Добре известно е, че Европейският съюз е гигантска машина за хармонизация. Вземете например Решението на Европейския съвет от ноември 2008, за борба, чрез средствата на криминалното законодателство, против определени форми и начини на изразяване на расизъм и ксенофобия, например „публичното оневиняване, отричане или грубо тривиализиране на престъпления, свързани с геноцид“. Но ЕС успешно се противопоставя на изкушението да създаде обща политика по въпросите на историята въз основа на това рамково решение. В един доклад за Европейския парламент и Съвета от декември 2010, Комисията изрежда цяла поредица от различни закони за паметта в страните-членки, без да настоява на някакъв общ стандарт.
Но през април 2009 Европейският парламент повтори, че „Европа няма да бъде обединена, ако не успее да формира общо гледище върху историята, припознае нацизма, сталинизма и фашистките и комунистически режими като общо наследство и осъществи честен и щателен дебат, разглеждащ техните престъпления през изминалия век“. Такова твърдение би било невъзможно преди присъединяването на източноевропейските страни-членки към Съюза. Само пред 12 години, по време на Стокхолмския международен форум по Холокоста (2000 г.), европейските политици бяха се съсредоточили върху геноцида срещу европейските евреи – най-тежкото престъпление в историята на човечеството – като централен елемент от европейската колективна историческа памет и основна мотивация за борбата против расизма и дискриминацията в наши дни. Множество европейски нации обявиха 27 януари, деня на освобождението на концентрационния лагер в Аушвиц, за официален ден на припомняне. „Аушвиц“ се превърна в един вид негативен основателски мит за след-фашистка Европа, и много страни са криминализирали отричането на Холокоста,
Макар че криминализирането на „лъжата за Аушвиц“ е разбираемо, като се има пред вид желанието да се защитят жертвите и честта на мъртвите, то е и проблематично. Въпреки че той отново и отново се потвърждава от Федералния конституционен съд на Германия, законът, определян там като „закон за подривна дейност срещу държавата“, налага значителни ограничения върху свободата на изразяването. Бившите съдии от Германския конституционен съд, Хофман-Рийм и Хасемер, биха предпочели криминализацията на отричането на Холокоста да бъде прекратена. Отдавна вече е време за една такава либерализация на германското криминално законодателство. Налагането на официално гледище върху историята, тоест смесването на държавния монопол върху насилието с един монопол върху историята, е отличителна черта на тоталитарните общества. Нещо повече, и други добронамерени европейски страни (например Франция през 1990) последваха „немския норматив“ (по думите на Тимъти Гартън Аш) и също криминализираха отричането на Холокоста.
Не беше изненада, че страните от източно-централна Европа, които през 1990 бяха освободени след 40 – а в някои случаи и 50 – години на съветска окупация, решиха да си създадат свои собствени законодателства, криминализиращи отричането на комунистическите престъпления, които за тях са по-належащи от защитата на западноевропейския отрицателен основателски мит, Холокоста. Сандра Калниете, латвийска политичка, обясни през 2004, че и двете системи са „еднакво престъпни“ – гледище, което се споделя от мнозинствата в Балтийските страни, в Полша и дори в югоизточна Европа. А според чешкия закон, „публичното отричане, поставяне под въпрос, оправдаване или оневиняване на геноцида, извършен от нацистите или геноцида, извършен от комунистите“, е наказуемо със затвор от шест месеца до три години. Ако отричането на Холокоста би било криминализирано в цяла Европа, то с неизбежност ще се появят искания за същото третиране на престъпленията, извършени от Сталин и неговите другари.
През 2007 г. Европейският съвет изиска от Комисията да изследва „дали е необходим един допълнителен инструмент за адресиране на публичното оневиняване, отричане или грубо тривиализиране на престъпленията на геноцида, престъпленията срещу човечеството и военните престъпления, насочени срещу групи от хора, определяни чрез критерии, различаващи се от онези на расата, цвета, религията, потеклото или националния и етнически произход, като [например] социален статус или политически убеждения“. И докато историците и директорите на музеи в западна Европа нямат желание да се включат в този дебат, някои североамерикански учени, като Тимъти Снайдър от университета Йейл, (с книгата си „Кървави земи, Европа между Сталин и Хитлер“, 2010) и Норман Неймарк от университета Станфорд („Геноцидите на Сталин“, 2010), посочиха необходимостта от „други критерии“ и „допълнителни инструменти“. Те смятат, че дефиницията на понятието геноцид в ООН от 1948 е непълна, тъй като тя не включва масовите преследвания по причини на „социален статус или политическа обвързаност“ (които днес се наричат „социоцид“). Тази клауза е била отстранена по онова време под съветски натиск. Един пример, показващ докъде води всичко това, е официалната прокламация на правителството на украинския президент Юшченко от 2007 година, обявяваща украинския глад по време на сталинския режим от 1932/33 г., (така наречения „Холодомор“), за геноцид против украинската нация.
По такъв начин 23 август става възможен кандидат за един истински, пан-европейски, ден на припомняне. На този ден през 1939 Третият райх и Съветският съюз изковават „Пакта Хитлер-Сталин“ с неговия секретен протокол, като с това на практика създават един вид разделение на работата между нацистка Германия и съветска Русия в окупираните територии от източна Европа. 23 август поставя под въпрос настоящия ден на припомняне в източна Европа – 9 май (1945) – защото 9 май маркира деня, в който този регион беше освободен от нацисткия терор, само за да стане жертва на една „червена“ окупация. Подобна ревизия обаче предизвиква тежка обида в Русия, където 9 май продължава да бъде честван като Ден на победата. През май 2009 руският президент Дмитрий Медведев създаде комисия, предназначена „да блокира опитите за фалшифициране на историята по начини, вредни за интересите на Русия“. С това той има пред вид нищо по-малко от защитата на едно безкритично гледище към историята на „Великата отечествена война“, което все повече означава едно открито апологетично гледище за сталинизма.
Криминализацията на отричането на Холокоста вдъхнови аналогични опити за забрана на отричането на други геноциди, особено на арменския геноцид от 1915-17. Няколко парламента прокараха законодателства, криминализиращи отричането на този геноцид, и това доведе до реални съдебни процеси в Швейцария и Франция. Европейският съюз неформално изисква Турция да признае, че случилото се действително е било геноцид, и да се откаже от официалната си позиция, според която събитията от 1915-17 са военновременно клане, като предусловие за допускане на Турция в Съюза. Реакцията на Турция срещу натиска от ЕС беше разочароваща: статия 301 от Турския наказателен кодекс, която криминализира актовете на „обида срещу турскостта“ (включваща и говорене за арменския геноцид), не беше променена съществено.
По подобен начин и постколониалните историци сравняват престъпленията, извършени от европейските сили по време на колониализма, с Шоата (Холокоста). Те разглеждат огромния брой на жертвите и високата степен на систематично планиране и организация в двата случая като очевидно паралелни. През май 2001 френският парламент прокара закон, предложен от родената във Френска Гвиана народна представителка Кристин Тобира, който класифицира робството като престъпление срещу човечеството. Това доведе до съдебно преследване срещу историка Оливие Петр-Гренуйо, който отказва да разглежда робството като просто геноцид, в критичната си книга, разглеждаща търговията с роби. И понеже всяко действие води до противодействие, през 2005 г. една парламентарна инициатива във Франция призова за осветляване на „положителните аспекти“ на колониализма. Историците отхвърлиха това предложение и всичко, което остава от опита да се създаде някакво стерилизирано гледище за историята, е един закон против обиждането или малтретирането на всеки човек, който се е бил за Франция в колониите.
Повече от 1000 френски (и други) учени участваха в един мощен протест – под мотото „Свобода за историята“ – насочен против всякакви закони за паметта, независимо от това дали те се опитват да забраняват или да предписват някакво специално гледище за историята. Те се борят за свободата на изразяването и академичните изследвания, както го прави и Европейската комисия в доклада, за който стана дума по-горе, където се поддържа гледището, че „официалните политически интерпретации на историческите факти не трябва да бъдат налагани със средствата на парламентарни решения“, и че „един парламент не може да издава постановления върху миналото“. Комисията поддържа приемането на 23 август като пан-европейски празник и с това застава зад едно напълно анти-тоталитарно, но балансирано осъзнаване на европейската история, без да се насърчава каквато и да е „хармонизация“ или дори законодателни мерки против погрешни или обидни възгледи относно историята.
Опровергаването на подобни възгледи е отговорност на експертите и публичните дебати. Комисията желае една общоевропейска преоценка на историята да следва принципа „Вашето минало си е ваше минало!“ С други думи, онова, към което те се стремят, е плурализъм в политиките на паметта, който трябва да бъде изграждан от всяко гражданско общество и от общността от граждански общества в техните взаимодействия едни с други. Дори катастрофата на полския правителствен самолет на път за Катин, която унищожи голяма част от днешния полски елит, имаше неочаквани положителни последствия, тъй като клането на един по-ранен полски военен елит беше дискутирано по един по-честен и открит начин в Русия, както и в това, че собственото полско участие в Холокоста и прогонването на немското население днес вече става част от колективната памет на страната.
