ – от Русия. Да ги изпратим в европейските столици, да ги показваме по телевизията или в YouTube. Колкото повече, толкова по-добре.

Дебатът за ескалацията касае единствено това какво може да се случи (или да не се случи), ако изпратим повече оръжия. Повечето анализатори напълно отхвърлят възможността за ескалация: отказваме да изпратим танкове поради опасения от ескалация, после ги изпращаме и няма ескалация. Същото важи и за самолетите. Но, разбира се, бавното и постепенно вършене на нещата помага да се разбере дали ще има ескалация, или не. Във всеки случай изпращането на танкове не е решаващо, а самолетите са изправени пред предизвикателството на руските зенитни батареи (S-300 и S-400). F-16 почти никога в историята си не са летели срещу противовъздушни батареи. Танковете са много по-малко ефективни без въздушно прикритие. Самолетите не могат да летят срещу наситения зенитен огън, а ние не атакуваме руските зенитни батареи, много от които са на руска територия. Ще е необходимо нещо като чудо, за да ги унищожим.

И все пак – не довеждаха ли опитите ни за смяна на режими до постоянни катастрофи, последно в Ирак? Та нали страхът от опит за смяна на режима, реален или въображаем, накара Путин да се разправи с демонстрантите на Болотная в Москва преди десет години?

Имате право – опитите за смяна на режими имат спорна история. Читателите са добре запознати с войната в Ирак и свалянето на Саддам Хюсеин. Както си спомняте от нашите частни разговори тогава, аз не подкрепих тази война, до голяма степен защото визията и подготовката за нея бяха нелепи. Вероятно най-лошият пример за смяна на режим, предизвикана от САЩ, е бил превратът, който свали Патрис Лумумба в Конго и в крайна сметка го замени с Джоузеф Мобуту, което доведе до десетилетия на лошо управление и агония.

Но не всички промени на режими са еднакви. Да нахлуеш, за да наложиш демокрация, когато не знаеш нищо за дадена страна, или да свалиш насилствено свободно избран лидер – след като той се е обърнал за помощ към ООН и не е получил отговор, а след това от отчаяние се е обърнал към Москва, както в случая с Лумумба – не е нещо, което подкрепям. Това, което подкрепям, е заплахата за смяна на режима срещу Путин, който управлява мафиотска държава и започна престъпна война срещу Украйна. Целта на такава заплаха е да се спре войната.

Путин ще избере режима си пред войната, ако стигне до заключението, че оцеляването на режима му е застрашено. И други хора в Русия биха могли да се намесят, за да направят този избор вместо него. Всъщност някои от тези действия вече се случват. Уилям Бърнс, ръководителят на ЦРУ, призна публично, че САЩ и техните съюзници успешно набират руски дезертьори. Ричард Мур, ръководител на британското М.И.6, наскоро изнесе реч в Прага, за да насърчи по-нататъшни дезертьорства в Русия. Трябва да предприемем следващата стъпка: да направим дезертьорството публично достояние и да го използваме, за да подкопаем стабилността на режима. Нуждаем се от мъже в униформа – руски националисти, които признават, че войната срещу Украйна вреди на Русия, за да кажат истината на руски език. Нуждаем се от помощ, за да внушим на всички руски елити, че Русия все още може да бъде горда страна и голяма сила, ако войната спре.

Франция е друга страна с абсолютистка монархия и кървава революционна традиция. Надявам се, че един ден Русия ще заприлича на Франция: страна, която някога е заплашвала съседите си – спомнете си за Наполеон – но в която сега има върховенство на закона и демокрация. Но за Русия разстоянието до този резултат не е малко, а дори и за Франция подобна трансформация не е станала бързо. Междувременно украинците умират масово, а страната им е разрушена.

Заплахата от смяна на режима в Русия – да се принуди Путин да сключи примирие, за да запази режима си, или да се насърчат други да го направят – е един от начините да се насочи Украйна по пътя към мира. Въз основа на историческите примери това може да изглежда като лоша идея. Няма да е лесно, това е сигурно. Но каква е по-добрата, реалистична алтернатива? Повече танкове? Но те имат ограничена полезност на бойното поле, защото им липсва въздушно прикритие, а дори F-16 биха могли да имат ограничен ефект, защото Русия разполага с плътно разположени зенитни батареи S-300 и S-400, плюс голям запас от ракети? Ще бомбардираме ли руска територия, където са разположени много от тези батареи? Ще бомбардираме ли намиращите се в Русия заводи за производство на резервни батерии, ракети и други оръжия? Ще блокираме ли цяла Евразия, от Турция през ОАЕ, Казахстан и Северна Корея, да не говорим за Китай, за да предотвратим лесното нарушаване на санкциите? Да измайсторим допълнителни боеприпаси за Украйна – от какво, от въздух ли? Да гледаме как една много по-малка държава води война на изтощение до безкрай, която струва животи и съкровища?

На Корейския полуостров преговорите за примирие продължиха около две години. В крайна сметка те доведоха до примирие едва когато почина Сталин. Продължавам да се надявам, че украинците ще успеят да принудят Путин да сключи примирие чрез успехи на бойното поле. Но какво ще стане, ако не могат? Какъв е планът? Готови ли сме да чакаме, докато Путин умре? Какво ще се случи с Украйна през това време? Покажете ми по-добър, по-реалистичен план от налагане на заплахата за смяна на режима и аз ще се присъединя към него.

Онзи ден разговаряхме по телефона и Вие повдигнахте тема, която ми прозвуча шокиращо: какво може да направи Русия по-нататък и на какво може да прилича всичко това, в американската военна история.

Да. Наистина се притеснявам от офанзивата „Тет“.

За тези от нас, които може би не помнят офанзивата „Тет“ във Виетнам през 1968 г., обяснете какво представляваше тя и какъв би могъл да бъде паралелът с Русия и Украйна.

През януари 1968 г. Виетконг и северновиетнамците, които се сражаваха срещу САЩ и техните съюзници, южновиетнамската армия, организираха офанзива. Дотогава изглеждаше, че войната върви добре за САЩ, а след това, бум, ето че те предприеха много значителна изненадваща офанзива. Ние я отблъснахме на бойното поле и в крайна сметка това беше провал за комунистите. Но въпреки това всички бяха шокирани, че те изобщо са могли да го направят. И така чичо Уолтър излезе по телевизията…

Уолтър Кронкайт, водещ на новините на CBS по това време [както и виден публичен интелектуалец]…

Да. Чичо Уолтър каза, че тази война не може да бъде спечелена. И това беше доста важен момент за Линдън Джонсън, действащия президент демократ, който впоследствие реши, че няма да се кандидатира за преизбиране. Така че, въпреки че офанзивата „Тет“ беше неуспех на бойното поле за северновиетнамците, тя стана политически триумф за тях.

Украинската контраофанзива би могла да проработи. Твърде рано е да я оценяваме. Те обаче могат да бъдат изненадани от руска контраофанзива, за която не е задължително да успее на бойното поле. В това отношение тя може да бъде точно като Тет. В смисъл, тя може да изпрати политически шокови вълни във Вашингтон и европейските столици. Хората биха могли да стигнат до заключението, че тази война не може да бъде спечелена.

През март 1968 г., след „Тет“, Джонсън заявява, че няма да се кандидатира за преизбиране, което отваря пътя на Юджийн Маккарти, Робърт Кенеди и Хюбърт Хъмфри да се борят за номинацията на демократите. (В крайна сметка печели републиканецът Ричард Никсън.) Наистина ли смятате, че една руска офанзива, подобна на офанзивата Тет, може да повлияе в същата степен на президентската надпревара в САЩ през 2024 г.?

Да, може. Не знам каква е вероятността, но моето мнение е, че ако е възможно, трябва да сме готови. Трябва да подготвим обществеността. И трябва да подготвим бойното поле.

Искам да се спра на един въпрос. Казахте, че една руска офанзива, подобна на Тет, дори и да не успее, може да има дълбоки последици за американската политическа сцена – до такава степен, че да повлияе на съдбата на Джо Байдън в надпреварата.

Погледнете цифрите на Байдън. Те се сринаха с изтеглянето от Афганистан. Ако Путин ни надхитри на бойното поле и предприеме контраофанзива… Е, аз бих искал да изпреварим това. Бих говорил за предстоящата руска контраофанзива и бих се опитал да затрудня политическия ефект от подобно нещо. Това може дори да затрудни провеждането му.

Смятате ли, че украинската победа е невъзможна в обозримо бъдеще?

Няма нищо невъзможно, нали? Ето обаче какво е предизвикателството. Ако например превземат Токмак [украински град в Запорожка област]. Все още са далеч от него, но това е следващата цел по линията на най-дълбокото им проникване. Той е на пътя към Мелитопол. Той пък е на пътя към Азовско море, на сухопътния мост, който свързва Крим и частите от източен Донбас, които Путин е завзел от февруари 2022 г.

Каква е следващата ви стъпка? Как след това ще спечелите мира? Как ще започнете да възстановявате Украйна? Как да стигнете до една Украйна, която е в състояние да се присъедини към Европейския съюз за определен период от време и да трансформира вътрешните си институции в резултат на процеса на присъединяване? Откъде ще вземете гаранции за сигурност? Откъде ще вземете скъпото въоръжение, което можете да използвате като възпиращ фактор?

Откакто започна тази война, САЩ изпращат на Украйна по двеста милиона долара на ден. Подкрепям тази политика, но това не е нещо, което държавите могат да правят вечно. Как да постигнете мир, при който Русия да не напада отново? Всяка война завършва с преговори. Дори безусловната капитулация води до форма на преговори. Нуждаем се от процес за спечелване на мира, а не само от оценка на контранастъплението ден за ден. За съжаление, това не се случи, защото има разминаване между визията за войната във Вашингтон и в Киев.

Неотдавна президентът Зеленски беше във Вашингтон, за да се види с Джо Байдън, и говори в ООН. Зеленски произнесе речите, с които сме свикнали, в които едновременно благодари на Запада за помощта и го моли за повече; изисква постоянство и обяснява, че това е война не само за Украйна, но и за демократичния Запад. Това вече сме го чували. Интересно ми е дали сте забелязали – от страна на слушателите – някаква промяна в гледната точка.

Да. Но предизвикателството е в идеята, че международният ред е поставен на карта. В реториката на САЩ нищо не може да бъде по-голямо от това, нали? Става дума за възпиране на авторитарните сили, защото в противен случай те ще го направят отново. Става дума за гарантиране на основания на правила ред. Става въпрос за всичко. Няма нищо по-важно от това. Но в същото време не можем да разположим американски войски на територията на Украйна.

Тези две твърдения не могат да бъдат едновременно верни. Не можеш да кажеш, че всичко е заложено на карта – световният ред, мирът и просперитетът – и в същото време да смяташ, че заплахата не е достатъчно важна, за да оправдаеш разполагането на американски войски на терен в Украйна. И все пак това е нашата стратегия. И затова обикновените американци не разбират нашата стратегия. Ето защо нашите политически фигури не могат да обяснят стратегията ни. И затова тя не работи толкова добре, колкото някои хора прогнозираха, че ще работи.

Разбира се, в Киев имат различно виждане за това. За тях тази война е за тяхното съществуване, за техния суверенитет, за тяхната независимост като нация. Руснаците убиват хората им, разрушават инфраструктурата им, изнасилват жените и момичетата им, унищожават или разпиляват културното им наследство, за да премахнат доказателствата, че Украйна е отделна култура и отделна нация. Така че за украинците идеята за преговори, идеята за отстъпване на територия в името на примирие, идеята да се позволи на Путин да се измъкне от отговорност, без да бъде изправен пред военен или международен наказателен трибунал, без да плати обезщетения – това е анатема. Не става дума само за това, че руснаците извършват зверства; цялата тази война е зверство.

Така че украинците имат максималистична представа за това какво означава мир. Става дума за справедливост. Става дума за репарации. Става дума за трибунали за военни престъпления. Става дума за неща, които те не могат да наложат, защото не могат да превземат Москва. Тяхната гледна точка е разбираема. Тя е напълно морално оправдана. Но трябва да се живее в света, в който живеем, и по тази причина разминаването между нашата и тяхната гледна точка за войната се прикрива от нашата реторика. Ако на карта е заложена съдбата на света, то трябва да сте за американски войски на терен.

Не ми е ясно какво искате да кажете. Аргументирате ли за това Америка да изпрати войски в Украйна?

Не, не настоявам. Настоявам за привеждане на реториката в съответствие с поетите ангажименти. В противен случай американският народ е объркан. В противен случай не разбираме стратегията. Не можеш да подкрепиш това в дългосрочен план, ако хората смятат, че не казваш истината или че не си коректен с тях. Ангажиментите ни не съответстват на реториката ни.

От какво смятате, че се нуждаем по отношение на западната политика, по отношение на американската политика?

Имаме нужда от примирие. Нуждаем се от Д.М.З. [демилитаризирана зона между двете страни]. Нуждаем се от прекратяване на сраженията. Имаме нужда осемнадесет-до-тридесетгодишните украинци, които са останали, да не умират. Имаме нужда украинските деца, които ходят на училище в Полша, Германия и другаде, да се върнат у дома, да учат на украински език и да станат бъдещето на страната. Трябва да инвестираме и да възстановим икономиката. Необходимо е Украйна да започне процеса на присъединяване към ЕС. Имаме нужда да получат някакъв вид гаранция за сигурност, която да не е просто възпиране на Русия, а да даде възможност за създаване на успешно общество в Украйна.

Това оставя голяма част от украинската територия, особено Донбас и Крим, в ръцете на Русия, което е неприемлив резултат в днешна Украйна. И Крим, и Донбас бяха част от суверенна Украйна, когато тя стана независима държава през 1991 г. Подкрепяте ли отказването от тези територии?

Ако можете да си ги върнете, непременно си ги върнете. Но ако си върнете Крим, какво ще правите с руснаците? Преди войната в Крим живееха приблизително 2,3 милиона души, предимно етнически руснаци. От началото на войната там са се преместили петстотин хиляди души от Русия. Руснаци, които са били в чужбина, са купували апартаменти в Крим от 2014 г. насам. Така че там има голямо население от руснаци. Какво ще направите – ще ги прочистите етнически? Ще ги принудите да напуснат Крим със стотици хиляди или повече? Как ще изглежда това, когато започнете процеса на присъединяване към Европейския съюз?

Според международното право Русия е анексирала територия, която принадлежи на Украйна, и това е нарушение. През 2015 г. предложих във Foreign Affairs, че ако Украйна не може да си върне територията или не желае да направи необходимото, за да си я върне, то какво ще кажете, ако принудите Путин да я купи? Да плати за нея? Направете го на разсрочено плащане. На пет, десет или двадесет и пет години. В края му, след като Русия плати парите – и ако през този период се държи по начин, който не застрашава украинския суверенитет – ние ще я признаем международно за руска територия. Това добър резултат ли е?

Много по-малко задоволителен е от това да си я вземем обратно и да я възстановим като украинска територия, каквато беше от 1991 до 2014 г. Да, за украинците това е незадоволително. Разбирам ги. Но ако не можеш да си я върнеш, ако не можеш да маршируваш към Москва, ако не можеш да наложиш мир, който е морално справедлив, ако партньорите ти не искат да поставят войски на земята, за да наложат този мир на Русия, и не можеш да платиш разходите, които може да са необходими, за да си я върнеш на бойното поле – ако тези неща са верни, какво правиш тогава? Това не е нещо, което ме радва. Самият аз се стремя към някаква Украйна, която се възстановява, а не е бомбардирана и разрушавана, и ще взема толкова от тази Украйна, колкото мога да получа в момента. А ако не получа всичко, няма да призная руската окупация по законен начин. Украинците искат да бъдат част от Европа и са готови да умрат за това. Според мен това е спечелването на мира. И територията е част от това, но тя е много по-малко решаваща.

Наскоро президентът Зеленски уволни и замени шестимата висши военни ръководители в Украйна. Опитвам се да си представя ситуация, в която Съединените щати са във война, а президентът внезапно се отървава от целия висш ешелон на армията. Това би било гигантска история. Какво се случи в Украйна и какво показва това за военното ръководство на страната и за състоянието на войната?

Докато процесът на присъединяване към Европейския съюз не трансформира украинските вътрешни институции, имаме онази Украйна, която имаме. Смела, изобретателна – тяхната огромна съпротива просто ме смайва. Но от институционална гледна точка това не е щастлива история. В украинските институции има сериозни недостатъци. Трябва да използваме думата „корупция“, за да говорим за Украйна. Ако сте на осемнайсет или деветнайсет години и родителите ви имат пари – ако разполагат с американския еквивалент на осем или десет хиляди долара, които могат да похарчат – можете да подкупите началника на военната служба в населеното място и да се измъкнете от участие във войната. И това се случва. Това е голям бизнес. Така че Зеленски уволни всички ръководители на своите служби за набиране на военнослужещи. Той прави каквото може. Опитва се да каже, „приемаме корупцията сериозно, ще носим отговорност за парите и оръжията, които изпращате, ще се борим с тази корупционна битка, няма да си затваряме очите пред нея, въпреки че сме подложени на атака“. Показва, че е сериозен. Опитва се да изпрати послание към останалите, които ще заменят тези военни лидери, и казва: Не правете това, което направиха те. Но възпира ли това корупцията в дългосрочен план? Не знам. Не знам дали може да я предотврати в хода на една по-дълга война.

От началото на втората фаза на войната срещу Украйна, пълномащабното нахлуване, виждаме все повече доказателства за глобално пренареждане. Путин се стреми да се съюзи със Северна Корея, с Китай и до известна степен с Индия срещу Запада. Доколко е успял?

Това е наистина важен въпрос. Досега украинската смелост и изобретателност доведоха до четири големи победи. Една от тях е, че Украйна запази суверенитета си. Тя защити столицата си и запази своята независимост. В Киев няма марионетен режим. Това е огромна победа.

Втората победа – също толкова голяма, ако не и по-голяма, от стратегическа гледна точка – е, че Западът беше възкресен. Хората преоткриха, че Западът съществува като семейство с общи ценности и общи институции. Северна Америка, Европа и първата островна верига в Азия, от Южна Корея до Австралия: Западът не е географско, а институционално понятие, и то е възродено, с единство и решителност. Той разполага с богатството, с технологиите, с институциите. Преоткриването на всичко това е огромна победа.

Третата победа беше руското унижение. Не стратегическо поражение – това би било преувеличение – а унижението на Русия. Видяхме, че Русия не е висока 10 метра. Путин не е гений. Той дори не е тактик, да не говорим пък за стратег. Той е убиец и притеснен човек, но гений не е.

Четвъртата голяма победа е, че Китай губи своя блясък. Пекин беше стигнал до извода, че САЩ ще се опитат да задържат Китай и ще бъдат враждебни. Но Европа, която мрази конфликтите и обича търговията, все още може да бъде приятел. Така между САЩ и Европа, тези близки съюзници, беше вбит клин по отношение на политиката за Китай. Но Си Дзинпин, като застана на страната на Путин в тази война, разруши клина. Сега Европа е по-близо до САЩ по отношение на политиката за Китай и разбира, че зависимостта на нейната икономика от авторитарен режим не е добра идея.

Така че това са четири големи победи. И сега, след като сме ги постигнали, трябва да искаме да ги задържим. Не искаме да се окажете в ситуация, в която Киев все още може да бъде изложен на риск и в която единството и решимостта на Запада могат да бъдат подкопани от офанзива „Тет“. И все пак тези придобивки все още са под въпрос, все още са изложени на риск, защото се опитваме да си върнем територията в Украйна, което според мен може и да няма отношение към спечелването на мира. Това е голямата история.

След това имаме нещото, за което попитахте – успехът на опита на Путин да се сближи с Китай. Нека бъдем внимателни тук. Сближаването на Русия и Китай дискредитира и двете държави. Дали сближаването е нетен плюс или нетен минус за тях?

Има държави, които не са част от Запада, но искат да се възползват от възможностите, които той предлага. Те искат достъп до технологии. Искат да имат достъп до нашите университети, където да учат. Искат всякакви неща, включително сигурност, които можем да осигурим. Защо се случи така, че Китай стана синоним на възможности, а САЩ – на война? Защото ние се занимавахме с Ирак и Афганистан, а Китай – с възможностите. Китай изгражда инфраструктура, строи мостове, изгражда телефонната ви мрежа. Ние изпуснахме топката. Трябва да се върнем към възможностите, защото жаждата за възможности е толкова голяма. Именно международната система, която създадохме, превърна Германия и Япония, нашите врагове, в успешни, проспериращи демократични общества. Разговорът трябва да се промени. Всички останали са поканени да се присъединят към мира и просперитета. А онези, които се противопоставят на това, се нуждаят от известно възпиране. Вашият режим може да падне, ако се държите по начин, който дестабилизира международния ред.

 

Източник

 

Стивън Коткин е професор по история и международните отношения в Принстънския университет и старши научен сътрудник в института Хувър.

Pin It

Прочетете още...

„Америките ни“

Владимир Левчев 15 Фев, 2012 Hits: 18347
„Литературен вестник“ задава на български…