От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

През 2001 г. на български език излезе една книга на американския философ от унгарски произход Джон Кекеш. Въпреки провокиращото си наименование – „Против либерализма“, тя остана незабелязана от българския читател. Донякъде, вероятно, това се дължи на нейната нечетивност и тегав език. Освен това, голяма част от нея представлява критика на някои, по същество, социаллиберални практики – защото, както знаем, в Америка под името „либерали“ се крие най-лявото крило на демократическата партия. А тези практики се отхвърлят от други представители на либералната мисъл. Не можем да приемем и генералния му извод, че либерализмът е неспособен да постигне собствените си цели поради вътрешните си противоречия.

Въпреки недостатъците си, книгата впечатлява с една своя основна критика на либерализма. Злото, казва Кекеш, е също толкова мотивиращо човешките действия, колкото и доброто. Когато осигурява свобода на индивида, либерализмът отприщва неограничените му възможности за изява и в двете посоки. Допустима ли е тази равнопоставеност? Дали не трябва възможностите за изява на злото да бъдат предварително ограничени?

Това са въпроси, които не могат да бъдат подминати. За да бъдат разисквани, трябва да навлезем малко по-навътре в материята.

Либерализмът е господстващата обществена идея в съвременния свят. Това дори даде повод на един американски социолог да окачестви, малко прибързано, тържеството на либералната демокрация като „край на историята“. Днес неговото влияние е толкова безспорно, че може да бъде отричан само от маргинални режими, крепящи се на силата.

Либерализмът има своето основание да бъде това, което е. Най-голямото човешко постижение, разумът, съществува – когато го има – само на индивидуално равнище. Изрази, като „обществено съзнание“ и „колективен разум“ са само абстракции, подчертаващи този факт. Осигурявайки свобода на индивида, едно общество може да отбележи постижения, които да го изведат далеч напред в съревнование с конкурентите му.


Small Ad GF 1

Това е и една от причините за успеха на либерализма. Той не е идеология, а само идея или, да речем, политически морал, пораждащ различни практики. За разлика от други социални учения, като например социализма, родени в нечия глава и предлагащи ръководство за изграждане на „съвършено“ общество, той съдържа елементи на спонтанен ред. Като всички такива системи, при него практиката предхожда теорията. Когато Лок обосновава идеята, че властта не е божествено право на владетеля, а трябва да се опира на съгласието на индивидите, това „божествено право“ вече е било отнето от краля заедно с главата му. А когато Волтер се възхищава на икономическия либерализъм в Англия, той описва нещо отдавна съществуващо. Затова либерализмът съдържа в себе си и възможността за постоянно самоусъвършенстване.

Точно това ни дава смелост да приемем изказаната по-горе критика. И наистина, либерализмът допуска същата грешка, като навремето анархизма: приема без доказателство, че злото в човешките отношения се дължи на външна причина – неавтономните действия на индивида (според либерализма) или развращаващата роля на властта (според анархизма). И че ако тази причина бъде премахната, самата човешка същност ще се промени. Това е „сантиментално фалшифициране на действителността“ според горния автор. Дори беглото познаване на човешката природа ни дава основание да се съгласим с него.

Можем ли да поправим този недостатък на либерализма, и ако да, то как? Единственият начин да спрем злото, казва Кекеш, е да намалим правата на злодеите.

„Хората имат еднакъв морален статус по рождение, но това, което вършат, ясно променя този статус. (...) Има голяма разлика между това какви блага заслужава да получи доброто и какви злото, какво заслужава почтеният човек и какво престъпникът, какво отговорният и какво безотговорният човек.“

Това не е нещо необичайно. Открай време обществото притежава наказателни механизми, които преследват злото, като лишават временно или завинаги извършителите му от определени права, в това число и от основното човешко право – правото на живот. Но тези наказателни практики са последействащи – те наказват злото едва след като то се е осъществило. Тяхното превантивно действие е ограничено. То може и да е било достатъчно в общества с малка свобода. Но в едно либерално общество това превантивно действие изглежда недостатъчно. За да илюстрираме тази мисъл, нека разгледаме действието на обичайната наказателна практика в две крайно противоположни по отношение на свободата общества – тоталитарното и либералното.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Тоталитарното общество се ръководи от принципа: „всичко, което не е разрешено, е забранено“. Обикновено то е негласно съпроводено от още едно правило: „това, което е разрешено, е задължително“. При това положение бива наказвано не само злото, а въобще всяко самостоятелно действие на индивида – например, носенето на необичайно облекло – защото то излиза извън изрично разрешеното. Тук превантивното действие на наказанието е силно – което кара мнозина да въздишат по мнимата ефективност на закона тогава. Но то не отделя злото от доброто.

При либералните режими действа друг принцип: „това, което не е забранено, е разрешено“. Тук предотвратяващото действие на наказанието е относително слабо в сравнение с възможностите, откриващи се пред злото – като свобода за подготовка или като изпреварващи, необхванати от закона прояви.

Как можем на практика да ограничим правата на злодеите в едно либерално общество? Това, според Кекеш, може да стане с въвеждането на колективна отговорност. Под колективна отговорност той разбира следното:

„Хората могат оправдано да бъдат държани отговорни за действия, които не са извършили или върху които не са имали контрол – в случай,че те се идентифицират трайно с някаква група; обвързани са с нейните ценности; ценностите й са погрешни; и въпреки, че самите хора не са действали според неправилните ценности, те биха действали според тях, ако бяха в положението на тези членове на групата, чиито действия отразяват неправилните ценности.“

Трябва да признаем, че изразът „колективна отговорност“ звучи малко стряскащо. Той напомня за Закона за народната милиция, според който тя можеше да задържа всеки, който представлява или би могъл да представлява заплаха за режима. Както и времената, когато цели класи или дори народи бяха натоварвани с такава отговорност.

От друга страна, случаи на колективна отговорност или, което е същото, на колективни права, съществуващи в полузаконова форма, масово се срещат и днес. Такива са привилегиите, ползвани от някои социални или малцинствени групи. От трета страна, знаем множество примери за престъпни групи, чиито членове открито заявяват както престъпните си намерения, така и принадлежността си към групата. Отговорността за принадлежност към такава група е пак обичайната отговорност на физически лица. Проблемът е в това кой преценява дали дадено лице принадлежи към категорията „носител на злото“. Ако това са законодателят и съда, нещата стават прости.

Това е рационалното зърно в книгата на Кекеш и то заслужава внимание. Либерализмът крие още много възможности и в същност няма с какво и няма защо да бъде заменян. Но един ремонт в консервативна посока ще му бъде само от полза – колкото и странно да изглежда съчетанието „консервативен либерализъм“.

Веселин Кандимиров е български автор и колумнист, един от редовните сътрудници на вестник „Още инфо“

Pin It

Прочетете още...