Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2010 03 sworn virginВ Тузла сме, казва някакъв мъжки глас, от който се събуждам, някой дръпва брезента, с който съм покрита. Не е мъжът с когото потеглих, на този гласът му е като стъргало, излиза дрезгаво, на синкопи, и не си показва лицето. Не може да съм спала толкова дълго, изключено е да сме стигнали в Тузла, изпод брезента виждам само небето, стоманено, връхлита ни внезапен здрач, както в планината, няма как да сме в Тузла. Вярно е, че двудневната криеница сред канарите прекарах без сън, страхувах се не само от въоръжените мъже по петите ми, чиито крясъци ехото повтаряше, от което те ставаха още по-страшни, а и от планинските животни, особено от скалните плъхове, защото ако заспиш, ти изсмукват кръвта, а също и от нощните зверове, които никога не съм виждала с очи, но съм чувала за тях от селяните в детството си, че отвличат самотно скитащите момичетата и ги опозоряват, грабват душите им и тогава момичето вече не е момиче, а се превръща в животно и няма повече място сред нормалните хора. Денем пък се страхувах от змиите, които дебнат подмолно от скалните пукнатини, дори старите планинари не знаят противоотрова за тях, стряскаха ме и безвредните саламандри, ако не ги разпознаех веднага. Трепвах при най-слабия шум, даже и в пещерата, в която се криех, бях си я харесала още отпреди, ходех там да чета, когато исках да се скрия от човешките очи, а всъщност трябваше да събирам билки, овчарска торбичка и дяволска коприва, майка ми правеше от тях чай против женски болки за себе си и за другите жени от махалата, а също и за момичетата, които бяха пораснали достатъчно за такива неприятности, а също мана и млечна паламида, които бяха лакомство за децата от планините. Това пещерно скривалище ми дойде добре дошло, когато бягах, не го знаеха много-много, защото инак щяха да ме намерят на бърза ръка – вятърът някак беше издълбал дупка зад една голяма канара, точно място, в което да се скрие момиче като мен.


Няма как да сме в Тузла, знаех я само от книги, беше единственият град, за който имах някакво познание, ала той се намира в Босна, на стотици километри оттук, по който и път да тръгнеш, така пише в книгата. С мъка отхвърлям от себе си тежкия, мокър брезент, с който е покрит камионът отзад, мирише на урина и нещо от сорта, разяждаща, запомняща се миризма, макар че с тоя камион превозват само картофи. А сега само мене; сигурно вече са разтоварили картофите някъде из планинските села, където не растат такива неща, останали са само няколко, които се търкалят насам-натам из каросерията, където съм и аз – те издават какъв е бил товарът. Захапах единия още като тръгнахме, не усетих друго, освен вкус на кал, но и така го изгълтах – гладът е страшен господар, а щом потънах в дълбок сън, вече не ми пречеха, не усещах ударите им, макар че тук има много завои, пътят се вие по гънките на планината и щом нещо не е закрепено, то се мята на воля из каросерията на бавно пъплещия по склона камион.

Когато стигнах голите чукари, раздърпана, оплескана с кръв, защото ръцете и краката, че и лицето ми бяха изподрани, често се плъзгах по гръб надолу по улеите, издълбани от дъжда, понеже не намирах пътека, там, в подножието на скалистите върхове, сред дребните, остри камъчета, които нито вятър, нито дъжд е успял да оглади в течение на столетия – когато все някак излязох на каменливия път, който се увива около планината като лента, от едната страна скала, от другата пропаст – този камион за зеленчуци беше единственото превозно средство, което се появи на хоризонта за половин ден, стоях под палещото слънце от сутринта, жадна, изоставена на милостта на планините. Ала тук горе, под скалистите върхове, и това е нещо, понякога дни наред не се чува шум на мотор.

Дадох на шофьора рубина, който майка ми скрила когато съм се родила, така поне разправяше тя, надявайки се да му направи златен обков, като успее да спести малко свои парици, за да го нося като накит на врата си, след като се омъжа или по-скоро когато родя мъжка рожба: защото у нас само жените, родили момчета, са на почит. Майка ми не могла да роди момче; тя имаше три дъщери и колкото и да се молела тайно, защото още тогава молитвата била нещо, забранено по нашите земи, утробата й не заченала повече, макар да носеше рубина зашит в забрадката си. А аз дадох на шофьора този магически рубин за мъжка рожба, откраднах го от забрадката на майка си в нощта на бягството; отскубнах го заедно с муселина, както бях отскубнала и тях, моето семейство, от себе си: захвърлих спомените си, а с тях си отиде и малко нежност.

Тоя рубин нямаше кой знае какво въздействие, но шофьорът нямаше как да го знае, прие го и в замяна се нае да ме вземе под брезента на камиона си и да ме отведе от мястото, където съм родена. Знаеше с какво се наема, защото всеки знае Кануна[1], даже и ония, които са чужди по тоя край, знаеше, че се намира в Прокълнатата планина, където мъжете ходят с пушка на рамо дори когато пасат овце, и ако ни хванат заедно по пътя, ще убият и него по закона за кръвната мъст, няма пощада, а може да навлече беля не само на себе си, не само на семейството си, а и на целия си род, тъй като ми е помогнал да избягам. Обикна камъка, веднага му пролича, както и че ме съжали, както си бях с късо подстригана коса, с парцаливи панталони, мъжка риза и кадифена жилетка, която някога е била тъмночервена, но все пак прикрива гърдите ми, които са започнали да напъпват, от джобчето на жилетката ми виси верижка на часовник, също както по дрехите на мъжете по тези места, където към верижката никога не е прикачен часовник, тя е просто за украшение, защото тук горе, на север, по билото на Прокълнатата планина, където небето е само на една ръка разстояние, времето е спряло и измерването му е безсмислено деяние. А моят народ не обича излишните дела, затова и аз не се заех да обяснявам, просто помолих мъжа да ме вземе срещу рубина и той кимна в знак на съгласие. Трябва да беше дошъл от юг, нито мускул не трепна по лицето му от учудване. Каза ми само „полека“ и отметна вмирисания брезент на камиона, сложи ми да седна на някакво протрито палто, на което трябва да е спало кучето му, понеже цялото беше в бели косми; въпреки мъжките ми дрехи, беше видял, че съм момиче, макар че по нашия край момичетата ходят със забрадки и косите им не се подават много-много от тях, за да не им хвърли око чужд мъж. Отивам в Тузла, му казах, а той отвърна, че тъкмо натам е тръгнал. Това беше, заспах още преди да потеглим.

Слизам от камиона и се вглеждам внимателно в мъжа с дрезгавия глас, виждам го само отзад, едър, леко изгърбен исполин, тъкмо яде нещо, седнал на скалата; когато го заговарям – избърсва устни с дланта си, но не се обръща. Не е моят шофьор, онзи с когото се бях разбрала, виждам и така, няма какво да се обръща, моят беше кльощав с почтена стойка, у хората с гърбици винаги има нещо коварно. Надушвам опасност, изобщо не сме в Тузла, едва сме напуснали планините, все още виждам заснежените върхове, едва са започнали да се укротяват гънките на дивия планински релеф, от които на човек му се завива свят, ако не е роден в планината, пейзажът е по-полегат, скалите по-малки, има и трева, прилича на пасище, виждам овце, но не и овчар, овцете мързеливо пият от потока, леко помръдващи бели петна в пейзажа. Малко по-нататък, като добавка към релефа на алпийския пейзаж, се издигат бетонните бункери на Енвер Ходжа, днес, когато новата мода на режима позволява, планинарите рисуват цветя, всевъзможни лиани и въображаеми животни, за да прикрият реалността им; но те си остават бункери даже и с цветята, издуват се застрашително над земята, както гърба на мъжа, блесва в съзнанието ми, ужасяваща скулптура; ала далече, някъде много далече на хоризонта различавам сребрист дим, комини в сивия мрак. Стоим прикрити в сянката на борове и чукари, изобщо не сме близо до Тузла, това си е още моят край, стряскам се и не разбирам какво е станало с другия шофьор, викам на мъжа с дрезгавия глас, не му знам дори името, не че съм знаела името на другия, но в очите му виждах, че е загрижен, че е добър човек, а този седи с гръб към мен, не се обръща, а и нямам какво да му дам, онзи рубин беше единственото, което имах. Бягай, мисля си, и мускулите ми на часа реагират на командата, но щом клонките пропукват под краката ми, някакъв камък се изтъркаля, а гърбавият се хвърля подире ми като звяр, сграбчва ме за глезена с всичка сила и пейзажът внезапно се преобръща с главата надолу, докато падам в рядката трева, а той се стоварва върху ми като чувал с картофи, диша гадно във врата ми, лигите му текат навсякъде по мен, удрям си главата, болката сякаш прелиства за миг целия ми живот, блясват картина след картина, не е връщане към началото, просто под напора на страха спомените са се завъртели, а скалите отекват с насмешливо вайкане на стенанията ми.




Скалите подмятат стоновете ми насам-натам, играят си с тях докато разпарцаляват гласа ми и го погълнат завинаги. Нямам си съзаклятник, мъхестите дънери на боровете заглушават шума, а и по тези места без това няма жива душа; само овцете блеят равнодушно, без да се интересуват от мен. Пак хленчи, би казал баща ми и би ме зашлевил, поне да имам защо да рева. Защото човек не реве без причина. Трябвало е да се родя момче, баща ми така е искал, струва ми се, и сякаш ми беше сърдит, че не съм. По-големите ми сестри ги бяха омъжили още като деца; всъщност Луле, която беше най-голяма, е била сгодена още в утробата на майка ми – при положение, разбира се, че се окаже момиче, както и не преди да навърши шестнадесет; но баща ми все се надявал на син, и всеки път пребивал майка ми, когато се окажело, че утробата й пак е изплюла момиче, както той казваше, момиче, само да множи броя на слугините, и заради което имотът на семейството ще бъде поделен от рода, ще отнесат даже и оградата, камък по камък. Защото родът се нуждае от мъжка челяд. Според законите на моя народ момичето не наследява, няма право на имот: ако в семейството няма мъжка рожба, рано или късно имотът се разделя между останалите семейства в рода – земята, добитъкът, жените – според Кануна, семейство без мъж е осъдено на смърт. И все пак има един изход, родът може да избере момиче за глава на семейството и от този момент нататък то трябва да живее като мъж; да носи мъжки дрехи, да се подстриже късо като мъж и да промени стойката си, която трябва да е напълно различна от примирената походка на другите девойки; за любовта не бива дори да чува, нито като жена, нито като мъж. В замяна на това може да играе зарове и табла с мъжете в кръчмата, да пие заедно с тях: но мъжете никога няма да поискат нейното мнение, тъй като все пак е жена, макар и през рамото й да е препасана пушка – жена, отървала се наистина от слугинството, но и от опиянението на плътската любов. Защото такива избраници полагат клетва за девственост и никога не бива да познаят докосването на мъж. Освен ако не приемем кръвната мъст като вид докосване: защото заклетите девственици, или вирджиниеши, както на езика на моя народ наричат жените, превърнати в мъже, трябва не само да управляват рода след остаряването на бащата, не само да вземат решения и да въртят имота, те трябва да въздават и отмъщение, също като мъжете, нали са глава на семейството. А кръвното отмъщение или гякмаре, както го наричаме ние, всъщност е нещо всекидневно по местата, където съм се родила: заплетените закони на Кануна определят точно какво трябва да правиш и какво не. Ако на някое семейство бъде нанесена обида, Канунът предписва на главата на семейството или мъжа, избран да извърши кръвното отмъщение, не само начина на екзекуцията, а и как точно да постави фаталното оръжие до убития, та семейството му веднага да разбере, че е жертва на кръвната мъст, а не на случайност, и веднага да се подготвят за контраотмъщението; задължително е да се иде на погребението на убития, както и оплакването на мъртвия, разбира се, всичко с най-големи подробности – бдението, разкъсаните дрехи, изподраните лица, количеството пепел, с което да се посипе главата; всичко е описано до последната капка кръв – и после всичко започва от начало, убийствата нямат край, ужасно е за една жена дори само да слуша тези неща.

Баща ми ме беше обрекъл тайно да бъда вирджиниеша, въпреки че майка ми не беше съгласна, ала гласът на жената не се чува в рода, така че тя никога не посмя да си каже какво й е на сърцето – баща ми ме облече с момчешки дрехи още от дете и все ми говореше за заклетите девственици, каква благодат е, ще избегна слугинската съдба, няма да ставам собственост на някой мъж и на семейството му и макар и жена, сама ще определям съдбата си. Казвам тайно, защото по онова време режимът забраняваше заклетата девственост и Кануна изобщо, както и всичко, което произтичаше от него, кръвното отмъщение, клетвите и, необяснимо защо, дори и народните бродерии, които ни бяха останали от нашите прапрабаби и придаваха пъстрота на живота, защото били остатъци от миналото, от вражеския режим и не укрепвали равенството, а властта на човек над човека. Но баща ми беше голям непокорник, нищо друго не бе правил в живота си, освен кръвно отмъщение и игра на табла и на зарове, при това работеше яко, разбира се, ругаеше режима, а от време на време се молеше, макар че и това беше забранено; комунистите бяха прогонили Бога далеч от моя роден край, но Той все пак ни намираше понякога тук нависокото, сред скалите. Молитвите обаче не пречеха на баща ми да бие понякога семейството, четирите жени, с които съдбата го беше наказала, както се оплакваше с пиянска мъка.

Мисля за тях в минало време, защото съм ги изтръгнала от себе си, баща ми, чиито плесници никога няма да забравя, бидейки човек на крайностите, той или пребиваше семейството си, или страдайки от угризения на съвестта, се опитваше да умилостиви Бога, предлагайки му жертви, за да получат опрощение ужасните му грехове, за тези жертвоприношения той отнемаше залъка на семейството си, без пощада към никого; майка ми, която беше тиха, дребничка, с очи на кошута и заслужаваше робската си съдба; по-големите ми сестри, които никога не опознах добре, защото бях късно дете и когато почнах да разбирам нещата, те отдавна бяха омъжени, но и те не успяха да родят мъжки рожби. Хората в селото започнаха да шушукат, че родът на Ларикала е прокълнат и е въпрос на време кога ще бъде изтрит от лицето на земята – на времето, за което моят народ никога не издребняваше. Луле и Пашке бяха слугини в къщите на родителите на мъжете си, блъскаха се, миеха краката на мъжете, които им ходеха на гости; виждахме ги рядко, по празници, когато се събираше целият род, или на погребението на някоя от жертвите на кръвните отмъщения, където беше задължително да се ходи, както и да се оплаче мъртвия, който почти винаги беше мъж в разцвета на силите си и чиято смърт оповестяваше началото на нова кръвна вражда, затова и наричаха околността Прокълнатата планина, а мъжката част от населението полека-лека се затриваше.

Така на майка ми й оставаше повече време за мен, когато бях малка; тя ме научи тайно на древните шевици, на сложните, криволичещи бодове, които беше усвоила от баба си и с чиято помощ се правеха истински чудесии върху чистото платно – коприна, муселин, бродирахме дори на кашмир вечерно време и припявахме приспивни песни за мъжки рожби, докато баща ми си беше по неговите мъжки дела в селската кръчма и забиваше ядно нож върху масата. Постепенно се научих да бродирам и да шия. Криехме се на светлината на малката лампа, да не ни види някой, ако надникне през прозореца, защото щяха да ни приберат и да ни разпитват да не би да не вярваме в комунизма. Човек не бива да спори с Енвер Ходжа, но може да го надхитри, казваше баща ми, а ти, сине, ще станеш вирджиниеша, защото няма да позволя рода да раздели имота на баща ми, това е единственият ни шанс.

В началото не знаех какво е да си заклета девственица, разбрах го постепенно, чак когато вече от доста време ходех в мъжки дрехи и всички в селото знаеха, че никога няма да бъда жена. Говореха ми като на мъж и когато бяха заклета, промениха името ми от Дардана на Дардан; дори майка ми не биваше да ме нарича Дана, само тайно, когато бяхме сами. Вкъщи трябваше упражнявам новата си стойка, да държа главата си така сякаш вратът ми е надебелял от единия на другия ден, сякаш всеки момент ще вляза в единоборство с някакъв ужасен див бик, още първия ден получих пакет цигари, заедно с ракията, която трябваше да гаврътна на един дъх, това беше първата ракия в живота ми, момичетата не пият ракия, и щом обърнах чашата нещо преряза вътрешностите ми, сякаш бях нагълтала огън; дъх не можах да си поема минути наред или поне така ми се стори, мъжете в кръчмата се превиваха от смях, а аз изскочих навън до оградата и дишах тежко със сълзи на очи и се опитвах да повърна, но и това не успях.

По-късно свикнах с цигарите, но с ракията и с тежестта на пушката никога, както и с много други неща, които вървяха заедно с тази девственост, защото постепенно ме нагърбиха с мъжка работа, чистех с кирка камъните от малкото орна земя, която имаше семейството ми, и ги влачех до къщата за ограда, подреждайки ги в стегнати, правилни купчини, сякаш строях крепостна стена, защото моят народ бе придобил навика да очаква всевъзможни бедствия, освен това орях земята с магаре, ронех царевица и събирах суха трева за храна на животните през зимата. Въпреки това отказът от женската съдба означаваше известна свобода, макар че тази свобода ми я бяха натрапили, баща ми беше решил вместо мене. От друга страна, бързо свикнах с нещата, които ми харесваха, защото беше хубаво, че в неделя можех да чета на открито, стига да исках, пред очите на всички, даже в делничните вечери, когато се стъмнеше и не можех да работя повече, по всяко време, дори когато жените трябваше да се приберат във вътрешната стая; впрочем мястото на жените е в кухнята или около децата, жената няма какво да се прави на учена с книга в ръка, достатъчно е да се понаучи на четмо в селското училище. Имах една книга за Тузла, бях я намерила в някаква пукнатина на стената в плевнята, трябва някой да я е запушил с нея преди доста време, да не се овлажнява сеното, книгата беше стара, миришеше на прах, беше се мокрила много пъти, беше хванала и мухъл, но я четях с голямо удоволствие, на нея се научих всъщност да чета гладко, както и многото географски изрази и имена, така Тузла стана единственият град, който опознах, тъй като ние никога не пътувахме, защото там, където съм родена, не можеше да се да пътува, освен ако не се брои за пътуване онзи случай, когато баща ми беше в добро настроение и взе със себе си семейството за байрама в Коплик[2]; нямаше какво да правим там, защото по нашия край всички са католици, но имаше панаир и пазарът беше пълен с прекрасни неща, а едно момиченце се чувства добре сред тях, колкото и да бях малка и да не бях виждала много свят. Но аз четях ненаситно и други неща, които баща ми държеше вкъщи, вестниците, например, които бяха на голяма почит, понеже рядко стигаха до нас тук, в планината. Библията можеше да се чете само тайно, заради шпионите на Енвер Ходжа – по-малко молитви знаех отколкото клетви.

Вечерно време понякога четях, понякога бродирахме с майка ми – тайно, защото вече не ми подхождаше да се занимавам с женски работи; всъщност беше ми забранено, а понякога, когато излезеше наяве, двете укротявахме вълните на бащиния ми гняв, поемайки превърнатите в удари пристъпи на яростта му. Боядисвахме със сок от червена смрадлика малкото копринена прежда, останала от бабата на майка ми, тоест онова което не бяха съсипали червеите, а също и с тинтява. Получаваха се прекрасни цветове, които само природата може да надмине, и в такива моменти аз отново ставах за малко Дана, макар и само за майка ми и за себе си. А веднъж в най-голяма тайна си уших чифт женско бельо, избродирах му цветове на тинтява и момина сълза с красиво боядисаните копринени конци; чифт женски гащи, които бях видяла в едно списание, което един Бог знае как е попаднало тук, в планините, където хората ни най-малко не са изискани и където жените не носят бельо. Беше ми се приискало да имам нещо истински женско, заклета девица или не; щеше ми се да чувствам как коприната докосва кожата ми, успокояваше ме самата мисъл, че под мъжките дрехи ще нося чифт бродирани копринени гащи също както изисканите момичета в големите градове или в Тузла и на всичко отгоре, украсени с бродерия, която е забранена в цялата страна. Почти бях привършила бродирането на тинтявите в долната част, тази, която се докосва до бедрата, когато ми хрумна да ги пробвам; нямаше никой, майка ми отдавна си беше легнала, баща ми по всяка вероятност играеше табла в кръчмата и бистреше политиката. Коприната беше хладна и гладка, повече отколкото си бях представяла. През нея леко прозираха черните косми на женската ми тайна, защото, макар и да бях малка, момичетата съзряват бързо в нашия край, гащите ми прилягаха красиво, не бяха нито тесни, нито широки, бяха ми точно по мярка и се събираха в крачола на мъжките ми панталони без да личи въздушния материал. Единственото ни огледало висеше на вратата на големия гардероб; трябваше да отида в гостната стая, трябваше да се видя как бих изглеждала като жена. Бях се захласнала в собствения си образ, мина ми през ума колко ли щастлив би бил някой мъж, който и да е, ако би могъл да ме види сега, когато внезапно, в сумрака на стаята изникна фигурата на баща ми. Част от секундата се гледахме, очите му мятаха светкавици, след това отклоних поглед и го сведох, като човек, извършил отвратителен грях и започнах да се моля мълчаливо с молитвата, на която ме беше научила майка ми като дете, когато се страхувах от тъмнината. Баща ми се спусна към мен и задърпа копринените гащи, колкото и да се опитвах да го спра; с бързо движение ги съдра от едната страна, другата, с тинтявите, бе опъната на лявото ми бедро, а черното между краката ми се беше открило; сложих двете си ръце, за да го скрия, но нямах време дори да се засрамя, когато пияните пръсти на баща ми взеха да ме опипват, сякаш не може да устои на чудото и иска да го докосне, ако ще след това да се превърне в солен стълб. Опитвах се да го отблъсна, но той ме удари, не и веднъж, след това ме повали на пода, на чергата, по която не ни беше позволено да ходим с обувки, даже и като деца, и запъхтя отгоре ми, дъхът му смърдеше, и зашептя, но сякаш викаше, ще ти покажа онова, което никога не бива да правиш, никога, защото никога няма да бъдеш жена, но сега по изключение ще ти покажа каква е съдбата на другите жени, защото съм добър баща. Не виках, защото бях уплашена, знаех, че ако вдигам шум, ще ме бие, и със стиснати зъби бях вперила поглед в паяжината в ъгъла, доколкото я виждах, легнала на пода, търпях болката, съпровождаща деянието на този човек, всъщност моя баща. Паякът продължаваше да плете паяжината си в ъгъла, сякаш нищо не беше се случило, а и баща ми сигурно е вдигал шум, но нищо не достигаше до мен, само болката се обаждаше някъде отдалече, времето спря и докато той се друсаше върху мен тежко и прохърквайки, но ритмично, вратата на гардероба с огледалото се полюляваше насам-натам и в него видях майка си по нощница, без забрадка, с разрошена коса; ту се появяваше, ту изчезваше, ту се появяваше, ту изчезваше, хем беше тук, хем я нямаше, хем виждаше, хем не виждаше онова, на което ме учеше баща ми – тогава престанах да гледам паяка, гледах лицето на майка си, то се променяше с най-малкото движение на огледалото, учудено, отчаяно, безпомощно, гневно, ревниво, мразещо, после вече не я виждах, беше си легнала пак в леглото, без да изрече нито дума, всъщност, повече не я видях никога, защото още същата нощ избягах.



Стоновете му ме накараха да се съвзема, даже и те бяха дрезгави, едрият като чувал с картофи мъж се е отпуснал върху мен с цялата си тежест, някаква лепка се клати пред очите ми, леко докосва драскотините по бузата ми, докато оня се старае над мене, не виждам лицето му добре изотдолу, само това, че брадата му е сива и мръсна, очите му са тъмни дупки, като на животните; вече и не искам да го виждам, знам, че не е моят шофьор, онзи, на когото дадох рубина, макар че вече е все едно; вони на чесън и остра мъжка пот, с една ръка мачка късата ми коса, с другата се опитва да разтвори бедрата ми и да влезе насилствено в мен, в без това разраненото място – наоколо голи скали, редки борове, овчарските кучета лаят надалече, но може и изобщо да не е имало овце, а само белите петна на скалите да светлеят над тъмното пасище, свидетел ми е само грохотът на големите планини, който внезапно става оглушителен. Напразно се надвиквам със самите Прокълнати планини, наоколо няма никой, нощта пада, а мъжът е затиснал устата ми с груба ръка, зъбите ми разкъсват устните ми отвътре и преставам да се моля, защото никоя молитва не може да го спре, Бог е твърде далеч, пътят на молитвата е твърде дълъг, докато стигне до Него, напразно сме в планината, близо до Неговите небеса, ръся проклятия с очи, с всичките си вътрешности, с всяка пора, за да отблъсна гърбавия. И гърбавият исполин изведнъж ме пуска, не ме пуска, а направо ме блъска, скача от измъченото ми тяло, като пронизан от гръм, ръцете и краката му се вцепеняват, отмята глава назад и странно я разклаща, никога не съм виждала такова нещо при човешко същество, очите му се изцъклят, езикът му се оплита, от устата му изскача гъста пяна – изплашвам се повече отпреди, защото силата на клетвите изглежда много по-голяма от молитвите, и хуквам да бягам, грабвайки дрехите си. След няколко крачки спирам, бързо се оглеждам наоколо за някакъв клон и се връщам при него, гледам замаяна епилептичния танц, след това надмогвам себе си и пъхам клона между устните му, да не си глътне езика и за да направя място за молитвите си в тоя свят. Картофеният чувал бавно се отпуска, но гърбавият не се е съвзел още, изведнъж ми заприличва на баща ми, пиянски заспал върху скъпата черга в гостната стая онази нощ, с тъпа и хитрашка усмивка изпод мустака, без да осъзнае какво е направил. На баща ми, чието полуголо тяло изписах с черно мастило в нощта, преди да хвана планината, само три дни оттогава, написах всички албански клетви, които съществуват, обвих спящото тяло на баща си с лианите на омразата си, да засъхне завинаги по него; изписах отчаяния си устрем, с който исках да залича в себе си дори спомена за двуглавия черен орел, изписах непреклонната си решимост, която ще ме отведе в Тузла, където ще стана Дана Ларикала, хубава и свободна жена и никога повече заклета девственица.
 
Превод от унгарски език: Светла Кьосева
Източник


[1] Канун – набор от неписани закони, упражнявани в Албания от времената на древността и върнати към живот в някои албански региони след падането на комунистическия режим. Бел. пр.
 
[2] Град в Албания (около 7.000 жители), който се счита за столица на планинските региони. Бел. пр.

 

Кинга Кали (род. 1971), е унгарско-арменска писателка и антроположка. Тя е родена в Трансилвания, Румъния, завършила е филология и антропология в университетите Babes-Bolyai (Клуж, Румъния) и Eötvös Loránd (Будапеща). Живее в Будапеща от 1996 г. насам. Публикува антропологически изследвания в различни европейски списания и сборници (най-вече в Унгария и Румъния). Специализира се в областта на трансивланско-арменската идентичност в наши дни. Пише на унгарски език.

Pin It

Прочетете още...

Русия след Путин

Иван Кръстев, Глеб Павловски 17 Мар, 2018 Hits: 15353
В прочутата „дълга телеграма“ на Джордж…