Както споменах на Яна, не харесвам Марио Варгас Льоса. Той пише за две неща: диктатори (и техните човешки и властови отношения) и социална еротика, и двете от които имат потенциала за невероятен краен резултат, сочен и странен като зелено манго. Но аз много съм му гневна не защото е лош писател, а защото в книгите му, въпреки големия потенциал и много интересни находки, той ги пропуска по най-глупавия начин. Точно като футболист със златен ритник, който изпуска топката.
Ето например Панталеон и посетителките. Щастливо новобрачен капитан от перуанската армия, морално чист и отдаден на службата си, получава армейско поръчение. Да установи система от бордейски услуги, тоест гост-проститутки за поделението си, за да предотврати зачестилите изнасилвания сред местното население от страна на войниците си.
Като истински военен, Капитан Пантоха се заема съвестно със заданието си, брилянтно го проектира и изпълнява. Същата тази отдаденост и съвестност обаче неминуемо го води до морално падение: да преспи и после да се пристрасти сексуално към най- съблазнителната от „посетителките“, а след убийството й да си навлече гнева на висшестоящите във военната йерархия.
Това е един от най-завладяващите парадокси в литературата и философията, които Варгас Льоса е напипал, в сюжет с много понтенциал: как един индивид, следвайки до перфектност (а не нарушавайки) законите на обществото и моралните му норми всъщност логично стига до деградация именно според същите тези норми. Това не е нова идея, но нали всяко поколение и общество имат право да изследват от своя гледна точка големите теми на цивилизацията и да стигат до различни заключения. Пък и съчетанието на проституция с военна институция е направо златна мина. Какво прави с тази възможност Варгас Льоса обаче?
Първо, прави такива несръчности със сюжета, че разваля цялото удоволствие. Примерно, след като Пантоха е порицан, задето е присъствал на погребението на проститутката във военна униформа, той получава друг шанс за кариера и бива пратен в още по-затънтен район. Това е неубедителният край на романа, който те кара да се чудиш, „Хм, това ли е?“ и да прелистваш нататък в търсене на нещо повече.
Дори и самият стил на писателско разследване разваля ефекта на заложения конфликт. Липcва поне малко психологизъм, който да подчертае иронията на развиващото се действие. Пред читателя се редят някакви драматични факти и случки, но липсва някаква поддатка, която да покаже колко саркастично е такова развитие. Чак накрая евентуално може да се замислиш. Пък романът е замислен като комедия, в края на краищата, а не е полицейска хроника. Дори и интелектуално гледната му точка да ти хареса, липсва удоволствието.
Денят на козела e друг пример, който ме ядоса още повече, защото става дума за многостранична панорама на една диктатура, за която не се знае много извън Латинска Америка: Трухийо в Доминиканската Република. Не бих казала, че е картография на структурите на власт, за което го похвалиха от Шведската академия, а картография на отношенията между различни хора на различни нива в йерархията на властта – диктатор с шофьора си или с камериера си, шофьора с жената на министъра, министъра с прислужницата… Защото един диктатор става диктатор само ако има харизма да убеди в силата си достатъчно хора и да изгради около себе си мрежа на лоялност от хора в най-разнообразно социално положение. И да съумее да обърне техните преплетени отношения в своя полза. Въобще невероятна възможност за една диктаторска Война и мир (грубовато казано).
Обаче прахосва тази възможност. Наистина се стреми да разплита отношенията между шофьори, добри госпожици, кръчмари и нисковалентни проститутки, но натоварва разказа с толкова много излишни подробности (коя песен звучала по радиото докато съзаклятниците си говорели, etc.), че затормозява интереса. Все едно държи да убеди, че наистина се е ровил в архивите и макар и перуанец познава Доминиканската Република, тa тези исторически детайли са доказателство, че книгата разкрива самата истина. Може и да е вярно, но дразни и повече бие на авторска несигурност, прикрита от самоувереност.
Въпреки това Варгас Льоса е добър писател, особено заради изследването на диктатурите и преплитането на човешките интереси в тях. А това е тема, която може много да ни е полезна, независимо дали ние самите живеем в диктатура, ако искаме да разберем как отношенията на власт в ситуация на контрол променят хората и мотивират стъпките им с често изненадващ за тях самите резултат. А подходът му е доста различен от други писатели на диктаторски романи: не с магическия реализъм на Маркес, не с обречеността и жестоките сцени на Алехо Карпентиер, с женско-мъжките отношения на Луиса Валенсуела или с фактологическия журнализъм на по-новите романи.
Препоръчвам книгата му Градът и кучетата. B нея нe се разказва за блуждаещи помияри в някой град (макар че това би било чудесна тема за роман :). Тя е интереснa отново с изследването на личността в условия на контрол – в случая, казарма/военна академия – и е полезен за тези, които смятат, че отмяната на задължителната казарма е причина днес българските мъже да не са истински мъже. Или пък ако ви харесва Повелителят на мухите.
Ако наистина ви харесва латиноамериканската литература, внимание заслужават Хосе Доносо, Ернесто Карденал, Висенте Уидобро, Хуан Рулфо, Роберто Боланьо, Сенел Пас.
В последните години емигрантската литература придоби голямо значение: Хулия Алварес, Кристина Гарсия, Сандра Сиснерос, Рудолфо Аная, Сое Валдес.
Освен класиците, разбира се, като Маркес, Борхес, Кортасар, Неруда и Алехо Карпентиер или по-малко познатите, но също толкова заслужаващи си класици като Орасио Кирога, Силвина Окампо, Габриела Мистрал, Сесар Вайехо, Елена Гаро, Алфонсина Сторни.
А пък за любителите на фентъзито: Даина Чавиано и фентъзи трилогията на Исабел Алиенде.
