Pin It

 

2016 10 Ustasha

 

По време на войните от 1990-те, последвали разпадането на Югославия, разказите за колективната жертвеност служеха като основания за насилствени етнонационалистически планове. В Хърватска на Франьо Туджман един ревизионистки подход към историята оправдаваше националното негодувание и предотвратяваше всякаква самокритична преоценка на хърватското участие в конфликта, като заедно с това усилваше международната изолация на страната. Но след смъртта на Туджман през 1999 настъпи период на постепенна „европеизация“ на паметта. Днес  правителството декларативно обляга историческата си политика на „европейските стандарти на паметта“. Но дали то успява да постигне тези стандарти и, което е още по-важно, равносилна ли е европеизацията на паметта на някакъв обективен и самокритичен подход към историческите престъпления – както понесените, така и извършените такива?

Европеизацията на паметта

„Бумът на паметта“ на Запад след Студената война подчертаваше Холокоста като негативен символ на двадесетия век и доведе до промяна във фокуса на запомнянето: фигурата на героя-мъченик, дотогава асоциирана с хората, които са се борили против нацистите, беше заменена от индивидуалната фигура-жертва.[1] Но не само това: Холокостът се превърна в универсален императив, изискващ респект към човешките права изобщо и „контейнер“ за паметта и възпоменаването на различни жертви и групи от жертви.[2]

В Европа тази „универсализация“ включва и друго измерение: Холокостът се е превърнал и в негативен основателски мит на Европейския съюз. Следвоенна Европа разбира себе си като колектив с обща съдба, който е разработил споделени структури с цел да се избегне повтаряне на катастрофата на Холокоста. В търсенето на идентичност, която надхвърля икономическия и валутен съюз този мит предоставя убедителен общ разказ, който инак би липсвал.[3] Това е една от причините, поради които Специалната агенция за сътрудничество при преподаването, запомнянето и изследването на Холокоста (ИТФ) – основана в Швеция като мрежа от политици и експерти през 1998 – пробужда толкова много интерес и днес вече включва 27 страни, повечето от тях европейски.

Международната конференция по Холокоста, проведена в Стокхолм на 27 януари 2000 г., на петдесет и петата годишнина от освобождението на Аушвиц, за пръв път събра на едно място държавни глави и експерти или оцелели от 46 държави.  Сред декларациите, направени в края на конференцията, беше и препоръката страните да въведат официален Ден за припомняне на Холокоста на 27 януари или друга дата, свързана с унищожението на евреите. Към 2010-та вече 34 от 56-те страни-членки  на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) бяха последвали препоръката. Това беше една от първите стъпки към постигането на някакъв вид „европейски стандарти“ на паметта. И макар че не бяха официално прилагани по време на източното разширяване на ЕС през 2004, тези стандарти вероятно са играели някаква роля – както например може да се заключи от факта, че унгарският Мемориален център на Холокоста беше открит само няколко седмици преди страната да се присъедини към ЕС, въпреки че към досегашния момент в центъра все още няма никаква постоянна експозиция.

Паралелно с „европеизацията на Холокоста“ протичаше и един друг процес, а именно преразказването и преоценката на историята в източноевропейските страни след 1989 и особено изобретяването на „златното минало“ от предкомунистическите времена. Разказът за героичната антифашистка борба беше делегитимиран заедно с комунистическите режими, а травмата от комунистическите престъпления беше поставена в новото ядро на паметта (често при използване на вече познати от припомнянето на Холокоста образи и символи, например вагони и релси). Тази „разделена памет“ между „Изтока“ и „Запада“ насърчи някои представители на посткомунистическите държави да изискват осъждането на комунистическите престъпления „в същата степен“ както и онези на Холокоста. Като реакция на тези конфликтни памети Европейският парламент препоръча през 2009 да се въведе и друг паметен ден на 23 август, датата на договора между Сталин и Хитлер от 1939, на която жертвите на нацизма и сталинизма да бъдат възпоменавани едновременно (Европейски ден за припомняне жертвите на сталинизма и нацизма). И макар че по този начин припомнянето на жертвите на сталинизма най-после е добавено към европейския канон, жертвите на двата режима са експлицитно приравнени, което пък води до други проблеми. Новият мемориален ден на практика не е допълнение към 27 януари, а негова антитеза: докато мемориалният ден на Холокоста засяга престъпленията на собствената група, то Европейският ден за припомняне прехвърля отговорността върху нацистите и съветите. „Собствените хора“ тук се разбират като жертви на потисничество, идещо отвън, докато участието в комунистическия режим се отрича и измества към „другите“.


Small Ad GF 1

Но по какъв точно начин европейските стандарти и конфликтни памети влияят върху Хърватска? Кои елементи от хърватската политика на паметта отговарят на европеизацията на паметта и кои се намират в конфликт с нея?

Хърватските политики на паметта след 1990: ревизионисткият навик

Също като други пост-комунистически страни, след като Хърватска получи независимост през 1990-те, на предкомунистическия период започна да се гледа като на „златна епоха“. Така наречената Независима държава Хърватска (Nezavisna Drzava Hrvatska – НДХ), един марионетен нацистки режим, се разглеждаше като „жалон в независимостта на Хърватска“, според Франьо Туджман, хърватският президент от времето на войните от 1990-те. Усташите [хърватските фашисти, бел. пр.] идват на власт малко след разпределянето на завоюваните от нацистите области на Кралство Югославия през 1941 и започват да създават лагери през същата година. Най-големият от тях е в Ясеновац, комплекс от трудов лагер и лагер за унищожение, в който са убити почти 100,000 души; около половината от жертвите са сърби, следвани от евреи, роми и хърватски политически затворници.[4] Целта на Туджман е да „помири“ [паметите на] усташите и комунистическите партизани: според него през Втората световна война и двете страни са се борили за една и съща кауза – Хърватска – ако и по различни начини.[5] Мемориалът в Ясеновац играе важна символична роля в схемата на Туджман: позовавайки се на примера с Франко [в Испания], той предлага костите на усташите и войниците на НДХ, убити в т. нар. „клане от Блайбург“ през май 1945[6] да бъдат пренесени в „национален мемориал“ в Ясеновац. Международните протести, основно от страна на САЩ, предотвратяват осъществяването на идеята, въпреки политическата изолация на страната по онова време.

На изборите от 2003 бившата Туджман-партия, Хърватският демократически съюз (Hrvatska demokratska zajednica – ХДС), се връща на власт. През 2005 премиер-министърът Иво Санадер подчертава, по време на мемориална церемония в Ясеновац, че „антифашистката победа над фашизма и националния социализъм е победа на ценностите, вплетени в модерна Европа и модерна Хърватска“,[7] но добавя, че „Отечествената война“ (1991-1995) също е била водена срещу един вид фашизъм. По време на посещението си в Яд Вашем през същата година той твърди, че по време на войните от 1990-те хърватите са били жертви на същия вид зло като нацизма и фашизма, и че никой не знаел по-добре от хърватите какво означавало да бъдеш жертва на агресия и престъпление. Както Санадер казва на журналистите след посещението си, Историческият музей на Холокоста бил го вдъхновил да мисли за Музей на отечествената война в Хърватска.[8] Онова, което прави този епизод толкова показателен е, че тези твърдения не предизвикват никакви протести. Отстъплението от ревизионизма на ерата на Туджман (който свежда до минимум броя на жертвите на усташката държава) до гледище, което признава [хърватския] Холокост, но представя хърватите като жертви на друг фашизъм, този път „сръбски фашизъм“, може да бъде разбрано като един вид „европеизация на паметта“, при което проблематичните измерения на това развитие стават силно очевидни.

По време на ежегодните мемориални церемонии в Ясеновац, Санадер и неговите партийни колеги постоянно, под формата на мантра, осъждат „и двата тоталитаризма“ – „червения [на Тито] и черния [на усташите]“, без да размислят ни най-малко, че всъщност титовите партизани са били онези, които са освободили Ясеновац през 1945.[9] Тази формулировка отразява ясно мисленето, свързано с Европейския ден за припомняне жертвите на сталинизма и нацизма. Санадер дори се цитира в Юбилейната книга за десетата годишнина от основаването на ITF: „Победата не демокрацията над тоталитаризма е победа на ценностите, положени в основата на модерна Европа и модерна Хърватска“.[10] Приравняването на жертвите на усташите и комунистите изглежда е процес, идещ както отдолу, от посткомунистическите общества, така и отгоре, откъм ЕС.

Музейният комплекс в Ясеновац: лицемерно приемане на паметта

Най-удивителният пример за „европеизацията на Холокоста“ е изложението в държавния Мемориален музей Ясеновац, който е открит след дълъг период на дебати през 2006. Новото изложение изглежда представлява някакъв вид прогрес, доколкото в него се признава факта на масовите убийства и Шоата, които са се случили в Хърватска. Въпреки това, още на втората изложбена витрина след входа се показва Хитлер заедно с Анте Павелич, ръководителя на усташите, при което на посетителите се обяснява, че по време на първата среща на Павелич с Хитлер, последният му е дал пълна поддръжка за политиката на геноцид срещу сръбското население. По този начин, заедно с подчертаването на факта, че унищожението на хърватските евреи трябва да се разглежда в по-широкия контекст на Холокоста, което е очевидно вярно, изложението изглежда би искало да подскаже, че в същия контекст трябва да се разбират и масовите убийства на сърби. Фактът, че усташите са били рядък пример за режим, който е създал свои собствени лагери на смъртта, без заповеди от страна на нацистите, не се споменава. Нещо повече, докато антисемитските усташки лозунги са изложени, а антисемитските аргументи опровергани, няма подобен подход когато става дума за анти-сръбската или анти-ромска омраза. Припомнянето на еврейските жертви на усташите – нещо, което очевидно може да бъде направено в контекста на общото унищожение на европейските евреи, изглежда е по-лесно от припомнянето на масовото изтребление на сърби.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Критиците са изтъквали, че изложението не показва кои са били извършителите, коя националност е имала най-големи загуби и по какви точно начини хората са били убивани в Ясеновац. След дълги дебати беше добавена допълнителна част, в която се показваха брутални инструменти за убиване като ножове и брадви; националността и възрастта на жертвите също бяха указани, за да се покаже, че са били убивани не само политически затворници, както често се твърдеше през 1990-те. Онова, което все още липсва, е каквото и да било уточняване на извършителите, като Павелич продължава да бъде адресиран с уважителното „Д-р Павелич“.

Директорката на Мемориалния музей в Ясеновац, Наташа Йовичич, твърди, че „ние искаме да бъдем част от модерната европейска образователна и музейна система и да следваме направленията, задавани от други институции, занимаващи се с тези теми“.[11] Новото изложение, твърди тя, е било оформено в съгласие със „стандартите на Европейския съвет и ЕС“ и е било концептуализирано в консултации с международни експерти, за да бъде „международно разбираемо“ и съвместимо с „международните стандарти“. Но тези експерти са от институции, занимаващи се единствено с Холокоста, включително и Мемориалния музей на Холокоста на САЩ, Къщата Ане Франк и Яд Вашем. Хърватските куратори черпят идеи не от мемориални музеи по местата на бивши концентрационни лагери в Германия или в Генералното губернаторство [тоест в Полша, по местата на нацистко управление в страната, бел. пр.], които възпроизвеждат комплексния характер и ежедневието на лагерите, а от институции като Къщата Ане Франк. Целта, както обяснява Йовичич, е да се разкаже „една трагична житейска история с помощта на няколко предмети“.  Разбира се, човек може да разбере фокусирането върху индивидуалната жертва в Къщата Ане Франк. Но в Ясеновац едно хипермодерно изложение използва нови медии, за да освети изключително историите на отделни жертви. Говорейки критично за „портретирането на палача и жертвата в световната музеология“, директорката казва, че целта ѝ е била да избегне тенденцията към показване на анонимни трупове и инструменти за убиване, като вместо това направи от Ясеновац „място на живот“, което изпраща утвърдително послание. Легитимната критика срещу естетиката на шока е комбинирана по този начин с опит „да се изпрати към местопрестъплението послание от светлина“.

Хърватските учебници по история: програмно-учебен национализъм

Когато става дума за начините, по които трябва да се преподава историята на Холокоста в училище, то международните препоръки са вече възприети в хърватските учебници.[12] Но когато се стигне до усташкия режим между 1941 и 1945, както и престъпленията, извършени от партизаните в края на войната през 1945 („Трагедията от Блайбург“), то изведнъж се оказва, че паметта все още е „гореща“[13]. „Холокост“ и „геноцид“ се определят като ключови понятия, но заедно с тях се появява и странната фраза „концентрационни сборни лагери“ (koncentracijski sabirni logori)[14] – нещо, което вече показва несигурността, та дори и невежеството, свързано с тази тема. Уроците, които се преподават във връзка с „Независимата хърватска държава“ целят да предоставят информация, показваща субординацията на Хърватска под окупационните нацистки сили и изпълнението на тяхната воля, особено предаването на бреговите ивици на Италия и икономическата експлоатация на страната. По този начин Хърватска е представена просто като поредната жертва на Оста. Една част от учебната програма е посветена на „културните постижения“ от времето на войната,[15] докато друга се занимава с „усташкия терор“. Това разграничение между една „добра“ хърватска държава и „злите“ усташи – равносилно на разграничението между един „добър“ Трети райх и „лоши“ нацисти – продължава линията на ревизионизма, обичайна през 1990-те години.

Тази учебна програма е прокарана по много различни начини в четирите учебници по история за осми клас, одобрени от хърватското министерство на образованието. Но колко широк е спектърът на интерпретациите в тях? Онова, което прави този въпрос толкова интересен е фактът, че училищата могат свободно да избират кои учебници да ползват. Най-честият избор (учебникът на Кресимир Ерделия и Игор Стоякович[16]) е политически „ляв“ и се използва в 38,5 процента от училищата; той е заменил националистическия учебник, издаден от същото издателство, Skolska knjiga, през 1990-те. Има и друго издателство, което е публикувало както националистически учебник (от Весна Джурич, използван в 18 процента от училищата)[17], така и онзи, съдържащ най-много гледни точки и саморефлексии (от Снежана Корен, 18,5 процента).[18] Четвъртият учебник (от Стйепан Бекавац и Марио Яреб) също е издържан в националистическо-ревизионистки дух и е използван в 25 процента от училищата.[19]

Двата националистически учебника възпроизвеждат разказа за „добрата“ хърватска държава и „злите“ усташи. Бекавац и Яреб представят възхода на усташите като разбираем, „тъй като да се решат натрупаните проблеми на кралство Югославия е било възможно единствено чрез създаването на независима хърватска държава“ – сякаш усташите са били логичните представители на всеки вид съпротива. Бекавац и Яреб разказват подробно за „културния живот и медии в НДХ“, споменавайки, че, докато творбите на еврейски автори са били забранени, „голям брой публикации са били насърчавани, повечето от тях без идеологическо оцветяване. Може да се каже, че издателският сектор е имал голям успех, въпреки идеологическия контрол, упражняван от усташите“. Голям брой литературни произведения „говорят за хърватската култура за първи път“; радиото и киното за пръв път получават систематично внимание и също не са „идеологически оцветени“. Джурич, другата националистически настроена авторка, споменава убийствата на комунистически интелектуалци в началото на войната в едно-единствено изречение, преди да прескочи към „културните постижения“ на НДХ, особено Хърватската енциклопедия и първият пълнометражен хърватски филм. В другите две книги фактът, че НДХ е просто сателит, е открито подчертан, а „културните постижения“ не се споменават – въпреки че това е изискване на учебната програма.

Буквално срещу страницата (при Бекавац и Яреб), на която се разказва за „живота в НДХ“, се появява описанието на „усташкия режим“. Авторите пишат за „репресивни политики към не-хърватското население, особено към сърби, евреи и роми“. В концентрационните лагери „затворниците (евреи и други, особено сърби) са подложени на терор и трудни условия на живот; мнозина са убити още с пристигането си или по-късно“. Престъпленията на усташите не се прикриват, но няма и обяснение за това в какво се състои мистериозната връзка между НДХ и „усташкия режим“.

В учебника на Корен, напротив, тези неща се дискутират открито. Главата, посветена на основаването на НДХ започва с фотография на нацисткото навлизане в Загреб и ликуващите маси, които го посрещат – с което ясно се повдига въпроса за отговорността на населението. Народната подкрепа за режима на усташите също е проблематизирана: „Защо толкова много хора приветстват обявяването на НДХ през 1941?“ Корен е единствената авторка, която споменава гражданската война между партизаните, сръбско-роялистките четници и усташите, като с това поставя живота на гражданското население в точен исторически контекст (Джурич, напротив, споменава само абстрактното „страдание на населението“). Уникалното при учебника на Корен е, че се описват в подробности престъпленията на всички участващи в конфликта страни, без обаче да бъдат приравнявани. Когато става дума за описание на жертвите от Втората световна война, три от учебниците емоционализират страданието на „нашите“ жертви, чрез включване на фотографии, свидетелства на оцелели и исторически източници (напротив, когато се говори за страданието на „другите“, се използва неутрален и дистанциран език). Бекавац и Яреб описват Холокоста като „най-тежкото престъпление в съвременната история“ и правят прецизно разграничение между нацистките концентрационни и унищожителни лагери в главата, посветена на общата история на Втората световна война. Те дори говорят за решението на ЕС да се въведе Мемориален ден на Холокоста. Но когато се стигне до престъпленията на усташите, те пишат неутрално за „репресии“. Престъпленията, които те емоционализират, са убийствата – от страна на партизани – на бягащите усташи, войници на НДХ и цивилно население близо до Блайбург през май 1945. Главата за престъпленията на усташите не съдържа никакви свидетелства и само една фотография – на мемориала в Ясеновац, създаден по проект на архитекта Богдан Богданович през 1960-те. Главата за Блайбург, напротив, съдържа многобройни фотографии и свидетелствата на един оцелял, който разказва как един баща е бил застрелян пред очите на малкия си син, докато се е опитвал да се приближи към него.

В другия националистически учебник (Джурич), Ясеновац е описан открито като лагер на смъртта, където са „убити десетки и десетки хиляди хора“ – формулировка, която звучи тромаво на хърватски и говори ясно за неудобство или несигурност. След това авторката говори за многобройните евреи, сърби и роми, „които са били убити“ – прави впечатление пасивната форма – без да се споменава, че убийците им са усташи. „Левият“ учебник на Ерделия и Стоякович, напротив, е издържан в духа на антифашистката традиция и се занимава обширно с темата за жертвите от Ясеновац, включвайки три свидетелства на оцелели. Тук пък липсват свидетелски материали в главата за Блайбург. В научните си работи Снежана Корен, авторката на четвъртия, най-многоперспективен учебник, критикува описанието на определени групи от жертви като „анонимните други“;[20] в нейния учебник са включени фотографии, свидетелства и исторически източници, представящи всички групи жертви.

Преднамереното представяне на жертвите в двата националистически учебника отговаря на начините, по които в тях са демонизирани сръбските четници. Според Бекавац и Яреб четниците са възнамерявали да създадат „Велика Сърбия, в която хърватите да бъдат наказани за усташките престъпления, в които четниците обвиняват хърватския народ като цяло, […] По-голямата част от хърватските територии са щели бъдат присъединени към Велика Сърбия, а хърватите по тези територии – избити или отчуждени от народа си“. Тези „планове“ очевидно имат за цел да натежат над онова, което усташите в действителност са извършили над сръбското си население. Това е единственият абзац в учебника, в който Втората световна война се свързва със сръбските престъпления по време на войните от 1990-те години: Бекавац и Яреб споменават един четник от Втората световна война, който ентусиазирано е приветствал сръбското въстание в Книн от 1991, в началото на войната в Хърватска, и похвалил водачите му като свои достойни наследници. По този начин авторите подсказват, че сръбските бунтовници могат да бъдат разбирани като следващо поколение четници. Джурич също описва четническите престъпления по особено жесток и подробен начин: те „са нападали хърватското и мюсюлманско цивилно население“, пише тя, „нахлували са в селата, грабели са, убивали са хора, разрушавали са църкви и джамии“. Далеч по-систематичните действия на усташите, напротив, са описани просто като „преследване на сърбите“. В „левия“ учебник на Ерделия и Стоякович четническите престъпления са описани по подобен начин, макар и, както изглежда, малко по-балансирано, тъй като усташките престъпления също се разглеждат в подробности, с включване на свидетелства. Учебникът на Корен е единственият, в който престъпленията на четниците са описани в контекста на гражданската война срещу усташите и партизаните, с което се избягва както демонизацията, така и приравняването им с останалите.

Разнообразието на разказите за Втората световна война в учебниците, одобрени от хърватското министерство на образованието е доста голямо. Удивително за страна, която ще се присъедини към ЕС след една година[21], официалните учебни планове се намират най-близо до двата националистически учебника. И макар че националистическите учебници изглежда нямат проблем с придържането към европейските стандарти на паметта когато става дума за общата, международна история, те определено не успяват да постигнат каквото и да е разнообразие на гледните точки при описанията на престъпленията и страданията на „собствената група“

Прекалено европейски?

Хърватска е първата от бившите югославски републики, която се присъедини към ИТФ през 2005, последвана много по-късно от Словения и Сърбия в края на 2011. От това би могло да се заключи, че в страната има разбиране на факта, че, за да стане член на „европейската общност на ценностите“, тя ще трябва да демонстрира готовност за сътрудничество в признаването на престъпното си минало и да отхвърли ревизионисткото наследство от времената на Туджман. Въпросът за международните стандарти на паметта се появява в Хърватска по-рано, отколкото в Сърбия, където опитите да се направи от бившия нацистки концентрационен лагер Саймище мемориално място на Холокоста си остават неуспешни. В Словения пък продължава да се шири митът за „функционалното сътрудничество“ с нацистите като начин да се избегнел „безбожния комунизъм“ и липсва реално осъзнаване на факта, че Холокостът се е случил и в Словения, макар и в по-малки мащаби.

Но, както личи от горния анализ, непрестанното споменаване на европейските стандарти не е същото като реалното въвеждане на „негативната памет“. Както видяхме, международните образователни понятия и изисквания за многоперспектвиност [различни гледни точки] не намират тук конкретна реализация: два от четирите официални хърватски учебника си остават ревизионистки и възхваляват културните постижения на усташката държава, като заедно с това демонизират четниците – при което черпят вдъхновение от самата учебна програма, спусната от министерството. Нещо повече – там, където хърватските исторически политики са съгласувани с европейските стандарти, резултатите са далеч от непроблематични: факт, който пък отразява по негативен начин институционализацията на (европейската) памет изобщо. Нарастващото разбиране за Холокоста като общоевропейски проблем позволява представянето на усташките масови убийства на сърби в Ясеновац като „престъпления на нацизма“. Това извъртане на нещата се дължи до някаква степен и на международния фокус върху де-историзираната „индивидуална жертва“ – нещо, което позволява да се избягва въпроса „Кои са извършителите?“ в един мемориален музей, намиращ се на мястото на бивш концентрационен лагер. От друга страна, при дискусиите на войните от 1990-те, хърватите често бяха представяни като новите евреи, а сърбите – като фашисти, което е типичен пример за начините, по които универсализацията на Холокоста се използва за изплитането на собствени морални притчи, свързани с човешките права. И накрая, приравняването на „червения“ и „черен“ тоталитаризъм на мястото на лагера в Ясеновац е аналогично на екстернализацията на разказите за [собствената] жертвеност, окуражавани от възпоменаването на жертвите на пакта Сталин-Хитлер – една маневра, която се прави и в други посткомунистически страни. Поне в това отношение Хърватска най-после изглежда като твърде европейска страна.

Източник


[1] Henry Rousso, „Das Dilemma eines europäischen Gedächtnisses“ [Дилемата на европейската памет], Zeithistorische Forschungen 1/2004: 363-378, 374.

[2] Daniel Levy and Natan Sznaider, The Holocaust and Memory in a Global Age, Philadelphia 2005.

[3] Виж например Franco Frattini (бивш европейски комисар, отговорен за правосъдие, свобода и сигурност), „Fundamental Rights: Fundamental to Europe's Identity“, реч, произнесена при откриването на Агенцията за фундаментални права, 1 март 2007. http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do? reference=SPEECH/07/114&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en.

[4] Natasa Matausic, Jasenovac 1941.-1945.: logor smrti i radni logor [„Ясеновац 1941-1945: трудовият и за унищожение лагер“], Jasenovac/Zagreb 2003; Ivo Goldstein, Holokaust u Zagrebu, Zagreb: 2001, 302-343.

[5] Marinko Culic, Tudman: anatomija neprosvijecenog apsolutizma[„Туджман: Анатомия на непросветения абсолютизъм“], Split 1999, 105.

[6] В края на Втората световна война усташите, части от Хърватската армия и цивилни граждани бягат към австрийската граница пред настъпващите партизани на Тито заедно с немския Вермахт. Съюзниците отказват да ги приемат в Блайбург и ги връщат в Югославия, където десетки хиляди са убити от партизаните без съд и присъда. Бел. авт.

[7] Vjesnik, 25/4/2005.

[8] Vjesnik, 29/6/2005.

[9] Novi list, 26/4/1999; Vjesnik, 17/3/2004; Vjesnik, 28/11/2006; Novi list, 21/4/2008.

[10] Task Force for International Cooperation on Holocaust Education, Remembrance and Research, Ten Year Anniversary Book, Stockholm 2009, 32.

[11] Vjesnik, 24/7/2004.

[12] Ministarstvo znanosti, obrazovanja i sporta, Nastavni plan i program za osnovnu skolu [Учебен план и програма за основните училища], Zagreb 2006, 284.

[13] Jan Assmann, Das kulturelle Gedächtnis. Schrift, Erinnerung und politische Identität in frühen Hochkulturen [Културна памет. Записване, памет и политическа култура в ранните високи култури], Munich 2005, 66ff.

[14] Ministarstvo znanosti, Nastavni plan, 290.

[15] Ministarstvo znanosti, Nastavni plan, 290.

[16] Kresimir Erdelja and Igor Stojakovic, Tragom proslosti 8. Udzbenik povijesti za osmi razred osnovne skole, Zagreb 2009. За статистиките виж: http://public.mzos.hr/Default.aspx? art= 9909&sec=2354, accessed 16/04/ 2012.

[17] Vesna Duric, Povijest 8. Udzbenik povijesti za osmi razred osnovne skole [History 8. History text book for the 8th grade of primary school], Zagreb 2009.

[18] Snjezana Koren, Povijest 8. Udzbenik za osmi razred osnovne skole[History 8. Text book for the 8th grade of primary school], Zagreb 2009.

[19] Stjepan Bekavac and Mario Jareb, Povijest 8. Udzbenik za 8. razred osnovne skole [History 8. Text book for the 8th grade of primary school], Zagreb 2009.

[20] Snjezana Koren, "Nastava povijesti izmedu historije i pamcenja. Hrvatski udzbenici povijesti o 1945. godini" [Историческото образование между историята и паметта. Хърватските учебници за историята на 1945], in S. Bosto and T. Cipek (eds.): Kultura sjecanja: 1945. Povijesni lomovi i svladavanje proslosti, Zagreb 2009, 239-262, 249.

[21] Текстът е от 2012 г. Бел. пр.

Лиляна Радонич преподава във Факултета по политически науки във Виенския университет. Тя е авторка на Krieg um die Erinnerung: Vergangenheitspolitik in Kroatien zwischen Revisionismus und europäischen Standards [Войната за паметта: политиките на паметта в Хърватска – между ревизионизма и европейските стандарти], Frankfurt am Main: Campus-Verlag 2010.

Pin It

Прочетете още...

Пруският Дисниленд

Ян Вернер Мюлер 29 Окт, 2021 Hits: 3278
Преди тридесет години Бундестагът гласува да…